Решение по дело №22/2025 на Административен съд - Габрово

По делото е приложен документ без наименование, издаден на 07.04.1994 г. от кмета на О. С., с който на жалбоподателя се съобщава, че монтираната гаражна клетка в северозападната част от блока, находящ се на адрес [населено място], ж.к. Юг, вх. А, ет. 1, ап. 3, е незаконен строеж и с поставянето и държането му там е допуснато нарушение на чл. 55 от ЗТСУ, като на основание чл. 160 от същия нормативен акт и чл. 309 от Правилника за неговото прилагане адресатът се задължава в 10-дневен срок от получаване на писмото да го събори или ще му бъде съставен акт и наложена глоба, а по отношение на обекта ще се премине към принудително изпълнение от органите на общината за негова сметка. Съгласно нормата на чл. 160, ал. 1 от ЗТСУ /отм./, това е било в правомощията на началник Дирекцията за национален строителен контрол или упълномощено от него длъжностно лице. Към 1994 г. обаче, когато е издаден документът, са действали текстове на чл. 160, ал. 1 и 2 от ЗТСУ, според които строежи и части от строежи или отделни работи, извършени без разрешение или при съществено отклонение от застроителните планове, утвърдените (одобрените) проекти и сметни документации, от разрешението за строеж и другите строителни книжа или в нарушение на действуващите разпоредби, когато за тях не може да се приложи чл. 162 или чл. 173, се премахват въз основа на съставен от контролните органи констативен акт по заповед на министъра на териториалното развитие и строителството или натоварени от него длъжностни лица от държавния териториалноустройствен и строителен контрол, съответно - по заповед на кмета на общината или на областния управител, като контролните органи могат да задължават нарушителите да премахнат или поправят строежите или части от строежи за тяхна сметка в определен срок. В случая документът няма наименование, но това не го прави повече или по-малко административен акт – заповед, акт с разпоредителен ефект, който създава задължения за адресата си – в случая задължение за премахване на постройка, неизпълнението на което пряко води до негативни последици за същия адресат – принудително изпълнение и налагане на санкция, за които последици той е и изрично предупреден. С този акт действително се създава задължение от оправомощен от закона орган – кмет на общината, за адресата му и настоящ жалбоподател в конкретно определен срок да премахне въпросния строеж.

Съдът намира, че в случая става въпрос за същия строеж, видно от Удостоверение № ДД-4-Б-03.66-/1/ от 09.04.2025 г. /л.93/, но в архивите на общината не се съхранява преписка, свързана с издаването на този документ, който ответната страна счита за предписание. Посоченият в документа от 1994 г. [жк] е идентичен с [жк] и адресът на обекта е същият. На практика документът от 1994 г. и процесната Заповед имат аналогичен диспозитив – задължава се едно и също лице в определен срок да събори един и същ строеж, като е посочено правно и фактическо идентично основание, поради което същият се счита за незаконен, а в по-стария акт допълнително лицето се предупреждава, че при неизпълнение на разпореждането ще се премине към принудително такова и ще му бъде наложена санкция.

От 1994 г. до настоящия момент обаче, при липсата на доброволно и принудително изпълнение на този административен акт, е налице многократна промяна в относимото законодателство, като с приемането на ЗУТ е дадена възможност незаконни строежи да бъдат узаконени или ако те са допустими и търпими да не бъдат събаряни, въпреки че са изградени незаконно. Сегашната заповед е издадена на ново правно основание и при наличието на нов правен ред, съответствието с който следва да бъде преценен в рамките на настоящото съдебно производство.

Видно от Удостоверение изх. № 34.234 от 16.04.2010 г. /л.77/, Община Севлиево е извършила регистрация под № 233 на процесния обект на името на жалбоподателя, който следва да заплаща обезщетение на основание чл. 68, ал. 1 от Наредба за придобиване, управление и разпореждане с общинска собственост на ОбС – Севлиево. Според същата разпоредба този, който ползва общински терен, като монтира върху него без правно основание гаражи, павилиони и др. конструкции, дължи обезщетение в размер на 1.00 лв. на кв./м месечно от датата на установяване на нарушението до отстраняването му. Съдът намира, че с издаването на това Удостоверение не се узаконяване на обекта. С него се уреждат друг тип отношения – на ползване на общински имот по посочения начин без правно основание, което самата община третира изрично като „нарушение“. Този тип отношения обаче имат гражданско-правен характер и не касаят настоящия правен спор.

Имотът е общинска собственост, видно от приложената по делото скица на ПИ от 23.05.2025 г. /л.119 и сл./, като по делото не са представени други доказателства, опровергаващи това твърдение.

Според заключението на вещото лице по делото, строежът е шеста категория и е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, като изграден без необходимите за целта строителни книжа в имот, общинска собственост, без правно основание. Той представлява масивна стоманобетонна сглобяема едноетажна постройка, изпълнена върху бетонова настилка. Този тип постройки са се произвеждали масово от бившите домостроителни комбинати и са се закупували завършени, като са били доставяни на място с помощта на транспортно средство от производителя и масово са се ползвали за гаражи, но са ползвани и за други цели – складове, работилници, магазинчета, като за тяхното преустройство не са се изисквали разрешения за строеж, т.к. попадат в нормата на чл. 151, ал. 1, т. 3, от ЗУТ /Не се изисква разрешение за строеж за оранжерии с площ до 200 кв. м, леки постройки за отоплителни материали и инвентар, кладенци, чешми, водоплътни изгребни ями и временни тоалетни./. Жалбоподателят е закупил тази сглобяема постройка, монтирал я е върху бетонова настилка до жилищния блок, в който живее и я преустройва в малка работилница за кожарски изделия, подсигурявайки работа на съпругата си, която е майстор-кожар, с група инвалидност на база решение на ТЕЛК, като тя работи там и в момента. Постройката е снабдена с удебелени и уширени участъци от бетон, чрез които се осъществява връзка между бетонната основа и стените на постройката. Разположението на сградата е в оформена ниша между съседни фасадни стени на жилищния блок, в който на първия етаж живее семейството. Строежът е снабден с два прозореца и входна метална врата с размер на гаражна. Покривът е плосък, оребрен с ребра от стоманобетон и има надлъжни гредички, които го правят по-твърд, за да може да е по-стабилен и, евентуално, да се премества. Вътрешната част е решена от две помещения, разделени от тънка тухлена стена, измазана и боядисана с латекс, на която е поставена малка врата, през която се достига от външното до вътрешното помещение. В него са разположени машини, маси и полици и се изработват кожени чанти, като при посещението на място е имало налична готова продукция. Подът е покрит с балатум и е с циментова замазка. Помещението е електрифицирано, има поставено ел.табло и захранване на машините с ток.

По данни на собственика строежът е изграден на мястото преди 1990 г., но не е налице точна документирана информация за времето или периода на поставянето му там. Сградата няма уредена собственост върху терена, както и траен градоустройствен статут според застроителния план, но отговаря на действащите към този момент строителни правила и норми по ЗТСУ и ППЗТСУ. Няма учредено право на строеж, право на ползване или уредени наемни правоотношения със собственика на терена. Тези сгради по времето на така посочените нормативни актове не са били предмет на застроителния план и поставянето им се е извършвало по скица на главния архитект и след заплащането на наем за общинския терен, върху който са поставени.

Според чл. 68, ал. 2 от горецитираната общинска Наредба за придобиване, управление и разпореждане с общинска собственост, при ползването на общински терен чрез монтирана върху него без правно основание постройка – гараж, павилион и др. подобни конструкции, на общината се дължи обезщетение в посочения размер, като според ал. 2 процедурата се урежда със заповедна кмета на общината. Такъв акт не е представен по делото и вещото лице не го е открило при проверката си, поради което съдът намира, че тази процедура не е осъществена. Заплащането на обезщетение не е достатъчно, за да се приеме, че процедурата е проведена и финализирана с изискуемия акт. Самото заплащане на това обезщетение не е узаконяване на строеж. Съдът счита, че теренът, върху който е поставена постройката, е общинска собственост, което се удостоверява от приложената скица – извадка от КККР на [населено място] /л.119/. Не са налице данни и доказателства за наличието на ограничени вещни права или облигационно отношение в полза на жалбоподателя досежно имот с [идентификатор]. Обектът е нанесен на картата под № 6, но не е посочено кой е негов собственик, нито носител на друго субективно право. Въпросът за собствеността на терена е решен в рамките на настоящото производство, спорно е обаче доколко той има отношение към установяване статут на търпимост на процесната постройка.

Съдът намира за безспорно установено, че обектът е изграден без необходимите строителни книжа в периода 1980 г. - 1990 г., когато са се произвеждали конструкции като процесната. В хода на административното производство този въпрос не е изследван. В свое възражение от 23.12.2024 г. жалбоподателят изрично сочи, че е поставил обекта през 1992 г., като го е регистрирал в Общината и заплаща за него данък повече от 30 години от тогава. За тази регистрация е издадено Удостоверение от 16.04.2010 г. Не са налице данни за стартирала процедура по узаконяване на обекта. За момента на поставяне на обекта на сегашното му място свидетелстват и показанията на свидетеля Н. Ф., който заявява, че това се е случило в периода 1991 г.– 1992 г. Следователно за него не може да се приложи нормата на §.16, ал. 1от ДР на ЗУТ, но би могла да се приложи нормата на §.127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, според която строежи, изградени до 31 март 2001 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване или забрана за ползване. Те могат да бъдат дори предмет на прехвърлителна сделка при определени условия. Идеята на законодателя е, че след като един строеж съответства на строителните правила и норми при неговото изграждане и/или към настоящия момент, дори и да е изграден без строителни книжа, то същият следва да бъде запазен с оглед правната и житейска сигурност, т.к. очевидно той не съставлява пречка или опасност за правния и обществен ред. Такъв строеж може да не е законен, но е търпим, поради което не подлежи на премахване. Конкретно по случая обектът се явява на посоченото в ИАА основание незаконен, но видно от заключението на вещото лице, той „отговаря на действащите към този момент строителни правила и норми по ЗТСУ и ППЗТСУ“. Нито в КА, нито в процесната Заповед или друг документ по делото не е посочена норма от тогава действащите нормативни актове по строителството или настоящите действащи такива, на която обектът да не отговаря, което означава, че не е обследван въпросът с допустимостта и търпимостта му, във вр. с §.16 от ДР и §. 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ относно допустимост на строежа, наличието на каквато препятства неговото премахване.

Относно възражението за собствеността върху терена, на който се намира обектът и конкретно това, че той е общинска собственост, съдът намира, че обстоятелството няма отношение също към неговата търпимост, още повече, че този факт не е обследван и не е обсъден в административната преписка, като не съставлява фактическо основание на разпореждането за неговото премахване. На първо място въпрос на отделен правен спор е дали не е придобито по давност право на строеж или друго вещно право по отношение на този имот с оглед продължителността на фактическото отношение и в светлината на Решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г. Съдът възприема идеята, че търпимостта на един иначе незаконен строеж касае неговия териториално устройствен статут, а не вещното право на собственост, вкл. на терена. Тази търпимост изключва публичното право на административния орган да го премахне. Т. може да бъде постановено и по отношение на търпим строеж, ако пречи на собствениците да упражняват в пълнота правото си на собственост и то бъде надлежно защитено, но по исков ред, а не в административно производство, вкл. не в производство по премахване на незаконен строеж /Решение № 994 от 24.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6322/2017 г., II о./. Именно поради това, че жалбоподателят ползва терен на общината, той дължи и заплаща горепосоченото обезщетение, определено му на посоченото основание по общинската Наредба. В случай, че общината счита, че й се дължи друго обезщетение, то тя има право да потърси правата си по съответния ред, в рамките на едно друго, най-често исково производство. Условията за търпимост на строежа не визират нито собствеността върху земята, нито правото на строеж върху нея, вкл. и режима на запазване/премахване на строежа по действащия подробен устройствен план- Решение № 9187 от 26.06.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5793/2012 г., II о. и др.

С оглед на така изложеното съдът намира, че заповедта, с която се постановява премахването на един търпим строеж и в производството по издаването на която административният орган не е изследвал този въпрос и не е изложил мотиви, е незаконосъобразна, поради съществено нарушение на процесуалния закон и неспазване на материалния такъв, както и неговите цели, поради което същата следва да бъде отменена.