Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.09.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№4730 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №308095 от 20.12.2019г., постановено по гр.дело №61142/2018г. по описа
на СРС, I Г.О., 25-ти състав, е признато за
установено по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1
от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, предявен от Х.Д.П. срещу К.М.Б., че
ответницата дължи на ищцата сумата от 6652 евро, дадена в заем на 11.01.2017г.
срещу задължение за връщането й до края на 2017г. по силата на договор за заем,
обективиран в разписка от 11.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2018г.
/дата на депозиране на заявлението в съда/ до окончателното й изплащане; за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №39503/2018г.
по описа на СРС, I Г.О., 25-ти състав, като е
отхвърлен предявения иск за разликата над уважения размер от 6652 евро до
пълния предявен размер от 7450 евро. С решението е осъдена К.М.Б. да заплати на
Х.Д.П. на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК направени по ч.гр.д.
№39503/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 25-ти състав разноски,
представляващи сумата от 260.20 лв., за заплатена държавна такса и сумата от
946.46 лв., платена за адвокатско възнаграждение; както и сторени разноски в
исковото производство в размер на сумата от 260.20 лв., за заплатена държавна
такса. С решението е осъдена Х.Д.П. да заплати на К.М.Б. на правно основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 85.69 лв., сторени разноски за адвокатско
възнаграждение в исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата
- К.М.Б., чрез адв.Д.Й., с която се обжалва решение №308095 от 20.12.2019г.,
постановено по гр.дело №61142/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 25-ти състав, в частта, в която е уважен предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 6652 евро, дадена в заем на 11.01.2017г.
срещу задължение за връщането й до края на 2017г. по силата на договор за заем,
обективиран в разписка от 11.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от
14.06.2018г. /дата на депозиране на заявлението в съда/ до окончателното й
изплащане, както и в частта на възложените разноски. Инвокирани са доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваната
част, като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен
анализ на събраните по делото доказателства. Излага се, че неправилен и
некореспондиращ със събраните по делото доказателства е изводът на
първостепенния съд, че сумата от 7450 евро е предадена на заемателя на
основание сключения между страните договор за заем, обективиран в подписана
между страните разписка на 11.01.2017г.. Поддържа се, че предаването на заетата
сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения
договор за заем като в конкретния случай този факт е останал недоказан по
делото, което е основание за отхвърляне на предявения иск. Твърди се, че не
следва да се приема, че е предадена на заемателя процесната сума, тъй като в
случая е нарушен чл.3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой /ЗОПБ/,
която норма постановява, че плащанията на територията на страната се извършват
само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна
на или надвишаваща 10000 лв.. Оспорва се още истинността на съдържанието на
процесната разписка от 11.01.2017г. като се твърди, че същата е преправена като
действителната сума, която се дължи е в размер на 745 евро, която е върната на
ищцата в договорения срок. Поддържа се още, че първоинстанционният съд не се е
произнесъл по направеното възражение, че в процесната разписка дължимата сума
не е изписана с думи, което е основание да се приеме, че представлява
неавтентичен документ. Допълнителни аргументи в същия смисъл са изложени и в
писмена защита. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови
друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на разноски,
направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - Х.Д.П., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез
процесуален представител адв.К.С., изразява становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано, че ответницата
като заемател е получил от ищцата като заемодател процесната сума, предмет на
сключен между страните договор за заем, обективиран в разписка от 11.01.2017г.,
както и че е настъпил падежа, на който заемателят се е задължил да върне
дадената му в заем сума, което същият не е сторил. В тази връзка се твърди, че
са доказани основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответницата
като заемател да върне получената в заем сума и предявеният иск се явява основателен
и доказан и като такъв правилно е бил уважен с обжалваното съдебно решение. Допълнителни
аргументи в същия смисъл са изложени и в писмена защита. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното
решение. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявен
е от Х.Д.П. срещу К.М.Б. положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
С оглед
предмета на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол
подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен
предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявения
положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната
искова сума видно от приложеното ч.гр.д. №39503/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 25-ти състав,
въззиваемата – ищца - Х.Д.П. е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на
14.06.2018г. и е постановена на 29.06.2018г. заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.М.Б. за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - К.М.Б. възражение, поради което дължимата от нея сума, посочена в заповедта
на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен
иск.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като
такава е процесуално допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т.1 на ТР
№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата
правилност.
Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, съдът приема следното:
Разпоредбата на чл.240, ал.1 от ЗЗД постановява, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Договорът за заем е реален – той
се смята за сключен и поражда желаните от страните правни последици от момента
на предаване на парите или другите заместими вещи, предмет на сделката.
Договорът е и каузален – основанието за предаване е предметът на сделката да
стане собственост на заемателя, който от своя страна се задължава да върне
заетото.
За да бъде уважен предявеният иск
с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, ищцата - Х.Д.П. като заемодател следва при
условията на пълно и главно доказване да установи всички факти, на които
основава искането си. В нейна тежест е да докаже, че основава претенцията си на
реален, валидно сключен договор за заем, в това число, че е предала на ответницата
- К.М.Б. твърдяната парична сума, предмет на договора за заем, срещу насрещно
задължение за връщането й от заемателя.
В конкретния случай от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че е
доказано съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните,
създадено по силата на сключен между тях договор за паричен заем, обективиран в
подписана от тях разписка от 11.01.2017г.. Тълкувайки волята на страните,
отразена от тях в подписаната разписка, съдът приема, че процесната разписка от
11.01.2017г. съдържа всички реквизити на договор за заем – предаване и приемане
на посочената сума пари, поемане на задължение от заемателя за връщането й, с
посочване на конкретен начин на връщането й, както и е уговорен срок за
връщането й – падежът на изпълнение на задължението е точно определен - налице
е фиксирана крайна дата на изпълнение на поетото задължение. На основание
сключения договор за заем, обективиран в подписаната между страните разписка от
11.01.2017г., се установява, че на посочената дата заемодателят - Х.Д.П. е
предоставила на заемателя - К.М.Б. паричен заем в размер на 7450 евро, като
заетата сума е предадена на заемателя в деня на подписване на разписката, като
заемателят е поел задължението да върне заетата сума на заемодателя в срок на
вноски по банкова сметка ***а до края на 2017г.. Неоснователен е доводът на
въззивника, че не следва да се приема, че е предадена на заемателя процесната
сума, тъй като в случая е нарушен чл.3 от ЗОПБ, която норма постановява, че
плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне
по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10000 лв.. Действително съгласно чл.3, ал.1, т.1, пред.1 от ЗОПБ плащанията
на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по
платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10000 лв. Последната разпоредба обаче не се отразява
на редовността и доказването на извършеното плащане, а има за последица само
реализиране на административнонаказателна отговорност на нарушителя. В този
смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в определение №120 от 06.03.2017г.
на ВКС по ч.т.д. №1709/2016г. на II Т.О., Т.К., определение №1193 от 11.12.2015г. на ВКС по гр.д. №4396/2015г.,
III Г.О., Г.К., определение №731 от 05.11.2019г. на ВКС по гр.д.
№1657/2019г., III Г.О., Г.К. и др.. По тези аргументи въззивният съд приема, че допуснатото
от ищцата нарушение на разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗОПБ досежно начинът
на плащане се явява ирелевантен с оглед
осъществяване на фактическия състав на валидно сключения договор за заем, за който е достатъчно реалното
предаване на заетата сума. Несъобразяването със забраната, въведена със ЗОПБ, може да бъде санкционирана по реда
на чл.5 и чл.6 от същия закон, но няма отношение
към действителността на сключения договор. След като договорът е действителен,
то поражда действие между страните, съответно задължение на ответницата -
заемател да върне заетата сума.
На следващо място като недоказано съдът
намира заявеното от въззивника-ответник оспорване съдържанието на приетата като писмено
доказателство процесната
разписка от 11.01.2017г. в частта, че е преправен размера на сумата, която се
дължи като действителната сума, следва да се счита 745 евро, която е върната на
ищцата в договорения срок. В случая ответницата не ангажира допустими по закон
доказателства, установяващи по несъмнен начин поддържаното от нея твърдение за подправяне размера на
заемната сума.
Възлагането на доказателствената тежест върху ответницата да опровергае верността
на оспорената от нея разписка, се основава на вида на
документа - частен, свидетелстващ и носещ подписа на оспорващия го /чл.193 от ГПК/.
На следващо място не може да бъде
споделен и доводът на въззивника, че след като в процесната разписка дължимата
сума не е изписана с думи, е основание да се приеме, че представлява
неавтентичен документ. За действителността на сключения договор за заем в
закона няма изрично вменено задължение за изписване с думи на дадената в заем
сума.
Така мотивиран
въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото въззивно
производство, че в
случая въззивника-ответник не ангажира по делото доказателства, че е изпълнила
поетото от нея задължение да върне на заемодателя в уговорения в договора срок
дадената й в заем парична сума, поради което се налага извода, че се явява
длъжник на процесното вземане. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен
извод и е уважил
така предявения иск е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в частта на
присъдените в тежест на ответницата разноски, дължими с оглед изхода на спора
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят сторените от нея
разноски пред настоящата инстанция за платено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 900.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №308095 от 20.12.2019г., постановено по гр.дело №61142/2018г. по
описа на СРС, I Г.О., 25-ти състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА К.М.Б.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Х.Д.П., с ЕГН **********, с адрес
***, партер, на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 900 лв.
/деветстотин лева/, сторени разноски пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./