Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 29.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и трети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 14055 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение № 184437/05.08.2019 г.,
постановено по гр. д. № 65963/2018 г. по описа на СРС, ГО, 165 състав, е
признато за установено, на основание чл.124 ГПК, че С.Д.А. не дължи на „С. Г. Г.“
ООД, като погасена по давност, кумата от 2 957, 26 лв. – непогасена част от
главницата по договор за кредитна карта, за която сума е издаден изпълнителен
лист по гр. д. № 38852/2010 г. по описа на СРС. Ответникът е осъден да заплати
на ищеца сумата от 522, 30 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК- разноски по
делото.
Срещу постановеното решение е
депозирана въззивна жалба от ответника „С. Г. Г.“ ООД, с която го обжалва
изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон и практиката на ВКС. Счита, че ТР № 2/26.06.2015
г. има действие занапред, доколкото отменя предходно задължително ППВС №
3/18.11.1980 г. Съгласно практиката на ВКС дадените с ТР № 2/26.06.2015 г.,
т.10 на ВКС, ОСГТК разяснения пораждат действие от датата на обявяване на
тълкувателното решение. С оглед на това до приемане на посоченото тълкувателно
решение давност докато трае изпълнителният процес не е текла, тъй като до този
момент приложение е намирало ППВС № 3/18.11.1980 г. на ВС. Противното би довело
до погасяване на вземанията с обратна сила на множество лица, което би
противоречало на закона и справедливостта. Давността е материално-правен
институт, който се регулира от нормите на материалното право. С оглед на това
счита, че едно вземане не би могло да се погаси по давност с обратна сила.
Противното би създало правна несигурност.
За период от постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. до приключване на
съдебното дирене пред първата инстанция не е изтекла погасителната давност
от години, поради което предявеният иск
е неоснователен. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца С.Д.А., с който я оспорва.
Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита,
че с решението на ВКС, на което се позовава жалбоподателя, е недопустимо да се
изменя тълкувателно решение на ВКС, в каквато насока са и изводите на решаващия
съд. Съгласно чл.50 ЗНА тълкуването на общото събрание на ВКС има действие от
деня, когато е влязъл в сила актът ,който се тълкува. С оглед на това правилно
СРС е приложил закона в смисъла, даден с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.10. В случая погасителната давност е изтекла за периода
31.07.2012 г. – 31.07.2015 г. Жалбоподателят не оспорва факта, че след
прекратяване на изпълнителното производство по изп. Д. № 20107880400640 по
описа на ЧСИ М.К.– на 30.07.2014 г. не е извършил никакви правни действия за
прекъсване на давността – не е образувал ново изпълнително дело, не е поискано
ново изпълнително действие, не е платена нова такса и пр. Жалбоподателят
признава, че такова е и положението към датата на въззивната жалба. С оглед на
това дори да се приеме, че от прекратяването на изпълнителното дело започва да
тече нова давност, то същата е изтекла към момента. Това обстоятелство следва
да се зачете от съда, на основание чл.235, ал.3 ГПК. Нормата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД и чл.117, б.“б“ ЗЗД са неприложими в случая, тъй като предмет на делото е
отрицателен установителен иск. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като
му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.439 ГПК. Ищецът твърди, че спрямо
него е постановена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 38852/2010 г. по описа
на СРС, ГО, 64 състав, като на 01.09.2010 г. е издаден изпълнителен лист за
сумата от 4 575, 62 лв. – главница по договор за кредитна карта от 26.08.2003
г., ведно със законната лихва, считано т 02.08.2010 г. до окончателното изплащане,
сумата от 329, 27 лв. – договорна лихва за периода 26.08.2003 г. – 15.08.2010
г., на основание чл.417, т.2 ГПК вр. с чл.418, ал.2 ГПК и чл.86 ЗЗД, както и сумата от 385 лв. –
разноски по издаване на заповедта за изпълнение. Изпълнителният лист е издаден
в полза на „Ю.И.Е Д.Б.“ АД. Въз основа
на него е образувано изпълнително производство по изп. д. № 20107880400640 по
описа на ЧСИ М.К., рег. № ***. В хода на изпълнителното производство е наложен
запор върху трудовото му възнаграждение, от което са му правени удръжки.
Последно е удържана сума на 30.07.2012 г. От този момент не са извършени
никакви действия от страна на кредитора. Между взискателя и ответното дружество
е сключен договор за цесия. Последният е депозирал на 20.08.2015 г. молба до
ЧСИ М.К.за конституирането му по делото като взискател. Остатъкът от
задължението му възлиза на 2 957, 26 лв. – главница. Останалите вземания са
били погасени. След конституирането му по делото взискателят не е предприел
никакви изпълнителни действия. На 10.10.2018 г. е уведомен, че е наложен запор
върху пенсията му по горепосоченото изпълнително дело. Общата сума на наложения
запор възлиза на 6 982, 83 лв. Счита, че изпълнителното дело е прекратено по
силата на закона преди налагане на запора. Тъй като последното извършено
изпълнително действие е на 30.07.2012 г., вземането на ответника е погасено на
30.07.2017 г. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено,
че не дължи сумата от 2 957, 26 лв. – главница по договор за кредитна карта от
26.08.2003 г., ведно със законната лихва, считано от 02.08.2010 г., като
погасена по давност.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Излага съображения, че
същият е неоснователен. Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителна давност не
тече докато трае изпълнителният процес относно принудително осъществяване на
вземането. Дадените разяснения с т.10 от
ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които цитираното ППВС следва да се
смита за загубило сила, намират приложение от датата на обявяване на
тълкувателното решение, в каквато насока е решение № 170/17.09.2018г. по гр. д.
№ 2382/2017 г. на ВКС, ГК, IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК. Признава заявените фактически твърдения в
исковата молба относно присъдените на банката суми, за събирането на които е
образувано посоченото в исковата молба изпълнително дело, както и наличието на сключен
договор за цесия през 2015 г. между банката – кредитор и ответника. Моли съда
да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски.
Въз основа на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, депозирано на 02.08.2010 г. от „Ю.И.Е
Д.Б.“ АД срещу С.Д.А., на 01.09.2010 г. е постановена заповед за изпълнение за сумата
от 4 575, 62 лв. – главница по договор за кредитна карта от 26.08.2003 г.,
ведно със законната лихва, считано от 02.08.2010 г. до окончателното изплащане
на сумата, 329, 27 лв. – договорна лихва за периода 16.08.2003 г. – 15.07.2010
г., на основание чл.417, т.2 ГПК вр. с чл.418, ал.2 ГПК и чл.86 ЗЗД, както и
сумата от 385, 25 лв. – разноски по издаване на заповедта за изпълнение, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
На 01.09.2010 г. е издаден
изпълнителен лист за присъдените суми. Въз основа на него е образувано
изпълнително производство по изп. Д. № 20107880400640 по описа на ЧСИ М.К.,
рег. № 788. На 18.03.2011 г. е изпратено запорно съобщение до „Локомотивно
депо“ – София, получено на 22.03.2011 г. На същата дата е връчена и поканата за
доброволно изпълнение до длъжника. По делото са постъпвали суми във връзка със
наложения запор, като последния банков превод е нареден на 30.07.2012 г.
С молба от 20.08.2015 г. „С. Г. Г.“
ООД е сезирал ЧСИ М.К.с искане за конституирането му като взискател в
изпълнителното производство, в качеството му на частен правоприемник на
първоначалния взискател по силата на сключен договор за цесия. Към молбата е
приложен договор за прехвърляне на вземания № 1/24.02.2015 г., по силата на
който ответникът е придобил срещу заплащане вземания срещу длъжници, посочени в
Приложение № 1 към договора. Сред тях е и вземане срещу ищца в размер на 2 957,
26 лв. – главница към 31.01.2015 г. Представено е пълномощно от цедента в полза
на цесионера за извършване на писмено уведомяване от името на банката на
физическите лица – длъжници по договори за кредит. Изпратено е писмено
уведомление, връчено на 03.08.2015 г.
Със съобщение изх. № 9381/30.09.2015
г. ЧСИ е уведомил ищеца – длъжник в изпълнителното производство, че между взискателя
„Ю.Б.“ АД и „С. Г. Г.“ ООД е сключен договор за цесия. Съобщението е връчено на 07.10.2015 г.
С молба от 04.10.2018 г. „Банка ДСК“
АД е уведомил ЧСИ М.К., че длъжникът в изпълнителното производство има открита
сметка в банката.
С писмо от 09.10.2018 г. НОИ е
уведомил ЧСИ М.К., че във връзка с получено запорно съобщение на длъжника се
удържа сумата от 141, 51 лв. месечно в полза на взискателя, считано от
01.10.2018 г.
С молба от 10.10.2018 г. длъжникът е
отправил искане до ЧСИ М.К.за вдигане на наложените запори, тъй като по
изпълнителното дело от 30.07.2012 г. до 08.10.2018 г. включително не са
извършвани изпълнителни действия.
Със съобщение от 16.10.2018 г.
длъжникът е уведомен, че на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнителното
производство по изп. д. № 20107880400640 е прекратено с разпореждане от
10.10.2018 г. Съобщението е връчено на 23.10.2018 г.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото
в жалбата.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото се включва
отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда
защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил
защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство
е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като
средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на
иска по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право
е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му
установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване.
Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към
спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение (определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. №
1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в
съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон решаващият съд е
разгледал само онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително
производство.
Страните не са изложили оплаквания
относно приложения от решаващия съд срок на погасителната давност – 5 години за
главницата, поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън
рамките на въззивния контрол и не следва да се обсъжда по същество.
В на 01.09.2010 г. е издаден
изпълнителният лист въз основа на постановената заповед за незабавно
изпълнение. Поканата за доброволно изпълнение е изпратена на длъжника на
18.03.2011 г., като не е удостоверен момента на връчване. С оглед на това
следва да се приеме, че двуседмичният срок по чл.414, ал.2 ГПК за подаване на
възражение от длъжника е изтекъл най-рано на 01.04.2011 г., присъствен ден
(петък). Също така следва да се съобрази, че страните не спорят относно
обстоятелството, че заповедта за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на
чл.416, предл.1 ГПК. От този момент е започнал да тече давностният срок.
Спори се между страните в
производството относно обстоятелството дали задължителните разяснения, дадени с
ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намират приложение
от момента на образуване на изпълнителното производство или след приемането на
посоченото тълкувателно решение.
На основание чл.124, ал.1 ЗСВ при противоречива
или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се приема
тълкувателно решение от общото събрание на съответната колегия на ВКС или ВАС.
Поначало първоначално приетите
тълкувателни решения, респ. ППВС имат обратно действие, доколкото даденото с
тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила. Още от
този момент тълкуваната норма е имала съдържанието, разяснено в тълкувателните
актове. В конкретния случай обаче с цитираното тълкувателно решение е прието,
че ППВС № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила. С последното е разяснено, че
погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането.
ППВС № 3/18.11.1980 година е прието
при действието на ЗУС (отм.), обнародван В ДВ бр. 23/19.03.1972 година. На
основание чл.59 ЗУС (отм.) тълкувателните постановления са задължителни за
съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи,
актовете на които подлежат на съдебен надзор. ЗУС (отм.) отменен със ЗСВ
(отм.), обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 година. На основание чл.84, ал.1, т.2 ЗСВ (отм.) общото събраните на съответната колегия на ВКС може да постановява
тълкувателни решения по приложението на закона при неправилна или противоречива
съдебна практика, като на основание чл.86, ал.2 от същия закон тези решения са
задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. В действащия ЗСВ
- чл.130, ал.2, също е предвидено, че тълкувателните решения и тълкувателни
постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт,
за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове
Съгласно разясненията, дадени с
решение 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., на ВКС,
ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС
отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването
на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само
по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това. Разяснено е, че при постановяването на
нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в
начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на
правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я
прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада
едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. С
оглед на това последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните
такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се
постановява тълкувателния акт се състои от две части. Настоящият съдебен състав
възприема изцяло разрешенията, дадени с посоченото решение на ВКС. С него не се
променя тълкувателното решение на ВКС, а е разгледан въпросът относно
действието във времето на последващо тълкувателно решение, с което е обявено за
загубило сила тълкувателно ППВС, което до момента на постановяване на
тълкувателното решение е било задължително за съдилищата и правните субекти са
съобразявали поведението си приложимите задължителни разяснения на закона.
В разглеждания случай към момента на
приемане на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година
на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство, образувано въз основа на
издадения на 01.09.2010 г. изпълнителен лист, е било висящо. С оглед
разясненията, дадени с ППВС № 3/1980 г., погасителна давност не е текла докато
трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Спирането
на давността по изпълнителното дело е преустановено от момента на отмяната на
ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 година.
Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД давността
се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на
вземането. Съгласно задължителните разяснения по т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015
г. по т.д.№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
В случая на 30.07.2012 г. е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, а следващото изпълнително
действие е извършено на 04.10.2018 г. – налагане на запор върху банковата
сметка на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД. В нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е регламентирано,
че изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят
не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с
изключение на делата за издръжка.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с
ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.10,
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. В случая 2 – годишният срок, следва да се
определи считано от постановяване на тълкувателното решение, а не от 30.07.2012
г., предвид изложените по – горе съображения: от 26.06.2015 г. Този срок изтича
на 26.06.2017 г. В рамките на същия взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия. Ето защо на 26.06.2017 г. по силата на закона
изпълнителното производство е прекратено. Извършените след прекратяването на изпълнителното производство действия
не съставляват валидно извършени изпълнителни действия и не водят до прекъсване
на давността за вземанията, поради което не подлежат на изследване в настоящото
производство.
По изложените съображения
давностните срокове следва да се изчислят, считано от датата на приемане на
тълкувателното решение – от 26.06.2015 г.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на
чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването
на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това
число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в
заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за
последица предвиденото в чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115 б.“ж“ ЗЗД действие (решение
№ 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.). Ето защо в случая давността не се прекъсва с депозиране
на исковата молба, поради което крайният момент на давностните срокове не
следва да се свързва с предявяване на иска. Противното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането за
главницата, която е започнала да тече на 26.06.2015 г. г., е изтекла на 26.06.2020
г. – в хода на висящия процес (устните състезания във въззивното производство
са проведени на 23.10.2020 г.). Съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК,
съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска,
които са от значение за спорното право. Ето
защо съдът следва да зачете изтеклата погасителна давност спрямо главницата,
която е настъпила в хода на висящия процес по предявения отрицателен
установителен иск от длъжника. Изложеното се отнася и за присъдените в полза на
кредитора разноски, за които е издаден изпълнителния лист. Следва да се
отбележи също така, че на основание чл.119 ЗЗД с погасяването на главното
вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар
давността за тях да не е изтекла.
По изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията на кредитора,
за които е издаден процесният изпълнителен лист от 01.09.2010 г. относно
главница и разноски, са погасени по давност към момента на провеждане на
устните състезания в настоящото производство.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се заплати
сумата от 300 лв. - заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване
на процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
184437/05.08.2019 г., постановено по гр. д. № 65963/2018 г. по описа на СРС, ГО, 165 състав.
ОСЪЖДА „С. Г. Г.“ ООД, ЕИК *******, с адрес гр. Монтана, ул.
„*******и съдебен адрес *** – адв. В.А.В., да заплати на С.Д.А., ЕГН **********,
с адрес *** и съдебен адрес ***, кантора 313 – адв. Р.А., сумата от 300 (триста) лв., на
основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени във въззивното производство
разноски.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.