№ 224
гр. Стара Загора, 11.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Димитър М. Христов
Членове:Румяна Ат. Танева
Анна Т. Трифонова
при участието на секретаря Даниела М. Калчева
като разгледа докладваното от Румяна Ат. Танева Въззивно търговско дело
№ 20225501000225 по описа за 2022 година
Обжалвано е решение № 97/15.03.2022 г., постановено по гр. д.
№ 2434/2021 г. по описа на РС – Казанлък в частта, с която е отхвърлен предявеният от
„П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, против М.
Д. Д., с ЕГН-********** от /адрес/, иск за главница в частта над 4197.99 лв. до
претендираните 4631.24 лв. и за сумата от 1692.56 лв. договорно възнаграждение по
Договор за потребителски кредит №30042073072 от 23.01.2020 г., ведно със законната лихва
от входиране на заявлението до окончателното изплащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение № 582/24.06.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК по ч.гр.д.№2010/2021 г. по описа на РС-Казанлък.
Въззивникът „П.К.Б.“ ЕООД счита, че решението е неправилно и
незаконосъобразно в обжалваната му част, като излага съображения. Моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемият М. Д. Д. оспорва жалбата и счита същата за
неоснователна. Моли съда да потвърди решението в обжалваната му част.
Претендира разноски.
Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият си състав, след като
обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства,
УСТАНОВИ:
1
От приложеното ч.гр.д.№2010/2021г. по описа на Районен съд -
Казанлък се установява, че в полза на „П.К.Б.“ ЕООД е издадена заповед
№582/24.06.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
срещу И.Р.Р. и М. Д. Д., солидарно да заплатят сумите: 4631.24 лв. главница,
1692.56 лв. договорна лихва, 775.24 лв. лихва за забава от 11.02.2020г. до
08.05.2021г., 108.26 лв. законна лихва от 08.05.2021г. до 23.06.2021 г. и
законна лихва върху главницата от 24.06.2021 г. до изплащане на вземането
по Договор за потребителски кредит №30042073072 от 23.01.2020г., както и
разноски по делото: 187.23 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение, а с разпореждане №721/24.06.2021 г., заявлението на
„П.К.Б.“ ЕООД срещу И.Р.Р. и М. Д. Д. е отхвърлено за сумите: 1375 лв.
възнаграждение за закупена услуга Фаст и 779.16 лв. възнаграждение за
закупена услуга Флекси като неоснователно. Заповедта е връчена на
длъжника Иван Р.Райков на 04.07.2021 г., а на М. Д.Д.- на 30.06.2021 г.
Поради липса на подадено възражение, заповедта по отношение на длъжника
И.Р.Р. влязла в сила. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът М. Д.Д. е
възразила срещу издадената заповед за изпълнение. В срока по чл.415, ал.4
вр. с ал.1, т.1 и т.3 от ГПК кредиторът „П.К.Б.“ ЕООД е предявил против М.
Д. Д. иск за установяване на вземанията по издадената заповед за изпълнение
и осъдителен иск за вземанията, за които съдът е отказал да издаде заповед за
изпълнение.
От приетите по делото заверени копия на Договор за потребителски
кредит Профи кредит Стандарт №30042073072, декларация от 23.01.2020г.,
Общи условия на П.К.Б. ЕООД към договор за потребителски кредит - версия
2/22.08.2019г., Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити от 23.01.2020г. и Искане за
отпускане на потребителски кредит Профи кредит Стандарт
№30043073072/23.01.2020г., се установява, че договорът за потребителски
кредит е сключен на 23.01.2020 г. между „П.К.Б.“ ЕООД като кредитор, И.Р.Р.
като кредитополучател- клиент и М. Димитров Д.- солидарен длъжник, като
кредиторът предоставил на клиента кредит в размер на 5000 лв. с избрани в
т.V допълнителни възможност за рефинансиране на задължение на И.Р.: към
Кредисимо АД в размер на 2200 лева; към Ф.Б. ЕООД в размер на 600 лева;
към И.Ф. ЕООД в размер на 400 лева- по посочени банкови сметки. В т.ІV на
договора, страните са договорили следните параметри: сумата по кредита:
2
5000 лв. е за срок от 24 месеца, с размер на вноската: 302.90 лв., при Годишен
процент на разходите (ГПР): 49.04 %, с Годишен лихвен процент: 41.00 %;
Лихвен процент на ден: 0.11 %; и Общо задължение по кредита: 7268.41лв.
били са поискани и закупени допълнителни услуги: фаст- право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит с
възнаграждение 1500 лв.; и Флекси- право на промяна на погасителния план
на потребителския кредит, с възнаграждение 850 лв. Страните уговорили
задължението по кредита и по пакета от допълнителни услуги да е в общ
размер 9618.41 лв., при общ размер на вноска: 400.82 лв. и дата на
погасяване: 10-ти ден от месеца. По делото е приет и погасителен план към
Договор за потребителски кредит № 30041869566 със закупена допълнителна
услуга. Погасителен план към договор за потребителски кредит
№30042073072 със закупена допълнителна услуга. Видно от 4 бр. платежни
документи за кредитен превод с банкова референция:
067029970040402/23.01.2020г., 067029970040399/23.01.2020г., 06702997
0040397/23.01.2020г., 067029970040394/23.01.2020г., сумите по т. V за
рефинансиране са преведени по посочените банкови сметки, като й сумата
1800 лв. преведена на И.Р.Р. по посочена от него банкова сметка в „Банка
ДСК“ АД.
Приложено е и извлечение по сметка към договор за потребителски
кредит №30043073072 към 26.07.2021г., в което са отразени две плащания с
общ размер 802.01 лв.; първото на 11.02.2020 г. и второ на 10.03.2020 г. с
остатъчно задължение 8477.96 лв.
Не е оспорено, че плащането на вноските по кредита е преустановено
след 10.03.2020 г.
С уведомително писмо от 13.05.2021г. /л.19/, кредиторът “П.К.Б.“
ЕООД, уведомява М.Д. в качеството на солидарен длъжник по сключения с
нея и И.Р.Р. договор за потребителски кредит №30043073072/23.01.2020г., че
поради неплащане на вноските кредитът е обявен за предсрочно изискуем с
обща дължима сума 9764.77 лв., от която: непогасена част от задължението-
8477.96 лв., лихви за забава- 787.01 лв., такси по тарифа-500 лв. и е посочена
банкова сметка, по която задължението да бъде платено. Видно от
приложените заверени копия на писмо с обратна разписка, уведомлението,
изпратено за връчване чрез Български пощи, на адреса на М.Д. в /адрес/, е
3
върнато като непотърсено.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните
изводи:
Няма спор, че в настоящия случай, ищецът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ и по отношение на него е
неприложима разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ.
Договорът е сключен при общи условия (също представени по делото),
представен е и сключен при общи условия договор за застраховка – както се
посочи по-горе, сумата за покупка на застраховка съставлява самостоятелна
част от кредита.
Нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 от ЗПК са
императивни и за приложението им съдът следи служебно /ТР № 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Ето защо, въззивната инстанция
следва да посочи и друго противоречие със закона, водещо до
недействителност, изразяващо се в следното:
Договорът е сключен при общи условия (също представени по делото).
Въззивната инстанция също приема, че в случая не се касае за общата
солидарност, визирана в чл. 121 и сл. ЗЗД. Уговорената солидарност следва да
се квалифицира като учредено лично обезпечение по смисъла на чл. 138 и сл.
ЗЗД с произтичащите от тази квалификация за третото лице правни
последици. Както правилно е приел и първоинстанционният съд
квалификацията "солидарен длъжник" е обща, тя не дава информация за
същината и характеристиките на отговорността на длъжниците към
кредитора, а солидарна отговорност "по принцип" не съществува и поради
това страната, която се позовава на такава, следва да докаже правното
основание за възникването й, т.е. да установи, че страните са съдлъжници и
за тях трябва да се прилагат само общите правила на чл. 121 и сл. ЗЗД, или че
е осъществен фактическият състав на друг вид договор, от който може да
възникне солидарност – обикновено това е договор за поръчителство.
За разлика от отговорността на солидарните длъжници по чл. 121 и сл.
ЗЗД, отговорността на поръчителя има акцесорен характер. Съгласно чл. 138,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, за да произведе действие уговореното поръчителство, е
необходимо да съществува главно задължение, което да бъде обезпечено от
поръчителя, чието задължение е функция на главното правоотношение.
Солидарните задължения по чл. 121 и сл. ЗЗД от своя страна са винаги
самостоятелни, между тях не съществува функционална връзка, изразяваща
се в съществуването на материалното право на всеки един от солидарните
длъжници в зависимост от наличието на друг валидно възникнал и непогасен
главен дълг. Поръчителят е лице, което се задължава да отговаря за чужд дълг
солидарно с длъжника за задължението към кредитора, а съдлъжникът е лице,
което отговаря за собствен дълг солидарно с другия длъжник за едно тяхно
общо задължение.
Настоящият съдебен състав приема, че ответника М.Д. има качеството
4
на поръчител по процесния договор за кредит. Същата се е задължила при
неизпълнение от страна на кредитополучателя да отговаря солидарно за
задължението му, състоящо се в погасяване на кредита, т. е. поела е
задължение да обезпечи задълженията на кредитополучателя по договора.
Само по себе си обстоятелството, че М.Д. е посочена в договора като
солидарен длъжник, не води до извода за наличие на солидарност по смисъла
на чл. 121 и сл. ЗЗД. Важно е не посочването в договора на качеството на
лицето, а същността на поетото задължение. От писмените доказателства по
делото се установява, че кредитополучател /клиент, съгласно терминологията
в договора/ е само И.Р.Р. и кредитът е усвоен единствено от него и сумите са
преведени на И.Р.Р. по посочена от него банкова сметка в „Банка ДСК“ АД.
Посочените в писмения договор и ОУ права и задължения на страните
по него, на съществените уговорки в договора, и вземайки предвид реалното
предаване и преминаваното на парите в патримониума на кредитополучателя
И.Р.Р. и разпоредбата на т. 10. 2 от ОУ /кредиторът ще търси солидарния
длъжник, само в случай на неизпълнение от страна на длъжника, откъдето
следва, че при изпълнение от страна на И.Р.Р., няма да бъде ангажирана
отговорността на ответника М.Д./, съдът намира, че намерението на страните
по договора и преследваната от тях цел, е била ответника М.Д. да обезпечи
дълга на И.Р.Р. като поръчител.
Тя се явява гарант за изпълнение на поетото от И.Р.Р. задължение,
поради което даденото от нея обезпечение се доближава най-много до
правната фигура на поръчителя. Същата се е задължила да отговаря за чужд
дълг солидарно с длъжника към кредитора, а не да отговаря за собствен дълг
солидарно с другия длъжник за едно тяхно общо задължение. Задължението й
е акцесорно на това по договора за кредит и спрямо нея следва да се прилагат
разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД.
След като ответникът М.Д. има качеството на поръчител по договора,
следва да се изследва срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който е преклузивен и за
чието изтичане съдът следи служебно.
Според чл. 147, ал. 1 ЗЗД отговорността на поръчителя отпада, ако
кредиторът не е предявил иск срещу длъжника след изтичане на шест месеца
от падежа на главното задължение. Шестмесечният преклузивен срок по 147,
ал. 1 ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е станало изискуемо
изцяло, а не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска; респективно тече
от момента на настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг /с
достигането на волеизявлението на кредитора за това до главния длъжник/.
На 11.08.2021 г., с връчване на исковата молба за отговор на ответника,
волята на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
достигнала до поръчителя, а заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК е подадено в
съда на 24.06.2021 г. Предвид установеното следва да се приеме, че към
датата на подаване на заявлението преклузивният 6-месечен срок по чл.147,
ал.1 от ЗЗД изобщо не е започнал да тече, следователно не е изтекъл и
ответникът като поръчител е солидарно отговорен за задължението на
5
кредитополучателя.
Процесният договор за потребителски кредит №30042073072 са
посочени сумата по кредита, срок на кредита, размера на погасителната
вноска, дължимата сума по кредита, посочен е годишният лихвен процент -
41,00 %, който е фиксиран -/§1, т.4 и т.5 от ДР на ЗПК/ и не е предвидена
възможност за промяната му, посочен е и годишният процент на разходите -
49,04 %, който е в границите, определени в чл.19, ал.4 от ЗПК, а в
погасителния план към договора са диференцирани размера на всяка месечна
погасителна вноска, датата й на плащане, както □ какъв размер от главницата
и какъв размер от лихвата се погасява, поради което не са допуснати
нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
Действително при сключването на договора с оглед заявката за
неговото сключване от страна на кредтополучателя и неговото подписване от
страна на същия и поръчителя – ответник, при така посочените параметри е
учредено договорното правоотношение между страните, при което обаче
получателят на услугата, съответно и поръчителя като солидарен длъжник, се
явяват потребители по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, спрямо които в това
им качество приложими се явяват защитните норми на този закон. С
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща чл. 24
ЗПК, е уредена т.нар. генерална /обща/ клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
кумулативно проявление на тези предпоставки. Съгласно изричната
разпоредба на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите не са
индивидуално определени когато те са предварително изготвени от
търговеца, респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им / арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на
потребителя, а именно накърняват се уредени в закона права на потребителя,
респ. увреждат се негови законни интереси / арг. чл. 20 ЗПК/; не отговарят на
изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска
практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово определение на понятието
"добросъвестност", но от общите правила на гражданското право, уреждаща
изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения / чл. 12 ЗЗД/,
тълкуването на действителната обща воля на страните при породено
договорно правоотношение/ чл. 20 ЗЗД/ и при изпълнение на действително
възникнало договорно задължение / арг. чл. 63, ал. 1 ЗЗД/, може да се изведе
дефиниция за използвания в ЗЗП термин "добросъвестност", на чието
изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление. Те
трябва да са съответни на установената и наложила се в в съвременното
общество нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за
потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
6
добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила, определящи
пазарнато поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение
на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на
наложилите се нелоялни търговски практики/ които са забранени от Закона /
чл. 68в3ПК/; уговорката да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е
значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност,
както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за
защита по договора. В този смисъл за да се обезпечат субективните права и
законни интереси на икономически по-слабата страна " цената" на услугата,
вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва и другите
разходи, трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния
потребител, съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в
договора. Действително разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК определя
съдържанието на годишния процент на разходите по кредита да изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Действително на следващо място с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е
визирано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. С
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени задължения / ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г., в
сила от 01.01.2015 г. /, съобразно което би могло да се приеме, че така
определеният с договора годишен процент на разходите / 49,04 %,/ формално
не надвишава петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен
лихвен процент в размер на 41,00 %. Действително не са налице императивни
разпоредби в Закона по отношение размера на на възнаградителната лихва. В
случая обаче е налице потребителски договор по своята характеристика,
ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема от
съдебната практика, че максималният размер на лихвата/ възнаградителна или
такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва/
а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/,
противоречи на добрите нрави. Следователно неоснователно се намира
възражението на жалбоподателя, основано на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. В тази насока е и съдебната практика по Решение № 906/ 30.12.2004 г.
по гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. №
315/ 2005 г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/
2007 г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/
2014г на ВКС – IV ГО. /, която се споделя от въззивния съд, актуална с оглед
изложените по-горе съображения относно преценката за добросъвестност,
7
която макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със
засилена защита по ЗЗП като вид потребителски договор.
По отношение на иска за главница, настоящата инстанция споделя
мотивите на първоинстанционния съд, като след отчитане на извършеното от
длъжника плащане по договора за кредит на сумата 802.01 лв., с която се
намаля дълга за главница, предявеният иск по чл.422, ал.1 вр. с чл.415, ал.4
вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД се явява основателен и доказан в размер на разликата
между дължимо и платено, а именно за сумата 4197.99 лв. главница, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението 24.06.2021 г. до
окончателното изплащане, а в частта до претендираните 4631.24 лв. искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че решението в
обжалваната му част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Въззивникът следва да заплати на въззиваемия разноски пред
настоящата инстанция. Направено е възражение от въззивника за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК на адвокатското възнаграждение.
Обжалваемият интерес по делото е в размер на 2 125, 81 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за
минималните размер на адвокатските възнаграждения, за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес,
възнагражденията са следните: при интерес от 1 000 лв. до 5 000 лв. – 300 лв.
плюс 7 % за горницата над 1000 лв., като адвокатското възнаграждение за
оказаната безплатна адвокатска помощ е в размер на 378,80 лева.
Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на ВАС, за регистрираните
адвокати по ЗДДС, дължимият данък върху добавената стойност се начислява
върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, което се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. В настоящия
случай адвокат М.Д. е регистриран по ЗДДС и адвокатските възнаграждения
се претендират с ДДС, след служебна справка в портал на НАП за лица,
регистрирани по ЗДДС.
Следователно при спазване на посочените правила дължимото
адвокатско възнаграждение е в размер 454,56 лева с ДДС.
Водим от горните мотиви, Старозагорският окръжен съд
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 97/15.03.2022 г., постановено по гр. д.
№ 2434/2021 г. по описа на РС – Казанлък в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление /адрес/, за заплати на М. Д. Д., с ЕГН-********** от /адрес/
сумата от 454,56 лева с ДДС адвокатско възнаграждение пред настоящата
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9