Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 01.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесети ноември през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Маргарита
Димитрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 11876 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 134301 от 06.06.2019 г., постановено по гр. д. № 73985/2018
г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 128-ми състав, по предявени от „Т.С.“
ЕАД установителни искове по реда на чл. 422
от ГПК е признато за установено, че ответникът Е.А.С. дължи на ищеца сумата от
808,35 лева, представляваща стойността на ползвана, но незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.07.2015 г. до 30.04.2017 г. за абонатен № 133501,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение – 15.08.2018 г. до окончателното плащане на
дължимото, както и сумата от 114,31 лева, представляваща законна лихва за
забава за периода от 16.09.2016 г. до 07.08.2018 г., като са отхвърлени
исковете за разликата над уважения размер до пълния предявен размер на иска за
главница от 1 305,55 лева и за периода от 01.05.2014 г. до 30.06.2015 г., както
и за разликата до пълния предявен размер на иска за обезщетение за забава от
254,52 лева и за периода от 16.09.2015 г. до 15.09.2016 г. С решението са
отхвърлени и исковете на „Т.С.“ ЕАД за признаване за установено по отношение на
Е.А.С., че същият дължи на ищеца следните суми за дялово разпределение на имот
с абонатен № 133501: главница от 22,54 лева за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2017 г., и 5,30 лева - обезщетение за забава за периода от 16.09.2015 г.
до 07.08.2018 г.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Н.“ ЕАД.
Срещу решението в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество, в която се излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт и постановяването му в нарушение на материалния закон. Сочи се, че вземанията за процесния период са обективирани в издадени общи фактури № **********/31.07.2015 г. и № **********/31.07.2016 г., като обща фактура № **********/31.07.2015 г. става изискуема на 16.09.2015 г., от който момент започва да тече и давността. Намира се, че съгласно чл. 22, ал. 2 от ОУ, клиентите плащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение“, извършена от избрания от тях търговец, като сумите за последната са дължими по издадени фактури от ищеца във връзка с потреблението на топлинна енергия от клиента и върху тях се начислят съответните лихви при забава. Отправя се искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част и за уважаване в цялост на исковата претенция. Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от ответника
Е.А.С., в който се навеждат доводи за нейната неоснователност и се претендира
оставянето й без уважение. Акцентира се, че СРС правилно е приложил материалния
закон като е приел, че вземането за главница за периода м. 05.2014 – м. 06.2015
г. е погасено по давност.
Третото
лице-помагач „Н.“ ЕАД не изразява становище
по жалбата на ищцовото дружество.
Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от ответника
Е.А.С. в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са уважени, с изложени доводи
за неговата неправилност. Твърди се, че липсва облигационна връзка между
страните, както и договор за извършване на услугата „дялово разпределение“,
като представеният такъв по делото е прекратен, поради което ответникът не е
задължен за претендираните от ищеца суми. Алтернативно се сочи, че от
заключението по СТЕ се установява, че действителният размер на задължението по
главницата е 262,17 лева. Счита се, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от ОУ,
влезли в сила на 12.03.2014 г., са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
като противоречащи на общия принцип за добросъвестност, а и липсва отправена от
ищцовото дружество покана за плащане, поради което претенцията за лихва е
изцяло неоснователна. Посочва се, че ответникът е собственик на процесното
жилище, но не го обитава. Акцентира се, че следва да бъде заплатено само и
единствено реалното количество подгрята вода по показанията на законен и
пломбиран водомер за топла вода. Поради което се отправя искане за отмяна на
атакуваното решение в обжалваната му част и отхвърляне исковете на ищеца.
Претендират се разноски.
„Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Н.“ ЕАД не изразяват становище по жалбата на ответника
Е.А.С. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 190 от ДР на ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент № 1,
находящ се в гр. София, жк „*******вх. А, аб. № ****, като му дължи сумата от
общо 1 587,91 лева., от която: 1 305,55 лева - главница за доставена
топлинна енергия за периода м. 05. 2014 г. – м. 04. 2017 г., както и дължима
сума за реално потребена енергия, отразена в общи фактури №
**********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017
г.; сумата от 254,52 лева – законната лихва за забава върху главницата за
периода 16.09.2015 г. – 17.08.2018 г., сумата от 22,54 лева. – главница,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода м. 05.
2014 г. – м. 04. 2017 г., и сумата от 5,30 лева - законна лихва за забава върху
нея за периода 16.09.2015 г. – 17.08.2018 г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането. Във връзка с
подадено на 15.08.2018 г. заявление, по ч. гр. д. № 54669/2018 г. на СРС, 128-ми
състав, е постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
дължимите суми, срещу която в срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в
срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба
ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Прави възражение
за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца вземания за периода м.
05. 2014 г. – м. 06. 2015 г. Оспорва наличието на облигационна връзка с ищеца. Намира,
че не е изпаднал в забава за заплащане на исковите претенции, както и не дължи
заплащане на услугата дялово разпределение. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото
разноски.
На 15.08.2018 г.
„Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу Е.А.С. за сумата от 1 328,09 лева
– главница, както и 259,82 лева – мораторна лихва. В т. 12 от заявлението е
пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода
м. 05. 2014 г. – м. 04. 2017 г., който включва дължимата сума за реално
потребена енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2015 г., №
**********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г., за топлоснабден имот– апартамент
№ 1, находящ се в гр. София, жк „*******вх. А, аб. № 133501. Посочено е, че
дължимите суми са както следва: за неизплатена топлинна енергия: 1 305,55 лева
- главница и 254,52 лева - лихва, а за дялово разпределение: 22,54 лева -
главница и 5,30 лева - лихва.
С разпореждане
от 24.08.2018 г. по ч. гр. д. № 54669/2018 г. на СРС, 128-ми състав, съдът е
постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и
сторените в заповедното производство разноски в размер на 31,76 лева - държавна
така, и 50 лева - юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл. 415, ал.
4 от ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията
си по исков ред.
От представения по делото договор
за продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на
Наредбата за държавните имоти се установява, ответникът е придобил процесния
недвижим имот, за който ищцовото дружество твърди, че е доставило топлинна
енергия, чрез покупко-продажба от Министерство на народната отбрана на
07.04.1992 г. Пред настоящата съдебна инстанция Е.А.С.
потвърждава, че е собственик на процесното жилище, поради което и в това си качество същият е клиент на топлинна енергия и
съответно е обвързан от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна
енергия, като е ирелевантно обстоятелството, дали той реално живее в
апартамента или не.
Видно от
представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна
собственост, находяща се в гр. София, жк „*******вх. А, от 10.06.2002 г.,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Н.И.“ ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинна енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 20.06.2002 г.
е сключен договор между „Н.И.“ ООД и етажната собственост с адрес: гр. София, жк
„*******вх. А, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира
необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия .
Страните не
спорят, че за исковия период топлинното счетоводство в сградата, в която
се намира процесния топлоснабден имот, е осъществявано от трето лице – помагач
на страната на ищеца „Н.“ ЕАД.
Пред СРС е
ангажиран договор № УN100/06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител,
и „Н.И.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал.
2 от ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение
на топлинна енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в
сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на
Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното
задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението
на вещото лице инж. Б.Р.Й.по изслушаната пред СРС съдебно - техническата
експертиза по делото се установява, че топлинната енергия, постъпила в
абонатната станция, се измерва от общ топломер, монтиран в абонатната станция,
който се отчита в началото на всеки месец по електронен път. Технологичните
разходи в абонатната станция за процесния период са изчислявани ежемесечно по
Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и са отчислявани от топлинната
енергия преди нейното разпределение между абонатите съгласно действащите
разпоредби. За процесния период в СЕС, включително и в процесния имот, се
потребява топлоенергия само за БГВ, като в жилището е разпределяна за ответника
ежемесечно прогнозна топлоенергия за БГВ поради неосигурен достъп за отчитане
на водомера за топла вода. Размерът на задължението за исковия период и
разпределената му топлоенергия, отдадена само за БГВ съгласно изравнителни
сметки, изготвени от ФДР – помесечно /прогнозно/, след отчитане периоди по
норматив, възлиза на сумата от 1 328,09 лева, като начислените суми върху
разпределената топлоенергия са в съответствие с действащите цени за
топлоенергия за потребителите в гр. София. Вещото лице е констатирало, че
топломерът е преминал изискуемата метрологична проверка и е годно средство за
търговско измерване. С оглед представени и изискани от експерта справки от
„Софийска вода“ АД е установено, че през процесния период е извършен един път –
на 18.08.2014 г., отчет на водомера за топла вода фабричен №******от служител
на „Софийска вода“ АД с отчетено показания 77 м3. След това, на три пъти е
извършван самоотчет от ответника на водомера за топла вода с предоставени данни
на „Софийска вода“ АД – на 23.05.2015 г., на 18.08.2016 г. и на 15.05.2017 г. В
останалите случаи на отчитане през процесния период на индивидуалните водомери
в СЕС от проверител на водоснабдителното дружество по предварително изготвен
график в имота на ответника не е осигурен достъп за отчет. Съобразявайки
представените справки от „Софийска вода“ АД, извършен еднократно отчет от
проверител на последното, трите самоотчета и допускания от експерта, справка от
ищцовото дружество и от ФДР, вещото лице е заключило, че изчисленият разход на
топла вода, топлоенергия за подгряване на вода, както и съответстващата сума с
достатъчна точност за процесния период възлиза на 262,17 лева.
От заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Силвия Свиленова,
се установява, че няма данни за извършени плащания на задължения за исковия
период.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са
подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирани страни и срещу акт,
който подлежи на обжалване, поради което са допустими.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 128-ми състав, решение за
валидно, допустимо, но частично неправилно, съображенията за което са следните:
В предмета на
делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал.
4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на
присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно нормата
на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия.
С ТР № 2/2017 г.
от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал.
1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или
титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по
презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Противно на поддържаното от Е.А.С. настоящият
съдебен състав намира, че от представения пред СРС договор за продажба на
държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на Наредбата за
държавните имоти, както и с оглед посоченото от самия него във въззивната му
жалба, се установява, че същият е собственик на процесния недвижим имот – апартамент
№ 1, находящ се в гр. София, жк „*******вх. А, и в това си качество е клиент на
топлинна енергия и съответно, че е обвързан от облигационна връзка с предмет –
доставка на топлинна енергия.
Съответно, пред настоящата инстанция спорът се концентрира върху стойността
на реално доставената топлинна енергия за исковия период и дали вземанията на
ищеца са частично покрити от погасителна давност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинна
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148)
и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г.
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Н.“ ЕАД с
договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото
лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за исковия период.
В нормата
на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията
между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в
сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на
границата на собствеността топлинна енергия , като всеки потребител
дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността
на топлинна енергия , отдадена от сградната инсталация.
За установяване
стойността на доставената до имота топлинна енергия по делото е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза. В последната е
посочено, че за процесния период в СЕС,
включително и в процесния имот, се потребява топлоенергия само за БГВ, като в
жилището е разпределяна за ответника ежемесечно прогнозна топлоенергия за БГВ
поради неосигурен достъп за отчитане на водомера за топла вода. Размерът на
задължението за исковия период и разпределената му топлоенергия, отдадена само
за БГВ съгласно изравнителни сметки, изготвени от ФДР – помесечно /прогнозно/,
след отчитане периоди по норматив, възлиза на сумата от 1 328,09 лева,
като начислените суми върху разпределената топлоенергия са в съответствие с
действащите цени за топлоенергия за потребителите в гр. София. В тази връзка,
противно на поддържаното от Е.С.,
правилно районната съдебна инстанция е взела предвид при определяне
окончателния размер на исковата претенция именно тази суми дадена от експерта и
определена на база прогнозна топлоенергия за БГВ. Това е така, тъй като за
целия процесен период ответникът не е изпълнил задължението си да осигури
достъп до имота на проверител от фирмата за топлинно счетоводство, за да може
последният да извърши реален отчет на водомера за топла вода. Нещо повече, в
представено по делото изложение от третото лице-помагач е посочено, че в
процесното жилище липсва надлежно узаконен водомер. Обстоятелството, че за
исковия период е извършен един път – на 18.08.2014 г., отчет на водомера за
топла вода фабричен №******от служител на „Софийска вода“ АД, а след това на три
пъти е извършван самоотчет от ответника, не може да освободи последния от
задължението му да предостави достъп до имота на съответните служители за
извършването на реален отчет за консумираната топлинна енергия за подгряване на
вода, още по-малко може да доведе до извод, че реалното потребление на топлинна
енергия е такова, каквото е посочено от потребителя при извършваните от него
самоотчети. Поради което, доколкото по делото липсват ангажирани доказателства
за това да е осигурен достъп до апартамента за извършване на реален отчет от
проверител, то правилно процесните суми са съобразени на база прогнозна
топлоенергия за БГВ.
Ответникът
своевременно е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на исковата
молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от
решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са
частично погасени.
С ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните
дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо
от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата
на чл. 114, ал.
1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо.
В чл. 33, ал. 1
от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. е
предивдено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Тази разпоредба обаче не намира приложение за целия исков период, а
само част от него: м. 06. 2016 г. – м. 04. 2017 г.
За периода м.
05. 2014 г. – м. 05. 2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на
топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.
София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от
12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът
не е ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на
месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват
признания за това от насрещната страна. Ето защо и на основание чл. 114, ал.
2 от ЗЗД следва да се приеме, че давността започва да тече от деня,
в който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита
предявен на 15.08.2018 г. към този момент е изтекла погасителната давност за
вземания, станали изискуеми преди 15.08.2015 г. Това са вземанията за периода
м. 05. 2014 г. – м. 07. 2015 г. Решаващият съд е приел, че са покрити по
давност вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 06. 2015 г. Ответникът не е ангажирал пред настоящата съдебна
инстанция съответно мотивирано възражение във връзка с периода, за който СРС е
приел да са погасени по давност вземанията на ищеца, поради което и на
основание чл. 269, изр. 2 от ГПК този въпрос е вън от предмета на въззивната
проверка.
Неоснователно е
възражението на ищцовото дружество, че сумата по обща фактура №
**********/31.07.2015 г. става изискуема на 16.09.2015 г. Релевантен в случая е
периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не
датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й.
Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер
на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради
което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира
и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не
се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са
функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия съд, че вземанията
по посочената обща фактура са погасени по давност са законосъобразни. За този
период е погасено по давност и вземането за дялово разпределение.
Във въззивните
жалби не са изложени и оплаквания относно определения от СРС размер на
вземането за периода, който не е покрит от погасителна давност /извън
възражението на ответника във връзка с реално потребеното количество топлинна
енергия, обсъдено по-горе/, поради което и на основание чл. 269 ГПК този
въпрос стои извън въззивния контрол и не следва да се обсъжда.
Налице е спор
относно съществуването в тежест на ответника на задължение за заплащане на
лихва за забава в размер на законната лихва върху стойността на потребената
топлинна енергия.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г.,
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
купувача. Ето защо при тази редакция на общите условия, за да се постави
клиентът на топлинна енергия за битови нужди в забава, е необходимо
установяване момента на публикуване на месечните дължими суми на интернет
страницата на ищеца, за което последният не е ангажирал доказателства по
делото. С оглед на това следва да се приеме, че ищецът не е доказал по делото
съществуването на вземане за мораторна лихва, изтекла към момента на завеждане
на делото върху главницата за топлинна енергия за периода м. 08. 2015 г. – м. 06.
2016 г., поради което правилно искът е бил отхвърлен за тази част. Тук е
мястото да бъде посочено, че СГС не споделя изложеното от ответника възражение,
че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от ОУ, влезли в сила на 12.03.2014 г., са
нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като противоречащи на общия принцип
за добросъвестност, доколкото същите не водят до
дисбаланс между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г., клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.
32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се
отнасят. Ето защо за вземанията за топлинна енергия за периода 01.06.2016 г. –
30.04.2017 г. не е необходимо отправянето на покана или предприемането на други
действия от страна на ищеца, за да се поставят клиентите в забава, поради което
и изложените в обратния смисъл възражения от Е.С. са неоснователни.
Относно
оплакванията във връзка претенцията за стойността на услугата дялово
разпределение съдът намира следното:
По силата на чл.
22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл.
от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността
на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър
по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията
по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
В чл. 36 от
Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на услугата
дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като
стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на
отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на
услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договора от
06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител, и „Н.И.“ ООД –
изпълнител, страните са договорили заплащане от ищеца на извършваните услуги
съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за
дялово разпределение в тях. Договорено е
цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември
следващата година. Представен е и договор от 20.06.2002 г., сключен между
етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с
който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на топлинен
разпределител и водомер за топла вода в размер на 6 лева. Въпреки изложените в
обратния смисъл доводи на ответника във връзка със срока на действие на
договора от 20.06.2002 г. следва да бъде посочено, че третото лице-помагач е
извършвало за процесния период услугата дялово разпределение, поради което и
има право на цената за последното.
Предвид
ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на
вземане за стойността на извършваната услуга дялово разпределение. Неговият
размер извън периода, покрит от погасителната давност, е на обща стойност от
20,58 лева, съгласно експертното заключение по изслушаната пред СРС съдебно - техническа
експертиза. Поради което, ответникът следва да отговарят до размера от 20,58
лева, като възприетото в обратния смисъл от СРС е неправилно и в тази част
първоинстанционното решение подлежи на отмяна. На основание чл. 162 от ГПК въззивният съд определи, че размерът на лихвата за забава
върху дължимата сума за дялово разпределение за периода на забавата от 16.09.2016
г. до 07.08.2018 г. възлиза на сумата от 5 лева, която следва да бъде присъдена
в полза на ищеца.
Така,
поради частично съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение
следва да бъде отменено в една част.
По
отношение на разноските:
С оглед частичната отмяна на първоинстанционното решение,
дължимите от ответника на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 от ГПК разноски в
исковото и заповедно производство следва да бъдат преизчислени съразмерно с
уважената част от исковете. Поради което, в полза на „Т.С.“ ЕАД следва да се
присъди допълнително сумата от 12,93 лева, представляваща направени от ищеца
разноски в заповедното и исково производство. Съответно, дължимите от „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника разноски също следва да
бъдат преизчислени съразмерно с отхвърлената част от исковете, като атакуваното
решение следва да бъде отменено в частта, в която в полза на Е.А.С. са
присъдени разноски по исковото и заповедното производство за разликата над 277,96
лева до присъдения от СРС размер от 289,07 лева.
Пред въззивната инстанция право на разноски – за
заплатена държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение, има единствено „Т.С.“
ЕАД, тъй като само въззивната жалба на последното е уважена от настоящата
съдебна инстанция.. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/,
вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната
помощ, на „Т.С.“ ЕАД се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в общ размер на 100 лева, като ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на ищцовото дружество сума в размер на 7,69 лева, представляваща
разноски във въззивното производство съразмерно с уважената част от въззивната
жалба.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение
№ 134301 от 06.06.2019 г., постановено по гр. д. № 73985/2018 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 128-ми състав, в
частта, в която са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД за признаване за
установено по отношение на Е.А.С., че същият дължи на ищеца сумата от 20,58
лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от
01.08.2015 г. до 30.04.2017 г., както и сумата от 5 лева - обезщетение за
забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.09.2016 г. до
07.08.2018 г., както и в частта, в
която „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на Е.А.С., сумата над 277,96 лева до
присъдения от СРС размер от 289,07 лева – направени разноски от ответника за
заповедното и за исковото производство, и
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
че ответникът Е.А.С., ЕГН **********, дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
сумата от 20,58 лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение
за периода от 01.08.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху
нея от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение – 15.08.2018 г. до окончателното плащане на дължимото, както и
сумата от 5 лева - обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 16.09.2016 г. до 07.08.2018 г.
ПОТВЪРЖАДАВА
решение № 134301 от 06.06.2019 г., постановено по гр. д. № 73985/2018 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 128-ми състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
Е.А.С.,
ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал.
1, вр. ал. 8 от ГПК допълнително сумата от 12,93 лева, представляваща направени
от ищеца разноски в заповедното и исково производство, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сума в размер на
7,69 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Н.“
ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2.