№ 103
гр. К., 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20215510103754 по описа за 2021 година
Гражданско дело № 3754/2021 г. по описа на Районен съд-К. е образувано по
предявен иск от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., п.к. ****, ул. „******“ № *****, представлявано от Я.Б.Яв, чрез
процесуален представител: Х.А.А. - юрисконсулт, съдебен адрес: гр. С. , ул.
„******“ № *****, против П. Д. Ч., ЕГН: **********, с постоянен адрес: К.,
ПК: ****, ул. ********, с правно основание: чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240,
ал. 1 и ал. 2, чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД.
Ищецът, чрез процесуалния си представител сочи, че е подал Заявление по чл.
410 ГПК, въз основа на което била издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение. В законоустановения срок П. Д. Ч. възразила срещу
същата.
Обстоятелството, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение
бил подписан Договор за паричен заем № ******от ***** г. между „******“
ООД като Заемодател и П. Д. Ч. като Заемател, който бил сключен при
спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Видно от
предоставените доказателства с исковата молба, заемателят се съгласил и
подписал погасителен план, запознал се с общите условия и получил
Стандартен европейски формуляр. Съгласно чл. 6, ал. 3 от Общите условия
Заемодателят имал право да прехвърли на трето лице правата си по договора
за кредит.
Твърди, че основанието, на което Заявлението и настоящата искова молба се
подавали бил сключен Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
22.01.2021 г. на основание чл. 99 от ЗЗД между „******“ ООД, ЕИК *******
и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК ********, с
Приложение № 1/22.01.2021 г., както и Потвърждение за извършено
прехвърляне на вземания, по силата на което вземането било прехвърлено в
полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД изцяло с
1
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Към настоящата искова молба прилагат препис от Потвърждение за
извършено прехвърляне на вземания, заедно с извлечение от Приложение №
1/22.01.2021 г.
Сочи, че „******“ ООД упълномощило „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД, в качеството си на цесионер по договор за прехвърляне на
вземания/цесия/ от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците
за извършената цесия.
Заявява, че по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до П. Д. Ч. било изпратено от
страна на „******“ ООД, чрез „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД уведомително писмо за продажбата, чрез Български пощи
с известие за доставяне на посочения в договор за стоков кредит постоянен
адрес. Обратната разписка се върнала със статус „Писмото не е потърсено“.
Съгласно Договора за паричен заем № ****** от ***** г., Заемодателят се
задължил да отпусне на Заемателя паричен заем в общ размер на 1200 лева, а
последният усвоил цялата сума веднага след сключване на процесния
договор, с което Заемодателят изпълнил задължението си. П. Д. Ч. се
задължила да ползва и върне заемната сума, съгласно условията на сключения
договор, като заплати сума в размер на 1475.30 лв., ведно с договорната лихва
на 12 месечни погасителни вноски (включваща първоначална главница и
договорна лихва) , 11 от които в размер на 122.94 лева, а остатъка в размер на
122.96 лева се дължали с последната вноска съгласно уговорения между
страните погасителен план.
По договора за паричен заем П. Д. Ч. извършвала плащания в общ размер на
406.00 лв.
Към настоящия момент дължимата главница била в размер на 1031.28 лв.
Сочи, че за ползването на предоставената заемна сума по сключения Договор
за паричен заем № ****** от ***** г. между страните, ответникът дължал
договорна лихва, в размер, посочен в договора. В настоящия случай
начислената договорна лихва била в размер на 198.14 лв. за периода от 14
април 2019 г. - датата на първата вноска до 16 март 2020 г, - датата на
настъпване на падежа на договора.
Твърди, че страните били постигнали съгласие, че при неизпълнение на
задължението за заплащане на погасителна вноска, Заемодателят имал право
едностранно да обяви предсрочна изискуемост на всички дължими по
договора задължения - в това число цялата дължима главница, дължимите до
момента на обявяване на предсрочната изискуемост лихви, остатъкът от
дължимата неустойка за неизпълнение на договорно задължение, ако е
начислена такава, както и начислените лихви за забава. Съгласно
разпоредбите на договора за заем, в случай, че Заемодателят по вина на
Заемателя упражнил правото си да обяви сумите по договора за предсрочно
изискуеми, Заемателят дължал на Заемодателя еднократна неустойка в размер
на 20% от неплатената главница по договора за заем, или в случая сумата от
206.26 лв., като неустойката била начислена на датата на прехвърляне на
вземането.
Заявява, че ответникът трябвало да изплати целия заем на 16 март 2020 г. -
последната падежна дата, като от тогава до подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както и на
настоящата искова молба, сроковете по всички падежи на тези остатъчни
вноски били изтекли, а ответникът по делото продължавал да не изпълнява
задълженията си, поради което същият дължал и обезщетение за забава
2
/мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 74.75 лв. от 17
март 2020 г. - датата, следваща деня на последната погасителна вноска на
паричния заем до датата на подаване на заявлението - 24 септември 2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
Заявява, че съгласно предвиденото в разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИП за
периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020 г. включително, от страна на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД не са
били начислявани лихви за забава, съответно, горепосоченият размер на
претендираното обезщетение за забава било съобразен изцяло с разпоредбите
на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение.
Моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за установено,
че „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД има следните
вземания срещу П. Д. Ч. по Договор за паричен заем № ****** от 15.03.201 г.:
Останала и непогасена главница в размер на 1031.28 лева; останала и
непогасена договорна лихва в размер на 198.14 лева за периода от 14 април
2019 г. - датата на първата вноска до 16 март 2020 г. - датата на настъпване на
падежа на договора.; неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 206.26
лв.; лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер
на 74.75 лева за периода от 17 март 2020 г. - датата, следваща деня на
последната погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на
заявлението - 24 септември 2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата от момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане на дължимите суми.
Моли съда да осъди П. Д. Ч. да заплати направените съдебни разноски и
възнаграждение за процесуално представителство на основание чл.78 ал. 8 от
ГПК в общ размер на 360,00 лв.
Предоставят банковата сметка на дружество „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, открита при „***** България“ : IBAN:
**************, BIC: **** ВС SF.
Моли съда в случай, че ответникът представи списък с разноски по реда на
чл. 80 от ГПК по-висок от законоустановеният минимум, да приеме
възражение за прекомерност, съответно да редуцира присъдените разноски в
полза на ответната страна до законоустановеният минимален размер.
Моли съда на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 50, ал. 5 от ГПК /изм. считано от
30.06.2021г./, всички съобщения адресирани до „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД в качеството й на ищец да бъдат връчвани чрез
Системата за сигурно електронно връчване към Държавна агенция
„Електронно управление“.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника адв. Д.В. М.,
АК-П., с адрес на призоваване и със съдебен адресат по делото: гр.П., бул.
*********, тел. **********, в качеството ми на пълномощник на П. Д. Ч.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. К., ********, със съдебен адресат по
делото: гр.П., бул. Пещерско шосе №81, ет. 3, ап. Б.
Сочи, че място, доколкото ищецът се позовавал на предсрочна изискуемост,
съгласно т. 18 от Тълкувателно решение по тълкувателно дело №4/2013г. на
ОСГТК на ВКС, което важало и за небанкови финансови институции, които
предоставят по занятие кредити, предсрочната изискуемост представлявала
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД,
настъпвала с волеизявление само на едната от страните и при наличието на
две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
3
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполагало
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост имала действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент били
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Следвало да се
има предвид, че вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК / а не само
по чл.417 ГПК/ следвало да бъде изискуемо към момента на депозиране на
заявлението в съда, а това подлежало на доказване в хода на исковото
производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, тъй като за кредитора не
съществувало задължение да прилага доказателства към заявлението по чл.
410 ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита. Началният
момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит,
съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при
неплащане на определени вноски, не настъпвала автоматично, а било
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната
изискуемост на кредита (Решение №123/09.11.2015 по дело №2561/2014 на
ВКС, ТК, II т.о.). От доказателствата по делото, не можело да се заключи, че
изявлението на ищеца за настъпването на предсрочната изискуемост било
достигнало до ответника преди подаване на заявлението. Напротив, дори се
твърди, че същата едва за пръв път сега била оповестена на ответницата.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлявало
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като
същото не се връчвало на длъжника и до произнасяне от съда заповедното
производство било едностранно. Връчването на издадената заповед за
изпълнение на длъжника също нямала характер на уведомяване на длъжника
за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за
изпълнение не изхождала от кредитора и в нея не се съдържало
волеизявление в посочения смисъл. По този въпрос била налице съдебна
практика в решение №114/07.09.2016г, по т. дело №362/2015г, на ВКС, II т.о.,
решение №77/10.05.2016 по дело №3247/2014 на ВКС, ТК, II т.о
С оглед изложеното следвало да се заключи, че в настоящия случай към
момента на депозиране на заповедта за изпълнение пред съда, предсрочната
изискуемост по кредита не била настъпила. Поради обусловеността на
предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от
основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане и с
оглед факта, че вземанията били заявени като настъпили вследствие на
настъпила предсрочна изискуемост, съдът нямало да може да се произнесе по
отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Обратното
щяло да означава да бъде изменено основанието на предявения установителен
иск, което обаче било недопустимо, с оглед дадените задължителни указания
по прилагането на закона в т. 11.6 от решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/201 Зг. на ВКС, ОСГТК. В този смисъл Решение № 123 от
9.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., П т. о. Именно и въз основа на
изложеното, следвало да бъдат отхвърлени в цялост, като неоснователни и
недоказани исковите претенции.
Заявява, че сключеният договор за паричен заем № ******, безспорно имал
4
белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.Юг.). Същевременно,
към него била приложима и общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП,
вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право -
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. В тази връзка, съдът имал задължение да
следи служебно и при незаявено от тяхна страна основание за нищожност на
договора, когато била нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисквало събиране на доказателства, когато било относимо
до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/, когато е налице противоречие с добрите нрави (Решение №
229 от 21.01.2013г. по т.д. № 1050/2011г. на II т. о. на ВКС), и когато е налице
неравноправна клауза в потребителски договор (Решение по дело № С-472/11
на Съдът на ЕС, Решение № 23 от 7.07.2016г. по т. дело № 3686/2014г. на
ВКС, I т.о.)
Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) вр. чл. 24 от Закона за потребителския кредит ЗПК),
предвиждал, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци били нищожни, когато липсвало индивидуално договаряне,
доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна
точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност.
Законът за потребителския кредит въвеждал императивни изисквания по
повод формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор
договори, нарушаването на които водело до тяхната недействителност.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит бил недействителен.
Сключеният договор за паричен заем № ******, бил недействителен на
специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с
чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не
са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договор за паричен заем № ******, бил посочен ГПР-47.838%., както
и месечен лихвен процент 3,330%. Липсвали обаче каквито и да е било
условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният
процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен
годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
Съгласно чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Действително в договор за паричен заем № ******, било посочено, че ГПР-
47.838%. Липсвало обаче, каквото и да е уточнение, какви точно разходи се
включвали в посочения процент. Посоченият месечен лихвен процент 3.330%,
не било ясно как точно се съдържат и как се изчисляват по отношение на
общия ГПР. Не ставало ясно, затова имало разлика между ГЛП и ГПР в
размер на близо 10%, доколкото ищеца заявявал, че в ГПР се съдържа
5
единствено и само лихвата. По този начин подзащитната му, била поставена в
невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на
ползвания от нея финансов продукт.
За да бъдела спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, следвало в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения потребителски договор представлявал ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които
подзащитната му щяла да направи и които били отчетени при формиране на
ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разберял
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
потребителския договор, невключена в ГПР противоречало на изискването за
яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. Това било установено и в трайната
практика на съдилищата в страната: Решение № 242 от 18.02/2016г., по гр.д.№
45/2016г., на Окръжен съд П., VI състав, Решение № 1561 от'30.11/2016п, по
гр.д.№ 2355/2016п, на Окръжен съд П., VI състав, Решение № 656 от
26.05/2017г., по гр.д.№ 499/2017г., на Окръжен съд П., VII състав, Решение №
336 от 13.03/2018г., по гр.д.№ 3025/2017г., на Окръжен съд П., VI състав. В
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора трябвало да се
съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план,съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Заявява, че в случая имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по
ЗПК. Доколкото в договор за паричен заем № ****** била предвидена
дължимостта на договорна лихва, както и неустойка, същите следвало да
бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност.
Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се бил задоволил
с посочване на обща дължимата сума и сума на неустойка, без да ставало
ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създавало невъзможност
за ответницата да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план,
какви компонента включвали, как били изчислени и на каква база.
Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на
договора за паричен заем. В този смисъл била и трайната практика на:
Решение № 526 от 02.05/2017г., по гр.д.№ 393/2017г., на Окръжен съд П., VIII
състав, Решение № 1435 от 20.11/2017г., по гр.д.№ 2283/2017г., на Окръжен
съд П., VI състав.
В договор за паричен заем № ****** била уговорена неустойка за
неизпълнение за задължението, въпреки че същата не се претендирала от
ищеца, поради явната и нищожност, считали че фактически се дължала не за
неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на
кредитора. Това било така, доколкото за да не възникне вземането за
неустойка, договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно
дадени, следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, а именно в 3-
дневен срок, поради което било обективно невъзможно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът дал възможност на доверителката му в едва
3-дневен срок да предостави няколко обезпечения- банкова гаранция,
ипотека, особен залог, ценна книга. Налагането на толкова къси срокове
въобще препятствало всички възможности на доверителката ми да реагира и
6
да изпълни условията. Тя обективно била в затруднение дори да направи опит
да отговори на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждали на извод, че изначално било трудно, ако не и невъзможно
тяхното изпълнение. Що се касаело за снабдяване с банкова гаранция,
обезпечаваща задължение, доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция
бил едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата,
кандидатстващи за такова обезпечение, фактически било невъзможно за
доверителката му да придобие такава гаранция. Налага се извода, че опциите
по чл.6 от договора всъщност не давали възможност на доверителката му да
избегне плащането на неустойка, тъй като били много трудно изпълними.
След като това било така, във всички случаи вземането за неустойка щяло да
възникне в сферата на кредитора. Тя затова била уговорена и като сигурна
част от дълга, като следвало да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно
с всяка погасителна вноска.
Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което се
плащало заедно с вноските за главница и лихва, което вземане
представлявало допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата, за което
свидетелствал и погасителния план към договора.
В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябвало да е включена и неустойката,
която като неустойка била нищожна, а реално била сигурна печалба за
кредитора. Следователно лихвеният процент нямало да е както е записан в
договора, а следвало да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от
960.70 лева, форматно уговорено като неустойка. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, той като не бил посочен реалният годишен лихвен
процент, което представлявало самостоятелно основание за нищожност на
договора за паричен заем.
Освен това, доколкото лихвата била част от ГПР, е следвало да се посочи и
друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да
участва и сумата от 960.70 лева, изразена като процент. Това не било сторено,
поради което бил нарушен чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. По този щяло да се наруши
и правилото ГПР да не надвишава пет пъти размера на законна лихва /чл.19,
ал.4 ЗПК/. Поради невключване на уговорката за заплащане на неустойка в
ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, които не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и
ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение
по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които
можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Нищожността на неравноправната
клауза в договора, сочеща неверен ГПР водела до недействителност на
кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл.11, ал. 1т. 10 от
ЗПК.
Заявява, че оспорва и претендираната неустойка в размер на 206,26 лева.
Така претендираната неустойка в размер на 206.26 лева, била нищожна както
поради явното и противоречие с добрите нрави на основание чл. 26 ал.1 пр.З
от ЗЗД, така и като неравноправна на основание чл.143 от ЗЗП.
Претендираната неустойка била нищожна като противоречаща на добрите
7
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата
която се претендира чрез нея в размер на 206.26 лева била в размер на 1/5 от
сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал
принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането
на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост.
Именно и въз основа на това, така уговорената неустойка била нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП.
Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е
необосновано висока. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009п, ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Заявява, че оспорва като нищожна и клаузата за възнаградителна лихва в
размер на 198.14 лева, както и лихвата за забава в размер на 74.75 лева на
изложените по-горе възражения, така и поради противоречие с добрите нрави.
Уговорен бил по кредита, ГПР-47.838%., както и годишен лихвен процент
39.96%. За търсеният период на възнаградителната лихва, основният лихвен
процент на БНБ бил 0% + 10 пункта(съгласно ПМС№ 72 ОТ 08.04.1994г.,
приложимо към 2009г.) прави размер на законната лихва към датата на
сключване на договора 10%, а трикратния размер на законната лихва към
30%. Приемало се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредита- двукратния размер на законната
лихва- Решение № 906 от 30.12.2004г., по гр.д.№ 1106/2003г., на ВКС, второ
гражданско отделение, Решение № 378 от 18.05.2006г., по гр.д.№ 315/2005г.,
на ВКС, второ гражданско отделение, Определение № 901 от 10.07.2015г., по
гр.д.№ 6295/2014г., на ВКС, IV гражданско отделение, Решение № 526 от
02.05.2017г., по в. гр.д.№ 393/2017г., на Окръжен съд П.. Именно поради това,
така описаните в договора за потребителски кредит уговорки и клаузи,
противоречали на добрите нрави. Предвид характера на предоставената по
договора услуга, уговорките посочени в договора за потребителски кредит, не
съответствали на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставенността на съконтрахентите.
Заявява, че прави и възражение за прекомерност на претендираните разноски
по заповедного и настоящото производство описа на Районен съд К..
Моли съда да отхвърли претендираните от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД искови претенции, като неоснователни и
недоказани.
Моли съда да осъди ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД да заплати и разноските в настоящото производство.
В първото съдебно заседание по делото, чрез писмена молба вх. №
2659/11.03.2022 г. по описа на РС-К., ищцовото дружество оттегля
претенцията си за неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 206,26
8
лев.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност,
се установи от фактическа и правна страна следното:
По ч.гр.д. №3035/2021 г. по описа на РС-К., по реда на чл.410 и сл. от ГПК,
съдът е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в полза на
ищеца срещу ответника, за следните суми: 1031.28 лева - главница; 198.14
лв.- договорна лихва за периода от 14.04.2019г. до 16.03.2020г.; 206,26 лв. -
неустойка за предсрочна изискуемост; 74.75 лв.- законна лихва за периода от
17.03.2020г. до 24.09.2021г.; законна лихва от 07.10.2021г. до датата
наизплащане на задължението; както и разноски в размер на 121.22 лв., от
които 46.22 лв. държавна такса и 75.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника, като същият е подал Възражение по чл. 414
ГПК.
Не се спори между страните, а се потвърждава и от събраните писмени
доказателства, че между търговското дружество „******“ ООД, и ответника
са налице валидни облигационни отношения, основаващи на сключен на
***** г. Договор за паричен заем № ******.
Съгласно член 4, ал. 1 от представения в заверен вид договор за паричен заем
от ***** г., сключен между "******" и ответника, с полагане на подписа си
заемателят удостоверява, че е получил заемната сума от 1200,00 лева
съгласно параметрите на член 3 от договора, като се задължава да я върне
заемодателя разсрочено на 12 месечни вноски, всяка една в размер на 122,94
лева, при месечен лихвен процент от 3.33% и ГПР от 47,838 %, като е бил
приложен и подписан от ответника погасителен план, който съставлява
приложение към договора за паричен заем. Ответникът не е оспорил подписа
си в договора, поради което съдът приема, че същият е подписан от него и го
обвързва.
Представени са и Общите условия по договор за заем, в сила от ****** г.,
подписани на всяка страница с два подписа. Ищецът представя и процесен
договор, а именно - договор за паричен заем № ****** към искане № *****, с
дата на сключване ***** г., с погасителен план към него, надлежно
подписани. Кредитополучателят е подписал и представения по делото
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити на ищцовото дружество.
Вземанията по процесния договор са цедирани от "******" ООД на "Агенция
за контрол на просрочени задължения" ООД с Приложение № 1 от 22.01.2021
г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.01.2021 г., като
под № 2220 от приложението е посочен номер на договора, датата на
договора и името и ЕГН-то на кредитополучателя /виж л. 25 от делото/,
индивидуализиран е кредитополучателят.
Ищцовото дружество на осн. чл. 232 ГПК оттегли претенцията за сума от
206,26 лева, представляваща неустойка за предсрочна изискуемост.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните
изводи:
Предявеният иск е за установяване на вземане с правно основание чл.422 вр. с
чл.415 от ГПК.
За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването
на вземането му, тъй като в срока по чл.414 ал.2 от ГПК ответникът е
възразил срещу издадената по ч.гр.д.№ 3035/2021 г. по описа на РС-К. заповед
за изпълнение на парично задължение.
От така приетата от съда фактическа обстановка, описана по-горе, следва, че
9
страните по спора са сключили договор за заем, за който са приложими
разпоредбите на чл.240 и следващите Закона за задълженията и договорите.
Съгласно тези разпоредби заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата
сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е двустранен,
консенсуален, възмезден, реален.
Безспорно по делото се установи, че с подписване на процесния договор за
потребителски кредит за сума в размер на 1200,00 лева ответникът се е
съгласил с условията му, полагайки подпис под договора за кредит, искането
за кредит, стандартния европейски формуляр и общите условия на ищцовото
дружество.
В хипотеза на срочен договор за кредит, какъвто е и настоящият, неговата
изискуемост настъпва с изтичане на неговия срок. От съдържанието на
процесния договор за потребителски кредит става ясно, че последната
дължима вноска по кредита е на дата 16.03.2020 г., с оглед на което
изикуемостта на цялата заемна сума е настъпила с изтичане срока на договора
именно на тази дата – 16.03.2020 г.
Във връзка с оспорването на неустойката за неизпълнение на договорно
задължение, съдът счита, че същото е неотносимо към правния спор. Същата
е отхвърлена в производството по издаване на заповед за изпълнение, поради
което не следва да се обсъжда, след като съдът вече се е произнесъл по този
въпрос.
По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение
следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския
кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла
на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител,
по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишния процент на разходите, фиксирания годишен лихвен процент по
кредита, общия размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размера на дължимата
погасителна вноска.
Не се установява договорът да е сключен при заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяваща, че максималният размер на годишният
лихвен процент не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Установеният
в договора размер на годишния процент на разходите от 47,838 % e съобразен
с изискванията на посочената разпоредба.
Досежно задължението за заплащане на главница и договорна лихва,
договорът за заем е съобразен с изискванията на Закона за потребителския
кредит, поради което е възникнало задължението за връщане на
предоставената в заем сума, доколкото е настъпил падежа за заплащане и на
последната вноска за погасяване на задължението – на 16.03.2020 г.
С оглед на изложеното съдът намира, предявените искове за основателни и
10
доказани и като такива следва да бъдат уважени.
Относно разноските в заповедното и исковото производство:
Съгласно решението по т.12 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.дело №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на
чл. 422 респ. чл. 415 ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
С оглед горното и предвид пълното уважаване на предявения установителен
иск, съдът счита, че разноските, сторени в заповедното производство следва
да бъдат присъдени изцяло, за което следва да бъдe осъден ответникът да
заплати на ищеца-заявител по ч.гр.д. № 3035/2021г. по описа на РС- К.
съдебни и деловодни разноски в размер на 121,22 лева.
В производството по гражданско дело № 3754/2021г. ищецът има разноски в
общ размер на 114,20 лева, от които 14,20 лева държавна такса и 100,00 лева
юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78 ал. 1 и чл. 80 от ГПК ответникът
следва за заплати на ищеца направените в настоящото производство съдебни
и деловодни разноски в размер на 235,42 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. Д. Ч., ЕГН **********, с
постоянен адрес: К., ПК ****, ул. ********, че дължи на „АКПЗ“ ООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. ****, ул. „******“
№ *****, представлявано от Я.Б.Яв, чрез процесуален представител: Х.А.А. -
юрисконсулт, по Заповед за изпълнение № 1313/22.10.2021 г. по ч.гр.д. №
3035/2021 г. по описа на РС-К. следните суми: 1031.28 лева - главница;
198.14 лв.- договорна лихва за периода от 14.04.2019г. до 16.03.2020г.; 74.75
лв. - законна лихва за периода от 17.03.2020г. до 24.09.2021г.; законна лихва
от 07.10.2021г. до датата наизплащане на задължението
ОСЪЖДА П. Д. Ч., ЕГН **********, с постоянен адрес: К., ПК ****, ул.
********, че дължи на „АКПЗ“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., п.к. ****, ул. „******“ № *****, представлявано от
Я.Б.Яв, чрез процесуален представител: Х.А.А. - юрисконсулт, сумата от
235,42 лева, представляваща направените по делото, включително и в
заповедното производство, разноски.
НА ОСНОВАНИЕ чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК присъдените с решението суми
са платими от ответника по посочената банкова сметка на дружество
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, открита при „*****
България“ : IBAN: **************, BIC: **** ВС SF.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – С.З. в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
11