Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 26.06.2020 Град Стара Загора
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Старозагорски районен съд Първи
граждански състав
На десети юни Година две хиляди и двадесета
В публичното заседание в следния
състав
Председател:
Генчо Атанасов
Членове:
Секретар Живка Димитрова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията
Атанасов
гражданско дело номер 4976 по описа
за 2019 година.
Предявен
е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК.
Ищецът „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, гр. София твърди в исковата
си молба, че на 27.07.2017г. на основание чл.
99 от ЗЗД между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, ЕИК ********* и
„Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, било подписано приложение
1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който
вземането, произтичащо от договор за потребителски кредит № PLUS-14024487 от 13.10.2016 г. между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и ответника било прехвърлено в полза на
„Агенция за събиране на вземания" ООД, ЕИК ********* изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Договорът
за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото на кредитора да
прехвърли вземането си в полза на трети лица. Съгласно договора за цесия от
27.07.2017 г. „Агенция за събиране на вземания" ЕАД в качеството си на
цесионер се задължила от името на цедента и за своя сметка да изпраща
уведомления за извършената цесия до длъжниците, за което имала изрично
пълномощно от цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" в
качеството му на универсален правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД за уведомяване на длъжниците по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
В изпълнение на изискванията на закона на ответника било изпратено по реда на
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомление за извършената цесия от страна на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД с изх. № УПЦ-П-БНП/ PLUS -14024487 от 19.09.2017 г.,
с известие за доставяне чрез
Български пощи ЕАД, като същото се върнало в цялост като неполучено. Ищцовото
дружество изпратило повторно уведомление за извършената цесия, ведно с
уведомление за предсрочната изискуемост с изх. № УПЦ/УПИ-С-БНП/PLUS-14024487 от 11.09.2019 г., което също се върнало в цялост като неполучено. Ищцовото дружество счита,
че уведомлението за цесията е било получено от ответника. С исковата
молба ищецът представя на съда и моли да връчи на ответника, ведно с исковата
молба и приложенията към нея, копие от уведомлението за извършената цесия и за
обявената предсрочна изискуемост от страна на "БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А., клон България" с изх. № УПЦ/УПИ-С-БНП/PLUS-14024487
от 11.09.2019 г. На 13.10.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД, като кредитор и И.Д.Б. като кредитополучател бил сключен договор за потребителски кредит №
PLUS-14024487, при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Редът и условията, при които кредиторът отпуснал кредит
на кредитополучателя се уреждали от договора. Размерът на предоставения с този
договор кредит бил равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на
кредита", а именно: 12000,00 лв. Страните били постигнали съгласие да бъде
сключена застраховка на плащанията, при която застраховката била платена
директно на застрахователния агент „Директ Сървисис" ЕАД, като
застрахователната премия, която била в размер на 3240,00 лв. била разделена на
равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле „Брой
погасителни вноски", част била от
всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле „месечна погасителна
вноска" и съгласно погасителния план на договора за заем била включена в
размера на договорната лихва. С подписването на договора за кредит кредитополучателят
се съгласил да заплати на кредитора и такса ангажимент, която била в размер на
420,00 лв., срещу която кредиторът фиксирал лихвения процент за срока на
договора, при съдържащите се в този документ условия, размери и срокове.
Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като
кредиторът удържал сумата посочена в поле „Такса ангажимент" от общия
размер на кредита. Предоставянето на посочената по-горе сума съставлявало
изпълнение на задължението на кредитора да предостави заема и създавало
задължение за кредитополучателя да заплати на кредитора погасителни вноски,
указани по размер в поле „месечна погасителна вноска" и брой в поле „брой
погасителни вноски". Погасителните вноски по предходното изречение
съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща
разноските на кредитора по подготовка и обслужване на кредита и определена
добавка, съставляваща печалбата на кредитора, като лихвения процент бил
фиксиран за срока на договора и бил посочен в него, при което общата стойност
на плащанията по кредита била договорена в размер на 22896,72 лв. Така,
договорната лихва по кредита била уговорена от страните в размер на 10896,72
лв. На основание сключения между страните договор кредитополучателят се
задължил да върне сумата по кредита в срок до 5.11.2022 г., на 72 броя равни
месечни погасителни вноски, всяка от които по 318,01 лв., при първа погасителна
вноска 5.12.2016 г., съгласно погасителен план посочен в договора за кредит, в
който бил посочен падежът на всяка отделна погасителна вноска. Крайният срок за
издължаване на всички задължения по кредита бил 05.11.2022 г. /дата на последна
погасителна вноска, съгласно погасителен план, неразделна част от договора за
кредит/, но предвид обстоятелството, че кредитополучателят не изпълнявал в срок
задължението си за плащане на погасителните вноски, кредиторът приел, че по
отношение на вземанията настъпила предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 5 от
Условия към договора за кредит, при просрочване на две или повече месечни вноски,
считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора
ставало предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени
от този договор надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и всички
разноски за събиране на вземането, без да било необходимо изпращане на
съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. В конкретния
случай, поради допусната от страна на кредитополучателя забава за плащане в
срок на две месечни погасителни вноски настъпила предсрочна изискуемост,
считано от 05.05.2017 г., която дата представлявала падежът на шеста
погасителна вноска. Въпреки липсата на законово или договорно
задължение за това по отношение на кредитора, кредитополучателят бил уведомен
за обявената предсрочна изискуемост с уведомителното писмо, изпратено с
известие за доставяне. „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД била
небанкова финансова институция и като такава попадала в обхвата на чл. 3 от
ЗКИ. Отпускането на кредити било банкова дейност, съставлявало основния предмет
на дейност на банките по силата на чл. 2 ал. 1 от ЗКИ и за да упражнявала тази
дейност, финансовата институция следвало да има лиценз за извършване на банкова
дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата институция извършвала банкова
дейност в областта на потребителското кредитиране обаче не я правело банка,
поради което сключеният между финансовата институция и ответниците договор за
кредит нямал характера на договор за банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а
съставлявал договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. Освен липсата на законово или договорно задължение за кредитора по
процесния договор за кредит да уведоми длъжника за обявената предсрочна
изискуемост на задължението, даденото задължително тълкувание в т. 18 на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, също не намирало приложение
към настоящия случай. Клаузата за предсрочна изискуемост, включена в
договор за заем за потребление, при настъпването на определени условия и
свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречала
на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД и последицата от това била, че
длъжникът изгубвал преимуществото на срока. Изискуемостта на задължението в
резултат на изгубването на преимуществото на срока предоставяло възможност на
кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би
имало, ако срокът не бил изтекъл. Упражняването на предоставеното от договора
право на предсрочна изискуемост не погасявало уговорените задължения, както и
не следвало да се тълкува като отпадане на правото на кредитора да иска
изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало и при
добросъвестност на длъжника. С оглед на това
ищецът претендира пълния размер на възнаградителната лихва, независимо
от автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане.
На длъжника била начислена лихва за забава за периода от 06.05.2017 г. /денят,
следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост/ до датата на подаване
на заявлението в съда, която била в общ размер на 2591,98 лева. Длъжникът не
заплатил изцяло дължимия паричен заем към дружеството. Сумата, която била
погасена до момента, била в размер на 7956,67 лв. - договорна лихва. Предвид
изложеното за «Агенция за събиране на вземания» ЕАД възникнал правен интерес да
предяви вземането си по съдебен ред, с оглед на което било входирано заявление
за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 410 от ГПК срещу ответника по делото И.Д.Б.. Съдът уважил претенцията и по
образуваното ч.гр.д. № 2483/2019 г. била издадена заповед за изпълнение.
Длъжникът не бил намерен на установените в заповедното производство адреси,
заповедта за изпълнение била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да признае за установено, че И.Д.Б. му дължи следните суми,
присъдени в издадената срещу него заповед за изпълнение на парично задължение
по ч.гр.д. № 2483/2019 г. на Районен съд - Стара Загора, а именно: 12000.00 лв. - неизплатената главница от неплатените месечни
погасителни вноски с падежни дати от 05.04.2017 г. до 05.11.2022 г., по
отношение на които на основание чл. 5 от договора за кредит била обявена
предсрочна изискуемост считано от 05.05.2017 г.; 150.50 лв. - договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 20.11.2020 г. до 05.11.2022
г., по отношение на които на основание чл. 5 от договора за кредит била обявена
предсрочна изискуемост считано от 05.05.2017 г.; 2591.98 лв. - лихва
/обезщетение/ за забава, дължима за периода от 06.05.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда; законна лихва върху главницата считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното погасяване на
дълга, както и да му присъди сторените
разноски по ч.гр.д. № 2483/2019 r. на Районен съд - Стара Загора.
В условията на евентуалност, в
случай че съдът не уважи изцяло или отчасти кумулативно предявените обективно
съединени положителни установителни искове срещу И.Д.Б., ищецът моли съда, след
като се запознае с всички доказателства по делото и приложи разпоредбите на чл.
235 от ГПК, да постанови Решение, с което да осъди И.Д.Б., да му плати следните неизплатени по
процесния договор суми, а именно: 12000.00
лв. - неизплатената главница
от неплатените месечни погасителни вноски с падежни дати от
05.04.2017 г. до 05.11.2022 г.; 150.50 лв.
- договорна (възнаградителна) лихва за периода от
05.04.2017 г. до 05.11.2022 г.; 2999.66 лв. - лихва
/обезщетение/ за забава, дължима за периода от 06.12.2017 г. до
датата на подаване на исковата молба в съда; законна лихва върху главницата считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателно погасяване на дълга. По делото
е постъпила уточняваща молба от ищеца, в която
заявява, че не поддържа предявения установителен иск за сумата от 150,05
лева – договорна лихва, доколкото тази претенция е отхвърлена в издадена
заповед за изпълнение и поддържа осъдителния иск за тази сума и претенция –
договорна лихва в размер на 150,05 лева.
Ответникът И.Д.Б.,
чрез назначения особен представител – адв.И.С., счита предявения иск за
допустим, но неоснователен. Счита, че не е налице редовно уведомяване за
извършеното прехвърляне на вземания, както и за обявената предсрочна
изискуемост на вземанията. Видно от представените по делото изявления,
последните не били получени от техния адресат. По отношение на твърдяната и
предвидена в чл.9 от договора възможност за фингирано връчване ищецът следвало
да установи спазването на предвиденото в чл.5, ал.3 от Общите правила за
условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети изпълнение на
задълженията и спазване на предвидените срокове. Изрично заявява, че оспорва
така извършеното връчване на съобщенията. В случая уговорената клауза по чл.5
не предвиждала „автоматичната“ предсрочна изискуемост на кредита, а давала
възможност на ищеца да претендира такава без изрично волеизявление до длъжника.
Последната договорка счита за недействителна и противоречаща на закона. След
като не била предвидена „автоматична“ предсрочна изискуемост или автоматичното
прекратяване на договора, които не биха противоречали на свободата на
договаряне, а била предвидена само „възможност“ за кредитора да се позове на
такава, то последният, съгласно чл.60, ал.2 от ЗКИ следвало да отправи нарочно
изявление за това. Въпросните изявления били от материалноправен характер и не
можело да бъдат получавани от назначен по делото особен представител. Изрично
прави възражение за недействителност на целия договор за кредит. На ответника не
бил връчен предвиденият в чл.5 от ЗПК „стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити“. Действително по делото
бил приложен екземпляр на такъв от същата дата и с подобни параметри, но това
по никакъв начин не установявало неговото получаване от ответника и доколкото
датата обвързвала съставителя на документа, единствено водело до извод, че не е
бил представен предварително на длъжника и с това бил нарушен принципът за
„вземането на информирано решение от потребителя“. Моли съда да има предвид, че
доколкото въпросният формуляр е част от договора и изготвянето на неговия текст
със шрифт по-малък от 12 било основание за обявяването на договора за кредит за
недействителен, по аргумент от по-силното основание, неговото непредоставяне на
длъжника обуславяло пълна недействителност на договора. Отделно основание за
това била и разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП. Счита, че договорът
за кредит и приложенията към него са изготвени с текст, чийто шрифт е по-малък
от 12 и съгласно чл.22 от ЗПК във вр.с чл. 10, ал.1 от с.з. целият договор за
кредит бил недействителен. Моли съда да има предвид, че съгласно § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК по смисъла на този закон "Общ разход по кредита за
потребителя" били всички разходи по кредита, включително възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, както било в
случая. В този смисъл посочената допълнителна застрахователна премия в размер
на 3240 лв. по своя характер представлявала допълнително плащане, дължимо и
заплатени от него, като същото се отразявало и на ГПР, макар формално да не
било включено в него. Чрез неговото включване (заедно и с посочената по-долу
такса “ангажимент“) в ГПР по кредита последният надвишавал пет пъти размера на
законната лихва, което водело до нищожност на целия договор за кредит и
евентуално водело до нищожност на въпросната клауза за „застрахователна премия“
(чл.11, ал. 1, т.7 от ЗПК) и представлявала недължимо платена сума, която
следвало да се прихване от общото задължение на ответника. Прави възражение за
нищожност като противоречаща на закона и конкретно на чл. 10а от ЗПК на
предвидената в чл.2 от Условията по договор за кредит „такса ангажимент“,
доколкото тя се заплащала за действия, свързани с управлението на кредита (а
именно определянето на лихвения процент) и не били посочени обективни
обстоятелства, променящи лихвения процент, които съответната такса да
компенсира. Доколкото последната се явявала недължимо платена на това
основание, прави и възражение за нейното прихващане (сумата от 420 лв.) от дължимите
суми по кредита. Счита за недопустимо и начисляването на обезщетение за забава
върху възнаградителната лихва. Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове
като неоснователни.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намери за установено следното:
Предявен
е иск по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, който представлява специален
положителен установителен иск с предмет
съдебно установяване, че вземането на кредитора
съществува, т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение сума се
дължи. По този иск кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Видно от
приложеното ч.гр.д.№ 2483/2019 г. по описа на Старозагорския районен съд, съдът
е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1335/13.05.2019
г. за сумата 12 000 лева за главница по
договор за потребителски кредит № PLUS-14024487/13.10.2016 г., с 2591,98 лева обезщетение за забава от 06.05.2017 г. до 08.05.2019 г. и
законна лихва върху главницата от 08.05.2019 г. до изплащане на вземането. Заповедният съд е приел, че съобщението е връчено на
длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК и е дал указания за предявяване на
установителен иск, като в срока по чл.415, ал.4 от ГПК е подадена настоящата
искова молба.
Ищецът основава претенцията си на представения по делото договор
за паричен заем № 2675794 от 04.11.2016 г., по силата на който „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е предоставило на ответницата потребителски
кредит в размер на 3000 лв., като погасяването на общата дължима сума в
размер на 3376,37 лв. следва да се извършва на 17 погасителни вноски от по 198,61
лв. всяка.
За да установи качеството си на кредитор, ищецът „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, гр. София се позовава на представените по делото:
рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 27.07.2017
г. между цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и цесионера „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД.
Разпоредбата на чл. 99, ал.1 ЗЗД предвижда, че кредиторът
може да прехвърли вземането си, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това. Съгласно ал. 2 на чл. 99 от ЗЗД прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите
му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Ал. 3 на същата разпоредба предвижда задължение на предишния
кредитор да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му
потвърди писмено станалото прехвърляне. Следователно действието на договора за
цесия между страните по него настъпва по силата на постигнатото между тях
съгласие за прехвърляне на вземането. По отношение на длъжника и третите лица
обаче прехвърлянето на вземането има действие от деня, когато то бъде съобщено
на длъжника от предишния кредитор /чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Установеното в чл.99,
ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне
на вземането има за цел да защити длъжника от ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу опасността да изпълни на лице, което не е титуляр на
вземането.
В разглеждания случай по делото са представени 2 бр.
уведомителни писма за извършено прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.09.2017
г. и от 11.09.2019 г., които видно от приложените известия за доставяне, не са
били връчени на ответника. По делото не е представен и изходящ от длъжника документ, който да
удостоверява, че същият е получил уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД за цесионния
договор. От установеното от заключението на съдебно-счетоводната експертиза
осчетоводяване на плащания от ищеца не може да се приеме, че ищецът е узнал за
цесията, тъй като по делото не са представени доказателства, от които да е видно,
че лично ответникът е извършил тези плащания, знаейки, че погасява именно
процесното задължение.
Ищецът поддържа, че връчването на препис от уведомлението
на назначения от съда особен представител на ответника представлява редовно
уведомяване на длъжника за цесията. Съдът намира, че едно такова становище не
държи сметка за особеностите на фигурата на особения представител по чл.47,
ал.6 ГПК. В съдебната практика се наложи разбирането, че уведомлението за
цесията може да бъде направено от упълномощено лице, както и че следва да се
счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с исковата молба.
Следва да се отбележи, че по делото липсват доказателства,
че цеденът „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е упълномощил ищеца да уведоми
длъжника за извършената цесия. По делото са представени две пълномощни. Едното
/л.28 от делото/ действително изхожда от
„БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, но касае договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 05.05.2015 г., който няма отношение към разглеждания
случай. Другото пълномощно № 3230/2018 /л.29 от делото/ изхожда от клона в
България на чуждестранното юридическо лице „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А“ и
се отнася до договор за цесия от 27.07.2017 г., сключен между това юридическо
лице и ищеца по настоящото дело. Следователно това пълномощно също не може да
породи представителна власт за ищцовото дружество да извърши действия по
съобщаване на рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от
27.07.2017 г. между цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и цесионера
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД.
В настоящото производство ответникът не се представлява
от упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието му посоченото
изявление на ищеца, в качеството му на пълномощник на цедентите. Връчването на
особен представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника /поради
обективна невъзможност за извършване на фактически действия от страна на
особения представител, които да доведат извършената цесия до знанието на
длъжника/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези
фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага.
Представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата страна
произтича от акт на съда, с който той е назначен, като приложение намира разпоредбата
на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК (в този смисъл т. 6 от мотивите на Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Тази представителна власт е ограничена /арг.
чл. 29, ал. 5 ГПК/, което води до извода, че особеният представител не
притежава субективното право да приема волеизявления, свързани с промяна в
материалното правоотношение между страните. Освен това в мотивите на т. 7 на
посоченото тълкувателно решение е направено ясно разграничение на фигурата на
особения представител и на страната, която той представлява, с оглед
задължението за внасяне на държавна такса /в този смисъл са: решение № 74 от
27.07.2017 г. по в.т.д.№ 154/2017 г. на БАС, недопуснато до касационно
обжалване с определение № 567 от 18.09.2018 г. по т.д. №3153/2017г. на I т.о.
ВКС, и решение от 22.01.2019 г. по в.т.д.№ 1342/2018 г. на ОС – Стара Загора/.
По тези съображения съдът намира, че от събраните по
делото доказателства не се установява в отношенията между страните ищецът да е
носител на спорното вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 1335/13.05.2019 г. по ч. гр. д.№ 2483/2019 г. по описа на Старозагорския районен съд. С
оглед на това предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК се явява неоснователен
и следва да бъде отхвърлен.
Воден от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, ЕИК *********, представлявано от Димитър
Бориславов Бончев, против И.Д.Б. *** иск за установяване съществуването на
вземането за сумата 12000 лева за главница
по договор за потребителски кредит № PLUS-14024487/13.10.2016 г., с 2591,98
лева обезщетение за забава от 06.05.2017 г. до 08.05.2019 г. и законна лихва
върху главницата от 08.05.2019 г. до изплащане на вземането, присъдени със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 1335/13.05.2019 г. по ч.гр.д. №
2483/2019 г. по описа на Старозагорския
районен съд, като неоснователен.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок от връчването му пред Старозагорския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: