Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 6149 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 75388 от 23.04.2020
г. по гр. д. № 5173/2019 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I ГО,
27 състав, е осъден на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД К.С.С., ЕГН **********,***,
да заплати на „А.д.и.в с.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление:***, сума в общ размер от 93,50 лв., от която 71,92 лв.,
представляваща неплатен наем за м. 01.2017 г. по договор за наем от 30.05.2011
г., изменен и допълнен със споразумение от 28.05.2014 г., на паркинг място № 1,
находящо се в гр. София, на открития паркинг на ул. „*********, ведно със
законната лихва, считано от 25.01.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, и сумата от 21,58 лв., представляваща неустойка за забава, начислена
върху сумата за периода от 11.01.2017 г. до 12.03.2017 г. Осъден е на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК К.С.С. да заплати на „А.д.и.в с.“ ЕООД разноски по делото в
размер на 700 лв.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5062016/29.05.2020 г. от ответника К.С.С.,
чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат И.Б.,
с доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението.
Сочи се, че СРС не е извършил пълна, задълбочена и безпристрастна оценка на
събраните доказателства по делото. Излагат се съображения, че на 28.05.2014 г.
страните са сключили споразумение към договора за наем от 30.05.2011 г.,
съгласно съдържанието на което чл. 9, т. „а“ от договора за наем отпада и
наемното правоотношение продължава за неопределен срок, а всички останали
текстове на договора остават непроменени, в това число и клаузите,
регламентиращи прекратяването на договора. Съгласно чл. 9, т. „б“ договорът за
наем се прекратява едностранно от наемодателя при закъснение на плащането на
една наемна вноска. В случая не е извършено плащане на наема за м. декември
2016 г., чийто падеж е до десето число на текущия месец, т. е. до 10 - ти
декември 2016 г., поради което и съгласно чл. 9, т. „б“ договорът е следвало да
бъде прекратен на това основание - вследствие на забавянето още през м.
декември, а не да продължи своето действие и през м. януари 2017 г., поради
което претенцията за плащане на наемна вноска за м. януари 2017 г. е
неоснователна. В този смисъл неправилно СРС е приел, че възможността за
едностранно прекратяване на договора от наемодателя при забава в плащането е
потестативно право, а не задължение на наемодателя. Според жалбоподателя предвиденото
в чл. 9, б. „б“ прекратяване на договора в резултат на закъснението в плащането
на една месечна наемна вноска е неминуема правна последица от неизпълнението от
страна на наемателя, а не право на наемодателя, като не следва да се прави опит
за тълкуване волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД. Предвид изложеното се
моли за отмяна на решението и за отхвърляне на предявените искове.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор вх. № 5082209/26.06.2020 г. от ищеца „А.д.и.в
с.“ ЕООД, чрез юрисконсулт В.Б., с доводи за неоснователност на въззивната
жалба и искане същата да бъде оставена без уважение. Твърди се, че по делото е
безспорно, че между страните е бил сключен договор за наем, като в чл. 9, т.
„б“ от същия е предвидена възможност за развалянето му от страна на кредитора
при неизпълнение от страна на длъжника за заплащане на месечните наемни вноски.
Изявлението за извънсъдебно разваляне на договора от изправната страна е
упражняване на потестативно субективно право (решение № 269/22.10.2018 г. по т.
д. № 1980/2017 г. по описа на II т. о. на ВКС). В този
смисъл правилно СРС е приел, че в чл. 9, т. „б“ от процесния договор за наем
предвидената възможност за едностранно прекратяване на договора от „Агенция за
дипломатически имоти в страната“ ЕООД без предизвестие при забава в плащането е
потестативно субективно право, но не и задължение на наемодателя. Предвид
изложеното се моли за оставяне на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване
на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира
за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.
№ 2002328/25.01.2019 г. на „А.д.и.в с.“
ЕООД, ЕИК*********, срещу К.С.С., ЕГН **********, с която са
предявени осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът излага твърдения, че на 30.05.2011 г. между страните е сключен договор
за наем на паркинг място № 1, находящо се в гр. София, на открития паркинг на
ул. „********, с уговорена наемна цена от 38 евро с ДДС или 74,32 лв. с ДДС, с
падеж на плащане всяко десето число от текущия месец. В чл. 1.5. от наемния
договор е уговорено, че при закъснение в заплащането на наемната цена ще се
начислява неустойка от 0,5 % на ден, но не повече от 30 % от неплатената
месечна вноска. Излага твърдения, че от м. декември 2016 г. ответникът е
преустановил плащането на наемните вноски, като не е заплатил и наема за м.
януари 2017 г., за което е начислена неустойка в размер на 0,5 % на ден, но не
повече от 30 %, считано от следващата дата на падежа на главницата. Поради
неплащане на 31.01.2017 г. ищецът едностранно е прекратил договора с ответника,
като от същата дата бил прекратен и достъпа му до паркинга. На основание чл.
1.6 от договора за наем ответникът е депозирал сума, равняваща се на
едномесечен наем, която ищецът е прихванал с дължимата наемна вноска за м.
декември 2016 г. в размер на 74,32 лв. След отчитане на извършеното прихващане
ответникът е останал задължен за месечната наемна вноска за м. януари 2017 г. в
размер на 71,92 лв., ведно с неустойка от 0,5 % до достигане на крайния предел
от 30 % върху главницата, който съответства на 60 дни забава - в размер на
21,58 лв. Предвид изложеното ищецът иска от съда да осъди ответника да му
заплати сумата от 93,50 лв., от която: 71,92 лв. - представляваща неплатен наем
за м. януари 2017 г. за паркинг място № 1, находящо се в гр. София, на открития
паркинг на ул. „*********, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от предявяването на иска (25.01.2019 г.) до окончателното ѝ изплащане,
както и 21,58 лв., представляваща договорна неустойка от 0,5 % на ден върху
горната главница, считано от следващата дата на съответния падеж на главницата
(11.01.2017 г.) до достигане на крайния предел от 30 % за начисляване на
договорената неустойка, който съответства на 60 дни забава. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК
е постъпил писмен отговор вх. № 5202293/03.12.2019 г. от ответника К.С.С., чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат И.Б., в който предявеният
иск се оспорва като неоснователен. Сочи се, че действително на 30.05.2011 г. страните са
сключили договор за наем за предоставяне на възмездното ползване на парко място
№ 1 в гр. София, на ул. „********* за срок от три години, като при сключване на
договора наемателят е депозирал сума, равняваща се на един месечен наем. В чл.
9, т. „а“ е предвидено, че след изтичане на наемния срок договорът се
прекратява дори и ако продължи фактическото ползване на имота. Страните са
постигнали съгласие, че прекратяването на договора може да стане (чл. 9, т.
„б“) от наемателя едностранно, с писмено предизвестие, при закъснение на
плащането на една месечна наемна вноска или при неизпълнение на други
задължения от страна на наемателя. В тази връзка се сочи, че наемният договор е
бил прекратен на 30.05.2014 г., след изтичане на тригодишния срок, и наемателят
не дължи претендираните суми, тъй като между страните не са съществували наемни
правоотношения през исковия период. Евентуално се поддържа, че договорът е
следвало да бъде прекратен на основание чл. 9, б. „б“ при неплащане на
месечната вноска за м. декември 2016 г., а не да продължи своето действие и
през м. януари 2017 г., поради което претенцията също е неоснователна. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на исковете.
По делото е приет като писмено доказателство
неоспорен от страните договор от 30.05.2011 г. за наем, сключен между „А.д.и.в с.“
ЕООД и К.С.С., с обект паркинг място № 1, находящо се в гр. София, на открития
паркинг на ул. „*********, за срок от три години, считано от 01.06.2011 г.
срещу месечен наем от 38 евро с ДДС. В чл. 1.1. е уговорено, че наемът се
заплаща до всяко десето число на текущия месец в левова равностойност в деня на
плащане или в евро по посочени в договора банкови сметки, а в чл. 1.3. е
предвидено, че до датата на падежа за плащане на месечния наем наемодателят
издава фактура, която може да бъде изпращана и по реда на ЗЕДЕП и наемателят се
съгласява да я получава на предоставен имейл адрес и да потвърди получаването в
тридневен срок, като неполучаването на фактура под каквато и да е форма не
освобождава наемателя от плащане на наемната цена (чл. 1.4). В чл. 1.5. е
уговорено, че при закъснение на плащането се начислява неустойка от 0,5 % на
ден, но не повече от 30 % от неплатената месечна вноска. Съгласно чл. 1.6. при
сключване на договора наемателят е депозирал сума, равняваща се на едномесечен
наем, която наемодателят има право без изричното съгласие на наемателя да
използва изцяло или отчасти за удовлетворяване на всички свои изискуеми
вземания по договора. В чл. 9 от наемния договор са предвидени условията за
прекратяването му, а именно: т. „а“ - с изтичане на срока му, дори ако продължи
фактическото ползване на имота след тази дата; т. „б“ - от наемодателя
едностранно, с писмено предизвестие, при закъснение на плащането на една
месечна наемна вноска или при неизпълнение на други задължения от страна на
наемателя; т. „в“ - с едномесечно писмено предизвестие от една от договарящите
се страни. Договорът е подписан от двете договарящи страни.
Във връзка с
направените оспорвания от процесуалния представител на ответника на основание
чл. 143, ал. 2 ГПК по делото е представено от ищцовото дружество и прието като
писмено доказателство заверено копие на Споразумение № 1 към договор от
30.05.2011 г. за отдаване под наем на паркинг място № 1, находящо се на
открития паркинг на ул. „*********, видно от което процесното наемно
правоотношение е било двустранно изменено на 28.05.2014 г., като страните са се
споразумели за отпадане на чл. 9, т. „а“ от договора, както и че всички
останали текстове от договора остават в сила и непроменени. Споразумението е
подписано и от двете страни - К.С. за наемател и инженер П.Г.- за „А.д.и.в с.“
ЕООД за наемодател и не е оспорено.
По делото е
приет като писмено доказателство приходен касов ордер № 2195 от 03.06.2011 г.
за внесен в полза на „А.д.и.в с.“ ЕООД от К.С.С. едномесечен депозит в размер
на 74,32 лв. за адрес: ул. „********паркинг място № 1 - 38 евро.
Приета е фактура
№ **********/01.12.2016 г., с дата на данъчно събитие 01.12.2016 г., с
получател К.С.С. и доставчик „А.д.и.в с.“ ЕООД за наем в размер на 74,32 лв. с
ДДС, с равностойност в евро - 38 евро, за процесното паркинг място, със срок за
плащане до 12.12.2016 г.
Приета е фактура
№ **********/03.01.2017 г., с дата на данъчно събитие 03.01.2017 г., с
получател К.С.С. и доставчик „А.д.и.в с.“ ЕООД за наем в размер на 74,32 лв. с
ДДС за процесното паркинг място, със срок за плащане до 10.01.2017 г.
По делото е
прието и кредитно известие № **********/30.01.2017 г. с дата на данъчно събитие
30.01.2017 г., с получател К.С.С. и доставчик „А.д.и.в с.“ ЕООД за сумата (-)
2,40 лв. - сторниране на наема за 31 януари 2017 г. поради прекратяване на
договора.
По делото е
приложена справка за претендираните спрямо К.С. задължения - главници и
неустойка от 0,5 % за паркинг място № 1, гр. София, ул. „********* възлизащи на
спорните суми, както и влязло в сила разпореждане от 26.10.2018 г. по гр. д. №
65766/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав,
постановено в производство по чл. 410 ГПК, с което е отхвърлено завление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „А.д.и.в с.“ ЕООД за издаването
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу К.С.С. за процесните в настоящото
производство суми, поради регистриран настоящ адрес на длъжника в чужбина.
За изясняване на
обстоятелствата по делото в хода на първоинстанционното производство е
изготвена и приета, неоспорена от страните, съдебно - икономическа експертиза, от
която се установява, че в счетоводството на ищцовото дружество задължението за
м. декември 2017 г. е закрито с прихващане на внесената на 03.06.2011 г. сума
за депозит от 74,32 лв. (приходен касов ордер № 2195/03.06.2011 г.). Като
неплатена в счетоводството на дружеството остава стойността на фактура №
30000324365/03.01.2017 г. от 74,32 лв., намалена с кредитно известие №
**********/30.01.2017 г. в размер на -2,40 лв. или претендираната сума за м.
януари 2017 г. е 71,92 лв. (36,77 евро). Размерът на претендираното от ищеца
обезщетение (неустойка) по чл. 1, т. 5 от договора е 21,58 лв. (71,92 лв. х 30
%). Според вещото лице не са налице данни за плащане на претендираното от ищеца
обезщетение в размер на 21,58 лв. По делото има данни за внесен обезпечителен
депозит по процесния наемен договор в размер на 74,32 лв. (38 евро), която сума
е осчетоводена като депозит за посоченото в договора паркомясто (приходен касов
ордер № 2195/03.06.2011 г.). В открито съдебно заседание на 27.02.2020 г.
вещото лице пояснява, че по тази сделка счетоводството на ищеца е редовно водено.
С оглед на така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
Във връзка с неговата правилност въззивният съд намира следното:
Предявени са
осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. първо ЗЗД и чл. 92 ЗЗД
- претенции за осъждане на ответника да
заплати наемна цена по договор за наем от 30.05.2011 г. за периода
01.01.2017 г. - 30.01.2017 г. в размер на 71,92 лв. и неустойка в
размер на 21,58 лв.
При така
предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че страните са били обвързани
от валидно наемно правоотношение с конкретен обект, предаден при
сключване на договора в определено състояние, уговорена наемна цена и падеж на
задължението за плащането ѝ.
В тежест на
ответника при така депозирания отговор е да докаже, че срокът на договора
за наем е изтекъл преди началото на процесния период.
Страните не
спорят, а и от представения към исковата
молба договор за наем от 30.05.2011 г. се установява, че
ищецът, в качеството на наемодател, е предоставил на ответника, в качеството на
наемател за временно и възмездно ползване паркинг място № 1, находящо се в гр.
София, на открития паркинг на ул. „*********, за срок от
три
години, считано от 01.06.2011 г. до 01.06.2014 г., срещу задължението на
наемателя да плаща месечна наемна цена от 38 евро, дължима до десето
число на текущия месец в левова равностойност в деня на плащане или в евро. Приетият по делото договор
за наем носи подпис на страните по него, не е оспорен и установява
постигнато съглашение за правоотношение с тези белези. Не съществува спор и относно това, че преди
изтичане на предвидения срок със споразумение от 28.05.2014 г. страните са
изключили от договора за наема клаузата, предвиждаща прекратяването му след
изтичане на срока, дори и при продължаване на фактическото ползване на имота
(чл. 9, т. „а“), т. е. ответникът е продължил да ползва имота със знанието и
без противопоставянето на ищеца, поради което и на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД
договорът за наем е бил продължен за неопределен срок. Доколкото пред първата
инстанция не е оспорена твърдяната в исковата молба дата на прекратяване
на договора за наем - 31.01.2017
г., то следва да се приеме, че именно до този момент между
страните е съществувало валидно наемно правоотношение. В тази връзка следва
да се посочи, че по делото не са изложени твърдения за конкретната дата, на
която ищецът е отправил предизвестие до ответника за прекратяване на договора
(и изобщо дали такова да е било отправено). Независимо от това, дори условно да
се приеме, че не е настъпило прекратяване на наемния договор на
31.01.2017 г., подаването на исковата молба има характер на предизвестие по смисъла
на чл. 238, ал. 1 ЗЗД, тъй като се касае за безсрочен наемен договор, и в този случая с оглед
поведението на ответника и след изтичане на подходящ според конкретните
обстоятелства срок, наемното правоотношение между страните е било надлежно
прекратено в хода на съдебното производство. Наемното правоотношение е
преустановено с последиците по чл. 88, ал. 1,
изр. първо, предл. второ ЗЗД - занапред. Между страните не е
спорно обстоятелството, че наемателят е изпълнил задължението си да предаде на
наемателя процесния имот в годно за обичайното му ползване
състояние, както и че наемателят е изпълнявал
задълженията си по договора за наем - плащал е дължимите
наемни вноски до м. ноември 2016 г. включително. Неплатени са останали
месечните наемни вноски за м. декември 2016 г. и м. януари 2017 г., за които
ищецът е издал фактури. При наличието на валидно облигационно правоотношение
по договор за наем и доколкото в договора е
постигнато съгласие да се заплаща месечна наемна цена в размер на 38
евро (74,32 лв.), то следва да се приеме, че за ответника е
възникнало задължение за наемни вноски за месеците 12.2016 г. и
01.2017 г., които не са били погасени. Не е спорно, че ищецът е
прихванал задължението за месечна вноска за м. декември 2016 г. от внесения от
ответника депозит в размер на 74,32 лв., като е останало дължимо задължението
за месец януари 2017 г.
Спорно пред настоящата
въззивна инстанция е дали наемният договор е бил прекратен
автоматично по силата на чл. 9, б. „б“ през месец декември 2016 г. с неплащане
на падежната дата на наемната вноска за посочения месец или е продължил
действието си и през м. януари 2017 г., т. е. дали наемното
правоотношение между страните е съществувало за исковия период - конкретно до
края на м. 01.2017 г., след което е прекратен едностранно от наемодателя
поради неизпълнението на наемателя за плащане на наемните вноски. В
тази връзка въззивният съд намира следното:
Правото на
разваляне на договора е потестативно право, упражняващо се с
едностранно волеизявление, като за пораждането му е необходимо виновно
поведение на другата страна по договора. Относно принадлежността
на потестативното право за разваляне на двустранен договор е формирана последователна
практика на ВКС, според която правото на разваляне на двустранен договор по
реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД принадлежи на изправната страна и е
обусловено от виновно неизпълнение на поето договорно задължение на насрещната
страна. За да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора
е необходимо да е доказано, че са били налице законовите предпоставки на чл.
87, ал. 1 ЗЗД, с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок
за изпълнение или чрез безусловно изявление за разваляне при невъзможност за
изпълнение, за която длъжникът отговаря, когато изпълнението е станало
безполезно или при уговорка за изпълнение непременно в определено време.
Договорът може да бъде развален и с исковата молба. В този случай правото на
извънсъдебно едностранно разваляне на договора се осъществява с исковата молба,
с петитума на която се претендират последиците от развалянето. За да настъпи
ефектът на разваляне на договора, трябва да са установени предпоставките по чл.
87 ЗЗД. Развалянето на договора с исковата молба може да се постигне, ако
длъжникът не изпълни в хода на производството по делото до изтичането на
обективно подходящ предвид конкретните обстоятелства срок.
За да
възникне преобразуващото право да се развали един договор,
което ищецът твърди, че е упражнил поради неизпълнението на наемателя да
заплати наемната цена за периода м. декември 2016 г. - м. януари
2017 г. и дължимата договорна неустойка по чл. 1.5 от
процесния договор, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/
между страните да е сключен договор, който да не е прекратен на друго
основание; 2/ да е налице неизпълнение на задължение на насрещната страна
по договора - пълно, забавено, лошо, несъответно на
уговореното или частично неизпълнение; 3/ неизпълнената част
от договора да е значителна и 4/ неизпълнението да е виновно, т. е.
да се дължи на причина, за която длъжникът отговаря.
По делото
нито се твърди, нито се установява, че ответникът е изпълнил задълженията си за
заплащането на процесните наемни вноски, а доказателствената тежест в
тази насока е била негова - чл. 154, ал. 1 ГПК.
Следователно
поради виновното неизпълнение от наемателя на основното му задължение за
наемодателя се е породило право да развали договора.
Настоящият
съдебен състав счита, че за да бъде установена действителната воля на страните
относно условията и реда за прекратяване на договора, следва да се
тълкуват клаузите на
договора, доколкото е налице спор между страните относно съдържанието на
конкретни уговорки в него. Съобразно
константната практика на ВКС, при тълкуване на договора в съответствие с чл. 20 ЗЗД трябва
да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се
тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и
добросъвестността. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия
договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните
при сключването му, както и според съществуващите факти относно сключването на
договора, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст
не може да се открие точната воля.
В разглеждания
случай в чл. 9, т. „б“ от наемния договор е предвидено, че същият се прекратява
от наемодателя едностранно, с писмено известие, при закъснение на плащането на
една месечна наемна вноска или при неизпълнение на други задължения от страна
на наемателя. Въззивният съд счита, че постигнатата в чл. 9, б. „б“ от договора
уговорка регламентира правото на кредитора - наемодател едностранно да прекрати
договора за наем при посочената форма на неизпълнение, с писмено предизвестие
до длъжника (наемател), без да е необходимо да дава подходящ срок за
изпълнение. Тази уговорка е постигната между страните съобразно диспозитивния
характер на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Съдът не възприема доводите на въззивника в
насока, че наемното правоотношение се е прекратило по право на
основание чл. 9, т. „б“ от договора за наем с неплащане на
наемната вноска за м. декември 2016 г. на уговорения падеж. Съдът приема, че
страните са обвързали последиците на цитираната договорна клауза не с автоматичното
отпадане на наемното правоотношение при посоченото неизпълнение независимо от
волята на страните по него, а с правото на наемодателя да прекрати
договора едностранно без да предоставя на длъжника допълнителен срок за
изпълнение. Установените в чл. 9, т. „б“ предпоставки за
преустановяване действието на сключения договор за наем налагат извод, че в
случая е налице съгласие на договарящите за отклонение от диспозитивното
правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, водещо до изключване на
необходимостта от предоставяне на допълнителен срок за изпълнение в хипотезата
на разваляне на договора поради допусната от наемателя забава за задължението
за заплащане на наемната цена. В случая както е приел и първоинстанционният съд
се касае именно за потестативно право на наемодателя да развали договора, а не
до обективен факт, настъпващ автоматично при настъпване на уредената забава в
плащането на месечната вноска. Страните не са уговорили, че договорът за
наем ще бъде автоматично прекратен в тази хипотеза, в който случай с
неплащането на месечната вноска за м. декември 2016 г. на падежа договорът би
бил прекратен. Ето защо въззивният съд не споделя доводите на въззивника,
че наемните правоотношения между страните са били
прекратени през месец декември 2016 г. В чл. 9, б. „б“ от наемния договор е
предвидена възможност на наемателя, която последният е упражнил през м. януари
2017 г. Този извод се подкрепя и от факта, че съобразно уредените в
чл. 8 и чл. 9 ЗЗД принципи на свобода на договарянето и автономията на
волята, страните могат да изменят по взаимно съгласие правилото за поведение,
уредено в диспозицията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД,
като уговорят, че двустранният договор ще бъде развален с едностранно
волеизявление от изправната страна без да е необходимо да се дава разумен срок
за изпълнение, след изтичането на който да се счита, че договорът е развален. Поради
това настоящият съдебен състав приема, че между страните е
съществувало валидно наемно правоотношение и през м. януари 2017 г. и ответникът
дължи заплащане на наемната вноска за периода 01.01.2017
г. - 30.01.2017
г., падежът на която е настъпил на десето число на същия
месец и чиято
стойност след издаване на кредитното известие на 31.01.2017 г. възлиза на сумата от
71,92
лв. По делото не се твърди и не се установява
погасяване на това задължение, а ответникът е изпаднал в забава за тази вноска, считано от
11.01.2017 г., поради което и съобразно заключението на съдебно - икономическата експертиза, което въззивният съд кредитира като вярно и задълбочено, неопровергано от другите
доказателства по делото, правилно районният съд е уважил иска по чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД в
пълния предявен размер от 71,92 лв.
Във въззивното
производство не са въведени оплаквания срещу изводите на СРС относно начина
на изчисляване и размера на дължимата от ответника неустойка по чл. 1.5 от
наемния договор, поради което и с оглед на ограниченията на разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд следва
да потвърди решението на СРС и в частта, с която в уважен искът по чл. 92 ЗЗД
за сумата от 21,58 лв.
При така изложеното съдът приема, че първоинстанционното
решение е
правилно и следва да се потвърди, включително и в частта на
присъдените разноски.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора разноски се
дължат единствено на въззиваемата страна (ищец), от която са претендирани
такива съгласно списък по чл. 80 ГПК (л. 23 от въззивното дело) в общ размер на
400 лв., от които 300 лв. - депозит за особен представител на въззивника
(внесени по сметка на СГС с преводно нареждане от 22.07.2020 г.) и 100 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, които следва да бъдат възложени в тежест на
въззивника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на исковете настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 75388 от 23.04.2020
г. по гр. д. № 5173/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
27 състав.
ОСЪЖДА К.С.С., ЕГН **********,***,
с настоящ адрес:***, да заплати на „А.д.и.в с.“ ЕООД, ЕИК*********, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл.
273 ГПК сума в общ размер на 400 лв. (четиристотин лева) - разноски във въззивното
производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.