НЧХД № 629/2018
г.
МОТИВИ:
Обвинението е от частен характер. Делото е образувано
по тъжба от М.В.Р. *** против подсъдимия Г.Г.Ч.- Б. *** с обвинение в престъпление по чл.148 ал. 1 т.1 във
вр. с чл.146 от НК.
Подсъдимата е обвинена, за това че на 23.10.2017 г., в
съдебна зала №2 в Съдебната палата- П., след приключване на съдебното заседание
по НОХД № 651/2017 г. по описа на Окръжен съд П., публично, в присъствието на
частния тъжител М.Р. е казала нещо унизително за честта и достойнството му, а
именно „измамник“.
Частният тъжител редовно призован не се явява в съдебно заседание, но е
представляван от повереник, чрез който поддържа изцяло изложената в частната
тъжба фактология и поддържа обвинението. Пледира за постановяването на
осъдителна присъда спрямо подсъдимата и определяне на наказанието при условията
на чл.78а от НК.
Подсъдимата се явява лично само в първите две съдебни заседания, като не се
признава за виновна и не дава обяснения. Представлявана е от двама защитници,
които пледират подсъдимата да бъде призната за невиновна и оправдана по
повдигнатото й обвинение.
Районният съд като обсъди и прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, след като спази разпоредбите
на чл.301 от НПК, прие за установено от фактическа страна следното:
На 23.10.2017 г. във втора съдебна зала на Съдебната палата в гр. П. се
провело открито съдебно заседание по НОХД № 651/2017 г. по описа на Окръжен
съд- П.. Делото било образувано по внесен обвинителен акт на СГП срещу М.Р. за
извършено данъчно престъпление. В съдебното заседание присъствали страните по
делото- св. П.С. ***, частният тъжител М.Р.- като подсъдим, защитникът му- св. К.К. и процесуалният представител на МФ ТД на НАП Пловдив- св.
Т.С.. Към делото имало обществен и медиен интерес, поради което на посочено
съдебно заседание освен участниците в него присъствали журналисти и граждани,
между които подс. Г.Ч.-Б. и свидетелите И.К., Т.Г. и В.Н.. Последните останали
до края на съдебното заседание. Подс. Б. и св. К. седели на пейките до
прозорците в съдебната зала. С тях бил и Б.М.. Свидетелите Г. и Н.- седели на
пейките на срещуположната страна в залата. След приключване на съдебното
заседание в 15,35 часа, свидетелите С., Г. и Н. напуснали съдебната зала, като
първият си тръгнал, а другите двама останали в коридора пред съдебната зала.
Там била и св. Т.П., последният разпитан в съдебното заседание свидетел, която
след разпита й също излязла и застанала отвън пред вратата на съдебната зала. В
последната останали съдебният състав, съдебният секретар- св. С.П., тъжителят Р.,
подсъдимата Б., свидетелите С., К. и К. и Б.М.. Всички, с изключение на
съдебния състав и св. П., тръгнали да излизат от залата, като св. С. и св. К. се
спрели в пространството между банките пред съдебния състав и изхода за залата,
провеждайки разговор. Междувременно тъжителят Р., подс. Б., св. К. и Б.М.
тръгнали към изхода на съдебната зала. В един момент подс. Б. и тъжителят Р. се
засекли в празното пространство между пейките преди вратата и тогава
подсъдимата нанесла удар с ръка по гърба на тъжителя. В резултат на удара се
чул силен шум, който привлякъл вниманието на свидетелите С., К. и П., както и
на председателя на съдебния състав. Св. К. бързо се отправил към подсъдимата и
тъжителя. Тъжителят Р. се обърнал към
съда с думите „Вижте, г-жо Председател, какво направи“, сочейки подс. Б.. Тя от
своя страна отвърнала „Г-жо Председател, той ме хвана за гъза“. В този момент покрай подсъдимата и тъжителя минали св. К. и М. и излезли
навън. Репликите между подс. Б. и
тъжителя Р. продължили, като председателят на съдебния състав направил
забележка и на двамата.
Освен нанесения му удар с ръка по гърба, тъжителят Р.
твърди в тъжбата си, че подс. Б. го е нарекла „измамник“ и че твърдението й че
я бил опипвал отзад, заради което тя го е ударила, освен че не било вярно било
и абсурдно поради факта, че той вървял пред нея, а тя след него.
Чувствайки се засегнат и злепоставен, с накърнена
лична чест и достойнство М.Р. на 17.04.2018 г. подал за случилото се частна
тъжба до съда, с която било отпочнато настоящото наказателно
производство.
Горната фактическа обстановка съдът възприе изцяло от показанията на
свидетелите П.С. и С.П. и частично от показанията на свидетелите К.К., И.К., Т.Г., В.Н., Т.П. и Т.С., а също изцяло от
относимите и приети по делото писмени доказателства.
Съдът намира , че изложената в тъжбата фактическа
обстановка и по-конкретно относно отправената от страна на подс. Б. обидна
дума-„измамник“ към тъжителя Р., не се подкрепя по безспорен и категоричен
начин от събраните по делото доказателства, каквито основно се явяват
свидетелските показания.
Твърдения за това, че подсъдимата с нанасянето на удара с ръка по гърба на
тъжителя го е нарекла „измамник“ дава единствено св. К.. Съдът подложи на
внимателен анализ неговите показания, като ги съпостави с останалите събрани по
делото доказателства. От показанията на св. К. става ясно, че той е видял
нанасянето на удара от страна на подс. Б. по отношение на тъжителя, който не
бил много силен, като едновременно с това е чул, че тя е казала тихо, като
изсъскване думата „измамник“, като това е възприел, т.к. се намирал в
непосредствена близост до тъжителя и подсъдимата, които били пред него.
Безспорно обаче по делото се установи от показанията на св. С. първо, че
св. К. е разговарял с него, като му е разказвал някаква шега, докато са били
пред лявата банка, намираща се пред съда и второ, че по време на този разговор се
е чул силен шум от удар. Свидетелят го описва като „силен плясък, ръка плясна върху нещо, но силно“. Този шум именно
привлича вниманието на св. С. и св. К. към подс. Б. и тъжителя Р.. В този
момент именно, според св. С., св. К. тръгва към тях. Че звукът от удара е бил
силен се установява и от показанията на св. П., която също заяви, че е чула
силен звук („изплющя нещо като шамар“),
който я кара да погледне към мястото, от където идва звука, от към изхода на
залата. Св. П. сочи, че когато е погледнала в посоката, от където се е чул
звука, е видяла как подс. Б. отлепя ръката си от гърба на тъжителя Р., който е
бил пред нея с лице към вратата на залата. От показанията на свидетелите С. и П.
се установява, че именно силният звук от удара е привлякъл и вниманието на
съдебния състав и е предизвикал учудването и възмущението на неговия
председател- съдия П., която веднага е попитала „Какво става тука? Напуснете веднага залата, тук не е мястото!“ и
последвалите забележки и към двамата, след размята на репликите от тяхна
страна. За това, че звукът от удара е бил силен свидетелства и св. П., която се
е намирала отвън пред вратата на залата и е чула същия. Св. К. също заявява, че
ударът е „изплющял много силно в залата“.
В този смисъл показанията на св. К., че ударът на подсъдимата не е бил силен и
не се е чул шум от него, не само не се потвърдиха от доказателствата по делото,
но и се опровергаха от посочените гласни доказателства.
Както се посочи по-горе за това, че освен подс. Б. и тъжителя Р. в момента,
когато се е чул шума от удара, други лица при тях и в близост до тях не е
имало, което се установява от показанията на свидетелите П. и С.. Категорични
са и двамата свидетели, че в този момент св. К. не е бил в непосредствена
близост до тях, а е бил в пространството непосредствено пред съдебния състав.
Според св. С. св. К. е бил ангажиран в разговор с него, като ме у разказвал
шега. В този смисъл неговото внимание е било ангажирано към това, което е
разказвал и към св. С., а не към подсъдимата и тъжителя, които са вървели към
изхода на залата. Едва след като е било привлечено вниманието му от шума, в
резултат на удара, св. К. сее ориентирал към Б. и Р.. В този смисъл са
показанията, дадени от свидетелите С. и П.. Тук е мястото да се посочи, че съдът
кредитира изцяло показанията на тези двама свидетели, т.к. същите са последователни,
обективни, непротиворечиви и взаимно допълващи се, подкрепени и от писмените
доказателства по делото, като по един категоричен начин очертават изложената
по-горе фактология. Отделно от това и двамата са абсолютно незаинтересовани от
изхода на делото свидетели. Последното не може да бъде отнесено към св. К.,
който е защитник на тъжителя по въпросното наказателно дело, което се разглежда
от ОС- П., а и поради обстоятелството, че той лично е дал адвокатски съвет на
тъжителя да подаде тъжба за случая, което го и ангажира в известна степен.
Веднага следва да се каже, че съдът не даде нужния кредит на доверие и на
показанията на св. К., в частта, в която заяви, че е била в непосредствена
близост до подс. Б. и тъжителя Р., който дал път на подсъдимата, след което я
опипал отзад, поради което тя го ударила по гърба. Право по делото се установи,
че в момента на удара нито св. К., нито който и да е било друг е бил в близост
до подсъдимата и тъжителя. Вярно е, че св. С. сочи в показанията си, че покрай
тях и по-точно зад гърба им са минали мъж и жена, които се излезли навън, като
с оглед последващите му показания и тези на свидетелите К., Н. и Г., става
ясно, че това са били св. К. и Б.М.. моментът обаче, в който те са били в
близост до подс. Б. и тъжителя Р., и по-конкретно са минали зад гърбовете им,
както сочи св. С. е, когато двамата вече са били обърнати с лице към съдебния
състав и са разменяли реплики, т.е. в един по-късен момент, когато вече е бил
нанесен удара и са започнали коментарите от страна на участниците в инцидента и
председателя на състава. Св. П. пък, възприемайки последната фаза от нанасяне
на удара, а именно отдръпването на ръката на подсъдимата от гърба на тъжителя,
също е категорична, че при тях не е имало друго лице, но и сочи, че Р. е бил с
лице към вратата на залата, а подсъдимата е била зад него. Показанията на
свидетелите П. и С., категорично опровергават твърдението на св. К., че по
време на инцидента е била непосредствено до подсъдимата и тъжителя, но и
обяснението й по-какъв начин двамата са променили позициите си един спрямо
друг, описвайки действията на всеки един от тях. Освен това не убягна от
вниманието на съда, че при подробното описание на неприличния жест на опипване,
направен според св. К. спрямо подс. Б. от страна на тъжителя Р., подсъдимата
реагира с огромна изненада и учудване, което само по себе си показа, че тази
свидетелка не е добросъвестна в показанията си. Освен това като близка
приятелка на подсъдимата, св. К. има интерес да дава показания в услуга на
защитата. Налице е и още едно обстоятелство, което дискредитира нейните
показания, а именно оборването на твърдението й, че след като е излязла от
залата след инцидента, отвън разказвайки случилото се според нея пред свидетелите
Н. и Г., в разговора им се е намесил св. С. и заедно с него са се върнали в
съдебната зала, за да обяснят на председателката какво точно се е случило. Св. С.
беше категоричен, че не се връщал в съдебната зала и не е разпитвал св. К. за
случая, нито е чул нейния разказ. Поставена в очна ставка със св. С., св. К.
промени позицията си, като заяви, че може би друг, а не св. С. е влязъл с нея,
което показа за пореден път колебливостта в нейните показания. Всичко това беше
достатъчно за съда, за да разколебае достоверността в показанията на тази
свидетелка.
На последно място от показанията на свидетелите С. и П., категорично се
установи, че те не са чули преди, по време или след шума от удара, подс. Б. да
е изричала думата „измамник“ по отношение на тъжителя Р.. От анализа на техните
показания се установи и че единственият свидетел, който твърди да е чул тази
дума- св. К., от позицията в която се е намирал, не е имал възможност да чуе,
не само поради отдалечеността си от двамата участници в инцидента, но и поради
обстоятелството, че самият той заявява, че думата не е изречена от подс. Б.
силно, а тихо, като изсъскване, което е било едновременно с нанесения удар по
гърба на тъжителя. Казано с други думи, при положение, че категорично се
установи, че св. К. не е бил в непосредствена близост до подсъдимата и дори да
се допусне хипотетично, че тя е изрекла тази дума, то при твърдението, че е
казана тихо и заедно с нанасяне на удара и при категоричната установеност на
факта, че ударът е възпроизвел силен шум, то житейската логика сочи, че няма
как свидетелят да е чул тази дума.
Но дори и да се допусне, че св. К. действително при тази ситуация, макар и
с периферното си зрение, макар и движейки се, действително да е чул подсъдимата
да изрича по отношение на тъжителя думата „измамник“, то неговите показания са
единственото уличаващо подс. Б. гласно доказателство се извежда от показанията
на св.С.Б.. Той е единственият свидетел, който твърди в своите показания (включително
и при поставянето му в очна ставка със св. С.), че е чул подс. Б. да нарича
тъжителя Р. „измамник“. При това положение неговите показания, съпоставени с
показанията на всички останали свидетели, не са достатъчни, за да се докаже
авторството на деянието в лицето на подсъдимата и то до изискваната от закона
степен на несъмненост. Едва ли е необходимо да се припомня старата римска
максима, намираща доктринало и практическо проявление като принцип, установен в
процеса на доказване при провеждането на наказателноправна политика, а именно:
„Testis unus, testis nullus” (Един свидетел, не е свидетел или Един свидетел
не стига).
Следва да се отбележи също така, че от целия гласен доказателствен материал
по делото, но и от писмените доказателства- статиите издадени впоследствие от
журналистите- свидетелите Н. и Г., които са писали по случая и са взели
мнението на двете страни, не се установи тъжителят да е заявил непосредствено
след инцидента било пред съдебния състав, било пред журналистите или пред св. П.
(негова сестра), че е бил наречен от подс. Б. „измамник“. Напротив в репликата
си пред председателя на съдебния състав, а и пред журналистите, той е твърдял
единствено, че е бил ударен от Б. и че нейното твърдение, че преди това я е
опипал, не е вярно.
Съдът намира, че не следва да анализира подробно показанията на останалите
свидетели- С., Н., Г. и П., т.к. техните показания не допринесоха съществено за
изясняване на основния факт по делото. Първият зае позицията, че напуснал
съдебната зала бързо и не е чул и видял нищо. Свидетелите Н. и Г. пък разказват
за това какво са чули от част от свидетелите по делото и от други лица, а св. Г.
и от подсъдимия. Св. П. единствено заяви, че е чула шума от удара, докато е
била отвън и че не е имало голямо присъствие в съдебната зала по време на
заседанието. Твърдението й, че св. К. не е била в съдебната зала по време на
инцидента се опроверга не само от показанията на свидетелката, но и от тези на
свидетелите С., Н. и Г., които си спомнят, че тя заедно с М. са излезли от
залата (св.Н. и св. Г.) и че е била вътре по време на удара, според св. С.,
макар че той не можа визуално да опише и посочи свидетелката, но допусна, че е
възможно и св. К. да е била жената, която е минала зад Р. и Б. след инцидента и
която впоследствие е видял пред залата и попитал дали е видяла какво точно се е
случило. Освен това съдът отчете и обстоятелството, че като сестра на частния
тъжител св. П. е пряко заинтересована от изхода на делото, поради което и не
даде вяра на нейните показания в тази им част.
При това положение недоказан остана
твърдения факт, че подс. Б. е изрекла думата „измамник“ по отношение на
тъжителя Р.. С оглед на това ненужен се явява и коментара дали са налице
останалите елементи от фактическия състав на повдигнатото обвинение, а именно
дали изречената дума по адрес на тъжителя е от такова естество, че е в
състояние сама по себе си и без да е включена в контекста на изречения да
създаде у пострадалия душевен дискомфорт, да засегне честта, гордостта и
достойнството му, както и дали обидата е нанесена публично, т.е. на публично
място, в присъствието на други хора и тя да е възприета от тези хора.
С оглед на недоказаността на
обвинението съдът намира, че не следва да коментира и изложената от адв. Б. защитна позиция за изразяване на правото на мнение,
широко застъпена в практиката на ЕСПЧ, но и поради обстоятелството, че
настоящият казус не разкрива елементи на изразена критика по отношение на
работата на тъжителя като кмет на Община Септември, поради което да може да
понася в по-голяма
степен и обем критика от своите избиратели и от гражданите на общината.
Предвид изложеното по-горе и на основание чл.304 от НПК подс. Г.Ч.-Б. бе призната за невиновна и оправдана по обвинението по чл.148
ал.1 т.1, във вр. с чл.146 ал.1 от НК, а именно за
това, че на 23.10.2017г., в гр. П., в съдебна зала № 2 на Съдебната палата,
публично е казала нещо унизително за честта и достойнството на М.В.Р. ***, като
го е нарекла „измамник“.
С оглед изхода на делото и на основание чл.190 ал.1 от НПК съдът осъди частния тъжител М.Р. да заплати на подсъдимата Г.Ч.-Б.
сторените от нея разноски в размер на 2 000 лева- платен адвокатски
хонорар.
По изложените съображения съдът постанови присъдата
си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: