№ 2280
гр. София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско
дело № 20221100500269 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 304346 от 17.12.2019 г., постановено по гр. дело № 9314/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 142-ри с-в, изменено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с определение от
24.06.2021 г. по гр.д. № 9314/2018 г. по описа на СРС е отхвърлен предявения от Т. П. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* *******0 иск срещу ПЛ. П. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, район *******, вх. ******* с правно основание чл. 30, ал. 3
от ЗС за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 12 134,55 лв.,
представляващи ½ дял от ползите (наем) от съсобствения им недвижим имот на адрес гр.
София, община Столична, район „*******“, ж.к. *******, които ответникът е извличал
през периода от 08.02.2013 г. до предявяването на иска - 08.02.2018 г. (при допусната от СРС
очевидна фактическа грешка при отразяване на крайният момент от периода на претенцията,
която е посочена като 02.02.2018 г.), като неоснователен. С решението е осъдена на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. П. П. да заплати на ПЛ. П. Г. разноски в размер на 1300 лв.
адвокатско възнаграждение, депозит за вещо лице по ангажирана съдебно-техническа
експертиза в размер на 300 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 КТ
въззивна жалба от ищцата Т.П.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд
направил погрешни изводи , което е довело до отхвърляне на иска. Поддържа, че искът е
установен по основание и размер , вземането не е погасено частично, тъй като за добиви
давността е общата петгодишна такава. По възражението за прихващане твърди, че
ответникът е държател, няма право на увеличената стойност на имота, извършените
подобрения не представляват подобрения, а необходимите такива са за сметка на наемателя.
Ответникът по жалбата П.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че по делото не е доказано да е реализиран доход от наем от
1
ответника. Твърди, че ангажираните свидетелски показания на ищеца били опровергани от
показанията на свидетеля на ответника. Твърди, че вземанията за наем се погасяват с
изтичане на тригодишна давност.
Срещу определение № 20145537/24.06.2021 г., постановено по делото по реда на
чл. 248 ГПК е подадена частна жалба с вх. № 25126066 от 03.08.2021 г. от ПЛ. П. Г. срещу
определение по гр.д. № 9314/2018 г., СРС, с което е изменено решение № 304346 от
17.12.2019 г., постановено по гр. дело № 9314/2018 г. по описа на СРС, ГО, 142-ри с-в.
Поддържа, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, проведени са
продължителни заседания, извършвани са редица процесуални действия, поради което моли
да бъде отменено определението и да бъде оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК.
Ответницата по частната жалба не е подала отговор.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 12
134,55 лева, представляващи ½ дял от ползите (наем) от съсобствен недвижим имот на
адрес гр. София, община Столична, район „*******“, ж.к. *******, които ответникът е
извличал през периода от 08.02.2013 г. до предявяването на иска - 08.02.2018 г. съгласно
допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК с определение от 04.06.2019 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По доводите във въззивната жалба, настоящият състав намира следното:
Съгласно нормата на чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и
тежестите на общата вещ съразмерно с частта си /съответстваща на неговия дял в
съсобствеността/. Ползите от общата вещ могат да бъдат най-различни - плодове, прираст от
добитък, наем и др. Уважаването на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС не се предпоставя от писмено
поискване - и без да е отправил такова, неползващият съсобственик има право на
обезщетение за ползите, от които е лишен.
В тежест на ищеца е да докаже, че имотът е съсобствен и да установи, че са
реализирани ползи от съсобствения имот чрез отдаването му под наем от страна на
ответника.
В Решение № 405 от 24.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1541/2010 г., IV г. о., ГК и
Решение № 108 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2011 г., III г. о., ГК, е прието, че
приложението на чл. 30, ал. 3 ЗС е без значение - как и защо ползващият съсобственик е
ползвал общата вещ /за да развива търговска дейност лично, като ЕТ или чрез собствено
ЕООД, или като предоставя вещта на друго лице възмездно/. От правно значение е само
дали ползващият съсобственик е реализирал доходи и дали тези доходи са резултат и от
ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална част, от ползването на която
последният е бил лишен. Понятието "ползи от общата вещ" по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС
включва не само прякото служене с вещта, но и съответните квоти от естествените и
граждански плодове, които тя дава, както и увеличенията в нейната стойност, дължащи се на
извършени подобрения, т.е. нормата на чл. 30, ал. 3 ЗС има предвид такова служене с
общата вещ, при което последната се използва като средство за производство или стока и от
нея съсобственикът събира доходи.
В разглеждания случай е безспорно по делото, че страните са съсобственици в
качеството им на наследници по закон на П.А. Г. /починал на 18.12.1998г./ и М. Г.а
2
/починала на 28.03.2012 г./ съгласно удостоверение за наследници от СО, район „*******“
от 09.05.2012 г. и удостоверение за наследници от 04.05.2012 г. на СО, район „*******“ на
процесния апартамент № ******** Толстой“, гр. София, което се установява от договор за
продажба на държавен имот от военно –жилищния фонд по реда на Наредбата за държавни
имоти от 10.05.1991 г.
Не се спори и по отношение квотите на всеки един от тях в съсобствеността, а
именно по ½ идеална част от апартамента.
Установено е също така от свидетелските показания на В.Т., изслушани в
съдебно заседание от 07.02.2019 г., че същата живее в съседния апартамент на процесния и
познава семейството от 1979 г. Апартаментът до смъртта на майката през 2012 г. се е
ползвал от нея, а половин година след това е бил необитаем, след което в жилището се
нанесли наематели с арабски произход. П. предоставял жилището под наем, тъй като сестра
му била в Америка. Двата апартамента имали обща стена, а терасите били разделени от
прозрачна преграда. Знае, че хората, които живеели от 2012 -2018 г. са наематели от самите
тях. Имало голямо текучество, винаги обаче били семейства с деца. Преди около три години,
когато в апартамента били предходните наематели периодично идвали много лица, различни
от семейството. Притеснила се и се обадила на П., който не отрекъл, че са му наематели.
По делото е изслушана в следващо по ред съдебно заседание на 04.06.2019 г.
като свидетел и съпругата на ответника Г.а, която заявява, че ремонтират апратамента в
периода 2012 г. – 2018 г., никога имотът не е бил отдаван под наем, те обитавали
апартамента. Ползвали апартамента за купони, канили си гости там. Била учила в Ленинград
и имала приятели от различни държави, Египет, Иран , Ирак, Афганистан, Грузия, Франция.
Не си спомня кой осигурил достъп на вещото лице, трябвало да направи справка и да
попита.
Настоящият състав не кредитира показанията на съпругата на ответника, при
преценката им по реда на чл. 172 ГПК с оглед заинтересоваността й от изхода на делото
предвид вътрешното противоречие в показанията . Това е така, защото от една страна
същата заявява, че през периода 2012 г. - 2018 г. в апартамента са извършвани ремонтни
дейности, от друга страна, че апартаментът се обитава от семейството им, а после заявява, че
го предоставят на нейни приятели – от различни държави при гостуването им в България. В
същото време, на въпроса кой е предоставил достъп на вещото лице, същата отговорила, че
не и е известно кой е бил там, ще направи справка и ще пита. Предвид така констатираните
противоречия, съдът намира, че не следва да бъде давана вяра на свидетелските показания
на съпругата.
Същевременно, св. Х. е съседка, пряк очевидец на живущите с години семейства
в процесния апартамент, показанията й са логични, последователни, кореспондират с
писмени доказателства по делото, което води до извода за тяхната достоверност и следва да
се приеме, че отговарят на истината.
Въз основа на гласните доказателства чрез разпита на свидетеля В.Т., въззивният
съд приема, че през периода от 08.02.2013 г. до 08.02.2018 г. от процесния съсобствен имот е
извличал ползи само единия съсобственик - ответника П.Г., който го е отдавал под наем и е
реализирал доход. В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че не го е
отдавал под наем. Няма пречка един факт да се приеме за доказан, ако е установен със
свидетелски показания и липсват други доказателства, както за неговото осъществяване,
така и такива, поставящи под съмнение съществуването му. Ако правнорелевантният факт
се установява само от едно доказателство /в случая показания на един свидетел/ и не са
налице никакви насрещни доказателства, които да го разколебават, то доказването е
успешно проведено. Така решение № 91 от 05.07.2019 г. по гр.д. № 4243/2018 г., ВКС. В
конкретния случай, свидетелските показания на съпругата на ответника не се кредитират от
настоящия състав съгласно изложеното по-горе, а по делото липсват други доказателства,
3
които да поставят под съмнение свидетелските показания на св. Х.. Следователно
доказването, че ответникът е давал под наем апартамента е успешно проведено.
По делото липсват доказателства за конкретния размер на реализирания доход,
поради което на ищцата следва да се присъди обезщетение поне в средния за идентични
хипотези размер. В тази връзка следва да се има предвид следното:
По отношение на размера на обезщетението в първоинстанционното
производство е допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза. От заключението,
което подлежи на кредитиране при преценката по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че
средномесечният пазарен наем на жилища от същия район и подобни на процесния
апартамент са в размер на 206,81 евро за един календарен месец, а за периода от 01.09.2012
г. до 08.02.2018 г. е в размер на 26592,15 лева. Изчислен за процесния период
средномесечният пазарен наем за 60 календарни месеца по 206,81 евро по курс на БНБ
1,95583 е в общ размер на 24 269,11 лева.
С оглед липсата на данни, че ответникът е заплатил припадащата се на ищцата
част от реализирания доход /1/2 част/, то СГС приема, че последната се легитимира като
кредитор на вземане по чл. 30, ал. 3 ЗС в предявения от същата размер на 12 134,55 лв.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба
до окончателното изплащане.
Неоснователно е възражението на ответника, че вземането на ищцата по чл. 30,
ал. 3 ЗС е погасено по давност. Постоянната съдебна практика приема, че вземането по чл.
30, ал. 3 ЗС не е за периодични плащания и затова то се погасява с петгодишна давност . В
този смисъл са Решение № 459 от 29.01.2013 г. по гр. д. № 157/2012 г., г. к., І г. о. на ВКС, т.
17, ал. 2 от ППВС № 4/64 г. Същото има за предмет глобална сума за обезщетение, а не
периодични вземания за наем и се погасява с петгодишна, а не с три годишна давност.
Следователно претенцията в периода 5 години преди подаване на исковата молба не е
погасена по давност.
По отношение на възражението за прихващане:
Предвид сбъдването на вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявено,
следва да бъде разгледано своевременно направеното от ответника П.Г. евентуално
възражение за съдебно прихващане с негови насрещни вземания по чл. 61, ал. 2 ЗС,
направено с отговора на исковата молба и конкретизирано по пера в подадена от него молба
с вх. № 5033796/26.02.2019 г. за необходими разноски и поддръжка на процесния
апартамент в общ размер на 4391,40 лв., разходи за поддръжка на общите части на сградата,
в която е апартамента в размер на 595 лева, от които от ответникът претендира ½ идеална
част или 4986,40 лева.
Във връзка с направеното възражение за прихващане са ангажирани писмени
доказателства: договор от 02.03.2016 г. между П.Г. и „Н. – В“ ЕООД за извършване на
ремонт срещу заплащане на 4000 лева без ДДС, протокол за ремонтните дейности в размер
на 4391,40 лева и удостоверение от ЕС за извършени разноски за общите части на блока и
смяна на водомери и вертикални щрангове в процесния апартамент в общ размер на 595
лева.
По делото е изслушано и заключение на СТЕ, което подлежи на кредитиране при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК, от което се установява, че стойността на процесния
апартамент се е увеличила след извършените ремонтни действия с 2067,29 лева. Според
заключението, общата средна пазарна цена на извършените видове ремонтни дейности с
включени цени за труд и материали е 2067,29 лева, конкретно посочени в Таблица 1 към
експертизата, състоящи се в шпакловка, поставяне на тапети, боядисване, смяна на ел.
ключове, изнасяне на отпадъци, поставяне на балатум и др.
Според Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г., ОСГК
4
/в частта, в която не е отменено от Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г.,
Пленум на ВС/, отношенията на съсобственика с останалите съсобственици за необходимите
разноски и подобренията се уреждат от правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС /ако подобрението е
извършено със съгласието на останалите съсобственици/. Съдебната практика приема, че в
случай че необходимите разноски и подобрения са извършени без знание на съсобственика,
квалификацията на иска е по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, а ако е със знанието им, но при изричното им
противопоставяне чл. 61, ал. 3 ЗЗД. В конкретния случай, по делото не се твърди, нито
установява нито съгласие/знание, нито противопоставяне от страна на ищцата за
извършените ремонтни дейности. Настоящият съдебен състав при така въведените
фактически твърдения от страните намира, че правната квалификация на претенцията на
ответника по възражението за прихващане е за необходими разноски, които следва да бъдат
уредени по правилата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД.
Извършването на претендираните от ответника ремонтни дейности и разноски за
общи части е доказано по делото. От заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано се установява, че
стойността на разноските за ремонтни дейности е в размер на 2 067,29 лева. От
удостоверението от управителя на етажната собственост се установява, че ответникът е
заплатил 595 лева за смяна на хоризонтални щрангове, ремонт на покрив, боядисване на
коридора на етажа, смяна на щрангове и водомери. Следователно, направените разноски от
ответника за процесния апартамент са доказани до размер от 2662,29 лева, или припадащата
се част от тях , дължима от ищцата, изчислена съобразно квотатата в съсобствеността е
1331,15 лева, т.е. това е сумата, с която ищцата се е обогатила. Следователно възражението
за прихващане следва да бъде частично уважено, а исковата претенция на ищцата частично
отхвърлена до този размер поради прихващане /по възражението за прихващане съдът се
произнася в диспозитива на решението само когато е основателно -ТР № 2/18.03.2022 г. по
т.д. № 2/2020 г., ОСГК на ВКС/.
Предвид горното, първоинстанционното решение следва да бъде частично
отменено, като искът бъде уважен до сумата от 10 803,40 лева и частично потвърдено в
отхвърлителната част за горницата над 10 803,40 лева до пълния предявен размер 12134,55
лева / т.е. за сумата от 1331,15 лева/ като погасен чрез прихващане с насрещните вземания на
ответника по чл. 61, ал. 2 ЗЗД.
По частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения факт,
поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Правилно първоинстанционният съд е намалил претендирания адвокатски
хонорар от ответника от 1565 лева до 1300 лева на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК. Така намаленият
хонорар съответства на фактическата и правна сложност на делото, предвид броя проведени
заседания, предприетите от пълномощника процесуални действия за защита на доверителя
му, като е отчетен и минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т.
4 от НМРАВ. Следователно частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Въззивната инстанция следва с оглед изхода на спора да преразпредели
отговорността за разноските по делото:
За първоинстанционното производство от ищеца се доказват разноски за
държавна такса в размер на 436 лева, сумата от 250 лева за депозит за СТЕ и сумата от 1300
лева за адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна помощ от
06.02.2019 г., намален на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК с оглед направено възражение за
прекомерност по същите съображения, изложени по-горе, а от ответника - адвокатски
хонорар в размер на 1300 лева поради уважено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5
ГПК, платени съгласно договор за правна защита от 11.05.2018 г. и депозит за СТЕ 300 лева.
5
Следователно съразмерно с уважената част от иска, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени 1768,14 лева, а съразмерно с отхвърлената част в полза на ответника следва да
бъдат присъдени 175,52 лева за първа инстанция.
За въззивна инстанция:
Ищецът е претендирал държавна такса в размер на 246,22 лева, а ответникът
1600 лева – адвокатски хонорар, претендиран съгласно списък на разноски по чл. 80 ГПК/
л. 36/, платен съгласно договор за правна защита/ л. 16/. Възражението за прекомерност във
въззивната инстанция е основателно, доколкото разглеждането на делото е приключило в
едно заседание, не са извършвани нови процесуални действия, нито са събирани нови
доказателства. Следователно, намалено на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК, адвокатското
възнаграждение е в размер на 895 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба за минималните
размери на адвокатски възнаграждения. Изчислено съобразно изхода на спора, в полза на
въззивника – ищец следва да бъдат присъдени разноски в размер на 219,21 лева, а в полза
на въззиваемия ответник 98,20 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 304346 от 17.12.2019 г., постановено по гр. дело №
9314/2018 г. по описа на СРС, ГО, 142-ри с-в, изменено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с
определение № 20145537/24.06.2021 г. по гр.д. № 9314/2018 г. по описа на СРС, В
ЧАСТТА, с която предявения от Т. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *******
*******0 иск срещу ПЛ. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район *******, вх.
******* с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата в размер е отхвърлен за сумата над 1331,15 лева до пълния претендиран
размер от 12 134,55 лв., представляващи ½ дял от ползите (наем) от съсобствения им
недвижим имот на адрес гр. София, община Столична, район „*******“, ж.к. *******,
които ответникът е извличал през периода от 08.02.2013 г. до предявяването на иска
08.02.2018 г., както и В ЧАСТТА, с която основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. П. П. е осъдена да
заплати на ПЛ. П. Г. разноски в размер над 175,52 лева до 1600 лв. разноски за адвокатско
възнаграждение за един адвокат и депозит за вещо лице, като вместо тях ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ПЛ. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район *******, вх.
******* да заплати на Т. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* *******0
по иск с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС сумата в размер на 10 803,40 лева
представляващи ½ дял от ползите (наем) от съсобствения им недвижим имот на адрес гр.
София, община Столична, район „*******“, ж.к. *******, които ответникът ПЛ. П. Г. е
извличал през периода от 08.02.2013 г. до предявяването на иска 08.02.2018 г., ведно със
законната лихва от 08.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 304346 от 17.12.2019 г., постановено по гр. дело
№ 9314/2018 г. по описа на СРС, ГО, 142-ри с-в, изменено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с
определение от 24.06.2021 г. по гр.д. № 9314/2018 г. по описа на СРС, В ЧАСТТА, с която
е отхвърлен предявеният от Т. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *******
*******0 иск срещу ПЛ. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район *******, вх.
******* с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата в размер от 1331,15 лева, представляващи ½ дял от ползите (наем) от
съсобствения им недвижим имот на адрес гр. София, община Столична, район „*******“,
ж.к. *******, които ответникът е извличал през периода от 08.02.2013 г. до предявяването
на иска 08.02.2018 г. ( като погасен чрез прихващане) както и В ЧАСТТА, с която Т. П. П.
е осъдена да заплати на ПЛ. П. Г. сумата от 175,52 лева разноски.
6
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 25126066 от 03.08.2021 г.,
подадена от ПЛ. П. Г. срещу определение № 20145537/24.06.2021 г. по гр.д. № 9314/2018 г.,
СРС, с което е изменено решение № 304346 от 17.12.2019 г., постановено по гр. дело №
9314/2018 г. по описа на СРС, ГО, 142-ри с-в в частта за разноските.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК ПЛ. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, район *******, „*******, вх. ******* да заплати на Т. П. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. „******* ******* сумата от 1768,14 лева за първа инстанция и 219,21
лева за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА Т. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* *******0
да заплати на ПЛ. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район „*******“, „*******, вх.
******* сумата от 98,20 лева за въззивна инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7