Р Е Ш Е Н И
Е
№ 817 05.08.2010г. град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският районен съд,
XI-ти граждански състав
на четиринадесети май две хиляди
и десета година
в публично заседание в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Ивайло
Иванов
при секретаря Жасмина
Славова,
като разгледа
докладваното от съдията Иванов
гражданско дело № 423
по описа за 2010 година,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Бургаският районен съд е сезиран
с искова молба от Д.С.Б., ЕГН **********,***, със съдебен адрес в гр.Б., ул.”...”
№11, чрез адв.Р.Н., против “О.-Е.” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление в гр.Б., ул.”...” №39, представляван от управителя И. Д. Д., с която
са предявени претенции за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата
от 200 лева /двеста лева/, представляващи обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ведно със
законната лихва от завеждане на иска на 09.11.2009г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 1185.23 лева /хиляда сто осемдесет и пет лева и
двадесет и три стотинки/, представляващи левовата равностойност на 606 евро - сбор
от обезщтения при командировки на ищеца в чужбина в периода 20.04.2009г. -
25.06.2009г., ведно със законната лихва от завеждане на иска на 09.11.2009г. до
окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че е бил в трудово
правоотношение с ответното дружество, където изпълнявал длъжността „шофьор на
автобус”. Трудовият му договор бил прекратен по взаимно съгласие на 02.07.2009г.,
при което работодателят останал задължен за заплащане на обезщетение за
неизползван платен отпуск за времето от 01.03.2008г. до 02.07.2009г. в размер
на 200 лева. Не му били заплатени и командировъчни разходи от общо 606 евро за
времето от 20.04.2009г. до 25.06.2009г., през който период бил изпращан в
задгранични командировки, както следва: за шест дни в периода 20.04.2009г. -
26.04.2009г. при двойна езда и дестинация София - Чанаккале - Кушадась – София;
за четири дни в периода 02.05.2009г. - 05.05.2009г. при двойна езда и дестинация
Бургас - Варна - Добрич – Охрид, за два дни в периода 16.05.2009г. -
17.05.2009г. при единична езда и дестинация Бургас – Истанбул; за два дни в
периода 23.05.2009г. - 24.05.2009г. при единична езда и дестинация Бургас –
Истанбул; за шест дни в периода 26.05.2009г. - 31.05.2009г. при двойна езда и дестинация
Бургас – Кушадъсъ; за един ден на 01.06.2009г. при единична езда и дестинация
Несебър – Истанбул; за един ден на 10.06.2009г. при единична езда и дестинация
Бургас – Истанбул; за един ден на
11.06.2009г. при единична езда и дестинация: Несебър – Истанбул; за един
ден на 15.06.2009г. при единична езда и дестинация Варна – Истанбул; за един
ден на 23.06.2009г. при единична езда и дестинация Несебър – Истанбул; за един
ден на 25.06.2009г. при единична езда и дестинация Несебър – Истанбул. В
съдебно заседание исковата молба се поддържа от упълномощен процесуален
представител. Претендира се присъждане на направените съдебно деловодни
разноски.
Предявени са в условията на
обективно съединяване искове с правно основание съответно чл.224, ал.1 от Кодекса
на труда /КТ/ - по отношение претендираното обезщетение за неизползван отпуск и
чл.215 от КТ - по отношение претенцията за обезщетение при командировки.
Ответното дружество, чрез процесуалния
си представител, оспорва исковите претенции като неоснователни. По отношение на
претендираното обезщетение при командировки посочва, че за датите на
командироване на ищеца е бил в сила сключен между ответника и „Темма” ООД
договор за възлагане на транспортни услуги, по силата на който дължимите
командировъчни разходи следвало да бъдат заплащани не от работодателя-ответник,
а от контрагента му. Освен това работодателят не бил издавал заповеди за
командироване. Досежно иска за заплащане на обезщетение за неизползван отпуск
не е изразено конкретно становище. Моли се за отхвърляне на исковете, както и
за присъждане на направените разноски.
Бургаският районен съд, като взе
предвид постъпилата исковата молба и изложените в нея доводи, становището на
ответната страна, събраните по делото доказателства и като съобрази
изискванията на закона, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ:
По делото не се спори, че от 02.04.2007г. между страните
е възникнало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът се е
задължил да изпълнява длъжността „шофьор на автобус” при ответното дружество,
както и че трудовият договор е бил прекратен на 02.07.2009г. по взаимно
съгласие. С отговора на исковата молба ответникът е потвърдил и
обстоятелството, че основното трудово възнаграждение на ищеца, считано от
01.01.2009г. до прекратяване на правоотношението, е било определено в размер на
350 лева. Посочените факти се потвърждават и от представените в производството
писмени доказателства – молба за назначаване на работа от 30.03.2007г., справки
за приети уведомления по чл.62, ал.4 от КТ от 04.04.2007г. и 03.07.2009г.,
длъжностна характеристика за длъжността „шофьор на автобус”, получена от ищеца
на 02.04.2007г., молба от 03.07.2009г. за освобождаване от работа, заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение № ...г., издадена от управителя на “О.-Е.”
ЕООД, както и копие от трудовата книжка
на ищеца.
Видно от представените от ответника доказателства,
съдържащи се в трудовото досие на Д.Б. – молба за отпуск от 19.01.2009г. и
издадена по повод на нея заповед № ...г.,
за периода от 02.02.2009г. до 27.02.2009г. ищецът е поискал и му е бил
разрешен платен отпуск в размер на двадесет работни дни от полагащия се отпуск
за 2008г. В производството не са изложени твърдения и не са ангажирани
доказателства за уговорен между страните или дължим по силата на нормативен акт
допълнителен платен отпуск над размера, установен с нормата на чл.155, ал.4 от КТ. При това положение настоящата инстанция приема, че размерът на полагаемия
годишен отпуск е именно минимално определеният съобразно цитираната разпореба,
а именно двадесет дни. В случая този отпуск за 2008г. е бил използван. Няма данни
да е бил ползван полагаемия отпуск за 2009г. до прекратяване на трудовия
договор. Ето защо следва да се преме, че отпускът е останал неизползван и на ищеца
се дължи обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж или за отпуск от десет работни дни. От заключението на
приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните и
кредитирна от съда като обективно и безпристрастно изготвена, се установява, че
размерът на дължимото обезщетение възлиза на 161 лева. Ответникът не е
представил доказателства за заплащане на посочената сума, а доказателствената
тажест в тази насока лежи върху него. С оглед на това исковата претенция за
обезщетяване относно неизползвания отпуск се явява основателна до размер на 161
лева, които следва да бъдат присъдени в тежест на “О.Е.” ЕООД, ведно със
законната лихва от завеждане на делото. Над посочения размер и до общо
претендираните 200 лева искът подлежи на отхвърляне като недоказан по размер.
По иска с правно основание чл.215 от КТ:
Работодателят “О.-Е.” ЕООД не е оспорил твърденията, че в
рамките на трудовата си функция ищецът е осъществявал автомобилен превоз на
пътници, включително до дестинации в чужбина. В тази връзка е представен
сключен между работодателя и третото лице „Т.” ООД – гр.Бургас договор за
възлагане на транспортни услуги, по силата на който “О.-Е.” ЕООД се е задължил
да извършва транспортни услуги срещу заплащане – превоз на туристи с
туристически автобуси в страната и чужбина. Ответникът твърди, че доколкото Д.Б.
е участвал в извършването на възложени туристически превози, то е било в
рамките на изпълнението на посочения договор, съобразно който и в съответствие
с чл.4 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, е
било уговорено командировъчните разходи за нощувка и дневни пари на шофьорите,
когато това е необходимо, да бъдат за сметка на възложителя „Т.” ООД или същият
да осигурява настаняване в хотел и изхранване за своя сметка. Твърди се още /с
нарочна молба от 03.05.2010г./, че дружеството-работодател не е съставяло
заповеди за командироване в чужбина на шофьорите, нито пък ведомости за
командировки в чужбина, тъй като на посочените лица били осигурявани храна и
нощувки при осъществяване на задгранични пътувания и съответно не се дължали
командировъчни пари.
Видно от представеното по делото удостоверение от
20.01.2010г., издадено от началник група „БДС” при ОДМВР – Бургас, за процесния
период 20.04.2009г. - 25.06.2009г. ищецът е осъществявал задгранични пътувания,
като датите на влизане и излизане от страната съответстват на началните и
крайни дати за периодите, в които Д.Б. твърди, че е бил в командировки. Наред с
това и граничните пунктове, през които е преминавана държавната граница
съответстват като местоположение на посочените от ищеца дестинации в Турция и
Македония. Посочените данни корепондират и с отразяванията върху представените
от ищцовата страна копия от автобусни тахошайби, в които са посочени дните на
пъуванията, имената на водачите, номерата на съответните превозни сердства и изминатите
километри. Съвкупният анализ на посочените доказателства налага извод, че
действително в рамките на трудовата си функция като водач на автобус ищецът е
участвал в осъществяването на туристически превоз на пътници в чужбина за
времето и по дестинациите, посочени с уточнение към исковата молба от
20.01.2010г. С оглед на това следва да се приеме, че при извършване на
превозите е била изпълнена хипотезата на чл.121 от КТ за командироване на
ищеца. Като част от персонала на сухоземно транспортно средство по смисъла на
§1, т.3 от ДР на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина
/НСКСЧ/, на ищеца са дължими командировъчни пари в размери, определени по
правилата на раздел IV от цитираната наредба – чл.31 и следващите, вр.
Приложение №3. Без значение в случая е обстоятелството, дали работодателят е
издавал заповеди за командироване в съответствие с чл.5 от НСКСЧ, тъй като от
фактическа страна по възлагане от работодателя е била извършена едностранна
промяна на обичайното място на упражняване на трудовата функция на ишеца и
работодателят е приел изпълнението. Издаването на командировъчна заповед при
пътувания в чужбина е задължение на работодателя и неговото неизпълнение не
може да влече неблагоприятни последици за работника. Обстоятелството, че самият
работодател определя пътуванията в чужбина като командировки, се потвърждава и
от представената длъжностна характеристика на ищеца, с която на шофьорите на
автобуси е вменено задължение за попълване на командировъчна бланка при
задгранични пътувания. Не биха могли да бъдат възприети и доводите на ответника,
че командировъчни пари не се дължат поради постигната уговорка с третото лице
„Темма” ООД дължимите командировъчни разходи да са за негова сметка. Вярно е,
че нормата на чл.4 от НСКСЧ предвижда възможност посочените разходи да се
поемат от друго лице. Договорът между работодателя и „Т.” ООД, обаче, не би
могъл да обвърже работника, защото той не е страна по него. Правото му на
компенсация за командировъчни пари произтича от трудовото правоотношение, по
което задължен е работодателят. Последният не е представил каквито и да било
доказателства за това, дължимите командировъчни разходи да са били заплатени от
третото лице, нито пък за ползвани от ищеца нощувки, които да са били заплатени
от „Т.” ООД, в каквато насока са изложените възражения. Ето защо следва да се
приеме, че работодателят е останал задължен по отношение на претендираните от ищеца командировъчни пари. Предвид
изложеното исковата претенция се явява доказана по основание. От заключението
на приетата съдбно-икономическа експертиза се установява, че размерът на
дължимите разходи за командировки възлиза на 606 евро, които в левова
равностойност съответстват на сумата от 1185.23 лева. В този размер е и претенцията
на ищеца, поради което същата следва да бъде уважена изцяло, ведно със
законната лихва от завеждане на делото.
С оглед изхода на спора и направените от страните искания
за възлагане на разноски, ответникът следва да бъде осъден да заплати на Д.С.Б.
сумата от 340.15 лева, представляващи направени разходи за адвокатско
възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете. Съответно на
отхвърлената част от претенциите ищецът следва да заплати на “О.-Е.” ЕООД
направените разноски за адвокатски хонорар в размер на 4.22 лева.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК върху ответника следва да
бъде възложена и сумата на дължимите държавни такси по предявените искове в общ
размер на 100 лева, както и направените от бюджета на съда разноски в размер на
120 лева.
Мотивиран от горното, Бургаският районен съд
Р Е Ш И
ОСЪЖДА “О.-Е.”
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в гр.Б., ул.”...” №39,
представляван от управителя И. Д. Д., да заплати на Д.С.Б., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес в гр.Б., ул.”...” №11, чрез адв.Р.Н., сумата от 161 лева /сто шестдесет и един лева/,
представляваща дължимо на основание чл.224, ал.1 от КТ обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в размер на десет дни при прекратяване на
трудовото правоотношение между страните, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска - 09.11.2009г. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска
на Д.С.Б., ЕГН **********,***, със съдебен адрес в гр.Б., ул.”...” №11, чрез
адв.Р.Н., против “О.-Е.” ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление в
гр.Б., ул.”...” №39, представляван от управителя И. Д. Д., за заплащане на
дължимо на основание чл.224, ал.1 от КТ обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ведно със
законна лихва от 09.11.2009г., в частта за размера над присъдените 161 лева /сто шестдесет и един лева/ до общия
претендиран размер от 200 лева /двеста лева/.
ОСЪЖДА “О.-Е.”
ЕООД, ЕИК .............., със седалище и адрес на управление в гр.Б., ул.”...”
№39, представляван от управителя И.Д. Д., да заплати на Д.С.Б., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес в гр.Б., ул.”...” №11, чрез адв.Р.Н., сумата от 1185.23 лева /хиляда сто осемдесет и
пет лева и двадесет и три стотинки/, представляващи левовата равностойност на
606 евро - сбор от дължими на основание чл.215 от КТ обезщтения при
командировки на Д.С.Б. в чужбина за периода от 20.04.2009г. до 25.06.2009г.,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 09.11.2009г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА “О.-Е.” ЕООД, ЕИК ...., със
седалище и адрес на управление в гр.Б., ул.”....” №39, представляван от
управителя И. Д. Д., да заплати на Д.С.Б., ЕГН **********,***, със съдебен
адрес в гр.Б., ул.”...” №11, чрез адв.Р.Н., сумата от 340.15 лева /триста и четиридесет лева и петнадесет стотинки/,
представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Д.С.Б., ЕГН **********,***, със
съдебен адрес в гр.Б., ул.”..”, чрез адв.Р.Н., да заплати на “О.-Е.” ЕООД, ЕИК ....,
със седалище и адрес на управление в гр.Б., ул.”...” №39, представляван от
управителя И. Д. Д., сумата от 4.22 лева
/четири лева и двадесет и две стотинки/, представляващи направени разходи за
адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА “О.-Е.” ЕООД, ЕИК ...., със
седалище и адрес на управление в гр.Б., ул.”...” №39, представляван от
управителя И. Д. Д., да заплати на Бургаския районен съд сумата от общо 220 лева /двеста и двадесет лева/, от
които 100 лева - държавни такси и 120 лева – разноски, направени от бюджета на
съда.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./
Вярно с оригинала: ЕХ