Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и пети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 5225 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение №
104126 от 25.04.2019 г., постановено по гр.д. № 71678/2018 г. на СРС, II ГО, 78
състав, с отстранена очевидна фактическа грешка с решение № 52985 от 27.02.2020
г., постановено по същото дело, е признато за установено, че „Б.“ ООД дължи на
„БЪЛГАРСКА АГЕНЦИЯ ЗА ЕКСПОРТНО ЗАСТРАХОВАНЕ /БАЕЗ/“ ЕАД, на основание чл.410,
ал.1 КЗ, сумата от 22 474, 82 лв. –
главница по договор за застраховка от 17.03.2017 г. и сумата от 24, 97 лв. –
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 21.08.2018 г. –
24.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до окончателното
изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.09.2018 г. по ч.гр.д. №
58020/2018 г. на СРС, II ГО, 78 състав. Ответникът е осъден
да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 500 лв. разноски
за заповедното производство и сумата от 900 лв. разноски за исковото
производство.
Срещу така
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника „Б.“ ООД. Счита,
че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано. Навежда
оплакване, че в проведеното на 07.03.2019 г. открито съдебно заседание пред СРС
са представени доказателства за частично плащане в полза на ищеца, във връзка с
което е била допусната допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Поддържа, че
първоинстанционният съд не е взел предвид заключението на вещото лице и
представеното по делото доказателство – двустранно споразумение от 03.05.2018
г., сключено между ответника и „НКН СТРОЙ“ ЕООД, въз основа на което „НКН
СТРОЙ“ ЕООД е превело в полза на „М. М“ АД сума в размер на 7 620, 48 лв.
с основание - частично погасяване на
задълженията по фактури, издадени от „М. М“ АД на „Б.“ ООД. Счита, че
извършеното плащане следва да бъде взето предвид при определяне размера на
вземанията на ищеца. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В срока по
чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца „БЪЛГАРСКА АГЕНЦИЯ ЗА ЕКСПОРТНО ЗАСТРАХОВАНЕ /БАЕЗ/“
ЕАД. Излага съображения, че правилно първоинстанционният съд е оценил събраните
по делото доказателства, в т.ч. – заключението на вещото лице, от което се
установява, че е извършено плащане от трето за спора лице „НКН СТРОЙ“ ЕООД по
сметка на застрахования „М. М“ АД в размер на сумата от 7 620, 48 лв. С
получената сума не са погасени вземания по процесните фактури, а друго вземане,
което не е предмет на правния спор, което се потвърждава от допълнителното
заключение на вещото лице. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се пристъпи
към обсъждане на доводите относно правилността му.
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.410, ал.1 КЗ и чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че по силата на застрахователен договор № Б1В031709904 от 17.03.2017 г.,
сключен с „М.-М“ АД в качеството на застрахован, е застраховал вземания на „М.-М“
АД към „Б.“ ООД с покрити рискове – неплатежоспособност и забавяне на плащането
от длъжника. Твърди, че застрахованият „М.-М“
АД е доставил на ответника „Б.“ ООД стоки на обща стойност от 25 352, 57 лв., за
което и издал 5 фактури с № *********/17.11.2017 г., № *********/21.11.2017 г.,
№ *********/23.11.2017 г., № *********/28.11.2017 г., № *********/06.12.2017 г.
Длъжникът е изпаднал в забава по отношение на задължението за заплащането на
пълната стойност по посочените фактури. С оглед изложеното счита, че е настъпило
застрахователно събитие – забава на плащането, поради което в полза на
застрахования е възникнало вземане за застрахователно обезщетение в размер на
сумата от 22 474, 82 лв., от която: сумата от 11 834, 87 лв.,
съставляваща 90% от застрахованото и непогасено вземане по фактури с №
*********/17.11.2017 г. и № *********/21.11.2017 г.; сумата от 7 950, 66
лв., съставляваща 90% от застрахованото и непогасено вземане по фактури с №
*********/23.11.2017 г. и № *********/28.11.2017 г. и сумата от 2 689, 29
лв., съставляваща 90% от застрахованото и непогасено вземане по фактури с №
*********/06.12.2017 г. Застрахователят е изплатил на застрахования дължимото
застрахователно обезщетение и е отправил регресна покана към „Б.“ ООД, срокът
за доброволно изпълнение по която е изтекъл на 20.08.2018 г. С оглед изложеното
в полза на ищеца са възникнали регресно вземане за изплатеното в полза на
застрахования застрахователно обезщетение към ответника и вземане за
обезщетение за забава върху него в размер на законната лихва за забава в размер
на 24, 97 лв. за периода 21.08.2018 г. – 24.08.2018 г., за които ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.09.2018 г. по ч.гр.д. № 58020/2018 г. на СРС, II ГО, 78
състав. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника съществуването на процесните вземания. Претендира
разноски.
В срока по
чл.131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Б.“ ООД.
На
30.08.2018 г. „БЪЛГАРСКА АГЕНЦИЯ ЗА ЕКСПОРТНО ЗАСТРАХОВАНЕ /БАЕЗ/“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление по чл.410 ГПК за издаване на заповед за
изпълнение срещу длъжника „Б.“ ООД за сумата от 22 499, 79 лв. главница,
ведно със законната лихва от датата на заявлението до изплащане на вземането, и
сумата от 24, 97 лв. мораторна лихва за периода 21.08.2018 г. – 24.08.2018 г. В
т.12 от заявлението е посочено, че заявителят има регресно вземане към длъжника
за изплатено застрахователно обезщетение в полза на застрахования „М.-М“ АД по
силата на застрахователен договор от 17.03.2017 г.
С
разпореждане на съда от 10.09.2018 г. по ч.гр.д. № 58020/2018 г. на СРС, II ГО, 78
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил в
полза на заявителя сумата от 500 лв. разноски по делото.
В срока по
чл.414 ГПК е постъпило възражение от страна на длъжника „Б.“ ООД срещу
заповедта за изпълнение.
В срока по
чл.415 ГПК заявителят е предявил искове за установяване на вземанията му по
исков ред.
С оглед изложеното, в предмета на делото са
включени установителни искове, предявени от кредитор, в чиято полза е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която в срока
по чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника. Целта на ищеца е да се
установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно чл.410, ал.1, т.1 КЗ с плащането
на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в това число в
случаите на вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно задължение. Нормата
на чл.410, ал.1, т.1 КЗ урежда регресните права на застрахователя, възникващи с
плащането на застрахователното обезщетение на застрахованото лице и техните
предели - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени
за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в това число в случаите
за вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно задължение, какъвто именно е
процесният случай.
Основателността на предявения иск в случая е
предпоставена от доказване по безспорен начин на следните предпоставки: валидно
сключен застрахователен договор, причинено застрахователно събитие от трето
лице, което отговаря пред застрахования по правилата на договорната отговорност,
и застрахователят да е изплатил дължимото застрахователно обезщетение на
застрахования.
Пред настоящата инстанция не се поддържат
оплаквания във връзка със съществуването на горните предпоставки, поради което
същите са извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба, на
основание чл.269 ГПК.
Спорен по делото е въпросът погасена ли е чрез
плащане част от процесните вземания, във връзка с които застрахованият е
получил застрахователно обезщетение.
По делото е представено обективирано на хартиен
носител извлечение от сметка в което се съдържат данни за извършен на
03.05.2018 г. банков превод от „НКН СТРОЙ“ ЕООД в полза на застрахованото лице „М.-М“
АД в размер на сумата от 7 620, 48 лв. с посочено основание: проформа
фактура № **********/02.05.2018 г.
Пред СРС е
допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице
Ваня Петрова. Вещото лице е проучило приложените по делото документи и е
направило справки в счетоводството на
ответника, като е констатирало, че са осчетоводени процесните фактури на
обща стойност 25 352, 57 лв. с ДДС. Посочило е, че на основание двустранно
споразумение от 03.05.2018 г. между„НКН СТРОЙ“ ООД и „Б.“ ООД страните се
споразумяват да се извърши превод от банковата сметка на „НКН СТРОЙ“ ООД в
размер на сумата от 7 620, 48 лв. в полза на „М.-М“ АД за частично погасяване на задълженията по фактури, издадени от „М.-М“
АД на „Б.“ ООД. Сумата е преведена в полза на получателя от „НКН СТРОЙ“ ООД с
платежно нареждане от 03.05.2018 г. с посочено основание – проформа фактура №
**********/02.05.2018 г.
От заключението на допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Петрова след
проверка в счетоводството на застрахованото дружество „М. М“ АД, се
установява, че сумата от 7 620,
48 лв., преведена на „М. М“ АД с платежно нареждане от 03.05.2018 г., не е
отнесена за погасяване на процесните фактури. Основанието в преводното
нареждане е „проформа фактура № **********/02.05.2018 г.“ На
02.05.2018 г. „М. М“ АД издава проформа фактура № **********/02.05.2018 г. на „Б.“ ООД
на стойност 11 566, 80 лв. За получения превод в размер на сумата от 7 620,
48 лв. „М. М“ АД издава на „НКН СТРОЙ“ ООД фактура № 04000080778/15.05.2018 г.
с посочено основание „аванс за метали“, която фактура е осчетоводена. Вещото лице е констатирало, че в
счетоводството на застрахования „М. М“ АД сумата от 7 620, 48 лв. не е
отнесена за погасяване на процесните фактури и е отчетена като аванс за
погасяване за метали по фактура № 04000080778/15.05.2018 г. с получател – „НКН
СТРОЙ“ ООД.
С оглед
изложеното по делото е установено, че от страна на едно трето за спора лице с
платежно нареждане от 03.05.2018 г. в полза на кредитора „М. М“ АД е преведена сумата от 7 620, 48 лв. на основание „проформа
фактура № **********/02.05.2018 г.“. Проформа фактура с посочените номер и дата
е издадена от кредитора на длъжника „Б.“ ООД, но тя не съвпада с нито една от
процесните фактури, издадени 2017 г. Следователно, не може да се приеме, че
плащането е извършено за погасяване на задължения по процесните фактури,
забавата в плащането на които е застрахована при ищцовото дружество. Жалбоподателят
се позовава на двустранно споразумение между него и третото за спора лице „НКН
СТРОЙ“ ООД, поддържайки, че преводът в полза на „М. М“ АД е извършен на
основание това споразумение. Такова споразумение не е представено по делото. Съществуването
му се констатира от заключението на основаната съдебно-счетоводната експертиза,
без да се посочва от страна на вещото лице дали такова споразумение е налично в
счетоводството на ответника и му е било представено по повод експертизата или
изводите за съществуването му почиват на данни на ответника. Посочва се от
вещото лице, че на основание това споразумение страните се споразумяват да се
извърши превод на сумата от 7 620, 48 лв. от сметка на „НКН СТРОЙ“ ООД по сметка на „М. М“ АД за частично погасяване задължения
по фактури, издадени от „М. М“ АД на „Б.“ ООД. Дори да се приеме за установено
съществуването на посоченото двустранно споразумение, това не променя изводите
на съда, че по делото не се установява плащането да касае вземания по процесните
фактури. С оглед изложеното, не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателя, че неправилно не е било отчетено от страна на първоинстанционния
съд извършеното в полза на „М. М“ АД плащане.
По тези съображения правилно от страна на
първоинстанционния съд е прието, че в полза на ищеца съществува вземане за
главница, представляваща регресно вземане по изплатено застрахователно
обезщетение в размер на сумата от 22 474, 82 лв.
С оглед изчерпване на предмета на въззивна
проверка и поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът по жалбата има право на разноски за
въззивната инстанция и е заявил претенция за присъждане на такива. Само когато
е доказано извършването на разноски в производството обаче, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 ГПК /в посочения смисъл – задължителните
разяснения, дадени с т.1 на ТР № 6/2012
г. на ОСГТК на ВКС/. В случая не са ангажирани доказателства ответникът по
жалбата да е направил разноски за въззивното производство, поради което такива
не следва да му се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 104126 от 25.04.2019 г., постановено
по гр.д. № 71678/2018 г. на СРС, II ГО, 78 състав, с отстранена очевидна
фактическа грешка с решение № 52985 от 27.02.2020 г., постановено по гр.д. №
71678/2018 г. на СРС, II ГО, 78 състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.