№ 3008
гр. София, 02.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100508094 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20049106 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. №
16199/2020 г. на Софийски районен съд, 127 състав, е осъден К. И. З. с
ЕГН:********** да заплати на А. х. К. с ЕГН:********** на основание чл. 2,
ал. 1, вр. чл. 8, ал. 1 ЗАЗ сумата от 819, 80 лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба (24.04.2020 г.) до окончателното
плащане, представляваща дължимата и неплатена от ответника арендна
вноска за стопанската година 2017 г./2018 г. по договор за аренда на
земеделска земя от 23.02.2015 г.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство К. И. З., действащ чрез процесуалния си представител адв. Д..
Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението.
Поддържа се, че районният съд необосновано е приел, че процесната сума е
дължима по договора за аренда на земеделска земя от 23.02.2015 г. Заявява, че
не е имал обективна възможност на обработва процесните земеделски земи до
месец октомври 2017 г., въпреки че при подписването на договора на
23.02.2015 г. е заплатил сумата от 890 лева и с разписка сумата от 236 лева.
Ето защо изтъква, че за ползването на земите през стопанската година 2017
г./2018 г. по процесния договор е заплатил сумата от общо 1126 лева на
23.02.2015 г. Излагат се подробни съображения за неправилност на
решението. Моли се решението да бъде отменено, като предявеният иск бъде
изцяло отхвърлен. Претендира се присъждане на сторените пред въззивната
1
инстанция разноски.
Ответникът по въззивната жалба - А. х. К., действащ чрез адв. С., е
депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В него се
излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на
районния съд. Претендира се присъждане на сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване единствено относно
приетите за доказани факти и приложимото право, което очертава обхвата на
въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни. За да постанови обжалваното
съдебно решение, първоинстанционният съд правилно е съобразил
релевантната фактическа обосновка.
Безспорно се установява от съвкупната преценка на събраните в
първоинстанционното производство писмени доказателства, съществуването
между страните на валидно правоотношение по договор за аренда, сключен
на 23.02.2015 г. Договорът е сключен в предвидената в чл. 3, ал. 1, изр. първо
ЗАЗ форма за действителност - писмена с нотариална заверка на подписите.
Правилно районният съд е отбелязал, че вписването на договора в Служба по
вписванията на по-късна дата - 17.08.2016 г., не се отразява върху неговата
действителност, и същият е породил права и задължения за страните още от
датата на сключването му. В този смисъл за изричните указания, дадени в
Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк.д. № 2/2015 г., ОСГТК на
ВКС, в което е посочено, че в чл. 3, ал. 1 ЗАЗ са въведени три изисквания към
договора за аренда - да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка
на подписите, да бъде вписан в Служба по вписванията и да бъде регистриран
2
в съответната общинска служба по земеделите, като тези три изисквания са от
различен порядък и неспазването им има различни правни последици.
Писмената форма с нотариална заверка е условие за действителност на
арендния договор и неспазването й обуславя нищожността му на основание
чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Невписването в службите по вписванията не прави арендния
договор недействителен, вписването не е елемент от фактическия състав на
този договор и няма конститутивно действие по аргумент от чл. 17, ал. 2, изр.
второ ЗАЗ - "ако договорът не е бил вписан, той има сила ...". Вписването на
договора за аренда в служба по вписванията има оповестително - защитно
действие, като прави правото на арендатора да ползва земята
противопоставимо на последващ приобретател - чл. 17, ал. 2, изр. първо,
както и при последващо учредяване на ограничено вещно право върху
арендувания имот - чл. 17, ал. 5 и 6 ЗАЗ. Освен това от приетите в
първоинстанционното производство три договора за наем, сключени на
14.10.2014 г. между А. х. К. и трето лице - Теодора Боянова Гюрова, и от
писмото от Областна дирекция "Земеделие" – Перник, се установява, че за
два от процесните имоти е имало сключен договор с трето лице за
стопанската 2015 г./2016 г., а за седем от имотите - за три години, считано от
м. октомври 2014 г., т.е. за стопанските 2014 г./2015 г., 2015 г./2016 г. и 2016
г./2017 г. В тази насока може да се направи основателен извод, че за
процесния период стопанската (2017 г./2018 г.) единствено К. И. З. е имал
сключен договор за аренда за описаните в процесния договор имоти и за тях
той дължи уговореното арендно плащане, с изключение на плащането за
имота, описан под номер 5, по отношение на който между страните не се
спори, че е бил придобит от ответника през м. декември 2017 г. В тази насока
напълно обосновано районният съд е приел, че след приспадане площта на
този имот от общата площ на земите, предмет на процесния договор, се
получава площ от 40, 99 дка, за която ответникът дължи плащане в размер на
819, 80 лв. Основателен е и изводът на районния съд за неотносимост към
предмета на настоящия правен спор на твърденията на К. И. З. за извършени
предварително плащания по договора за предходни стопански години, през
които той не е могъл да обработва всички земи, предмет на процесния
договор, поради обстоятелството, че те са били предмет на договори с трети
лица. Тези плащания могат да се претендират от получателя им като
недължимо платени, което обаче не изключва от своя страна дължимостта на
процесното вземане по договора за аренда за стопанската (2017 г./2018 г.).
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е
уважил предявения иск, са законосъобразни, обосновани са при правилно
прилагане на закона и след анализ на събраните по делото доказателства,
поради което настоящият състав счита, че постановеното решение е правилно
и следва да се потвърди.
Неоснователни са възраженията на въззивника, обективирани във
въззивната жалба. Същите се основават на твърдения, че за ползването на
земите през стопанската година 2017 г./2018 г. по процесния договор е
заплатил сумата от общо 1126 лева на 23.02.2015 г. Тези твърдения сами по
себе си, както е констатирал и районния съд, не могат доведат до
3
неоснователност на разглеждания иск. Негов предмет е дължимостта на
арендното плащане за стопанската 2017 г. /2018 г., т.е. за периода 01.10.2017
г. - 01.10.2018 г. съгласно пар. 2, т. 3 ДРЗАЗ. В първоинстанцинното и във
въззивното производство не е направено възражение за прихващане с
недължими суми за предходни периоди, поради което не следва да бъде
предмет на проверка въпросът дали извършените плащания от ответника
преди процсния период съответства на площта на имотите, които са били
предмет единствено на процесния договор. По отношение на конкретно
дължимата за стопанската година 2017 г. /2018 г. сума от 819, 80 лв.
ответникът не е ангажирал доказателства за плащане, нито е направил
възражение за погасяването й чрез друг способ, напр. прихващане с
недължимо платени суми. Ето защо основателно районният съд е уважил
предявения иск за сумата от 819, 80 лв.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК
следва да се потвърди.
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 300
лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20049106 от 22.02.2021 г., постановено по
гр. д. № 16199/2020 г. на Софийски районен съд, 127 състав.
ОСЪЖДА К. И. З. с ЕГН:********** да заплати на А. х. К. с
ЕГН:********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 300 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4