Решение по дело №52/2022 на Окръжен съд - Монтана

Номер на акта: 101
Дата: 28 април 2022 г.
Съдия: Аделина Троева
Дело: 20221600500052
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 февруари 2022 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 101
гр. Монтана, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и осми
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева

Таня Живкова
при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500052 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивни жалби на Б.
И. и на ПГСС „М.М.“ – с. *, против решение на Районен съд – Монтана №
260438/14.12.2021 г. по гр. д. № 226/2020 г., с което ПГСС „М. М.“ е осъдена да плати
на И. обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 5 082,25 лв и е отхвърлен иска на
И. над този размер до претендирания от 6 159,93 лв.
Жалбоподателят Б.И. твърди, че решението е неправилно в отхвърлителната
част и моли да бъде отменено, а вместо него МОС да постанови ново, с което уважи
иска в пълния му размер. Изтъква, че съдът е зачел прихващане, извършено по съдебен
ред с решение на МОС по в. гр. д. № 77/2021 г., но това решение е неправилно.
Поддържа становище, че сумата 1077,40 лв е прихваната два пъти.
Жалбоподателят ПГСС „М.М.“ – с. *, обл. *, представлявана от директора А. Р.,
обжалва решението в частта, с която училището е осъдено да плати обезщетение по чл.
222, ал. 3 от КТ в размер на 5 082,25 лв, което съставлява доплащане към вече
изплатено обезщетение на това основание. Изтъква, че съдът неправилно е приложил
материалния закон относно базата за изчисляване размера на обезщетението. Съгласно
чл. 228, ал. 1 от КТ възнаграждението за последния пълен отработен месец е основа за
изчисляване на размера на обезщетението при пенсиониране по чл. 222, ал. 3 от КТ.
Съдът е приложил НСОРЗ, който е нормативен акт от по-ниска степен, противоречащ
1
на КТ, поради което не може да дерогира нормата на по-високия по степен акт.
Изтъква, че по делото е установено, че последният пълен месец, през който И. е
работил, е октомври 2016 г. и през този месец е получил възнаграждение от 862,50 лв.
Дължимото обезщетение е било изчислено на тази база, изплатено е напълно, като е
зачетено и съдебно потвърденото прихващане. Прави искане за отмяна на решението в
обжалваната част и отхвърляне на иска. Претендира присъждане на разноски.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивните жалби са подадени от легитимирани да обжалват лица в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което са процесуално допустими.
Пред МРС е бил предявен иск от Б.И. срещу ПГСС „М. М.“ – * за плащане на
сумата 6 159, 93 лв, представляващи доплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ.
По делото е установено, че Б.И. е работел в училището като *, трудовото му
правоотношение е било прекратено със Заповед № */2017 г., считано от 27 ноември
2017 г. Със заповед от 11 декември 2017 г. е било разпоредено на И. да се изплатят
обезщетение за неползван отпуск (чл. 224 от КТ) в размер на 521,46 лв, доплащане за
един работен ден – 13 лв и обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ в размер на 2201,76 лв.
Обезщетенията в общ размер от 2 816,02 лв са платени на И. по банков път на 24
януари 2018 г.
Заповедта за прекратяване на трудовото правотоношение е била отменена от РС
– Монтана с решение по гр. д. № 200/2018 г. и И. е бил възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност *, като се върнал на работа на 1 април 2019 г.
Със Заповед № 20/07.10.2019 г. трудовото правоотношение между Б.И. и ПГСС
„М. М.“ било прекратено поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст – чл. 327, т. 12 от КТ. Със същата заповед е определено на лицето да се
изплатят обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ за
24 работни дни за 2019 г. – 1 124,36 лв, както и обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ за
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 10,5 брутни
трудови възнаграждения – 9 056,25 лв, или общо 10 180,61 лв.
Работодателят извършил прихващане между дължимите на И. обезщетения и
обезщетението от 2 201,76 лв по чл. 222, ал. 2 от КТ, което той е получил по
отменената заповед за уволнение и е следвало да върне. По банков път работодателят е
платил на И. сумата 7 978,85 лв.
Първоинстанционният съд, като се е позовал на чл. 228 от КТ, е приел, че база за
изчисляване размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 т КТ е брутното трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за
съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя
2
месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
Последният месец преди прекратяване на трудовото правоотношение, през който И. е
работил, е бил юли 2019 г., като през този месец той е отработил четири дни. МРС е
приложил правилото на чл. 19 от НСОРЗ и е умножил средно дневното
възнаграждение за юли 2019 г. по броя на работните дни през същия месец и е получил
размер на месечното брутно трудово възнаграждение. Този размер е умножил по броя
на договорените в КТД 10,5 заплати при пенсиониране и е приел, че дължимото
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е 14 138,78 лв. Приспаднал е преведената по
банков път сума от 7 879,85 лв и е стигнал до извод, че на И. се дължат още 5 082,25
лв.
МОС намира решението за неправилно. Първоинстанционният съд е приложил
неправилно материалния закон при избора на възнаграждение, което да послужи като
основа за изчисляване на обезщетението при пенсиониране. Според разпоредбата на
чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по
раздел ІІІ, глава Х от КТ, включително и това по чл. 222, ал. 3 КТ, е полученото от
работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното
получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,
доколкото друго не е предвидено. Има се предвид брутното трудово възнаграждение за
последния пълен отработен месец, т. е. за месеца, през който работникът или
служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е
работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото
възнаграждение не може да се определи като месечно (в този смисъл решение № 490 от
28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 342/2009 г., IV г. о. и решение № 665 от 11.01.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 1688/2009 г., III г. о.).
Разпоредбата на чл. 19 от НСОРЗ е неприложима в случая. Тя е норма от по-
нисък ранг спрямо КТ, регулира напълно идентична обща група от случаи без да дава
специфична друга регламентация по някакъв критерий, поради което тази норма
противоречи на по-висшата по степен норма на КТ и не следва да се приложи. Тя би
била приложима, единствено ако работникът или служителят не е отработил нито един
пълен месец при съответния работодател, но разглежданият случай не е такъв.
От приетото от МРС заключение по съдебно-счетоводна експeртиза е видно, че
през последния пълен отработен месец, а това е октомври 2016 г., трудовото
възнаграждение на И. е било 862,50 лв. То следва да се вземе като основа при
изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ и умножено по 10,5 дава резултат
от 9 056,25 лв. Такъв размер на дължимото обезщетение е приел и работодателят в
Заповед № 20/2019 г.
С влязло в сила решение на МОС по в. гр. д. № 77/2021 г. е потвърдено
3
прихващането между дължимото обезщетение от 9 056,25 лв и сумите, които Б.И. е
получил при първото му уволнение и е задължен да възстанови на работодателя след
отмяната на уволнението поради отпадане на основанието, на което ги е получил.
Установява се от заключението на вещото лице, че със заповед № 20/2019 г. е
предвидено на И. да се изплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 9
056,25 лв, както и обезщетение за неползван отпуск по чл. 224 от КТ – 1124,36 лв или
общо 10597,53 лв. След приспадане на 2 021,75 лв - сумата, която И. следва да
възстанови на работодателя във връзка с отменената заповед за уволнение № 19/2017 г.
и за която е осъществено съдебно потвърдено прихващане, дължими остават 7 978,85
лв. Точно такава сума е била преведена по банкова сметка на И. от работодателя на 29
ноември 2019 г.
Съдът намира, че искът на Б.И. за осъждане на работодателя да плати по-висок
размер на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е неосновтелен. Обезщетението е било
определно от работодателя при спазване на чл. 228 от КТ и задължението за плащане е
изпълнено. Не са налице условия за присъждане на по-висок размер обезщетение чрез
преизчисляването му като за база се ползват четирите отработени дни през юли 2019 г.,
тъй като това не е пълен отработен месец, за който е получено месечно
възнаграждение.
Въззивната жалба на Б.И. е неоснователна и като такава МОС я оставя без
уважение. Основните доводи в жалбата се концентрират около неправилност на вече
влязло в сила решение на МОС по в. гр. д. № 77/2021 г. След влизането му в сила то е
задължително за страните и съда и настоящият състав е длъжен да зачете силата на
пресъдено нещо, формирана с него. В мотивите на това решение е проконтролирана
законосъобразността на насрещна компенсация на изискуеми и ликвидни вземания,
едно от които е предмет на настоящото производство, поради което настоящият състав
съобрази извършеното прихващане.
Неоснователен е доводът, че сумата 1 077 лв (обезщетение по чл. 222, ал. 2 от
КТ, определено за плащане при първото уволнение със заповед № 19/2017 г.) е
прихваната два пъти. Работодателят е отправил извънсъдебно волеизявление за
прихващане и е извършил плащане, а след това съдът в съдебното решение е обсъдил
законосъобразността на това му действие и го е потвърдил, но не е приспадал
повторно сумата.
Въззивният съд намира обжалваното решение за неправилно в частта, с която
ПГСС“ М. М.“ е осъдена да плати на Б.И. сумата 5082,25 лв – доплащане на
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ заедно със законна лихва от 5 февруари 2020 г.,
поради което го отменя в тази част и вместо него отхвърля иска на Б.И..
При този изход на процеса на ПГСС „М. М.“ се дължат разноските, направени
пред двете съдебни инстанции или 961,64 лв. МРС е присъдил частично 150,45 лв,
4
поради което МОС присъжда остатъка от 811,19 лв до пълния размер.
На основание горното МОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Монтана № 260438/14.12.2021 г. по гр. д. №
226/2020 г., в ЧАСТТА, с която ПГСС “М.М.“ – с. *, обл. *, представлявана от директора А.
Р., е осъдена да плати на Б. И., ЕГН**********, 5 082,25 лв, представляващи разлика между
дължимо и изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ заедно със законна ихва от 5
февруари 2020 г. до окончателното изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иск на Б. И., ЕГН**********, против ПГСС“ М.М.“ – с. *, обл. *,
представлявана от директора А.Р., за заплащане на сумата 5 082,25 лв, представляваща
доплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ заедно със законна лихва.
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд – Монтана № 260438/14.12.2021 г. по гр. д.
№ 226/2020 г., в ЧАСТТА, с която искът по чл. 222, ал. 3 от КТ на Б. И. против ПГСС“ М.
М.“ – с. *, е отхвърлен за сумата над 5 082,25 лв до претендирания размер от 6 159,93 лв,
както и в частта, с която Б.И. е осъден да плати на ПГСС „М. М.“ 150,45 лв разноски.
ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Монтана № 260438/14.12.2021 г. по гр. д. №
226/2020 г., в ЧАСТТА, с която ПГСС“ М.М.“ – с. *, е осъдена да плати по сметка на МРС
такси и разноски, а на Б. И. разноски в размер на 577,54 лв.
ОСЪЖДА Б. И. да плати на ПГСС“ М.М.“ – с. *, разноски от 811,19 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5