Р Е Ш Е Н И Е
№ VІ-22 14.08.2017 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, въззивно отделение, VІ- ти граждански състав
На тринадесети февруари две
хиляди и седемнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: ХРИСТИНА ДАМЯНОВА
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 2093 по описа за 2016 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
С решение №1730 от 9.11.2016г. постановено по
гр.д.№8248 по описа за 2015г. на Районен съд гр.Бургас на основание чл.2, ал.1,
ал.3, предл.второ от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да
заплати на В.С.Ч. *** сумата от 21500 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди под формата на загуби- заплатени възнаграждения за адвокатска
защита по договори за правна помощ, подробно описани в решението, във връзка с
повдигнати му обвинения в извършването на престъпления, за които деяния лицето
е оправдано с решение №143 от 3.04.15г. по КНД №132/15г. по описа на ВКС, ведно
със сумата от 700 лв.- обезщетение за забава върху главницата, считано от
3.04.15г. до подаването на исковата молба, ведно със законната лихва от датата
на предявяването на иска до заплащане на задължението, както и сумата от
8219,19 лв.- обезщетение за имуществени вреди под формата на загуби за сторени
пълни разноски, дневни пари и нощувка в периода от 10.12.2010г. до 3.04.2015г.
по повод явяването на Ч. пред органите на държавното обвинение по повдигнато обвинение
за извършване на престъпление, за които деяния лицето е оправдано с решение
№143 от 3.04.15г. по КНД №132/15г. по описа на ВКС, ведно със сумата от 300
лв.- обезщетение за забава върху главницата, считано от 3.04.15г. до подаването
на исковата молба, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска
до заплащане на задължението, като иска за лихва е отхвърлен за периода от
2.04.15г. до 3.04.15г. ПРБ е осъдена също да заплати на ищеца и сумата от 160
лв., представляваща разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от Прокуратурата на
Република България, представлявана от прокурора на РП- Бургас Валентина
Чакърова.
С нея решението е обжалвано изцяло по съображения,
че е неправилно в частта относно размера на присъденото обезщетение. Изложени
са доводи, че Районният съд не е обсъдил въведените от ответника съображения за
недължимост на адвокатския хонорар когато в наказателното производство ищецът е
бил представляван от двама адвокати (в конкретния случай – 10000 лв.).
Неправилно съдът приел, че в делата по ЗОДОВ не може да бъде извършена преценка
относно размера на заплатения адвокатски хонорар за защита в наказателното
производство, а наличната съдебна практика в обратна насока- решение №255 от
2.11.15г. по гр.д.№1011/2015г. на ВКС, ІІІ г.о. не била обсъдена и приложена от
районния съд. Изтъква се, че представителят на прокуратурата многократно
възразявал против избрания от съда способ за доказване на имуществени вреди-
разходи за хотел, транспорт и храна чрез възлагането на експертиза, макар за
установяването им да не са били необходими специални знания, а писмени
доказателства. Изложени са възражения срещу остойностения в експертизата разход
за дневни пари в размер на 1080 лв. за 54 дни, който е присъден като
обезщетение, като се сочи, че където и да пребивава ищеца ще реализира разходи
за прехрана, които не зависят от участието му в наказателно производство.
Оспорени са изводите на съда, почиващи на експертизата, която от своя страна е
базирана на разговор между ищеца и вещото лице, а не на писмени доказателства,
представени по делото. Сочи се още, че в решението си съдът не е обсъдил
становищата на ответника. Направено е
искане решението да бъде отменено.
По делото
своевременно е постъпил отговор от страна на В.Ч., подаден чрез адв.Мосинов..
Посочено е, че с оглед принципа на ограничения въззив по чл.269 изр.2 от ГПК
предмет на проверката пред въззивната инстанция са само възраженията по
жалбата, които се свеждат само до размера на обезщетенията. Намира, че
въззивникът не оспорва принципно основанието за отговорността си по реда на
ЗОДОВ, включително това да обезвреди всички сторени от ищеца разноски за
защитата си пред разследващите органи и съда по повдигнатото обвинение. Не се
оспорвало и правото на ищеца да получи обезщетение за отделните видове
претърпени загуби по организацията на защитата- разноски за адв.възнаграждение
и такива по осигуряване на личното му присъствие от местоживеенето му в
с.Маринка, общ.Бургас до гр.София.
Въззиваемият счита, че въззивната жалба е неоснователна, а оплакванията в нея-
правно и фактически необосновани. По оплакването, че съдът не е обсъдил
възражението за недължимост на адв.възнаграждение за повече от един адвокат се
изтъква, че в НПК липсва изрична правна уредба за присъждане на разноски на
обвиняемия и подсъдим при неговото оправдаване, поради което същите се
претендират като вреди по ЗОДОВ, а няма нормативно основание за приложението на
правилата на ГПК относно разноските в наказателното производство. Акцентира се
на това, че в продължилото четири години наказателно преследване не е имало
хипотеза на осъществяване на защита на Ч. от двама адвокати едновременно по
едно и също процесуално действие. Това, че въззиваемият е променял адвокатите
си не означавало, че е бил представляван и защитаван едновременно от повече от
един адвокати. Изтъква се още, че в наказателното преследване се засягат
сериозни и съществени права на обвиняемия, поради което процесуалният закон
въздигал правото му на защита в основно право и са създадени редица
преференции, каквито по ГПК не са уредени. По тази причина счита, че не могат
да се пренасят институти на ГПК в наказателното производство относно защитата
на обвиняем и подсъдим, включително този за ограничения за възмездяване на
разходите до такива за един адвокат. Сочи се по отношение на визираното в
жалбата възнаграждение от 10000 лв., че оплакването представлява възражение за прекомерност
по чл.78, ал.5 ГПК, която разпоредба въззиваемия също намира неприложима поради
липса на подобна норма в НПК. Сочи се, че цитираното решение на ВКС е
неотносимо, тъй като касае хонорар, надвишаващ минималния размер 78 пъти. В
случая обвинението е за тежко престъпление, наказуемо с лишаване от свобода за
дълъг период. Липсвало драматично несъответствие и надхвърляне на минималното
адвокатско възнаграждение. Освен сериозното обвинение спрямо ищеца, реално били
извършвани множество процесуални действия с негово участие и изискващи
адвокатска защита в продължителен период от време, поради което размерите на
платеното адвокатско възнаграждение не се явявали несъответни на тежестта и
сложността, фактическа и правна на делото. По третото оплакване в жалбата за
обезвредата на разноските за пътни ,
дневни и нощувка, като вреда в пряка причинно следствена връзка с повдигнатото
обвинение, се изтъква, че претърпяна загуба са не само разноските за адвокатско
възнаграждение, но и всички разходи от вида разноски, които са свързани със
защитата на незаконосъобразно обвинения ищец. Изложени са доводи, че в
практиката на съдилищата се приема, че по реда на ЗОДОВ могат да се присъждат и
всички суми, заплатени от оправдания обвиняем, свързани с явяването пред съда, каквито
са разходите за пътни, дневни и квартирни. Относно доказването на тези разходи
в отговора на въззиваемия се сочи, че по реда на чл.290 ГПК е прието, че
разноските по явяване следва да се определят съобразно броя на извършените
процесуални действия, на които е присъствал ищеца (въззиваемият е уточнил, че
не претендира разноски за присъствието на адвокат). Поради естеството на
обвинението личното присъствие на обвиняемия било задължително, а неявяването
му би било санкционирано с промяна на мярката за неотклонение. Затова намира,
че разходът е присъщ, необходим и свързан с повдигнатото и внесено в съда
обвинение. При наличието на доказателства за явяването на ищеца пред
съответните органи разходът за това се явявал безспорен, предвид постоянното
местоживеене на въззиваемия извън София, където са извършвани повечето
следствени действия и където се е развило съдебното производство. Счита, че
доказването на разхода може да стане чрез прилагането на критериите на
Наредбата за командировките за заплащане на командировъчни разходи за пътни,
дневни и квартирни, които са минимални по размер, съобразно броя на дните, в
които ищецът се е явявал пред съда. Ето защо подходът на съда за установяване
на тези разходи не противоречи на процесуалния закон и съответства на съдебната
практика. Моли решението да бъде потвърдено като правилно.
По допустимостта на производството
Бургаският окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно
овластен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Отговорът
на въззивната жалба е подаден в законния срок от надлежно упълномощен адвокат,
с представителна власт за всички инстанции. Ето защо делото следва да се
разгледа по същество.
Производството пред Бургаския районен съд е
образувано по искова молба от В.С.Ч. *** против Прокуратурата на Република
България за осъждане на ответната страна да му заплати следните суми:
-21500 лв.- главница, представляваща
обезщетение да претърпени от ищеца имуществени вреди, претърпени загуби,
представляващи заплатени адвокатски възнаграждения, в резултат на привличането
му като обвиняем на 5.11.2010г. за престъпления, описани в постановлението за
привличане като обвиняем, включително за повдигнатите му по-късно на 11.06.2012г. в хода на досъдебното
производство допълнителни обвинения за престъпления по чл.321, ал.3, пр.2, т.1 НК, както и в резултат на налагане в хода на наказателното производство мерки
за неотклонение – задържане под стража, заменена впоследствие с домашен арест,
последващо заменена с парична гаранция по образувани срещу него три броя
досъдебни производства, пр.производство 335/2012 на СпОП София и внесени в СпНС
София като обвинение по НОХД №1972/2012г. и пред всички инстанции до ВКС, ведно
с лихвата от датата на предявяването на иска до заплащане на дълга.
- 8000 лв.- главница, представляваща
обезщетение да претърпени от ищеца имуществена вреда, претърпяна загуба,
представляваща стойността на направените разходи за пътни, дневни и нощувка от
Бургас до София в периода от 10.12.2010г. до 3.04.2015г., както и сумата от 300
лв.- изтекла лихва върху главницата от 2.04.2015г. до предявяването на иска,
ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска до заплащане на
дълга.
Във връзка с първия от обективно съединените
осъдителни искове се сочи, че с присъда от 31.03.2014г. постановена от
Специализирания наказателен съд по НОХД №1972/12г. ищецът бил оправдан и
признат за невинен по повдигнатите му обвинения поради недоказаност на
обвинителната теза. Присъдата била протестирана, но потвърдена с решение на
Апелативния специализиран наказателен съд по ВНОХД №186/14г. Накрая с решение
№143/3.04.2015г. по кас.н.д.№1972/2015г. ВКС отхвърлилкасационния протест на
АСпП и потвърдил второинстанционното решение. Към 3.04.2015г. било прекратено с
влязла в сила оправдателна присъда наказателното преследване по повдигнатите
спрямо ищеца обвинения на прокуратурата. От първоначалното му задържане на
4.11.2010г. и привличане като обвиняем на 5.11.2010г. до приключването на
наказателните дела с окончателен оправдателен съдебен акт изминали четири
години и пет месеца без два дни. В целия този период ищецът бил привлечен към
наказателна отговорност и имал качеството обвиняем и подсъдим за тежки умишлени
престъпления по смисъла на чл.93 т.7 НК, в квалифицирани състави, за които по
закон се предвиждало наказание от свобода до десет години. В този периоди
ищецът бил с МНО „задържане под стража“ и „домашен арест“ общо 67 дни. Сочи, че
от момента на задържането му под стража, привличането като обвиняем, внасянето
на обвинение в съда до постановяването на оправдателна присъда извършил
следните разходи за адвокатска защита- 5000 лв. на адв.Потеров, 1000 лв. на
адв.Беров, 500 лв. на адв.Стефан Карайотов, а по-късно още 5000 лв. на същия
адвокат; 10000 лв. на адв.Емил Милев. Твърди, че е заплатил всички тези
възнаграждения, общо в размер на исковата сума, а пълномощните и договорите за
правна помощ се съдържали в съответните досъдебни и съдебни производства.
Намира, че тази сума има характер на понесена от него без правно основание
имуществена вреда.
Във връзка с втория иск е посочил, че при
защитата си в досъдебната фаза и пред съда е извършил и други разходи, свързани
с пътуване и нощувки до и в гр.София, където сбили извършвани процесуалните
действия спрямо него и с негово участие, където се намирали и неговите
адвокати. Пред СпНС се провеждали съдебните заседания, включително и това пред
ВКС. Ищецът имал постоянен адрес *** и за всяко призоваване за
процесуално-следствено действие и насрочено заседание пътувал до гр.София, по
негови изчисления общо 67 пъти от Бургас до София. Така направил разходи за
транспорт, дневни и нощувка общо 8000 лв. за цялото досъдебно и съдебно
производство. Представени са писмени доказателства, ангажирани са свидетелски
показания и съдебно-икономическа експертиза. Претендира разноски за
производството.
Предявените обективно съединени главни искове са
с правно основание чл.2, ал.1, т.3, предл.1 от Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), а акцесорните претенции за обезщетение
за забава (мораторна и законна лихва) са с правно основание чл.86 от ЗЗД.
Прокуратурата на Република България,
представлявана от В.Чакърова- прокурор в БРП е представила отговор в
законоустановения едномесечен срок, с който исковете са оспорени по основание и
размер и се иска тяхното отхвърляне. По претенциите за изплатени адвокатски
хонорари са направени следните възражения:
1. Хонорар от 5000 лв. на адв.Потеров- не били
приложени разписки за действително извършено плащане, а договорът за правна
защита няма ролята на разписка, защото сумите не били платени към момента на
сключването. Оспорен е като прекомерен, понеже адвоката е представлявал страната
в едно съдебно заседание.
2. Хонорар от 1000 лв. на адв.Беров- е
направено възражение за прекомерност, понеже липсвали доказателства за реално
осъществена адвокатска защита.
3. Хонорар от 500 лв. на адв.Карайотов-
договорът не можел да играе ролята на разписка, защото не бил отбелязан начина
на заплащане на сумата и липсвали доказателства за реално осъществена защита.
4. Хонорар от 10000 лв. на адв.Милев- по това
дело- пр.335/2012г. ищецът бил представляван от двама адвокати- Милев и
Карайотов, а дължал заплащане само на един адвокат, поради което ответникът
счита сумата за недължима. Този хонорар е оспорен и като прекомерен, понеже не
били представени доказателства за реално осъществена адвокатска защита, освен
за участие при привличане на ищеца в качеството на обвиняем на 16.07.2012г.
5. Хонорар от 5000 лв. на адв.Карайотов- за
него също се сочи, че договорът за правна защита няма характер на разписка, а в
него не бил отбелязан начина на плащане. Липсвали и доказателства за реално
осъществена адвокатска защита.
Ответникът е оспорил изцяло по основание и
размер и втората претенция за обезщетение за вреди, произтичащи от разходи за
транспорт, дневни и нощувки, по съображения, че не са представени каквито и да
било доказателства за реално причинени вреди на ищеца. Принципно е направено и
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца за
производството пред БРС поради липса на фактическа и правна сложност на делото.
Пред първата инстанция са приети писмени
доказателства, приложени са наказателното дело и материалите към него (с
изключение на секретните, намиращи се в СпНС), разпитани са свидетели и е
приета съдебно-икономическа експертиза за установяване на разходите по втората
претенция на ищеца- за възстановяване на разходите за транспорт, нощувки и
дневни.
С обжалваното решение Бургаският районен съд е
уважил предявените искове за целия заявен размер. По отношение на
отхвърлителната част, касаеща касаеща мораторната лихва върху обезщетението за
вреди вследствие осъществени транспортни разходи, разходи за нощувки и дневни
пари, за периода от 2.04.2015г. до 3.04.2015г. в жалбата липсват оплаквания
(ответникът, чиято е жалбата няма правен интерес да го обжалва в тази част), а
ищецът също не го е обжалвал, поради което съдът приема, че в тази му част решението
е влязло в сила и не следва да се обсъжда във въззивното производство.
За да уважи исковете в заявените
размери, районният съд е изложил следните мотиви, основани на задълбочена
преценка на доказателствената съвкупност. Приел е за установено, че ищецът е
бил представляван в наказателното производство от четирима адвокати, които са
осъществили защитата му по делото. Посочил е, че съобразно дадените
задължителни указания на ВКС в т.1 от ТР № 6/ 6.11.2013г.
на ВКС по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК, сумата от 21 500 лева за
адвокатски възнаграждения е платена от представлявания, тъй като при посочен
начин на плащане „в брой” сумата се счита за платена, ако това е отразено в
договора или пълномощното, в която си част те са с характер на разписка. Приел
е също, че по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ отговорността на държавата от
действия на органи на прокуратурата се ангажира тогава, когато едно лице е било
наказателно преследвано по обвинение в извършване на престъпление, по което
обвинение то е оправдано и тази отговорност обхваща всички вреди – имуществени
и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от това наказателно
преследване. Счел е, че случаят е такъв,
понеже платените възнаграждения за адвокати в размер на 21 500 лева са
пряка и непосредствена последица от
осъщественото спрямо Ч. наказателно преследване и тези имуществени вреди следва
да бъдат репарирани на законово основание. Приел е за неоснователно
възражението за прекомерност на платените адвокатски хонорари, като се е позовал
на задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК, а
именно- Решение №
442/ 08.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1643/2015 г., IV г. о. ГК, според която
въпросът за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения за защита в наказателното
производство не могат да бъдат обсъждани в рамките на производството по
предявен иск с пр. основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, тъй като претенцията не
е за заплащане на разноски за водене на производството, към която това възражение
е релевантно, а за заплащане на обезщетение за имуществените вреди в размер на
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Затова е приел, че този иск е основателен за целия предявен размер. Приел е
също, че мораторната лихва върху главницата, считано от постановяване на
решението на ВКС на 03.04.2015г., е в размер на 700 лева, определен на
основание чл.162 от ГПК с електронен калкулатор. Приел е за основателна и
акцесорната претенция за законна лихва от датата на подаването на исковата
молба.
По претенцията за сторените от ищеца разходи за пътни, дневни и нощувки,
във връзка с воденото срещу него наказателно преследване в размер на
8 219.19 лева, съдът е приел, че същата е основателна и доказана при
същите мотиви, поради което като имуществена вреда следва да бъде репарирана от
ответника. Кредитирал е заключението на приетата СИЕ, изпълнена от вещото лице
Сребков и неоспорено по делото. Посочил е, че вещото лице е работило по целия
доказателствен материал, статистически данни на НСИ и съобразно Наредбата за
командировки в страната и като е съобразил броя на пътуванията на Ч. съобразно
явяванията му пред органите на досъдебното и съдебното наказателно преследване,
както и техническите характеристики на управлявания от ищеца автомобил, е дал
стойност за сторени от него разходи за път, дневни пари и нощувка в стойност в
претендирания по делото размер. Съдът е приел, че това е загуба, която следва
да бъде възстановена на ищеца по реда на имуществената обезвреда на чл.2, ал.1,
т.3 от ЗОДОВ. Затова е счел, че искът следва да бъде уважен като основателен,
ведно с претенцията за лихва, дължима от влизане в сила на оправдателната
присъда – 03.04.2015г. По реда на чл.162 от ГПК и съобразно он – лайн
калкулатора дължимата лихва е определена в размер на 575 лева, от които се
търсят само 300 лева, поради което е приел, че и този иск следва да бъде уважен
изцяло, както и иска за присъждане на законната лихва за забава от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на претенцията.
Бургаският окръжен съд, като
взе предвид твърденията на страните, събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и съобрази приложимите разпоредби
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят по фактите относно развитието на наказателното
производство, изложени в исковата молба, а именно- началото на наказателното преследване срещу ищеца , считано от
4.11.2010г., когато същият бил задържан за срок от 24 ч. и привличането му като
обвиняем по досъдебно производство ЗМ- 234/2009г. на 5.11.2010г. Няма спор и за
характера и тежестта на повдигнатите и поддържани на всички съдебни инстанции
обвинения срещу ищеца за тежки умишлени престъпления от общ характер, при
квалифицирани състави, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ до
10г., както и че ищецът е бил оправдан по тях с влязла в сила на 3.04.2015г. присъда
по НОХД №1972/2012г. на Специализирания наказателен съд, потвърдена от
Апелативния специализиран съд с решение №38 от 4.12.2014г. по ВНОХД
№186/2014г., оставено в сила с решение №143 от 3.04.2015г., постановено по КНД
№132/15г. на ВКС. Безспорно е, че част от процесуалните действия са били
извършени в гр.Бургас, но след 10.12.2010г. със заповед на Главния прокурор
било разрешено досъдебното производство да бъде извършено от друг район, а
ръководството и постоянния надзор на разследването да бъде извършено от
прокурори при СГП, включително специализирани екипи. Няма спор и по въпроса, че
това е наложило ищецът да пътува всеки път от дома си в гр.Бургас до гр.София и
обратно както при осъществяването на процесуално-следствените действия, така и
по-късно в хода на съдебното производство пред трите съдебни инстанции, които
са със седалище в гр.София.
Спорните
въпроси, очертани във въззивната жалба са относно размерите на присъдените
обезщетения.
Въззивната инстанция
констатира, че в края на жалбата твърде общо се заявява, че в решението си
съдът не е обсъдил възраженията и становищата на ответника, а единствените
конкретни оплаквания са: че липсва произнасяне относно доводите на
прокуратурата за недължимост на адвокатския хонорар, когато ищецът е бил
представляван от двама адвокати, като е даден пример с хонорар от 10000 лв.; че
извода на съда че в делата по ЗОДОВ не може да бъде извършена преценка относно
размера на заплатения адвокатски хонорар за защита в наказателното
производство; че ищецът не е представил писмени доказателства за реално
причинени вреди на ответника по втория главен иск, а доказването им не може да
стане чрез СИЕ, както и сторено в случая.
Затова настоящият съдебен
състав споделя становището на процесуалния представител на въззиваемия, че
следва да се произнесе само в рамките на тези оплаквания. На основание чл.269 ГПК, предвид ограничения характер на въззивното производство не следва да се
обсъждат като преклудирани, поради това, че са въведени след изтичането на
срока за подаването на жалбата, доводите на представителя на Бургаската окръжна
прокуратура, изложени в устните състезания пред въззивната инстанция, а именно-
че няма доказателства за извършено плащане на адвокатските възнаграждения по
договорите за правна защита от 21.03.2012г. не бил посочен начина на плащане,
още повече плащането да е било уговорено в брой, а в договорът от 28.01.2015г.
същото било посочено, че е за сумата от
5000 лв., без да е било посочено, че е платена в брой. Следва да се
посочи още, че тези доводи не касаят неправилно приложение на императивна
правна норма, нито допустимостта на решението, за които съдът да е длъжен да
следи служебно. Освен това следва да се посочи, че въззивният съд не следва да
прави самостоятелна преценка за редовност от външна страна на представените
пред БРС писмени доказателства – пълномощни (например за наличие на подписи на
страните), доколкото прокуратурата не е въвела такива оспорвания в отговора на
исковата молба, още по-малко във въззивната жалба. Противното би означавало
ищецът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да вземе становище по тези
въпроси. Така биха били нарушени принципите на диспозитивното начало- чл.6,
ал.2 ГПК и състезателното начало- чл.8 ГПК.
По делото не се спори (а и това се установява
от приложените писмени доказателства- протоколи, в които е документирано
участието на адвокатите в съответните процесуално-следствени действия по
досъдебните производства, както и участието им в съдебните заседания), че
ищецът е бил представляван на отделните етапи от наказателното производство от
четирима различни адвокати- адв.Благой Потеров (процесуално представителство по
ДП ЗМ №234/2009г. на ОДМВР Бургас- така препис от договор и пълномощно на л.129);
адв.Стефан Карайотов и адв.Емил Милев (по ПП дело №335/12г. на СпОкр.П- виж
пълномощното и договора на л.130 и 131, както и на л.134), адв.Николай Беров
(ДП № С3-37/10г. на НСлС, така – договор на л.132)- адв. адв.Карайотов пред ВКС
(пълномощно на л.128). При разпита на
адв.Потеров в качеството на свидетел същия е заявил, че след преместването на
делото в гр.София е бил затруднен в защитата на ищеца, което наложила
ангажирането на други адвокати.
На въпроса дали в производството по ангажиране
отговорността на Прокуратурата за вреди, причинени на граждани вследствие постановяване
на оправдателна присъда за повдигнатите им обвинения, страната може да бъде
представлявана едновременно, в една и съща фаза на наказателния процес от
няколко адвокати и дали заплатените за всеки един от тях адвокатски
възнаграждения следва да бъдат включени при присъждането на обезщетението по
чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да се отговори положително. Съгласно чл.51,
ал.1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Разходите за адвокатска защита представляват
непосредствена вреда от неправомерните действия на прокуратурата- задържането
на ищеца, повдигането и поддържането на обвинението за престъпленията, за които
впоследствие е бил оправдан, в случай,
че хонорарите са били действително заплатени, тъй като ищецът се е обеднил
(имуществото му е намаляло) до размера на сумите, платени за адвокатска защита.
Доколкото в специалния закон ЗОДОВ не се предвиждат особени правила за
намаляване размера на отговорността на прокуратурата в случай, че страната е
била представлявана от повече адвокати, независимо дали в отделна фаза на
наказателното производство или представителството е осъществявано едновременно-
например в едно и също съдебно заседание, няма законово основание да се отрече
правото на ищеца да получи обезщетение в размер за платения от него хонорар за всички
адвокати, които реално са осъществявали защитата му. В случая е установено по
безспорен начин с приложените протоколи от наказателното производство, че
цитираните по-горе адвокати реално са осъществявали процесуалното
представителство на ищеца в наказателното производство. Няма основание за
прилагане по аналогия на принципите от ГПК и в частност чл.78, ал.1 ГПК- че на
спечелилата делото страна се дължат разноски за един адвокат. Касае се за
специфични процесуални правила, които по дефиниция не могат да бъдат прилагани
по аналогия, точно защото са предвидени изрично и само за гражданското
съдопроизводство. Затова въззивната инстанция намира, че на ищеца се дължат
всички уговорени и платени адвокатски възнаграждения, за сумите, посочени в
договорите за правна помощ, приложени по делото, общо в размер от 21500 лв., които
са били действително платени според свидетелските показания на разпитаните по
делото негови защитници, представлявали го в наказателното производство. По
въпроса за конкретното адвокатско възнаграждение, посочено във въззивната
жалба- 10000 лв. липсва основание същото да бъде изключено от общия размер на
имуществените вреди, претърпени от ищеца. Видно е, че същото е било уговорено
от страните- договорът за правна защита съдържа подписите им, размерът му е
определен по общо съгласие през 2012г., т.е. преди да е известно, че ищецът ще
бъде оправдан, поради което не може да се приеме, че е уговорено единствено с
цел да се увреди ответната страна по делото; в него е посочено, че сумата е
била заплатена в брой, което е удостоверено в самия договор). От изложеното
следва, че същото е било заплатено от ищеца на адв.Милев, който е защитавал
ищеца по посочената прокурорска преписка, заплащането му представлява вреда
(загуба) за ищеца, поради което са налице предпоставките на ЗОДОВ последният да
бъде обезщетен от прокуратурата и за това увреждане на имуществото му.
По въпроса дали по делата по ЗОДОВ не може да
се прави преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение, въззивната
инстанция споделя изцяло извода и мотивите на районния съд, както и цитираната
от него съдебна практика, която е задължителна за долните инстанции, като
постановена по реда на чл.290 ГПК. Вярно е, че има и съдебна практика в обратна
насока, каквото е цитираното в жалбата решение на ВКС, както и друго- например
решение №332/4.01.2016г. по гр.д.№2807/15г., ІІІ г.о. на ВКС. Несъстоятелен е
доводът на прокуратурата, че районният съд не е обсъдил това решение, тъй като
не е в правомощията на долустоящите съдилища да анализират и коментират
съдебната практика по чл.290 ГПК, още повече да правят преценка ако същата е
противоречива, коя е правилната- аргумент от чл.291 и чл.292 ГПК, които са
посочили, че ВКС е инстанцията, разполагаща с такива прерогативи. Следва да се
отбележи, че по въпроса е образувано тълкувателно дело пред ВКС, но до този
момент няма постановено съдебно решение.
Очевидно е, че районният съд въз основа на
вътрешното си убеждение е възприел едното от тези разрешения, като е изложил
мотивите си за това. Ето защо въззивният съд намира, че липсва допуснато
процесуално нарушение от районния съд при обосноваване на извода му за
невъзможност да се намалява поради прекомерност в производството по ЗОДОВ
адвокатското възнаграждение, платено за защитата в наказателния процес.
В тази връзка въззивната инстанция счита, че
при липса на изрична уредба в специалния закон (ЗОДОВ) е недопустимо по
аналогия да се прилагат процесуалните норми на гражданския процес. Не се касае до отговорност за разноски в съответния
процес, в който са направени разноските, а такава за вреди, поради което
правилото, както и по-горе се каза е, че на обезвреда подлежат всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. по ЗОДОВ се
дължи обезщетение в размер на пълния размер на платеното адвокатско
възнаграждение в наказателното производство. В случая не може да се приеме, че
се касае за пропуск на законодателя да предвиди такава възможност в специалния
закон, а препратката на §1 от ПЗР на ЗОДОВ е относима само към
материалноправните норми- например чл.51 ЗЗД, но не и към процесуалните,
каквато е уредбата на отговорността за разноски по чл.78, ал.5 ГПК. Нещо
повече, доколкото преценката за прекомерност е свързана с обследването на
фактическата и правната сложност на осъществената защита в наказателното
производство, не би следвало това да се извършва от състав, който не е участвал
при разглеждането на същото дело, още повече, че не е и специализиран в
наказателно-правната материя. Принципа в гражданския процес е, че въпросът за
прекомерността на разноските се преценява от съда, който е решаващия орган в
съответната инстанция (извън възможността за инстанционен контрол).
Затова въззивната инстанция намира, че искът
за обезщетение за вреди по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за платеното адвокатско
възнаграждение е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер, ведно с
акцесорните претенции за лихви.
Тъй като изводите на двете инстанции по този
иск и акцесорните претенции за лихви съвпадат, решението на БРС по него следва
да бъде потвърдено.
Бургаският окръжен съд намира за основателно
оплакването в жалбата, че ищецът не е представил доказателства за претърпените
от него вреди за транспортни разходи, нощувки и дневни.
По този иск следа да се отбележи, че е
безспорно, че ищецът с оглед местоживеенето си в Бургас е трябвало да пътува до
гр.София за осъществяване на процесуално-следствените действия по досъдебните
производства, както и за участие в съдебните заседания, тъй като явяването му е
задължително, предвид естеството на обвиненията срещу него. Не е спорен и броя
на заседанията, в които е участвал, посочен от вещото лице в приетата
съдебно-икономическа експертиза, която следва да бъде кредитирана в тази й
част, доколкото се основава на писмените доказателства по делото.
Не могат да бъдат споделени доводите на
въззиваемия, че по въпроса е налице задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК. Първото от решенията, цитирани в писмените бележки не може да бъде открито
на сайта на ВКС както и в масива на правната програма, ползвана от Бургаския
окръжен съд. Последните две решения не се отнасят до пътните разходи, а изобщо
за дължимостта на обезвреда за платените адвокатски възнаграждения, доколкото в
миналото този въпрос беше спорен.
Бургаският окръжен съд намира, че
установяването на разходите за пътни, дневни и нощувки в производството по
ЗОДОВ следва да се извърши посредством надлежни писмени доказателства-
разходо-оправдателни документи, за заплащането на съответните услуги (транспорт
и нощувки). В случая доказването е проведено чрез разрит на свидетели-
адвокатите на ищеца, които са заявили, че при престоя си в София той е бил на
хотел. Единият от свидетелите не знае кой е хотела, докато вторият (адв.Милев)
е конкретен в показанията си- Апарт –хотел, находящ се на бул.“България“. Въпреки тези техни показания не може да се
приеме, че ищецът е извършил разходи за нощувките в този хотел, при липсата на
писмени доказателства в тази връзка. Следва да се отбележи, че по въпроса за
признаване разходите на командированите за нощувки съдебната практика изисква
представянето на разходо-оправдателни документи, удостоверяващи ползваната
услуга и нейната цена. Оплакването на прокуратурата, че това доказване не може
да бъде извършено чрез СИЕ, при липса на други конкретни доказателства за
платена цена за съответния претендиран брой нощувки е основателно.
Аналогично е положението по въпроса за
транспортните разходи. По делото липсва дори представено доказателство, че
автомобилът, чиято разходна норма е преценявана от вещото лице при определяне
размера на платената цена за гориво, е собственост на ищеца или че той е
заплатил стойността на горивото. Подобно доказване е необходимо, тъй като не
може да се презумира, че именно ищецът е извършил разходите.
По въпроса за претендираните дневни разходи
следва да се сподели становището на прокуратурата, че същите не се дължат,
доколкото такива биха били направени от ищеца, където и да се намираше, т.е. те
не са пряка и непосредствена последица от неправомерно повдигнатото и
поддържано обвинение, за което ищецът е бил оправдан. Искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, наред с акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава-
мораторна и законна лихва след предявяването на иска.
Тъй като изводите на двете инстанции по тези
искове не съвпадат, обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен в тази му
част, а вместо него да се постанови нов, с който исковете бъдат отхвърлени.
Мотивиран от изложените съображения,
Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1730 от 9.11.2016г. постановено
по гр.д.№8248 по описа за 2015г. на Районен съд гр.Бургас В ЧАСТТА, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да
заплати на В.С.Ч. *** сумата от 8219,19 лв.- обезщетение за имуществени вреди
под формата на загуби за сторени пътни разноски, дневни пари и нощувки в
периода от 10.12.2010г. до 3.04.2015г. по повод явяването на Ч. пред органите
на държавното обвинение по повдигнато обвинение за извършване на престъпление,
за които деяния лицето е оправдано с решение №143 от 3.04.15г. по КНД №132/15г.
по описа на ВКС, ведно със сумата от 300 лв.- обезщетение за забава върху
главницата, считано от 3.04.15г. до подаването на исковата молба, ведно със
законната лихва от датата на предявяването на иска до заплащане на задължението,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на В.С.Ч.
ЕГН:********** ***, съдебен адрес ***2 за осъждане на Прокуратурата на
Република България да му заплати обезщетение за претърпени имуществени вреди по
чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ под формата на загуби за транспортни разходи, дневни
пари и нощувки в периода от 10.12.2010г. до 3.04.2015г. по повод явяването му
пред органите на държавното обвинение по повдигнато обвинение за извършване на
престъпления, за които деяния лицето е оправдано с решение №143 от 3.04.15г. по
КНД №132/15г. по описа на ВКС, както и иска за сумата от 300 лв.- обезщетение
за забава върху главницата, считано от 3.04.15г. до подаването на исковата
молба, както и иска за законната лихва върху главницата от датата на предявяването
на иска до изплащане на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1730
от 9.11.2016г. постановено по гр.д.№8248 по описа за 2015г. на Районен съд
гр.Бургас В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.