М О Т И В
И
по НОХД № 5886/2013 г. ПРС, ІII н.с.
Районна Прокуратура - Пловдив е повдигнала обвинение против Г.С.Г.
за това, че на 24.02.2013 г. в гр. Пловдив се е заканил на И.Г.К.,***, с престъпление
против неговата личност - убийство, като е заявил: „не я защитавай ще те убия, отивай
да командващ в твоето село и керпичени къщи...", „Ще те убия, ще те
ликвидирам", „гледайте, гледайте, ще ви убия"...„аз съм ти казал
много пъти или се махай от тази .... или ще те убия"...„...., ще ви
изтрепя и ..........", „тоя ..... ще го убия", „..........., ще ви
убия, вие не разбрахте ли, че няма да живеете повече, всеки ден се моля да
умрете", и това заканване е възбудило основателен страх от осъществяването
му – престъпление по чл. 144, ал. 3,
вр. ал. 1 от НК, както и за това, че: на 24.02.2013 г. в гр. Пловдив се
заканил на Р.Д.Щ.,***, с престъпление против неговата личност - убийство, като
заявил: „Няма да ти стигне живота да живееш в тази къща да съществуваш",
„Сега ще те убия", „....., сега ще влезна вътре и ще те убия"...„.....
сега ще те убия; тоя ти е петия мъж", „........, ще ви убия, вие не
разбрахте ли, че няма да живеете повече, всеки ден се моля да умрете, „........,
ще ви изтрепя и ..........", и това заканване е възбудило основателен
страх от осъществяването му – престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК.
В съдебно заседание
прокурорът поддържа повдигнатите на подсъдимия обвинения, като излага
съображения, че същите са доказани както
от обективна, така и от субективна страна и предлага на същия да бъде наложено
наказание в размер на една година за всяко едно от престъпленията, изпълнението
на които да бъде отложено с изпитателен срок от три години, като на основание
чл. 23 НК, на подсъдимия да бъде определено едно общо най-тежко наказание от
една години лишаване от свобода, изтърпяването на което бъде отложено за срок
от три години.
По делото като частни
обвинители са конституирани лицата И.Г.К. и Р.Д.Щ., представлявани от техния
повереник, адв. М.Н., които поддържат повдигнатото от прокуратурата обвинение.
От същите са предявени и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес,
граждански искове за причинените им от деянието неимуществени вреди, изразяващи
се в претърпени болки и страдания, в размер на по 3000 лева за всеки един от
тях.
В проведеното съдебно
заседание подсъдимият оспорва обвинението, не се признава за виновен и излага
съображения за наличие на дългогодишни
семейни спорове, довели до влошени семейни взаимоотношения, породили и
конфликта на 24.02.2013 г., станал повод за инициирането на наказателното производство. Същият
оспорва съставомерността на деянията, за които е обвинен, като твърди, че на
процесната дата е реагирал бурно и емоционално, след съзнателна и целена
провокация от страна на частната обвинителка Щ., предвид наличието на
дългогодишен конфликт помежду им.
В последната си дума моли
за оправдателна присъда.
От своя страна неговият
защитник, адв. В.Х., оспорва фактите, изложени в обвинителния акт, касаещи
обективната и субективната страна на вменените във вина на нейния подзащитен деяния,
като развива доводи за това, че в конкретния случай дори и да се приеме, че от
обективна страна заканата е осъществена, то липсва субективната страна на
деянието, тъй като подсъдимият не е действал с умисъл за извършването й. Поради
това се иска постановяване на оправдателна присъда и отхвърляне на предявените
граждански искове.
Съдът след преценка на
събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият
Г.С.Г. е роден на *** ***, българин, български гражданин, неженен, работи,
неосъждан /реабилитиран/, с ЕГН: **********.
Подсъдимият Г. е
племенник на гражданския ищец и частен обвинител Щ.. Последната живее във
фактическо съжителство заедно с другия граждански ищец и частен обвинител К. в
кооперация, находяща се в гр. Пловдив, ул. „….” № .., като обитават втория
етаж. На посочения адрес Щ. притежава част от прилежащо таванско помещение,
разпределено на стаи. Подсъдимият Г. стопанисва друга част, както и част от
приземния етаж, която била отдадена под наем на св. А.Т. и св. М.М..
Св. Щ. и подсъдимият Г.
били във влошени отношения от няколко години, породени от спорове за
наследствени имоти между Щ. и семейството на нейната сестра - майка на
подсъдимия. Поради тази причина съжителстването между подсъдимия и пострадалите
– св. Щ. и св. К., в една и съща кооперация било съпроводено с напрежение и
периодични скандали. Щ. обвинявала подсъдимия за това, че води в кооперацията
нежелани за нея посетители, а подсъдимият, от своя страна, обвинявал леля си за
това, че същата постоянно му правела забележки, както и за това, че се опитвала
да привлича в своите тавански помещения неговите наемателите, предлагайки им
по-ниски наемни цени, което допълнително задълбочавало и без това влошените
взаимоотношения между леля и племенник.
На 24.02.2013 г. св. Щ.
се качила до своето таванско помещение, придружавана от св. К., за да го почистят,
тъй като св. М. и св. Т. проявявали
интерес към него и искали да го огледат и евентуално да го наемат, тъй като
двамата се били скарали и Т. искала да се отдели от М..
В същото време,
подсъдимият Г., който обитавал една от таванските стаи, чул разговорите в
коридора и излязъл, за да види какво става. Виждайки своите наематели,
съпровождани от леля му в нейното таванско помещение, подсъдимият силно се
разгневил, защото си помислил, че леля му за пореден път се опитва зад гърба му
да му „отмъкне” наемателите. Воден от обзелата го агресия, подсъдимият Г.
започнал да вика и да псува, да блъска и да чупи всичко около него, както и да
отправя закани за убийство към св. Щ. и св. К.. Същият изблъскал св. Т. и св. М.,
като им казал. че нямат работа там, да се махат. Последните се изплашили от вида
и поведението на подсъдимия и започнали да бягат надолу по стълбите, като след
себе си чували крясъци, закани за убийство, чупене на прозорци и виковете на
св. Щ. и св. К.. След като напуснали кооперацията младата двойка сигнализирали
полицията по телефона и седнали в близко кафене, за да изчакат обстановката да
се успокои. В това време подсъдимият Г. се нахвърлил върху леля си и започнал
да я скубе и да я блъска, да я псува и обижда, при което св. К., макар да бил
затруднен в придвижването, поради здравословни проблеми с крака, се опитал да я
защити, при което подсъдимият Г. се нахвърлил срещу него, крещейки му да не я
защитава, да се маха от нея, обиждайки и псувайки и двамата и отправяйки
закани, че ще ги убие, ще ги ликвидира, че няма да живеят повече и че всеки ден се моли да
умрат, като същото време гонел леля си около масата. В своя гняв подсъдимият
счупил стъклото на прозореца, при което порязал ръката си, хвърлял отпадъци от
строителни материали, които се намирали на тавана. В един момент св. Щ. успяла
да се измъкне от стаята и побягнала надолу по стълбите. Подсъдимият Г. я
настигнал и отново я хванал за косите, продължавайки да я обижда и заплашва, че
ще я убие и ликвидира. Накрая Щ. успяла да се добере до апартамента си на
втория етаж и се заключила вътре, а подсъдимият останал пред вратата, блъскайки
по нея и крещейки, че ще я убие. Малко след този развой на събитията на място пристигнал
екип на 04 РУП – ОДМВР – Пловдив, в чийто състав бил и св. С.Б.. Тъй като
агресивното поведение на подсъдимия продължило и пред полицейския екип, това
наложило неговото задържане и отвеждането му в районното полицейско управление
за изясняване на случая.
Горната фактическа обстановка, Съдът приема за
безспорно и категорично установена от показанията на разпитаните по делото
свидетели – св. Щ., св. К., св. Т., св. М., св. Б., св. С. и св. А., както и
частично от обясненията на подсъдимия.
От събраните по делото гласни доказателствени
средства се очертават две версии. Първата версия се изгражда основно от
показанията на св. Щ. и св. К. (л. 42 гръб – л. 45 от съд. пр.), според която
на процесната дата подсъдимият Г. е започнал непредизвикан скандал, при който
пак той, погълнат от агресивното състояние, в което се е намирал, ги е обиждал,
псувал, блъскал и най-вече е отправял закани за убийство. Тази версия се
подкрепя частично и от показанията на св. Т., св. М. и св. Б.. Св. Т. (л. 45 гръб,
л. 46 от съд. пр.) потвърждава заявеното от Щ. и К., като заявява, че
подсъдимият е изскочил по бельо от стаята си е започнал да крещи, да се заканва
с убийство на Щ. и К., да ги блъска: „...започна
крещене, викове, чупене на джамове...”, „Г. викаше, че ще ги убие...”. В
своите показания св. М. (л. 71 гръб от съд. пр.) заявява, че когато са се
качили заедно с приятелката му и с пострадалите на тавана, подсъдимият е изскочил
по слипове и започнал да псува, като него и Т. ги блъскал и им крещял да
напуснат, а на Щ. и К. се заканвал, че ще ги убие и тъй като бил агресивен и
чупел и блъскал всичко, той и приятелката му се изплашили и избягали, като
слизайки по стълбите чували отгоре звуци от чупене на прозорци и крясъци („като слизахме, чухме да се чупят стъкла по
стаята... когато отправяше заканата той беше агресивен и това ни накара да
избягаме с моята приятелка”). От показаният на св. Б. (л. 45 от съд. пр.), включително
тези, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК се потвърждава отново заявеното
от пострадалите, че на процесната дата подсъдимият Г. се е държал изключително
агресивно, включително и спрямо полицейския екип, което е наложило и задържането
му, и най-вече потвърждава се, че подсъдимият е отправял закани за живота на Щ.
и К.: „...лицето пред нас отправяше
закани за живота към Р.Щ. и И.К., като им казваше, че ще ги избие и постоянно
ги обиждаше и псуваше” (л. 75 гръб от д.п.). Тази версия се потвърждава и
от показанията на св. С. (л. 71 гръб от съд. пр.), чиито показания потвърждават
версията, поддържана и от държавното обвинение. Тази версия, макар и частично
се потвърждава и от обясненията на подсъдимия (л. 73, 74 от съд. пр.), който не
отрича, че на процесната дата е бил на мястото, където се е развило процесното
събитие, както и че е участвал в него, в това число, че е изскочил от стаята
си, след като е чул гласове в коридора и като е видял наемателите си, си е
помислил, че леля му иска да му ги „отмъкне”, което го е провокирало към нервна
реакция, в изблик, на която е започнал да буйства и да отправя обиди и “пожелания” за смърт: „...казвах
някакви работи да умреш...”.
Втората версия се гради на обясненията на
подсъдимия, частично подкрепени от показанията на св. А. – мъж на сестрата на Щ.
(л. 72 от съд. пр.). Версията, която поддържа подсъдимият и защитата се
препокрива частично с обвинителната теза, а именно за това, че на процесната
дата е имало конфликт между подсъдимия, от една страна и св. Щ. и св. К. – от
друга, както и че в този конфликт подсъдимият, под влияние на гневна реакция е
викал, псувал и обиждал пострадалите, в това число, че е отправял „пожелания”
за смърт на Щ.. Отрича се обаче същият да е отправял закана за убийството на Щ.
и К., отрича се да е имал умисъл за това и се твърди, че дори и да е отправена,
то същата не е била годна да възбуди основателен страх от осъществяването й у
пострадалите, тъй като те познавали Г. и знаели, че това е обичайно състояние
за него и че той не би пристъпил към осъществяването й. Що се касае до
показанията на св. А., същият в избирателен преразказ на разказаното му от
подсъдимия (син на жената, с която съжителства), посочва че знае за развилия се
конфликт, но не е присъствал на него, като акцентира основно на съществуващите лоши
семейни взаимоотношения, предизвикани, по негово мнение, от св. Щ..
Настоящият
съдебен състав намира, че първата група гласни доказателствени средства създава
пълна, точна и ясна картина на събитията от процесната дата. Същите са логични,
последователни, вътрешно безпротиворечиви и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал. Всички те приобщават относими факти и обстоятелства във
връзка с гореизложената фактическа обстановка, в зависимост от това на каква
част от протеклите събития съответните лица са станали преки очевидци, като по
този начин пряко установяват обстоятелствата както във връзка с влошените
отношения между семействата на подсъдимия и неговата леля – св. Щ., така и
извършените на инкриминираната дата от подсъдимия конкретни действия. Вярно е, че за св. Щ. и св. К. има основания да се
счита, че същите са предубедени от изхода на делото, предвид обстоятелството,
че същите са конституирани като граждански ищци и частни обвинители, но това
обстоятелство, само по себе си, не е основание тези показания да не се
кредитират, а единствено създава задължение за съда при анализа им да ги
съпостави с останалия доказателствен материал, за да прецени дали и до каква
степен да ги кредитира. В този смисъл следва да се посочи, че при анализа на
тези доказателствени средства, настоящият съдебен състав констатира, че същите,
макар на моменти да звучат пресилено (например в частта, където Щ. заявява, че
след като подсъдимия я настигнал по стълбите я е държал във въздуха в ръцете
си) и да съдържат информация, непотвърдена от друг източник (в частта, където
се твърди, че подсъдимият е гонил пострадалите с нож - данни за нож не са налични
от нито един друг доказателствен източник), в тяхната цялост следва да се
кредитират, доколкото в частта им, касаеща съставомерните признаци на
престъплението, предмет на настоящето дело, същите се намират в отношение на
пълно съответствие и препокриване с обективни, непредубедени и незаинтересовани
от изхода на делото източници. Както беше посочено по-горе, почти всички
разпитани по делото свидетели, с изключение на св. А., потвърждават, че е била
отправена закана за убийство от страна на подсъдимия Г. към св. Щ. и св. К.,
като данни в този смисъл могат да се черпят дори и от обясненията на
подсъдимия, който сам потвърждава голяма част от данните, внесени в процеса,
посредством разпита на тези двама свидетели. Това мотивира настоящия съдебен състав да
кредитира показанията на Щ. и К., доколкото по делото няма нито едно
доказателство (с изключение на обясненията на подсъдимия, и то отчасти), което
да обуславя недостоверност на показанията, напротив, същите се подкрепят от
целокупния доказателствен материал и предпоставят тяхното възприемане като
истинни.
Що се касае до втората група гласни
доказателствени средства - то това са преди всичко обясненията на подсъдимия,
доколкото показанията на св. А. от една страна съдържат предадена от подсъдимия
информация (относно обстоятелствата от процесната случка), а от друга -
съдържат информация, която не допринася за изясняване на обстоятелствата от
предмета на доказване.
Съдът не дава вяра на обясненията на подсъдимия в частта, в която същият
твърди, че не е отправял конкретно закана за убийство към пострадалите. В тази
част неговите обяснения се намират в пряко противоречие с показанията на
горецитираните свидетели, които поради посочените по-горе причини съдът напълно
кредитира. В конкретния случай у настоящия съдебен състав е налице убеждение,
че обясненията на подсъдимия в тази част са депозирани не с цел разкриване на
обективната истина по делото, а за реализация на неговата защитната позиция, с оглед
избягване на наказателната отговорност, която се следва в случай, че се
установи и докаже изложената в обвинителния акт фактическа обстановка,
изпълваща признаците на състава на чл. 144, ал. 3 НК. При прочита на тези
обяснения прозира стремежът на подсъдимия Г. да се омаловажи казаното и
извършеното от него, като се акцентира на деятелността на останалите участници
в конфликта, и най-вече на влошените семейни взаимоотношения и емоционалното му
състояние, породено от тези взаимоотношения, което по някакъв начин да оправдае
извършеното от него. Самият той разказва с подробности за събитията от
процесната дата и предхождащите ги такива, обусловили и влошените отношения
между него и пострадалите, прави самостоятелен анализ на ситуацията и извежда
свои причини за така развилите се събития, подробно и точно описва
емоционалното си състояние („бях превъзбуден, бях ядосан”) и казаното по
отношение на него („да умреш дано, майка ти е …..”), но когато се стигне до
вмененото му във вина деяние, използва пестеливи изрази, създаващи впечатление
за неубеденост („...казвах някакви работи да умреш...”).
Всичко
гореизложено потвърждава и извода на съда, че в конкретния случай следва да се
кредитират именно първата група гласни доказателствени средства, която група
най-пълно, точно и ясно очертава картината от събитията на 24.02.2013 г.,
установена с категоричност и проверена с наличните доказателствени средства. В
другата група попадат единствено обясненията на подсъдимия, бегло подкрепени от
опосредените показания на св. А., които обаче не внасят съмнение в извода за
доказаност на вмененото във вина деяние.
Възприетото от съда се потвърждава и от писмените доказателства по делото,
събрани по досъдебното производство и приобщени в съдебната фаза на процеса
чрез прочитането и приемането им (Протоколи за действия по разследването,
Характеристична справка за подсъдимия, докладни записки), Протоколи за
предупреждение на Г. по реда на ЗМВР, Съдебни решения, постановени по дело за
клевета, инициирано от Р.Щ. срещу подсъдимия и майка му, както и тези, събрани в
хода на съдебното производство – медицинска документация, касаеща
здравословното състояние на Р.Щ., свидетелство за съдимост, видно от което
подсъдимият е неосъждан (реабилитиран).
За изясняване на обстоятелствата по делото допринасят и изготвените и
изслушани по делото заключения на съдебно-психиатрична експертиза на Г.Г. и съдебно-психиатричните
и психологически експертизи на Р.Щ. и И.К..
От заключението на съдебно-психиатрична експертиза на Г.Г. (л. 86,87 от
д.п.) се установява, че: подсъдимият не се води на диспансерно наблюдение, не е
търсил психиатрична или психологична помощ до сега и не е лекуван в
психиатрично заведение; към инкриминирания период е бил с ясно съзнание, без
данни за психопатологична симптоматика, с целесъобразни действия; не е бил в
състояние на психологичен афект, действал е в състояние на гневна реакция;
могъл е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си, както и че може да възприема и възпроизвежда фактите от значение
за делото и да дава достоверни обяснения за тях.
От заключението на съдебно-психиатричната и психологическа експертиза на Р.Щ.
(л. 91-97 от д.п.) се установява, че: Щ. не се води на диспансерно наблюдение към
ЦПЗ-Пловдив, лекувана е с невротично разстройство-смесено тревожно депресивно
разстройство през 2012 г. в отделение за неврози и гранични състояния; липсват
данни за актуални или отзвучала психоза, поддържа контакти с психиатър, приема
медикаментозна терапия, към момента на деянието е могла да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си; може да възприема и
възпроизвежда фактите от значение за делото и да дава достоверни показания за
тях; все още продължава да изпитва страх за живота и здравето си.
От заключението на съдебно-психиатричната и психологическа експертиза на И.К.
(л. 101-107 от д.п.) се установява, че: К. не се води на диспансерно наблюдение
към ЦПЗ-Пловдив, не лекуван в психиатрично заведение до сега; не се установяват
данни за актуални или отзвучала психоза; към момента на деянието е бил с ясно
съзнание, с целесъобразни действия, могъл да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките си; може да възприема и възпроизвежда фактите
от значение за делото и да дава достоверни показания за тях; все още продължава
да изпитва страх за живота и здравето си, защото се страхува Г. да не изпълни
заканата си.
При разпита на вещото лице С. в проведеното на 19.11.2013 г. о.с.з., същата
посочва, че при разговор с пострадалите преди заседанието е установила, че
същите продължават да се страхуват от подсъдимия от възможността да изпълни
заканата си.
Съдът дава вяра на заключенията на изготвените в хода на производството
експертизи, които намира за обективни, всестранни, незаинтересовани, отговарящи
на поставените въпроси, компетентно изготвени, с необходимите професионални
знания и опит, в съответствие с материалите по делото. Същите допринасят за
изясняване на обстоятелствата по делото, не са оспорени от страните, поради
което следва да се кредитират и да се ценят при формиране на правните изводи от
съда.
Съдът не възприема възражението на защитника на подсъдимия, че двете СППЕ
не следва да се кредитират, тъй като същите са изготвени 10 месеца след
процесното деяние, поради което и изводът на вещите лица, че пострадалите все
още изпитват страх, не следва да се кредитира. В този смисъл следва да се
посочи, че е ирелевантно обстоятелството кога са изготвени експертизите, щом
вещите лица са изследвали състоянието на подекспертните към момента на
деянието, а и самият изказ на експертите, че пострадалите все още изпитват страх говори за един продължаващ във времето
процес, започнал към датата на
инкриминираното деяние и продължаващ до сега, което е показателно за
интензитета и последиците от деянието и е от значение за изясняване на отзвука,
който извършеното посегателство спрямо личността е имало, което безспорно
следва да се вземе предвид при определяне на санкцията и размера на обезщетението
по чл. 45 ЗЗД.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
Събраният по делото
доказателствен материал и неговият анализ дават основание да се приеме, че подсъдимият Г.С.Г. е
извършил както от обективна, така и от субективна страна вменените му с
обвинителния акт престъпни деяния, а именно: че на 24.02.2013 г. в гр. Пловдив се е заканил на И.Г.К.,***,
с престъпление против неговата личност - убийство, като е заявил: „не я защитавай ще те убия, отивай
да командващ в твоето село и керпичени къщи...”, „Ще те убия, ще те ликвидирам”, „гледайте, гледайте, ще ви убия”...„аз съм ти казал много пъти или се махай от
тази ... или ще те убия”...„..........,
ще ви изтрепя и ....... ...", „тоя ....... ще го убия”, „..........., ще ви убия, вие не разбрахте ли,
че няма да живеете повече, всеки ден се моля да умрете”, и това заканване е възбудило основателен страх
от осъществяването му,
както и за това, че: на 24.02.2013 г. в гр. Пловдив се заканил на Р.Д.Щ.,***,
с престъпление против неговата личност - убийство, като заявил: „Няма да ти
стигне живота да живееш в тази къща да съществуваш”, „Сега ще те убия", „..., сега ще влезна
вътре и ще те убия”...„...... сега
ще те убия; тоя ти е петия мъж”, „........, ще ви убия, вие не разбрахте ли, че няма да живеете повече,
всеки ден се моля да умрете” „...........,
ще ви изтрепя и ......... ...”, и това заканване е възбудило основателен страх от осъществяването му.
От обективна страна посоченото престъпление по чл.
144, ал. 3 НК представлява особена форма на престъпно въздействие върху
свободното протичане на психичните процеси, в резултат на които се формира
волята на пострадалия. В този смисъл изпълнителното деяние се изразява в
обективиране намерението на дееца към пострадалия, че ще извърши престъпление
срещу него и по-конкретно, че ще го лиши от живот. В конкретния случай, според
настоящия съдебен състав, подсъдимият е осъществил обективната страна на
деянието с отправянето на думите „...ще те убия...", „...ще те ликвидирам",
„ще ви изтрепя...", „не разбрахте ли, че няма да живеете повече, всеки ден
се моля да умрете" и съпровождащите ги епитети и цинизми. Разпитаните в
хода на производството свидетели категорично и еднозначно посочват, че от
страна на подсъдимия по отношение на пострадалите Щ. и К. са отправени закани
за убийство:
„Спри да я защитаваш тая ..., ще те ликвидирам, ще
те убия. Отивай да командваш на село в
твоите керепичени къщи...” –
св. Щ.,
„Ти бе, ……, до кога ще ти разправям, че няма да ти
стигне животът да си в тази къща... Ще те убия. Викам му „Спри!”, ... няма да я
защитаваш, защото ще ви убия и двамата, ...ще те ликвидирам, ....ще те
затрия...” – св. К.,
„Г. викаше,
че ще ги убие” – св. Т.,
„...в този
момент Г. излезе по слипове и започна да псува „сега ще ви убия”, каза го на Р.
и И., „ще ви убия”, като на Р. й викаше ... и започна да я скубе и да блъска И.”
– св. М.,
„...лицето
пред нас отправяше закани за живота към Р.Щ. и И.К., като им казваше, че ще ги
избие и постоянно ги обиждаше и псуваше„ – св. Б.”,
„...казвах
някакви работи да умреш...” – подсъдимият
Г..
Освен гореизложеното, за съставомерността на
деянието е необходимо и отправената
закана да създава възможност за възбуждане у жертвата на основателен страх от
извършване на престъплението (без да е задължително същото реално да се е уплашило),
както и да съществува реална възможност деецът да осъществи намерението си,
като същевременно личи оформено решение за това или психичното състояние на
субекта прави вероятно бързото вземане на такова решение. Според константната
съдебна практика на върховната инстанция, при преценка на последното се вземат
предвид обстановката, начина, по който е отправена заканата, психичното
състояние на дееца. В конкретния казус данни за за тази реална възможност се
черпят от състоянието, в което се е намирал дееца – обективирано в словестна и физическа агресия спрямо
свидетелите-очевидци:
„Започна
да ни гони и блъска...., ...беше с голяма агресия и злоба, ...счупи стъклото на
прозореца и си разряза ръцете, ...гонеше ме около масата, ...хвърляше столове, ...Г.
беше много агресивен, ...укрих се в апартамента ми” – св. Щ.,
„...Отиде
до прозореца и сломи всички стъкла, ...Аз се помъчих да я предпазя да не я
хване, защото я чака як бой... Излязох и аз да се мъча да направя параван да не
я хване, но я беше настигнал, ... аз се придвижвам с две патерици, блъсна ме и
аз се хванах за парапетите...” -
св. К.,
Започнаха
крещене, викове, чупене на джамове” - св. Т.
„като
слизахме, чухме да се чупят стъкла по стаята... когато отправяше заканата той
беше агресивен и това ни накара да избягаме с моята приятелка” - св. М..
Тези показания в своята съвкупност обосновават
категорично убеждение у съда, че в процесната ситуация с поведението си и
агресивното състояние, в което се е намирал подсъдимият, е създал възможност за възбуждане у жертвата на
основателен страх от извършване на престъплението. Обстановката (в таванско
помещение, с ограничена възможност за бягство), начина, по който е отправена
заканата (съпроводена със словестна и физическа агресия), психичното състояние
на дееца (ярост и агресия) със сигурност е обосновавало основателни опасения за
възможността от бързото вземане на решение за реализиране на отправените закани.
Показателни за това са и показанията на св. Щ. и св. К., в които същите
заявяват, че са изпитали реална заплаха за живота си:
„Аз
много се уплаших за живота и здравето си, ...нямам сън, ...много се уплаших” – св. Щ. и
„Изпитахме
ужас и страх...Ние се шашардисахме..., има моменти, в които искам да сляза по
стълбите и все се оглеждам, защото Г. ще ме хване за рамото и вика „Мръдни, бе ……” – св. К..
Съдът дава вяра на тези показания по изложените
вече по-горе съображения, а и доколкото обстоятелствата, при които са възприети
отправените закани и състоянието, в което се е намирал подсъдимият, очертават
така описаните възприятия като нормални в подобна ситуация, поради което в
конкретния случай няма причина да не се даде вяра на заявеното от пострадалите
за обстоятелството, че са изпитали реална заплаха за себе си. Заявеното от тях
се потвърждава и от експертното становище, обективирано в изготвените СППЕ на
пострадалите, в които вещото лице посочва, че пострадалите все още продължават да
изпитват страх за живота и здравето си, защото се страхуват Г. да не изпълни
заканата си.
На следващо
място деянието е довършено, когато пострадалият възприеме заканата с
престъпление, в случая с убийство, когато обективираното намерение на дееца да
го лиши от живот, достигне до съзнанието на жертвата. В конкретния случай заканата
е достигнала до съзнанието на пострадалите в момента на отправянето й („...възприех
това като реална опасност” – св. Щ. и „...изпитахме ужас и страх” – св. К.).
От субективна страна,
следва да е налице съзнание на дееца, че отправя към пострадалия заплаха с
престъплението убийство, както и това, че тя се възприема от първия и у него
може да възникне основателен страх от осъществяването й.
В конкретния случай престъпленията са били
извършени с пряк умисъл, с целени и настъпили общественоопасни последици.
Подсъдимият е съзнавал противоправния характер на извършеното, предвиждал е и е
искал настъпването на общественоопасните му последици. Същият е осъзнавал, че
отправените закани са с тежест, която лесно би могла да възбуди страх у всеки
човек, особено у възрастни хора, единият от които инвалид. От показанията на
разпитаните по делото свидетели-очевидци категорично се установява, че деецът
напълно е съзнавал факта на отправените от него закани с убийство, доколкото
същите са били повторени неколкократно, всеки път съпроводени с различни обидни
квалификации и псувни. Подсъдимият е осъзнал и
обстоятелството, че така отправените закани са възприети от адресатите
им, осъзнал е също така и уплахата им. Показателно за това е поведението на
пострадалите – и двамата са търсели всячески спасение - първоначално са се
опитвали да се бранят един друг, а при създалата се възможност Щ. е избягала и
се е скрила в апартамента си, а К. е останал на тавана, тъй като бил с
ограничени възможности за придвижване. Подсъдимият е осъзнал, че пострадалата
се стреми да избяга от конфликта, тъй като същата през цялото време се е
опитвала да се измъкне от него, първоначално в таванското помещение, гонена от
него около масата, а в последствие – бягайки в апартамента си, следвана от
подсъдимия, който започнал да блъска по входната врата, оставяйки кървави следи
по нея, вследствие на порязванията от счупването на стъклото. Но това съзнание у
подсъдимия не само, че не е оказало възпиращо въздействие върху него, а
напротив – след като съзнателно се е заканил с убийство на всеки от
пострадалите, е предприел действия, които са били годни да обусловят намерение
за реализация на отправените закани. В този ред на мисли следва да се посочи,
че не се възприемат възраженията на
защитата, касаещи несъставомерност на деянието, поради липсата на умисъл у
дееца, именно защото по делото се установява точно обратното.
Тук следва да се посочи, че настоящият съдебен
състав не възприема тезата на защитата, че пострадалите, познавайки нрава и характера
на подсъдимия, който лесно се раздразвал, не са изпитали страх от така
отправената закана. Така или иначе в практиката си ВКС е приел, че за
съставомерността на деянието не се изисква заканата да е довела до реален страх
у пострадалия, като се приема за достатъчно деецът да съзнава съдържанието на отправената
от него закана и факта, че тя стига до съзнанието на заплашения и че той я
възприема като действителна и от естество да възбуди основателен страх у него
за осъществяването й (Решение
№ 10 от 22.I.1985 г. по н. д. № 684/84 г., I н. о. на ВКС и Решение № 37 от 31.I.1991 г. по н.
д. № 876/90 г., I н. о. на ВКС). Както беше посочено и по-горе, обаче, това обстоятелство е от значение за
определяне на наказанието и размера на обезщетението.
Според настоящия състав в конкретния казус са
налице всички съставомерни признаци на деянието по чл. 144, ал. 3 НК. Безспорно
се установиха репликите на подсъдимия към всеки от пострадалите, факта, че
същите са ги възприели лично, както и обстоятелствата около отправяне на
заканите. Така фактът, че са изречени от подсъдимия в гневна реакция,
придружени и с опити за физическо насилие, мотивират настоящия състав да
приеме, че същите са били напълно в състояние да възбудят основателен страх от
осъществяването им у пострадалите. Обстоятелството, че до настоящия момент не
се е стигнало до реализирането им, както и това, че самите пострадали не са
предприели други действия срещу подсъдимия, по никакъв начин не означават, че
те не са възприели напълно сериозно отправените им заплахи, нито правят
извършеното несъставомерно по смисъла на чл. 144, ал. 3 НК.
По въпроса за
вида и размера на наказанието:
С оглед на така изложената по-горе фактическа
обстановка и правна квалификация на престъпленията, извършени от подсъдимия
като такива по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, за постигане целите на
индивидуалната и генералната превенция, но най-вече за поправянето и
превъзпитанието на дееца, на същия следва да бъде определено и наложено
наказание лишаване от свобода при условията на чл. 54 НК в размер на една
година за всяко едно от деянията. Според настоящия състав именно с това
наказание биха се постигнали горепосочените цели, визирани в Наказателния
кодекс. При индивидуализация размера на така определеното по вид наказание,
съдът отчита смекчаващите отговорността обстоятелства (чистото съдебно минало, наличието на дългогодишен конфликт между подсъдимия и
пострадалите) и отегчаващите такива (интензитета и начина, по който е извършена
заканата – съпроводена със словесна и физическа агресия и възбудила реален
страх у пострадалите). Съдът намира, че в конкретния случай следва да се даде
превес на смекчаващите обстоятелства, като наказанията се определят към
законоустановения минимум, а именно една година.
На основание чл. 23 ал. 1 НК на подсъдимия следва
да се определи едно общо най-тежко наказание в размер на една година лишаване
от свобода.
Предвид размера на
определеното наказание и чистото съдебно минало на подсъдимия по време на
извършване на деянието, настоящият състав намира, че за поправянето и
превъзпитанието му не е необходимо така наложеното наказание от една година
лишаване от свобода да бъде изтърпяно реално. Според състава постановяването на
реално изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода” по никакъв
начин не би допринесло за реализиране целите на индивидуалната и генералната
превенции, които биха се достигнали и без откъсване на подсъдимия от
обществото, като на същия следва да се предостави реална възможност да се
поправи и превъзпита, бидейки пълноценен гражданин и член на обществото. Поради това и на основание чл. 66, ал. 1 НК
изпълнението на наложеното наказание една година лишаване от свобода, следва да
бъде отложено за срок от три години,
считано от влизане на настоящата присъда в законна сила. Този срок ще способства
да се реализира най-пълноценно предупредителния потенциал на условното осъждане
и да препятства подсъдимия да извършва противообществени прояви под страх, че
наложеното с тази присъда наказание ще бъде приведено в изпълнение. Съдът
счита, че както размерът на наложеното наказание, така и начинът на
изтърпяването му са съответни на извършеното престъпление, справедливи и в
същото време годни да изпълнят и превантивната функция на наказателноправната
репресия.
По
въпроса за гражданския иск:
Предмет на претенцията по чл. 45 ЗЗД са неимуществените
вреди, претърпени от пострадалите,
изразяващи се в уплаха, душевни страдания, стрес, депресия, безпокойство,
безсъние, високо кръвно налягане, сърцебиене, невротично състояние, психичен
дискомфорт със страхова готовност, вътрешна напрегнатост, тревога и
безпокойство, панически кризи при появата на подсъдимия, което е наложило и
употребата на лекарства. По делото се установи фактическия състав, пораждащ
отговорността при непозволено увреждане, съдържащ факта на извършеното
престъпление от подсъдимия, причинната връзка между деянията и настъпилите
неимуществени вреди - неприятни изживявания, породени от основателния страх за
живота и здравето и свързаните с това болки и страдания. По делото беше
установено, както от показанията на пострадалите, така и от показанията на св. С.,
че същите са претърпели неимуществени вреди вследствие на деянието: от разпита
на св. Щ. и св. К. се установи, че същите са изпитали болки и страдания, които
са пряка и непосредствена последица от престъпното деяние, извършено от
подсъдимия Г. – силна уплаха, стрес, безпокойство, безсъние, високо кръвно
налягане. Заявеното от тях се потвърждава и от разпита на св. С. (син на св. Щ.),
които заявява, че след процесното събитие гражданските ищци са изглеждали „ужасяващо”, били притеснени, ходили са по лекари, като всеки път, когато искали да
излязат го карали да погледне дали подсъдимяит не минава по стълбите. В този
смисъл съдът намира, че в случая с категоричност се установява, че пострадалите
са претърпели неимуществени вреди от деянията, които стоят в пряка
причинно-следствена връзка с извършеното от подсъдимия. От събраните по делото
доказателства се установява с категоричност, че същите са изпитали реален страх
от отправената от подсъдимия закана, като в своето заключение вещото лице,
изготвило съдебно-психиатричната
и психологическа експертиза на Р.Щ. (л. 91-97 от д.п.) и на И.К. (л. 101-107 от
д.п.) посочва, че Щ. и К. все още продължават да изпитват страх за живота и
здравето си. Що се касае до здравословното състояние на гражданските ищци, по
делото са представени и приетите медицински документи, от които се установява, че
същите са с влошено здравословно състояние. От представената, обаче, от
защитата медицинска документация, свързана със здравословното сътояние на
пострадалите от дати, предхождащи процесното дение, се установява, че същите
страдат от сходни заболявания и имат подобни оплаквания на тези, констатирани
при прегледите им впоследствие. Поради това следва да се приеме, че общото им
влошено здравословно състояние не се дължи изцяло на процесното деяние. Така
или иначе по делото се установява, че пострадалите все пак са претърпели вреди
от процесните деяние, поради което и същите следва да се репарират на принципа
на справедливото обезщетение, като се отчете и коментираното по-горе
обстоятелство, касаещо здравословното сътояние на пострадалите. При определяне
на конкретния размер на обезщетението, съдът взе предвид характера на заканата
с убийство, високият й интензитет и съпровождането й с груби епитети и обидни
квалификации, както и фактът, че същата е довела до възбуждането на реален
страх от осъществяването й. Ето защо, съдът намира, че така заявената претенция
от всеки един от гражданските ищци следва да се уважи частично до размер от 1000
лв. за всеки един от пострадалите. Това обезщетение, според съда, справедливо
ще репарира причинените неимуществени вреди.
По въпроса за
разноските:
По
делото са направени разноски в размер на 340.00 лева, които следва да бъдат
възложени в тежест на подсъдимия. Ето защо същият се осъжда да заплати
посочената сума по сметка на ВСС.
По изложените съображения,
Съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала! МК
