№ 371
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светла Станимирова
Членове:Рени Ковачка
Васил Василев
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Рени Ковачка Въззивно търговско дело №
20211001001070 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 261607/03.12.2020год., постановено по т.д. № 17276/2018год. по описа на
СГС е отхвърлен предявен от „ Енвиво“ ЕООД против Република България, представлявана от
Министъра на финансите иск, евентуално съединен с иск против Народно събрание на Република
България за заплащане на сумата от 89 862.05 лева на основание чл.4, параграф 3 от ДЕС вр. с
чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД, представляваща вреди от недължима събрана такса в размер на 20 % за
производство на електрическа енергия през периода от 01.01.2014год.- 30.06.2014год., ведно със
законните последици - лихви и разноски като неоснователен и е осъдил „Енвиво„ ЕООД да
заплати на Република България, представлявана от Министъра на финансите и на Народно
събрание на Република България- юрисконсултско възнаграждение в размер на по 2 396 лева.
Срещу така постановеното решение и в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК е подадена въззивна
жалба от „ Енвиво“ ЕООД, в която са изложени доводи за неговата недопустимост и неправилност.
Жалбоподателят счита решението за недопустимо като постановено по непредявен иск. Твърди, че
искът е за присъждане на обезщетение за вреди , възникнали от противоправни действия на
народните представители на 42 - народно събрание по приемане на противоконституционните
чл.35а - чл.35в от ЗЕВИ и от противоправното бездействие да се уредят последиците от
обявяването на тези разпоредби за противоконституционни, а не за присъждане на недължимо
събрана такса,по какъвто иск се е произнесъл първоинстанционния съд в обжалваното от него
решение. Същевременно твърди, че в решението липсва произнасяне по заявеното от „ Енвиво „
ЕООД искане за обезщетение за вреди от противоправни действия или бездействия на народните
представители, което било различно от обезщетение поради недължимост на събрана такса, в
който смисъл се е произнесъл съда. Поддържа също така, че по отношение исковете против
Народното събрание са изложени мотиви в обжалваното решение,но липсвал диспозитив, както и
че съдът се е произнесъл по искове във връзка с удържана такса на основание чл.35а - чл.35в от
ЗЕВИ в периода от 01.01.2014год. до 20.06.2014год. при претенция от страна на ищеца , че през
периода 01.01.2014год. до 10.08.2014год. са удържани такси по чл.35а-чл.35в от ЗЕИВ и това
имало отношение към възникването на вредите за ищеца, но липсвало произнасяне по исковете за
1
вреди за този период. По изложените съображения жалбоподателят счита обжалваното решение за
недопустимо и моли да бъде обезсилено , а делото върнато на първоинстанционния съд за
произнасяне по действително предявения иск.
Жалбоподателят определя обжалваното решение за неправилно ,в частта му ,с която
предявения от него против Държавата иск за присъждане на обезщетение в размер на
89 862.05лева ,ведно със законната лихва е отхвърлен и моли решението да бъде отменено и
постановено ново за присъждане на претендираната сума. Счита ,че е налице осъществен
фактическия състав на деликт от лица,на които държавата е възложила извършване на работа, от
което за ищеца са произлезли претендираните вреди. Като такива се сочат народните
представители от 42 -рото НС,които са действали противоправно приемайки параграф 6 ,т.2 и 3 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014год., с които са въвели
противокнстуционните чл.35а-чл.35в от ДЕИВ и противоправното им бездействие, изразяващо се
в неуреждане на правните последици от прилагането на противоконституционния закон .Счита
също така ,за неправилен извода на съда че липсвало нарушение на нормите на общностното
право и сочи като нарушени чл.107 от ДФЕС ,Директива 2009/ЕО на Европейския парламент на
съвета от 23.04.2009год. за насърчаване ползването на енергия от възобновяеми източници,на
Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009год. относно общите
правила за вътрешния пазар на електроенергия,на чл.63 от ДФЕС , както и в нарушение в
прокламирания по съединени дела С-230/09 и С-231 на СЕС принципи на права сигурност,на
защита на оправданите правни очаквания,на пропорционалност и на недопускане на
дискриминация. Сочи ,че първоинстанционният съд не разгледал твърдението за нарушения на
протокол № 1 от ЕКПЧОС и са изложени доводи за нарушаването му. Поддържа и излага доводи
за наличието на причинна връзка между противоправното поведение на народните представители
и претърпените вреди , както и такива за неправилност на извода на съда, че Държавата не носи
отговорност за действията на народните представители, тъй като не е възложител на работата им.
Сочи ,че отговорността на държавата за вреди от законодателна дейност е установена в ЕКПЧ и
цитира решения на европейския съд в тази насока. Твърди че неправилно първоинстанционният
съд бил приел че обявяването на разпоредбите на чл.35а-35 в от ЗЕВИ за противоконституционни
действа занапред ,поради което събирането на таксата от 20 % е била събирана въз основа на
действащ нормативен акт и това изключва отговорността на държавата за вреди. Отрича като
неправилен и извода на съда, че правото на законодателната инициатива е предоставено на всеки
народен представител, поради което НС не притежава не притежава законодателна инициатива и
не може да отговаря за липсата на такава. По изложените съображения и при констатация за
допустимост от въззивния съд на обжалваното решение прави искане за отмяната му и за
постановяване на друго за уважаване на предявения от „ Енвиво “ ЕООД иск срещу държавата за
присъждане на обезщетение за вреди в размер на 869 862.05лева ,ведно със законната лихва и
направените по делото разноски. При констатация за неоснователност на предявения против
Държавата иск и при условията на евентуалност прави искане за уважаване на исковата претенция
спрямо Народното събрание .
В срок е постъпил писмен отговор от Народно събрание на Р България, в който се излагат
доводи за неоснователност на въззивната жалба. Правилно и обосновано според въззиваемия
първоинстанционният съд бил приел , че не са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД и на чл.4,
параграф 3 от ДЕС за ангажиране отговорността му за обезвреда претърпените от „ Енвиво“ ЕООД
вреди и е изложил аргументите си за това. Направил е искане за отхвърляне на въззивната жалба
като неоснователна и необоснована и за потвърждаване на обжалваното решение като съответно
материалния закон , процесуалните правила и обосновано. При отхвърляне на жалбата и на
основание чл. 78,ал.8 от ГПК претендира присъждане на адвокатско възнаграждение.
Държавата Р България, чрез Министъра на финансите , не е подала писмен отговор.
Въззивна жалба е подадена от „ Енвиво „ ЕООД и срещу постановеното по делото Решение
№ 264181/23.06.2021год., с което е оставено без уважение направено от жалбоподателя искане по
чл.250 от ГПК за допълване на Решение № 261607/03.12.2020год.И в тази жалба жалбоподателят
поддържа ,че първоинстанционният съд се е произнесъл с Решение № 261607 по непредявен иск,
поради което необосновано е отказал да се произнесе по действително предявения такъв по реда на
чл.250 от ГПК. Поддържал е също така , че с диспозитива на решение № 261607 е налице
произнасяне единствено по главния иск, предявен против Държавата Р България, но не и по
евентуалния иск срещу Народното събрание на Р България ,поради което искането му по чл.250 от
2
ГПК е било основателно , но неправилно и необосновано оставено без уважение. По изложените
съображения жалбоподателят претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на
ново, с което въззивният съд да се произнесе по действително предявените искове и спрямо втория
ответник- Народното събрание на Р България.
В подаден писмен отговор Народното събрание на Р България е изложило доводи за
неоснователност въззивна жалба в.№ 337871/15.07.2021год. Въззиваемият е поддържа че не е
налице твърдения от жалбоподателя пропуск в диспозитива на обжалвания съдебен акт, което да
налага неговото допълване по реда на чл.250 от ГПК. Прави искане за отхвърляне на подадената
въззивна жалба и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от
ГПК.
Държавата Р България , представлявана от Министъра на Финансите не е подала писмен
отговор по жалбата.
Апелативен съд –София , в настоящия си състав , след като се запозна с доказателствата по
делото и доводите на страните, намира жалбите за процесуално допустими като подадени в
законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирано да обжалва лице - имащо интерес
от обжалването и срещу подлежащ на обжалване акт.
Пред СГС е предявен иск от „ Енвиво „ ЕООД за осъждане на Държавата Р България ,
представлявана от Министъра на финансите да му заплати сума в размер на 89 862.05лева като
обезщетение за вреди , изразяващи се в неполучения от ищеца размер на цената на електроенергия
от слънчева енергия , произведена от петте притежавани от ищеца фотоволтаични централи,
съответно по сключените за всяка централа договори за изкупуване на електрическа енергия с „
ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, удържан на основание чл.35а-чл.35в от ЗЕВИ,ведно със
законната лихва за забава върху присъдената главница,считано от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното заплащане на присъдената сума. При условията на евентуалност
ищецът е поискал присъждане на процесната сума от Народното събрание на Р България , в случай
че се установи че за противоправните действия и бездействия отговора държавата чрез
законодателния си орган-Народното събрание.
Ищецът е твърдял ,че е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и
че произвежда енергия от 5 бр.фотоволтаични централи, находящи се както следва :1.в ПИ 124007,
местност „ Ашикларе“ по КВС на землището на с.Зетьово , общ.Чирпан, общ.Стара Загора ,
отговарящ на УПИ-I-4 по одобрен ПЗ с мощност 199.41 kW, въведена в експлоатация с
Разрешение за ползване № ДК 07-С3-72/05.06.2012год. на Началник РО „ НСК“ Стара Загора /
ФтЕЦ „ Енвиво 1 /, 2.в ПИ 124008, местност „ Ашикаре“ по КВС на землището на с.Зетьово,
общ.Чирпан, обл.Стара Загора., отговарящ на УПИ II-4 по одобрен ПЗ с мощност 199.41 kW ,
въведен в експлоатация с Разрешение за ползване № ДК 07-С3-73/05.06.2012год. / ФтЕЦ „ Енвиво
2 „/, 3.в ПИ 124009, местност „ Ашикларе“ по КВС на землището на с.Зетьово, общ.Чирпан,
обл.Стара Загора , отговарящ на УПИ III-4 по КВС с мощност 199.41 kW, въведена в експлоатация
с Разрешение за ползване № ДК 07-С3-76/07.06.2012год. на Началник РО „ НСК“ Стара Загора /
ФтЕЦ „ Енвиво 3 /,4.в ПИ 124010,местност „ Ашикларе“ по КВС на землището на с.Зетьово,
общ.Чирпан, обл.Стара Загора , отговарящ на УПИ IV-4 по одобрен ПЗ с мощност от 199.41 kW,
въведена в експлоатация с Разрешение за ползване № ДК 07-С3-80/08.06.2012год. на Началник РО
„ НСК“ Стара Загора / ФтЕЦ „ Енвиво 4 / и 5.в ПИ 124011, местност „ Ашикаре“ по КВС на
землището на с.Зетьово , общ.Чирпан, обл.Стара Загора, отговарящ на УПИ V-4 по оподебрен ПЗ с
мощност kW, въведена в експлоатация с Разрешение за ползване № ДК 07-С3-77/07.06.2012год. на
Началник РО „ НСК“ Стара Загора / ФтЕЦ „ Енвиво 5. Твърди ,че всяка една фотоволтаичните
централи е определена цена за изкупуване на електрическа енергия в размер на 567.41лева / Мвтч
и че на 08.03.2013год. „ Енвиво“ ЕООД в качеството си на производител и продавач на
електрическа енергия е сключило с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, в качеството му
купувач на електрическа енергия договор за изкупуване на произведената енергия на
горепосочената , определена от ДКЕВР , цена.
Посочил е , че на 04.12.2013год. с параграф 6, т.2 и 3 от заключителните разпоредби на
Закона за държавния бъджет на РБългария за 2014год., народните представители от 42-народно
събрлание на РБългария били приели ново чл.35а,ал.1,2 и 3, чл.35б,ал.1,2,3 и 4 и чл.35в,ал.1,2 и
3,както и чл.73, ал.1,2,3 и 4 в Закона за енергията от възобновяеми източници / „ЗЕВИ“/, с които е
въведена такса от 20 % върху цената за изкупуване на електрическата енергия по чл.31, ал.1 от
3
ЗЕВИ без ДДС,които производителите на електрическа енергия от слънчеви централи трябва да
плащат. Предвиден бил реда за плащане на таксата ,както и начисляването на законна лихва при
забавеното й плащане,невъзможността да бъде възстановявана и принудителното й изпълнение от
публичен изпълнител по реда на ДОПК,както и санкции при нарушения във връзка с подаване на
справките по чл.35б, ал.2 от ЗЕВИ.Така за периода 01.01.2014год.- 09.08.2014год. от дължимата на
ищеца цена за количествата произведена електроенергия от петте фотоволтаични централи били
удържани такси в общ размер на 89 862.05лева .
Сочи също така, че Решение № 13/31.07.2014год. по конституционно дело № 1 / 2014год.
на Конституционния съд на Р България са обявени за противоконституционни точка 2 и 3 от
параграф 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет ,с които са създадени
чл.35а,ал.1,2 и 3,чл.35б, ал.1,2,3 и 4, чл.35, ал.1,2 и 3 и чл.73, ал.1 ,2 ,3 и 4 от Закона за
възобновяемите източници,въпреки което и след влизане в сила на решението на КС, Народното
събрание не било предприело никакви действия за уреждане на правните последици от
прогласените за противоконституционни разпоредби. Ищецът определя това им поведение като
противоправно , извършено в нарушение на чл. чл.67, ал.2 от КРБ, чл.4, ал.1 и чл.5, ал.1 от КРББ в
нарушение на принципите на законодателния процес, установени в чл.26, ал.1 от ЗНА,както и на
правото на Европейския съюз. Като нарушени сочи чл.107 от ДЕФЕС, директива 2009/28/ ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009год. за насърчаване използването на енергия от
възобновяеми източници, директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент на Съвета от
13.07.2009год. относно общите правила на вътрешния пазар на електроенергия,както и
принципите на правна сигурност, на защита на оправданите правни очаквания,на
пропорционалност и на недопускане на дискриминация,прокламирани в решение на съдединени
дела С-230/09 и С-231/09 на СЕС.
Твърди ,че народните представители на 42-рото Народно събрание били допуснали и
противоправно бездействие , доколкото след постановяване решението на Конституционния съд
не са уредили възникналите правни последици от противоконституционността на закона, каквото
задължение имат съгласно чл. 22,ал.4 от ЗКС.Твърди също така , че противоправното поведение на
народните представители е причинило вреди на ищеца, които за периода от 01.01.2014год. до
10.08.2014год. се осъразмеряват със сумите , удържани за такси въз основа на обявените за
противоконституционни разпоредби на чл.35а-чл.35в от ЗЕВИ.Вредата се изразявала в пропуска
на ищеца да реализира приход в размер на пълната цена на произведената от него електрическа
енергия,която би получил ,ако противоконституционните разпоредби не били приети от
Народното събрание. Удържаната сума в размер на 89 862.05лева според ищеца е сумата ,с която е
пропуснал да увеличи патримониума, понеже е била удържана и внесена в полза на държавата.
Сочи ,че вредата е в пряка причинна връзка с противоправонто поведение, доколкото вредата не би
настъпила , ако не са били приети противоконституционните чл.35а-чл.35в от ЗЕВИ.
Отговорността за вреди от неправомерните действия на народните представители обосновава с
разпоредбата на чл.7 от КРБ,според която държавата отговаря за вреди,причинени от незаконни
актове или действия на нейните органи или длъжностни лица.
С молба вх.№ 3050/10.01.2019год. ищецът конкретизира че ответници по иска са Държавата
република България,представлявана от Министъра на финансите, а при условията на евентуалност
–Народното събрание на Р България. Формулира петитум, с искане за осъждане на Държавата
Република България чрез Министъра на финансите да заплати на ищеца сума в размер на
89 862.05лева като обезщетение за вреди, изразяващи се в неполучения от ищеца размер на цената
на електроенергия от слънчева енергия,произведена от петте притежавани от ищеца
фотоволтаични централи,съответно по сключените за вяска централа договори за изкупуване на
електрическа енергия с „ ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, ведно със законната лихва за
забава върху присъдената главница, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното заплащане на присъдената сума и при условията на евентуалност горната сума се
претендира от Народното събрание на Р България, ако се приеме , че описаните за
противоправните действия и бездействия не отговаря държавата.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Държавата , представлявана от
Министъра на финансите, с който исковете се оспорват като са направено възражение,че исковете
не са подведомствени на българските съдилища с оглед наведените в исковата молба оплаквания
за извършени нарушения на правото на Европейския съюз .В тази връзка е поддържано , че
отговорността на държавата по ДЕС е обективна и безвиновна и обективната отговорност по
4
българското право е уредена в ЗОДОВ, поради което исковете следва да бъдат разгледани от
административните съдилища. Недопустимостта на предявените искове е обоснована с твърдяна
липса в националната ни правна уредба предвидена възможност за ангажиране отговорността на
Народното събрание във връзка с осъществяваната от него законодателна дейност и за оспорване
на законите като незаконосъобразни , противоправни и т.н.Такава възможност не е предвидена
според ответника и за ангажиране отговорността на държавата за осъществяваната от народните
представители законодателна дейност.
По същество исковете са оспорени като неоснователни, необосновани и недоказани.По
отношение главния иск са изложени доводи за неналичие на предпоставките на чл.49 от ЗЗД за
ангажиране отговорността на държавата за овъзмездяване на претърпените от ищеца вреди
.Твърди се ,че липсва извършено от народните представители на 42-рото Народно събрание
нарушение ,тъй като до обявяването на нормата за противоконституционна,същата се счита за
валидна и законосъобразна и пораждаща търсеното от законодателя правно действие. Така ,до
влизане в сила на решението на КС-31.07.2014год. събраните от ищеца такси ,не е било
незаконосъобразно ,тоест те са били дължащи се. Счита се ,че не е налице твърдяното нарушение
на цитираните от ищеца норми на общностното право и практика на СЕС,за да обоснове
дължимост на претендираното обезщетение. Като неоснователно и необосновано се сочи
оплакването на ищеца за осъществено от Народното събрание бездействие в разрез с предвиденото
в чл.22, ал.4 от ЗКС , поддържайки че предвиденото в чл.22, ал.4 от ЗКС е само възможност , но не
и задължение. Поддържано е липса на възлагане като материалноправна предпоставка за
осъществяване на фактическия състав по чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД като са изложени доводи за
това ,че държавата не е възложител на работата на народните представители. Счита се че не се
установява вина като субективен признак на деянието, нито наличие на причинно – следствена
връзка между твърдяното вреждане и твърдените вреди. Счита се, че искът е и недоказан по
размер, доколкото липсвали доказателства да удържаната такса от 20 % и постъпването й в
държавния бюджет.
По изложените доводи се прави искане прекратяване на производството по делото като
образувано по допустими искове и в случай на тяхното разглеждане- за отхвърлянето им като
неоснователни и недоказани.
Писмен отговор е подаден и от Народното събрание на Република България , в който са
изложени доводи за недопустимост на предявения при условията на евентуалност осъдителен иск
против Народното събрание на Р България поради липса на пасивна легитимация. Изложени са
доводи и за неговата неоснователност. Поддържано е ,че решенията на КС, с които се обявява
противоконституционност имат действие занапред , с оглед на което процесните норми,
регламентиращи удържането на спорните такси до отмяната им произвеждали валидно правно
действие. Поддържано е също така ,че при приемане на параграф 6 от ЗР на ЗДБ за 2014год.
Народното събрание е действало в съответствие с чл.60, ал.2 от КРБ и при спазване принципите на
законодателния процес. Изложени са доводи за неоснователност на твърдението за извършени
нарушение на общностни норми и Решения на Съда на ЕС ,с което се обосновава липсата на
твърдяното противоправно поведение на народните представители на 42-рото НС. Оспорва се
твърдението за неуредени последици от обявяването на процесните разпоредби за
противоконституционни.-В тази връзка се поддържа ,че разпоредбата на чл.22, ал.4 от ЗКС не е
императивна и чрез нея е създадена правна възможност за преуреждане на правоотношения,които
остават неуредени в резултат на обявените за противоконституционни разпоредби,каквато
хипотеза не били налице в конкретния случай. Изложени са доводи ,че не са налице
предпоставките за реализиране на деликтната отговорност по чл.49 от ЗЗД вр. с чл.45 от ЗЗД, тъй
като не се установява противоправно действие или бездействие на законодателния орган,не е
налице елементът „ вина“,вредоносен резултат,който да се намира в причинна връзка с
деянието.Твърди се ,че евентуалният иск е недоказан и по размер, доколкото представените от
ищеца фактури не сочели размера на дължимата такса от 20%.
По изложените съображения се прави искане за прекратяване на производството по делото
по отношение на Народното събрание или в случай на разглеждане на иска по същество-за
неговото отхвърляне като неоснователен и недоказан,ведно с произтичащите от това последици.
В допълнително становище по делото са изложени съображения за неоснователност на
доводи на ответниците по депозираните писмени отговори.
5
В депозирана на 17.07.2019год. молба и в изпълнение дадените от съда указания е извършена
конкретизация на правното основание на исковете претенция като за така по главния иск е посочен
чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД вр. с чл. 7 от Конституцията на Р България , а на претенцията спрямо
Народното събрание- чл. 49 вр. с чл.45 от ЗЗД.
С Определение № 18468/31.07.2019год. производството по делото е прекратено като
недопустимо, което е отменено с Определение № 3376/15.10.2019год., постановено по ч.гр.д.
№4 887/2019год. В него е прието ,че отговорността на държавата в конкретната хипотеза не може
да бъде реализирана по реда на ЗОДОВ, нито по административен ред , а по реда на общото
гражданско законодателство чрез предявяване на иск по чл.49 от ЗЗД, какъвто в случая е предявен
.
По така предявените искове СГС се е произнесъл с обжалваните в настоящото производство
решения. Приел е че главният иск срещу Държавата , представлявана от Министъра на финансите
е с правно основание чл. 4, параграф3 от ДЕС вр. с чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД и че той е
неоснователен доколкото по делото не било установено нарушение на посочените от ищеца норми
на общностното право,която да създава права на частноправните субекти.Приел е също така ,че не
са налице и предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответника
,тъй като липсва възлагане на работа, от която да са произтекли вреди ,както и елементите от
фактическия състав на чл.45 от ЗЗД. С липсата на нарушение на общностна норма и на елементите
от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД съдът е обосновал и отхвърляне и на евентуалната искова
претенция спрямо Народното събрание на Р България. В тази връзка е изложил доводи че
удържането на таксите е извършено при действието на съответните разпоредби и последващото им
обявяване за противоконституционни не прави тяхното събиране незаконосъобразно.Приел е също
така ,че Народното събрание като орган на законодателната власт не притежава законодателна
инициатива и не може да отговаря за липсата на такава, доколкото такава е предоставена на всеки
народен представител и на МС, респ. НС не може да носи отговорност при липса на упражнена от
други лица и органи инициатива за уреждане на отношенията възникнали на база отменените
разпоредби.
Предмет на въззивно обжалване в настоящата производство са два съдебни акта- основно
решение по спора ,както и последващо –допълнително решение по чл.250 от ГПК /макар и с
отхвърлителен диспозитив/ и решение по чл. 248 от ГПК, имащо характер на определение. С оглед
на това и за яснота във връзка с произнасянето на въззивната инстанция следва да се уточни че
постановените по делото съдебни актове ще бъдат разглеждани в тяхната съвкупност като едно
единно и неразривно цяло /решение/.
В случая обжалваното решение е постановено от съдебния състав, който е разгледал делото
в рамките на общата компетентност на съдилищата. Доводи за това са развити от друг състав на
въззивната инстанция в цитираното Определение № 3376/15.10.2019год., постановено по ч.гр.д.
№4 887/2019год.на САС, който настоящият състав напълно споделя и не счита за нужно да
преповтаря. С оглед на това наведените възражения в писмените отговори на ответниците за
неподведомственост на спора пред гражданските съдилища се явяват несъстоятелно.
Несъстоятелно е и оплакването на въззивника за недопустимост на обжалваното решение като
постановено по незаявен иск. Това е една от визираните в чл.270, ол.3 от ГПК хипотези, при които
законодателят е определил постановеният съдебен акт за процесуално недопустим, но тя не се
очертава в конкретния случай.
Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За
да определи действителното основание на спорното материално право , обаче задължително съдът
следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане
за защита .В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът
трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявени иск
,след като обсъди релевантните за спора факти , доказателствата по делото и становищата на
страните и приложи съответния материален закон. В настоящия случай настоящият случай е
формирал крайния си извод по спора , обсъждайки заявените от ищцовата страна факти. Дори и да
се приеме известна непрецизност на формулирания отхвърлителен диспозитив на обжалваното
решение, съотносим към последното уточнение на петитума на исковата молба , извършено с
цитираната по-горе молба № 9295/17.07.2019год. , доколкото първоинстанционният съд се е
6
произнесъл надлежно релевираните в исковата молба фактически основания ,то не е налице
посочения по-горе и поддържан от въззивника порок на постановения съдебен акт водещ до
неговата недопустимост и предпоставящ обезсилването му. Такъв извод не следва и от дадената от
първоинстанционния съд грешна квалификация на предявения главен иск- чл.4,§3 от ДФЕС вр.
счл.49 от ЗЗД вр. с чл.45 от ЗЗД, доколкото в съдебната практика е поддържано становище ,че
произнасянето по предявения иск, но при грешна правна квалификация не е равнозначно на
произнасяне по непредявен иск. Съобразно наведените от ищеца твърдения и заявеното искане,
така , както е уточнено с молба вх.№ 9295/17.07.2019год. настоящият състав намира, че искът е с
правно основание чл.49 от ЗЗД вр. чл.45 от ЗЗД вр. с чл.7 от Конституцията на Р България .
Твърденията за нарушаване на правото на ЕС с обявения за противоконституционен текст не са
заявени като иск с правно основание чл.4,§3 от ДФЕС, а са част от твърдението за наличието на
противоправно поведение на Народното събрание като орган на държавна власт.
Несъстоятелно е и възражението за липса на произнасяне по предявената срещу Народното
събрание искова претенция при условията на евентуалност. Такова произнасяне е налице с
диспозитива на съдебния акт, дири и да бъде призната известната непрецизност във
формулировката му.
Фактическото основание на претенцията е искането за обезщетяването на вреди, причинени
от противоконституционен акт на Народното събрание, както и неизпълнение на задължението на
Народното събрание да уреди възникналите правни последици от противоконституционна
разпоредба. Противоправното поведение се изразявало в приемането на точки 2 и 3 на §6 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на РБ за 2014г.,с който са създадени
чл.35а, ал.1,2 и 3 , чл.35б, ал.1, 2 и 3 ,чл.35в,ал.1,2 и3 и чл.73, ал.1,2,3 и 4 от ЗЕВИ. Налице били
вреди, които се изразяват в удържана 20% такса от цената на продаваната от дружеството
електрическа енергия, като и пряка причинна връзка между противоправното поведени е и
настъпилите имуществени вреди.
Със същите фактически твърдения ищецът обосновава както отговорността на главния
ответник по иска- Държавата ,представлявана от министъра на финансите ,както и спрямо
евентуалния ответник- Народното събрание на Р България в качеството му на процесуален
субституент . В такава хипотеза на съединяване на исковете и предвид тяхната предметната
идентичност предявеният срещу Народното събрание на РБългария иск по чл.49 от ЗЗД вр.с чл.45
от ЗЗД се явява процесуално недопустим ,което води до недопустимост на първоинстанционото
решение в тази му част /виж Решение № 249/15.01.2021год., постановено по дело № 4069/2019год.
на ВКС/.
Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт ,постановен
по главния иск срещу Държавата , представлявана от Министъра на Финансите настоящата
инстанция намира следното:
По делото не се спори, а и се установява от събраните писмени доказателства, че „ Енвиво „
ЕООД е дружество- производител на енергия от възобновяем източник- слънчева енергия.
Произведената от собствените му пет фотоволтаична централа електрическа енергия е изкупувана
по преференциални цени от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД съгласно Договор №
1027/07.03.2013год., Договор № 1028/07.03.2013год., договор № 1029/08.03.2013год., ,договор №
1030/08.03.2013год., договор № 1031/08.03.2013год., ЧЕЗ Електро България“ АД за изкупуване на
електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници.
Също така безспорно е, че след приетото изменение на ЗЕВИ със Закона за държавния
бюджет за 2014г. сумите за произведена електрическа енергия, изкупена от „ ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД са заплащани след като от тях е удържана 20% такса, дължима съгласно
разпоредбите на чл.35а-35в от ЗЕВИ. Общият размер на същата е 89 862.05лева за периода от
01.01.2014год. до 10.08.2014год. и това се установява от приложените към писмо изх.№ 8614390-
1-2/27.02.2020год. на „ ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД и писмо изх.№ 8669325-1-
11/07.04.2020год. справки за удържана 20% такса на „ Енвиво“ ЕООД съгласно чл. 35а,ал.2 от
ЗЕВИ за периода от 31.01.2014год. до 31.08.2014год. ,както и от изготвената по делото и
неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза .От последната е видно също така ,че
общата стойност на продадената на „ ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД от „ Енвиво“ ЕООД
електрическа енергия като произведена от притежаваните от последния фотоволтаични
електрически централи е в размер на 507 388.42лева без ДДС и респ. 608 866.11лева с ДДС , че от
7
тази сума и на основание чл. 35а-35в от ЗЕВИ е удържана сума в размер на 89 862.05лева с
ДДС,която е преведена на КЕВР, а оттам- в националния бюджет.
С Решение №13 от 31.07.2014г., к.д. №1/2014 г. на КС на РБ, влязло в сила на 10.08.2014г.
КС приема, че разпоредбата на чл.35а, ал.1 ЗЕВИ противоречи на чл.60, ал.1 КРБ, съгласно който
гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи
и имущество; че разпоредбата на чл.35а, ал.3 противоречи и на чл.19, ал.2 и ал.3 КРБ, съгласно
които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни
условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната
конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и
чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл.35а,ал.2
и чл.35б от ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват
разпоредбите на чл.35а, ал.1 и ал.3, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях
са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие
с принципа на правовата държава.
Въз основа на тези факти въззивният съд излага следните съображения:
За да бъде уважен иск с правно основание чл.49, вр.чл.45 от ЗЗД вр.чл.7 от Конституцията,
следва да бъде установено, че е понесена вреда от ищеца, която е настъпила в резултат на виновно
и противоправно поведение на длъжностно лице/лица, изпълнявали работа по възлагане от
ответника.
Съгласно чл.7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на нейните органи. Народното събрание осъществява законодателната власт в
Република България, а народните представители са длъжностни лица, т.е налице е
правоотношение по възлагане на работа, доколкото Народното събрание е орган на държавната
власт.
На следващо място, по делото е безспорно, че с разпоредбите на чл.35а-35в от ЗЕВИ е
въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, която се
определя по формулата в чл.35а,ал.2 ЗЕВИ. Тези норми са прогласени за противоконституционни с
решение на КС №13/31.07.2014г. по к.д.№1/2014г. Това решение има действие занапред, т.е
разпоредбите не се прилагат считано от влизането му в сила. В случая това означава че чл.35а-35в
от ЗЕВИ спират да действат от 10.08.2014г. Решенията на КС съгласно чл.14, ал.6 от ЗКС са
задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Следователно
противоконституционността на посочените текстове е установена с влязло в сила спрямо всички
решение. Макар нормите да не се прилагат занапред противоконституционността на същите е
изначална – от момента на приемането им. Това означава, че е налице противоправно поведение на
длъжностните лица - народни представители, които са извършили действие в нарушение на
основния закон на страната- Конституцията. Като противоправно следва да се квалифицира и
поведението на същите, изразяващо в неизпълнение на задължението да им да предприемат
необходимите действия по уреждане на възникналите правни последици от акта, който е обявен за
противоконституционен /чл.22,ал.4 от ЗКС/. Не могат да бъде споделено схващането на ответната
страна, че тази разпоредба на ЗКС предвижда една възможност, но не и задължение това да бъде
направено. Напротив- текстът е императивен. Използван е изразът „се уреждат“ за правните
последици от обявения за противоконституционен акт, а не „може да бъдат уредени“. Тезата, че
такова уреждане не е необходимо с оглед характера на нормите, които са обявени за
противоконституционни също не може да бъде възприета. Законът е вменил в задължение на
съответния орган уреждането на последиците от обявяване на противоконституционността. Това
обхваща не само евентуалното приемане на нова, конституционосъобразно норма, а на всички
последици от прилагането на старата такава. В случая това е именно осъщественото плащане на
такса, за която е прието, че противоречи на Конституцията.
Тъй като Народното събрание е държавен орган, то съгласно чл.7 от Конституцията за
вреди причинени от негови актове или действия на негови длъжностни лица следва да отговаря
държавата. Именно от нея като форма на организация на обществото произтичат правомощията на
този орган, а народните представители са, макар и особени, длъжности лица, които чрез своите
действия осъществяват неговите функции. Ето защо въззивният съд приема, че е налице възлагане
на работа на длъжностни лица, в чиито задължения се включва осъществяването на
законодателната власт и основно действие при упражняването й е приемането на нормативни
8
актове.
На следващо място безспорно е установена вредата- заплащане на въведената такса и
съответно- намаляване на имуществото на ищеца със сума, равна на претендираната.
Настъпването на тази вреда е в причинна връзка с противоправната дейност на народното
събрание, изразяваща се както в приемането на противоконституционните разпоредби на чл.35а-
35в от ЗЕВИ,така и в неизпълнението на задължението му по чл.22, ал.2 от ЗКС да уреди
противоправните последици,настъпили вследствие прилагането на тези противоконституционни
разпоредби от ЗЕВИ.
Последният елемент от фактическия състава на непозволеното увреждане е вината.
Съгласно нормата на чл.45,ал.2 от ЗЗД вината се предполага. В тежест на ответната страна е да
установи евентуалните си твърдения, че такава не е налице. В настоящия процес нито се твърди,
нито са събрани доказателства за полагане на дължимата грижа от съответните длъжностни лица,
което да изключи виновното поведение .
Следователно е осъществен фактическият състав на чл.49 от ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД и чл.7 от
Конституцията и главния иск се явява основателен и доказан. С оглед приетото
първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта му,с която е отхвърлен
предявения срещу Държавата главен иск и да се постанови ново ,с което Държавата да бъде
осъдена да заплати на дружеството ищец дължимото обезщетение за вреди в размер на процесната
сума 89 862.05лева с ДДС ,ведно с претендираната и дължима лихва върху нея ,считано от датата
на предявяване на иска- 28.12. 2018год. до окончателното изплащане на сумата.
Предвид уважаването на главния иск , на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, Държавата дължи
на ищцовото дружество направените съдебни разноски,които за въззивната инстанция възлизат на
сумата от 5 012.33лева / 4 200 лева адвокатско възнаграждение и 1712.33 лева , заплатена
държавна такса, а за първата инстанция- в размер на 8 204.49лева – 4 200 лева адвокатско
възнаграждение, 3 594.49лева заплатена държавна такса , 10 лева- заплатена такса за издадени
удостоверения и 400 лева -възнаграждение за вещо лице. Неоснователни са доводите на ответника
по въззивната жалба ,че не е доказано изплащането на уговореното адвокатско възнаграждение,
тъй като представените по делото платежни документи „авизо“ за местен превод от 08.02.2019г. и
от 12.02.2021год.., не доказват, че с тях е била задължена сметката на платеца. Авизото като
платежен документ се явява „съответен банков документ”, удостоверяващ документално
заплащане на възнаграждението съгласно указанията по т.1 от Тълкувателно решение №6 от
06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Самото постъпване на сумата по сметка на адвоката е от значение
единствено за преценката дали страната е изпълнила задължението си към своя пълномощник, но
не и за преценката по чл. 78 ал.1 и ал.3 от ГПК, дали е „направила” разноски за съдебното
производство, които следва да й бъдат присъдени с оглед изхода на делото. / в този смисъл
определение № 84 от 15.02.2016г. по ч.т.д. №3159/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./
Неоснователно е и направеното възражение по чл.78, ал.5 от ГПК касателно размера на
адвокатското възнаграждение на адвокат пълномощника на ищеца- въззивник в настоящото
производство. Действително уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер на
4 200лева / за всяка една от инстанциите/ и надвишава минималния размер по чл.7, ал.2, т.5 от
Наредба № 1 /2004год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащ на
3 225.86лева. Независимо от това настоящия състав на съда не счита това възнаграждението
прекомерно и го преценява като съответно на правната и фактическа сложност на спора
,продължителността на съдебния процес и обема на събраните и анализирани доказателства.
Предвид прекратяването на производството по делото по иска срещу Народното събрание на Р
България и на основание чл. 78,ал.8 от ГПК във вр. с ал.4 от ГПК дружеството –ищец дължи на
ответника претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение,което за всяка една от
съдебните инстанции възлиза на сумата от по 300лева. С оглед на това първоинстанционното
решение следва да бъде оставено в сила ,в частта му,с която са присъдени разноски в полза на
Народното събрание в размер на 300 лева юрисконсултско възнаграждение,както и да бъде осъден
ищецът да заплати на Народното събрание на Р България юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300лева за въззивната инстанция. Касае се за минимален размер на възнаграждението ,
поради което възражението по чл.78, ал.5 от ГПК е несъстоятелно.
Мотивиран от Горното, Апелативен съд-София, ТО, 9-ти състав
9
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 261607/03.12.2020 год.,допълнено по реда на чл. 250 от ГПК и
изменено по реда на чл.248 от ГПК с Решение № 264181/23.06.2021год. постановено по гр.д.№
17276/2018год. по описа на СГС, I-во ГО, В ЧАСТТА МУ , с която е отхвърлен предявения от „
Енвиво „ ЕООД ЕИК ********* със съдебен адрес : гр.София , бул.“Ал.Стамболийски № 84, ет.10,
офис 54-55 против Република България,представлявана от Министъра на финансите - София, ул.“
Г.С.Раковски“ № 102 иск за заплащане на сумата от 89 862.05 лева на основание чл.4, параграф 3
от ДЕС вр. с чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД,представляваща вреди от недължимо събрана такса в размер
на 20 % за производство на електрическа енергия през периода от 01.01.2014год. до
30.06.2014год.,ведно със законните последици-лихва и разноски,както и В ЧАСТТА му, с която „
Енвиво „ ЕООД е осъдено да заплати на Република България , представлявана от Министъра на
финансите разноски по делото в размер на 300лева юрисконсултско възнаграждение и вместо него
ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Държавата , представлявана от Министъра на финансите да заплати на „ Енвиво „
ЕООД с ЕИК ********* със съдебен адрес : гр.София ,бул.“Ал.Стамболийски № 84, ет.10, офис
54-55 сумата от 89 862.05 лева с ДДС , представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в
удържани такси в размер на 20 % за периода от 01.01.2014год. до 10.08.2014год. на основание
чл.35а-чл.35в. от ЗЕВИ , ведно със законната лихва върху главницата ,считано от датата на
предявяване на иска-28.12.2018год. до окончателното й изплащане.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 261607/03.12.2020 год., допълнено по реда на чл. 250 от ГПК и
изменено по реда на чл.248 от ГПК с Решение № 264181/23.06.2021год. постановено по гр.д.№
17276/2018год. по описа на СГС, I-во ГО, В ЧАСТТА МУ , с която е отхвърлен предявения от
„Енвиво „ ЕООД ЕИК ********* със съдебен адрес: гр.София, бул.“Ал.Стамболийски № 84, ет.10,
офис 54-55 против Народното събрание иск за заплащане на сумата от 89 862.05 лева на основание
чл.4, параграф 3 от ДЕС вр. с чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД,представляваща вреди от недължимо
събрана такса в размер на 20 % за производство на електрическа енергия през периода от
01.01.2014год. до 30.06.2014год., ведно със законните последици-лихва като НЕДОПУСТИМО и
ПРЕКРАТЯВА производството по този иск.
ОСЪЖДА „Енвиво „ ЕООД ЕИК ********* със съдебен адрес : гр.София
,бул.“Ал.Стамболийски № 84, ет.10, офис 54-55 да заплати на Народното събрание на Република
България с адрес : гр.София 1169, пл.“ Княз Александър I“ сумата от 300 лева ,представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 261607/03.12.2020 год., допълнено по реда на чл. 250 от ГПК и
изменено по реда на чл.248 от ГПК с Решение № 264181/23.06.2021год. постановено по гр.д.№
17276/2018год. по описа на СГС, I-во ГО, В ЧАСТТА МУ , с която „ Енвиво“ ЕООД ЕИК
********* със съдебен адрес : гр.София , бул.“Ал.Стамболийски № 84, ет.10, офис 54-55 да
заплати на Народното събрание на Република България с адрес : гр.София 1169, пл.“ Княз
Александър I“ сумата от 300 лева , представляваща юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство .
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите да заплати на „ Енвиво“
ЕИК ********* със съдебен адрес : гр.София , бул.“Ал.Стамболийски № 84, ет.10, офис 54-55
сумата от 8 204.49лева ,представляваща направени разноски в първоинстанционното
производство ,както и сумата от 5 912.33 лева, представляваща направени разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при наличие основанията по чл.280, ал.1 и
ал.2 от ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
10
2._______________________
11