РЕШЕНИЕ
№
2020г., гр. Велинград
РАЙОНЕН
СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание
на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав съдия Иванка
Пенчева
при
участието на секретаря Донка Табакова, като разгледа докладваното от съдия
Пенчева гр. дело № 179 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно
и субективно пасивно съединени осъдителни искове, с правна квалификация чл.108
ЗС за установяване,
че Община
Велинград, ЕИК ********* е собственик по отношение на Н.Т.Ж.,
А.Т.Г. и И.Ю.Т., на ПИ с идентификатор №
10450.502.322, по КККР на гр. Велинград, одобрени със Заповед
РД-18-1214/06.06.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Велинград, общ. Велинград,
обл. Пазарджик, ул. „Св. св. Кирил и Методи“ № 12, с площ от 128 кв.м., трайно
предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за
търговски обект, комплекс, стар идентификатор - няма, номер по предходен план -
3127, квартал 134, парцел XI, при съседи: имоти 10450.502.324, 10450.502.3331,
10450.502.321, 10450.502.1299, който е идентичен с имот, находящ се в гр.
Велинград, кв. Лъджене, ул. „Св. св. Кирил и Методий“ № 8, представляващ дворно
място, съставляващо ПИ № 3127 в кв. 134 по регулационния план на гр. Велинград,
одобрен с Решение № 91/16.04.2004 г. на ОбС Велинград, с площ по акт за
собственост 150 кв.м., на осн. чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС /редакцията от
21.05.1996г./, евентуално на основание § 42 ПЗР на ЗОС обн. ДВ бр. 96 от
05.11.1999г. и за осъждане на ответниците- да предадат фактическата власт
върху имота, владян без основание.
Твърди се, че Община Велинград е придобила
собствеността върху имота след
отчуждаването му със Заповед за отчуждаване № 1399/09.11.1980г., изменена със заповед №
932/18.05.1982г. имот, от наследниците на А.П., починал през 1974г. /негов
собственик, съгл. записванията в разписната книга на Община Велинград/- С.П.-съпруга
и низходящите - Д.П., М.Д.и И.Г. .
Отчуждаването на осн. чл.98 от
ЗТСУ /в сила от 01.06.1973г. отм. с § 20 от ПЗР на ЗУТ - ДВ, бр. 1 от 2.02.2001
г., в сила от 31.03.2001г./ било за обществени нужди - разширение на улица и
строителство на универмаг и имотът, с влизане в сила на заповедта за
отчуждаване, станал държавна собственост.
С разделяне на собствеността между държавата и общините през 1996г. преминал в
патримониума на Общината по силата на чл. 2, ал., т. 4 ЗОбС /ред. От
21.05.1996г./.
Твърди се, че имот пл. № 3127, заснет по плана на гр. Велинград
от 1978г. е бил с по-голяма площ, като с регулационен план е бил отреден за
обществени мероприятия - разширение на улица „Св. св. Кирил и Методий“ и парцел VI- за
универмаг, комунално-битови услуги и жилищно строителство в кв.104.
Твърди се, че по-голямата
част от имота е попаднала в разширението на улицата. Западната част от имота,
която представлявала настоящия имот е останала незасегната от разширението на
улицата. Строителство на универмаг не започнало. По предходният план тази част
на имота съставлявала УПИ XI-3127, била урегулирана и отредена „за
търговски дейности“ с частично изменение на регулацията одобрено със Заповед №
657/14.07.2003г. на кмета на общ. Велинград. През 1984г. върху имота бил
изграден комплексен приемателен пункт на „Торгус“ ЕООД /общинско предприятие на
общ. Пазарджик/, като към момента на изграждането сградата е имала статут на
временен строеж, поради липса на отреждане в регулационния план. Към този
момент мероприятието, за което е бил отчужден имотът било реализирано частично
- за разширение на улица, а построяването на универмаг не било реализирано и е
отпаднало. Тази част от имота придобила самостоятелен статут едва към момента
на отреждането на парцел за нея, предвиден за търговска дейност през 2003г.
Твърди се, че с влизане в сила на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ,
ЗБНМ, ЗДИ, ЗС отчуждените собственици Д.П., М.Д.и И.Г..са подали молба по чл. 4
от Закона-вх.№42-04-1107/25.03.1992г./ за възстановяване на останалата,
незасегната от благоустройственото мероприятие част от процесния имот /отчужден
по ЗТСУ/, по която е постановено и Решение № 130/24.04.1992г. от Кмета на Общината
за отказ за възстановяване, поради реализиране на мероприятието.
Сочи, че решението за отказ не е обжалвано в
законоустановените срокове и е влязло в сила.
Счита, че
постановеното по-късно Решение № 40 от 11.06.1998г. от Кмета на Община
Велинград, с което правото им на собственост било възстановено, на основание
отново подадена молба за възстановяване
на собствеността след изменението на ЗВСНОИ с ДВ бр.№107/18.11.1997г. с §2, съгл. който преклузивните срокове по чл. 4
се възстановяват и започват да текат от деня на влизане на закона в сила, е нищожно
и не е произвело правно действие, предвид че не са налице законовите
предпоставки за подаване на молбата.
Твърди, че Община Велинград е участвала като трето лице
помагач в производство по иск с правно основание чл. 108 ЗС с предмет правото
на собственост върху същия имот, на основание реституция по ЗВСОНИ по ЗТСУ,
ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС и наследствено правоприемство, с главни страни Н.Т.Ж., М.А.Д.и
Т.А.Г., настоящи ответници и ищци в предходното производство и ответници А. В.М.и
И. В.М., на страната на ответнците М., по което с влязло в сила на 18.05.2018г.
Решение № 70 от 21.02.2017г., постановено по в. гр. д. № 475/2016 г. на Окръжен
съд Пазарджик,
правото на собственост на ищците и настоящи ответници бил отречено със сила на
пресъдено нещо. Счита, че с влязлото в сила решение е прието, че имотът е
собственост на Община Велинград. По тези причини, следвало да се приеме, че
имотът никога не е напускал патримониума на Държавата и с влизане на Закона за
общинската собственост е придобит от общината по силата на чл. 2, ал.1, т.4 от
ЗОбС / редакцията от 21.05.1996г./. В условията на евентуалност, при допуснато
на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на иска, претендира собствеността на осн.
§ 42 от ЗОбС обн.
ДВ бр. 96 от 05.11.1999г.
Твърди се, че
ответниците оспорват правото на собственост на ищеца, като се снабдили с
нотариални актове за право на собственост върху процесния имот-1../Нотариален акт за право на собственост върху недвижим
имот на Нотариус Симеон Даскалов, акт № 82, том 2, peг. № 3709,
дело № 274/2018 г., с който Н.Т.Ж. и А.Т.Г., били признати за собственици на
основание наследство по закон от общите им наследодатели Т.А.Г. и И.А.Г. на по
1/3 ид.ч. за всеки един от тях и 2./Нотариален
акт за дарение на недвижим имот на Нотариус Георги Халачев, акт № 59, том 2, per. № 1539,
дело № 255/21.09.2016 г., с който М.А.Д., чрез пълномощника си И.Ю.Т. дарила на
И.Ю.Т. 1/3 ид. ч. от имота.
Твърди се, че А.Г.
и Н.Ж. са наследници на претендиращия реституент И.Г. , участвали са в
предходното производство, по което Община Велинград е трето лице помагач и са
обвързани от влязлото в сила решение, с което правата им по наследство и
реституция са отречени, поради което съставеният констативен нотариален акт не
ги легитимира като собственици.
Счита, че по
същите съображения предходното влязло в сила решение поражда действие по отношение на
правоприемника на М.А.Д.-И.Ю.Т. на осн. чл. 226 ГПК и същия не е придобил
правото на собственост по дарение.
Ответниците Н.Т.Ж. и А.Т.Г., в срока по чл.131 ГПК, оспорват иска по
основателност. Считат, че ищецът не е придобил имота по силата на чл.2,
ал.1,т.4 от ЗОбС в първоначалната й редакция, с доводи, че не са налице
законовите предпоставки за това. Съгласно цитираната разпоредба общинска собственост са незастроените парцели, а процесния имот е
бил застроен с масивно строителство
още от 1984г. Макар редакцията на разпоредбата да била изменена през 1999г. и
изискването имотът да е незастроен да е отпаднало, то към този момент
ответниците вече са придобили
собствеността върху имота.
Оспорват твърденията на ищеца относно
придобивното основание и с довод, че след като е построената върху имота
масивна сграда през 1984г. от КСПП гр.Пазарджик и същата е предадена през
1985г. на кооперативна организация, която след това се е преобразувала в
общинска фирма „Търговия и услуги- гр. Пазарджик“,после на 28.06.1991г.
в ОФ „Торгус", след това в ЕООД, е налице хипотезата на чл. 2, ал. 3 ЗОбС,
а именно към датата на влизане на закона в сила сградите са били собственост на
кооперативна организация, поради което не е станал общинска собственост и
прилежащият терен.
Ако
се приемело, че КСПП и следващите организации не били кооперативни, а търговски
дружества, то от 1984г. до 1998г. имотът бил предоставен на общинско
предприятие, впоследствие преобразувано в търговско дружество, ползвал се е от
него, а в последствие изградените върху имота сгради били продадени на други
търговци, като върху тях ответниците установили владение.
Предвид
че имотът се е ползвал от търговски дружества, придобИ.ето му от Общината било
изключено по силата на чл.2 ал.4 ЗОбС, действащ от приемане на закона до настоящия
момент.
След
като имотът не бил с общински или държавен статут било допустимо придобИ.ето му
по давност и заявяват, че са го придобили с
кратката 5-годишна давност /евентуално с обикновената 10-годишна/,
считано от възстановяване на собствеността
с приложеното от ищеца Решение на кмета на Община-Велинград от 1998г.,
до завеждане на иска по чл.108 срещу трети лица А. В.М.и И.В.М., визирани в
приложените от ищеца съдебни решения.
Възразяват, че представеното от ищеца Решение
№ 130 от. 24.04.1992г. на Кмета на Община Велинград е влязло в сила и не следва
да се приема като доказателство за отречени права.
В допълнително представена молба уточнение вх.
№ 1994 от 24.04.2019 г. към насрещната искова претенция, релевират възражения
за недопустимост на предявения от Община Велинград иск с правно основание чл.
180 ЗС по отношение на имот с идентификатор10450.502.322, с доводи за липса на
правен интерес от водене на делото, предвид че между страните не е имало правен
спор.
Сочи
се, че исковата молба е нередовна-не била посочена цена на иска, не било
представено удостоверение за данъчна оценка на имота, не били внесени дължимите
държавни такси, имотът не бил индивидуализиран по актуалния регулационен статут.
Считат, че Общината е обвързана от влязлото в сила Решение № 40 от 11.06.1998г.
на Кмета на Община Велинград, издадена на осн. § 2 ПРЗ на ЗОСОИ, с което е
отменена заповедта за отчуждаване на имота и същият е възстановен на
реституираните собственици и предявеният иск е недопустим. Считат за
недопустимо органът, издал решението да се позовава на неговата порочност, като
предпоставка за предявяване на иск за собственост срещу лицата, които се
ползват от него. Считат, че решението обвързва Общината, която е страна по
него. Считат, че с предприетите срещу тях правни действия ищецът се опитва
неправомерно да обобществи имота на ответниците. Заявяват, че от момента на
влизане в сила на реституционното решение от 1998г. владеят имота на правно
основание годно да ги направи собственици.
Счита за недопустимо предявяването
на настоящия иск от кмета на общината, без за това да е взето решение от
Общинския съвет.
Заявяват, че с решение на Общинския съвет от
1993г. е одобрено изготвяне на план за парцелиране на имотите, попадащи в
квартала на частично реализираното мероприятие, с площи по малки от нормативно
предвидените с позоваване на изключенията по действащите ЗТСУ и ПП на ЗТСУ,
които позволявали урегулирането на имоти в отделни размери под минималните, ако
се намират в централната градска част.
Оспорват твърденията, че Решение № 130 от 24.04.1992г. на Кмета на
Община Велинград за отказ за възстановяване на имота е влязло в сила. Заявяват,
че срещу него е подадена жалба, по която няма произнасяне до влизане в сила на
измененията на ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ,ЗС и единственото пораждащо
правни последици е Решение № 40 от 11.06.1998г.
Считат, че с деактуването на
имотите от Община Велинград през 1998г., същите са придобили статута на имоти
частна собственост и са могли да бъдат придобИ.и по давност.
Позоват се на придобиване на имота
по давност, считано на 11.06.2003г., при упражнявано петгодишно давностно
владение, допълнително с аргумент за възможността да се придобиват имоти частна
общинска собственост в този период по давност.
Считат, че влязлото в сила решение,
на което се позовава ищеца, за да обоснове нищожността на правното основание,
от което праводателите на ответниците черпят права, не ги обвързва, предвид че
е водено между други страни и не се ползва със сила на присъдено нещо в
отношенията между страните по настоящия иск, нито следва да бъде зачетена
обвързващата сила на мотивите, макар
и ищецът да е участвал като трето лице
помагач на страната на ответниците М..
Считат, че със сила на присъдено
нещо се ползва единствено Решение № 49 от 18.05.2018г. по гр.д.№ 1957/2017г. , II г.о. на ВКС, с което е
отменено решението на въззивния съд в частта относно отмяната на издадените на
праводателите на настоящите ответници И.А.Г. и М.А.Д.констативни нотариални
актове № 459, том III,
рег. № 3600, по н.д. № 453/2002г. и № 5, том I, рег. № 795, н.д. №
47/2001г. на Нотариус Георги Халачев и е недопустимо предявяването на настоящия
иск.
Ответникът И.Ю.Т., не представя отговор
на исковата молба, но чрез пълномощника си И.Ю.Т. депозира заявление, с което
се присъединява към отговора на исковата молба, подадена от другите ответници.
В писмено становище преди първото открито съдебно
заседание по проекто-доклада, ответниците излагат, че Община Велинград не може
да черпи права от Решение № 70 от 21.02.2017г. по в. гр. д. 475/2016г. на
Окръжен съд Пазарджик, в което е участвала като трето лице помагач на страната
на ответниците, по което настоящите ответници са били ищци. Същото било „съществено
изменено“ от ВКС с Решение № 49 от 18.05.2018г. по гр. д. 1957 от
2017г. на II
г.о. и с него се възстановили официалните документи за собственост на ищците по
него, които били неправилно отменени с въззивното решение.
Сочат,
че освен това предмет на отхврълителния иск за собственост не бил процесния
имот, а само неправомерно ползваните за търговска дейност два обекта, монтирани
частично в него, поради което правните последици се простирали единствено върху
търговските обекти и отхвърления за тях иск за собственост, но не и върху
имота. По тези съображения решението по него не рефлектирало върху правата им.
Съобразявайки се с окончателното
решение на ВКС и приетото в неговите задължителни мотиви, че ответниците не са
оспорили по никакъв начин правата им на собственост върху имота, както и че
спорът за правото на собственост върху него не бил решен със сила на пресъдено
нещо в полза на предишните ответници, настоящите ответници, в качеството им на
изключителни собственици на имота, в защита на правото си са предявили
негаторен иск против подпомаганата от ищеца страна по гр. д. № 82/2015г. на РС
Велинград. Предприели и действия за ограждане на имота, като поискали издаване
на разрешение за изграждане на ограда.
Индиция, че ищецът също зачитал правото им на
собственост върху процесния имот била издадените документи-скица, удостоверение
за данъчна оценка, за снабдяването на Н.Ж. и А.Г. с констативния нотариален
акт.
Имотът
не бил актуван като общинска собственост по причина влязлото в сила единствено
реституционно решение от 1998г. Поради реализиране на фактическия състав на
реституционното производство имотът бил придобит на валидно правно основание.
Позовават се на издадените Нотариален
акт за право на собственост върху недвижим имот № 82, том II, рег. № 3709, н.д.
277/2018г. и Нотариален акт за дарение № 59, том II, рег. № 1539, н. дело №
255 от 21.09.2016г. Праводателите им от своя страна придобили имота по
реституция с Решение на Кмета на Община Велинград от 11.06.1998г., от
когато установили добросъвестно владение
дори да е налице порок на решението. Ето защо придобили имота с изтичане на
петгодишната давност още през 2003г. През този период не била налице законова
забрана да се придобиват по давност имоти частна общинска собственост. Фактическата власт с намерение за своене, била
упражнявана постоянно, непрекъсвано,
спокойно, явно, несъмнено, израз на което било декларирането на имота,
плащането на данъци, отдаването му под наем наем.
Възразяват да се приеме като доказателство по
делото Решение № 130/ 24.04.1992г. на Кмета на Община Велинград за отказ за
възстановяване, поради реализиране на мероприятието, като заявяват, че не е
влязло в сила. Считат, че дори да е имало някакъв порок в придобивното
основание-в окончателното Решение на Кмета на Общината от 1998г., то самото
Решение било годно правно основание, на което от 1998г. праводателите им придобили
фактическата влас като добросъвестни владелци на възстановения имот, като в
случая намира приложение кратката 5-годишна давност, изтекла още през 2003г.
Твърдят още, че въпреки че в ИМ не се сочи техният имот да е бил актуван като
общински през периода м. юни 1998г. – 2019г, в кориците по приложеното гр. Дело
№ 82/2015г. на РС-Велинград се съдържали множество писмени и гласни
доказателства, че праводателите им са декларирали възстановения си имот на
основание окончателно Решение на Кмета на Общината от 1998г. като техен и добросъвестно
са заплащали на Общината всички данъци и такси за този техен собствен имот.
Твърди се, че в кориците на делото се намират и договори за наем, с които
праводателите на ответниците са отдали под наем два от павилионите, монтирани в
имота им на вече прекратения ЕТ на М.. Считат, че от самото искане за издаване
на съдебно удостоверение за снабдяване на Община Велинград с удостоверение за
данъчна оценка за процесния имот, ставало ясно, че имота е деклариран по
данъчните партиди на ответниците, които били редовни данъкоплатци.
Предявените
субективно пасивно съединени ревандикационни искове са процесуално допустими.
Интересът от предявяването им произтича от твърденията на ищеца за наличието на
правен спор с ответниците, по отношение на притежавано от него материално
субективно право на собственост върху имот, който счита за свой и което
субективно право се оспорва от ответниците чрез снабдяването им с документи за
собственост за имота.
Неоснователни са възраженията на
ответниците, че издаването на удостоверения за данъчна оценка и скици за имота
от общинските служители за снабдяването им с нотариални актове означават
зачитане на правата им от ищеца и липсата на правен спор. Действията на
общински служители, свързани с административното обслужване на населението,
пред които граждани се легитимират като собственици, не обвързват Община
Велинград в качеството й на гражданскоправен субект по спор за собственост и не
означават признаване на права. По отношение на общината тази служители нямат
представителни правомощия, а извършваните административните услуги са в
изпълнение на публичните функции на общината и не я ангажират в качеството й на
частноправен субект, нито пък същите следва да се тълкуват като признаване на
права.
Неоснователни са възраженията на ответниците,
че за ищеца липсва правен интерес от предявявана на настоящия иск, тъй като
следва да се счита за обвързан от постановеното по реда на чл. 1, ал.2 ЗВСНОИ
по ЗТСУ, ЗПИНМ,ЗБНМ, ЗДИ, ЗС от кмета на Община Велинград реституционно решение
от 11.06.1998г.
Макар реституцията на застроени и
незастроени недвижими имоти, отчуждени до 12.04.1990г. по реда на
благоустройствените закони да се извършва по административен ред със заповед на
Кмета на Общината, в това производство Общината не участва като страна, за да
се счита за обвързана от постановения административен акт. Производството е
едностранно- развива се между административния орган и направилия искане за
реституция. В него не се разглеждат спорове за собственост, а Кмета се
произнася по основателността на искането за възстановяване. Съгласно чл. 27, ал. 1 АПК страни в
производството по издаване на индивидуален административен акт са заявителят и
привлечените и встъпили заинтересовани лица. Кметът не е страна в
административното производството, а орган, пред който то се развива. От това
следва, че общината не е имала качеството на участник в това производство по
смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК, поради което при спор за собственост не е
обвързана от постановения административен акт. Общината е самостоятелен
гражданскоправен субект и като такъв е носител на права и задължения. Макар
същата да се представлява от Кмета, действайки в качеството си на органът по реституция
кметът не е натоварен с представителни функции по отношение на общината. Когато
с постановения в реституционно производство административен акт са засегнати
вещни права на общината, тя може да ги защити по общия исков ред, като предяви
иск за установяване на претендираното от нея право. В случай на предявен срещу
нея иск тя също може да установи, че е носител на правото на собственост върху
спорния имот. За общината това е единственият способ за защита срещу
незаконосъобразен административен акт, затова не е налице пречка за
осъществяването на косвен съдебен контрол за законосъобразност на акта при
релевиран от общината довод за това. Косвеният съдебен контрол е средство за
обезпечаване законността в актовете и действията на административните органи и
за отстраняване недействителността на административните актове. Аргумент в
подкрепа на горното се извежда и от нормата на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК,
според която съдът се произнася инцидентно по валидността на административните
актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол. Съдът може да
се произнесе инцидентно и по материалната законосъобразност на акта, когато той
се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в
административното производство по издаването и обжалването му. Такава страна с
оглед на изложеното по-горе за характера на производството пред Кмета се явява
и общината в един исков процес за собственост на възстановени имоти по
благоустройствените закони. Тя е равнопоставена на останалите гражданскоправни
субекти. Нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК е израз и на задължението, установено с
чл. 117 от Конституцията по отношение на съдебната власт, да защитава правата и
законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. В обобщение на изложеното следва, че когато общината
е страна в гражданскоправен спор за собственост, произхождаща от реституция на
имоти, отчуждени по реда на благоустройствените закони, тя не е обвързана от
административния акт за възстановяване в случаите, когато актът е постановен в
едностранно административно производство и е допустимо по нейно искане или
възражение упражняването на косвен съдебен контрол (по чл. 17, ал. 2 ГПК.). В
този смисъл е даденото тълкуване в т. 1 от ТР № 5 от 14.01.2013г. по тълк. дело
№ 5/2011г. на ОСГК на ВКС, приложимо и към настоящия случай, предвид сходството
в хипотезите на възстановяване на земеделски земи и недвижими имоти за благоустройствени
мероприятия, което се извършва по административен ред. Общината би била
обвързана от реституционното решение единствено, ако върху него е упражнен
съдебен контрол, защото в производството пред административния съд органът,
издал обжалвания административен акт, има качеството на страна по делото,
разполага с възможността да ангажира доказателства и да противопостави
възражения, поради което на общо основание съдебното решение произвежда
обвързващо действие по отношение на него, каквото не се твърди и не е се сочат
доказателства да е провеждано.
Неоснователни са възраженията на
ответниците, че производството е недопустимо, предвид че за предявяване на иска
не е взето решение от Общинския съвет. Вземането на такова решение не е
предпоставка за процесуалната легитимация на ищеца. Общината е юридическо лице,
има право на собственост и самостоятелен
общински бюджет съгласно, чл. 14 ЗМСМА, поради което е правосубектна. Същата
може да предявява искове и да отговаря по предявените срещу нея, т.е. притежава
необходимата процесуална дееспособност. Представител на общината е кметът и
правомощията му да предявява искове пред съд му е призната от закона-чл. 30,
ал.4 ГПК, който не поставя допълнителни изисквания като вземане на решение от общинския
съвет. Такива не се съдържат и в ЗМСМА. Разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА, на която вероятно ответниците се позовават е относима към извършваните
материалноправни действия по придобиване и управление на общинско имущество, но
не и до процесуалната дееспособност на общината или представителството й по закон
от кмета, уредено в ГПК.
Неоснователни са възраженията за
нередовност на исковата молба. Имотът е индивидуализиран по актуалния му
регулационен статут по дадени от съда указания с Разпореждане № 952 от
23.05.2019г. по гр. д. 179/2019г. на РС Велинград, които са изпълнени в срок.
Внесена е и дължимата държавна такса, съобразно цената на иска, за което са
представени доказателства. Следва да се посочи, че непосочването на цена на
иска, макар да представлява нередовност на исковата молба, не обуславя недопустимост
на производството. Посочената от ищеца цена на иска не обвързва съда, в чиито
правомощия е да я определи, съобразно правилата на чл. 69 ГПК, с оглед предмета
на делото. Доколкото според цената на иска се определя родовата подсъдност на
делото, за която съдът следи служебно, непосочването на цена на иска не
освобождава съда от задължението му да укаже на страната да представи
доказателства за определянето й, което е сторено. По делото е представена
данъчна оценка и въпросът за цената на иска, родовата подсъдност и дължимата
държавна такса е стоял на вниманието на Районен съд Велинград, по които се е
произнесъл.
Съдът като обсъди доводите и
възраженията на страните и като прецени събраните по делото доказателства,
счита за установено следното от фактическа страна:
Ответниците се легитимират като
собственици на ПИ с идентификатор №
10450.502.322, по КККР на гр. Велинград, одобрени със Заповед
РД-18-1214/06.06.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Велинград, общ. Велинград,
обл. Пазарджик, ул. „Св. Св. Кирил и Методи“ № 12, с площ от 128 кв.м., трайно
предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за
търговски обект, комплекс, стар идентификатор - няма, номер по предходен план -
3127, квартал 134, парцел XI, при съседи: 10450.502.324, 10450.502.3331,
10450.502.321, 10450.502.1299, който е идентичен с имот, находящ се в гр.
Велинград, кв. Лъджене, ул. „Св. св. Кирил и Методий“ № 8, представляващ дворно
място, съставляващо ПИ № 3127 в кв. 134 по регулационния план на гр. Велинград,
одобрен с Решение № 91/16.04.2004 г. на ОбС Велинград, с площ по акт за собственост
150 кв.м. Основават правото си на собственост на Нотариален акт от
17.07.2018г. № 82, том II, рег. № 3709, н.дело №
277/2018г. на нотариус Симеон Даскалов с район на действие Районен съд
Велинград, по силата на който на Н.Т.Ж. и А.Т.Г. са признати за собственици на
основание наследяване по закон от общите им наследодатели И.А.Г. и Т.А.Г. на по
1/3 идеална част за всеки от тях от имота и на Нотариален акт за дарение на
недвижим имот от 21.09.2016г. № 59, том II, рег. № 1539, н. дело № 255/21.09.2016г. на
нотариус Георги Халачев, с район на действие РС Велинград, с който М.А.Д.му
дарява останалата 1/3 ид. част от имота. Имотът е част от отчуждения със
Заповед № 1399 от 9.11.1980г. на ОНС-Пазарджик имот пл. № 3127 в кв. 134 по РП
на гр. Велинград по РП на гр. Велинград от
1978г., одобрен със Заповед 811/07.07.1978г., бивша собственост на А.П. и С.П..
Ответниците
Н.Т.Ж. и А.Т.Г. са наследници на И.А.Г.-тяхна майка, починала на 24.09.2005г.,
видно от представеното удостоверение за наследници-л.14 и съпруга й, починал
след нея-Т.А.Г.. Праводателката им, заедно с праводателката на ответника И.Ю.Т.,
са наследници на бившите собственици на имот пл. № 3127,, кв. 141 по ЗРП на гр.
Велинград от 1978г.-С.П. и А.П.. Имотът е отчужден със заповед № 1399 от
09.11.1980г., изменена със заповед № 932/18.05.1982г. относно дължимото
обезщетение, на осн. чл.98 от ЗТСУ /отм./, за разширение на улица „Кирил и
Методий“ и построяване на „Универмаг“, което обстоятелство не се оспорва от
страните. По данни на свидетелите Б.Г.и И.Ж.имотът е бил застроен, като съществувалата
в имота сграда е съборена за реализиране на мероприятието.
Според приетото заключение на вещото
лице по назначената съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, която
съдът кредитира, разширението на улица „Кирил и Методий“ е реализирано, като не
е изпълнена цялата ширина на улицата, както е предвидено по регулационния план
на гр. Велинград от 1978. Изграждането на „Универмаг“ не е започвало и не е
реализирано. По регулационните планове на гр. Велинград от 1978г., респективно
от 1983г, имот пл. № 3127 в кв. 134 е с по-голяма площ. Източната част на имота
е попаднала изцяло в разширението на улицата, а западната с площ от около 150
кв. м. по документи и 128 кв. по графика и скица от СГКК, е останала незасегната от улицата и за тази
част, означена също с пл. № 3127, по-късно във времето е направено изменение на
регулацията и със зелен цвят на плана от 1983г. е нанесено отреждане: парцел XI-3127, за търговска дейност. Това изменение е
одобрено със Заповед № 657/14.07.2003г. на кмета на Община Велинград. В последващия
план за регулация на централната градска част на гр. Велинград, одобрена с
Решение № 91/16.004.2004г. имотът е нанесен
със същия планоснимачен номер, като е отбелязано същото отреждане, а именно
парцел XI-3127-за търговска дейност.
След разширението на улица „Св, св.
Кирил и Методий“, върху оставащата
незасегната част от имота, върху която е следвало да попада търговският
обект е взето решение за изграждане на комплексно приемателен пункт, който да
се предостави за стопанисване на КПСС-гр. Пазарджик. Същият е изграден на
16.05.1984г. и е приет от приемателна комисия с протокол от 21.05.1984г. Това обстоятелство
се установи от представения по делото протокол на приемателната комисия-л. 104 по
делото, от СТЕ и от показанията на свидетелите, които са непротиворечиви, че преди
1989г. на мястото е имало изградени павилиони за магазин „Кореком“ и химическо
чистене.
Върху имота понастоящем попадат четири
сгради с идентификатори 10450.502.322.1, 10450.502.322.2, 10450.502.322.3 и 10450.502.322.4
без вписвания на данни за собственост. Според заключението на вещото лице
сградите са масивни: изградени са на ивична
бетонова основа, върху бетонова плоча с тухлени носещи стени, плосък покрив с
покривни плоскости и стъклена масивна витрина. Тези постройки представляват
временни строеж, поради това, че по време на изграждането им и въвеждането в експлоатация
на „Комплекнно-приемателен пункт“, за остатъчната част от имот пл. № 3127, кв.
134 няма обособяване на самостоятелен парцел, както и отреждане за него. Това
става значително по-късно във времето, праз 2003г., когато се записва частта,
останала след разширението на улицата със същият пл. № 3127 и за нея се отрежда
парцел XI-3127 за търговска дейност.
Според показанията на вещото лице,
изградените постройки са здраво прикрепени към земята и отделянето им е
невъзможно без да се повредят, при което ползването според основното им
предназначение би било невъзможно.
Според показанията на свидетелката
Даниела Калпазанова изградените върху имота постройки съществуват в
състоянието, в което са съществували преди 1989г. Съдът кредитира показанията
на свидетелката, които не се опровергават от останалите гласни доказателства и които
относно обстоятелството дали същите представляват преместваеми съоръжения, или
са трайно прикрепени към земята, се подкрепят от заключението на вещото лице.
След влизане в сила на ЗВСНОИ по ЗТСУ,
ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, наследниците на отчуждените собственици са поискали
възстановяване на незасегнатата от благоустройственото мероприятие част от
имота.
С решение № 130 от 24.04.1992г. на
Кмета на Община Велинград възстановяване
на собствеността е отказано. Макар по делото да не са приложени доказателства кога е връчено, видно от
представената пред областния управител
област Пловдив жалба от 21.12.1997г., от М.А.Д.,Д.А.П. и И.А.Г. по повод
постановения отказ за възстановяване, в която е посочено, че към жалбата се
прилага Решение № 130 от 24.04.1992г., съдът счита, че същото е било връчено на
праводателите на ответниците към този момент и не е обжалвано в срока по чл. 4
пред окръжния съд.
На 11.06.1998г. е издадено последващо
Решение № 40 на Кмета на Община Велинград, с която по искане на М.А.Д.,Д.А.П. и
И.А.Г. правото им на собственост, върху имот № 3127 в кв. 141 от ЗРП на
гр.Велинград, бивша собственост на техните наследодатели А.и С.П. е
възстановено.
По предявен на 26.11.2012г. пред РС
Велинград иск от Н.Т.Ж., А.Т.Г., Т.А.Г. /починал в хода на делото на 05.09.2015г.,
наследен от Н.Ж. и А.Г./ и М.А.Д.против И.В.М.и А. В.М.иск с правно основание
чл. 108 ЗС за установяване, че ищците са собственици на имот № 3127 в кв. 141
от ЗРП на гр. Велинград, идентичен с процесния и върху поставените върху него
павилиони за търговска дейност и осъждане на ответниците да предадат владението
на ищците, настоящият ищец Община Велинград е участвала като трето лице помагач
на страната на ответниците М.. Предмет на делото е както правото на собственост
върху останалата част от недвижимия имот, така и върху разположените в него
постройки, а не само постройките и това се установява от приложеното към гр. д.
№ 179/2019г. гр. д. 82/2015г.на РС Велинград. Производството по делото е
приключило с Решение № 49 от 18.05.2018г. по гр. д. 1957 от 2017г. на ВКС,II, г.о., с което е отменено Решение № 70 от 21.02.2017г. по в. гр. д.
475/20196г. на Окръжен съд Пазарджик, единствено в частта, с която са отменени
констативните нотариални актове на ищците. В частта, с която въззивният съд се
е произнесъл по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на
процесния имоти и разположените върху него сгради касационната инстанция не се е занимавала. С
въззивното решение искът е отхвърлен. Прието е, че ищците не са доказали
правото си на собственост върху имота на твърдяното от тях правно основание
реституция и наследствено правоприемство, тъй като отчужденият със Заповед №
1399/09.11.1980г., изменена със заповед № 932 от18.05.1982г., на осн. чл. 98
ЗТСУ имот не е възстановен на
наследниците на А.и С.П., защото решението, на която се позовават- № 40 от
11.06.1998г. е нищожно, като постановено по недопустимо производство. В производството
по делото въззивният съд, по реда на косвения съдебен контрол, се е произнесъл
по валидността на административния акт за реституция, който настоящите
ответници са посочили като правно основание за придобиване на правото на
собственост от праводателите им и го е
отрекъл. Предвид че този въпрос е стоял на вниманието на гражданския съд, с
оглед въведен правнорелевантен факт, не е в правомощията на настоящата
инстанция да го обсъжда отново и да пререшава спора по въведени от ответниците,
ищци в предходното производство, възражения, основани на същия факт. По отношение на ответника И.Ю.Г., който се
явява правоприемник на М.Д.и правоприемството е настъпило в хода производството
по предходното дело, е приложима разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК и постановеното
решение, с което правото на праводателката му е отречено на основание
реституция и наследствено правоприемство го обвързва.
Не
се установи по безспорен начин, че след издаването на второто реституционно
решение праводателите на ответниците са установили фактическата власт върху
имота с намерението да го своят. Според
показанията както на свидетелите на ищеца, така и на свидетелите на ответниците
още преди издаване на Решение № 40 от 11.06.1998г. на Кмета на Община Велинград
два от изградените върху имота павилиони
са се ползвали от И.и Вангел М., според свидетелката Калпазанова
първоначално на облигационно основание, а впоследствие са били закупени чрез
приватизационна сделка, а останалите от други лица. Не си събраха доказателства
ответниците да са извършили действия, демонстриращи владение спрямо намиращите
се в имота ползватели на постройките, нито спрямо настоящия ищец Община
Велинград. Установяването на фактическата власт предполага извършване на
действия, чрез които се осъществява съдържанието на придобиваното право и
същите да са станали известни на лицата, по отношение на които се демонстрира
намерението за своене. Снабдяването с констативни нотариални актове не може да
се счита за установяване на владение и манифестиране на намерение за своене, макар и
същите да са вписани. Вписването се състои в даване на гласност на подлежащите
на вписване актове по начин, предвиден в Правилника за вписванията – чрез
подреждане на подлежащите за вписване актове в достъпни за гражданите книги и
възможност гражданите да правят справки по тези книги. В Правилника за
вписванията не е предвидено задължение за правните субекти да следят за
съдържанието на книгите за вписване, а в закона не е установена презумпция, че
те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на ПВ актове. Ето
защо вписването на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК не е
действие на довеждане до знанието на останалите лица на намерението се свои
имота. Още по-малко подобна последица може да се свърже с факта на самото
снабдяване с констативен нотариален акт. Инициирането на нотариалното
производство за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост не е
израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги
насочено и демонстрирано спрямо собственика на владяната вещта, а не спрямо
трети лица в т.ч. и Нотариуса.
Не може да се счита, че такова действие е декларирането
на имота като собствен, след снабдяване с констативните нотариални актове пред
общинските власти и плащането на данъци за него, предвид че тези действия са в
изпълнение на административни задължение.
Относно обстоятелството, че след
издаване на Решение № 40 от 11.06.1998г. са отдавани под наем заварените в
имота павилиони, свидетелските показания са противоречиви. Действително от
страна на ответниците са предявявани претенции за плащане на наеми на
находящите с в имота обекти от част от заварените ползватели, които са повод за
завеждане на иск за собственост и образуване на приложеното гр. д. 82/2015г. на
РС Велинград. Но доколкото под наем може да бъде отдавана и чужда вещ, не може
да се счита, че с това действие или по-точно с претенцията за плащане на наем
се установява фактическа власт или се демонстрира намерение за своене.
При така установената фактическа
обстановка, съдът счита следното от правна страна:
С
отчуждаването на имота през 1980 г. за благоустройствени мероприятия по реда на
чл. 98 ЗТСУ /отм./ същият е преминал в патримониума на държавата. Процедурата
по отчуждаване не се оспорва от ответниците, поради което отчуждителното
производство е породило своя ефект. С § 7, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА /в сила от
17.09.1991г./ са обявени за собственост на общините незастроени парцели и имоти в селищните
територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени
и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение
на подлежащите на връщане на предишните им собственици.
С влизане в сила на ЗВСНОИ по ЗТСУ,
ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се дава възможност на бившите собственици на
застроени или незастроени имоти, отчуждени до
21.04.1990 г. по някои от посочените закони да поискат възстановяването им, ако
сградите съществуват към деня на влизане на закона в сила, а ако не съществуват – дворното
място да може да се урегулира самостоятелно и ако мероприятието, за което е
отчужден имотът, да не е фактически започнало.
Отчуждаването
по благоустройствените закони е винаги за конкретно мероприятие на конкретен
инвеститор, предвидено със застроителния и регулационен план, което предполага
осъществяването на нов строеж. Целта на реституционния закон е да възстанови
собствеността върху тези недвижими имоти, в които към момента на влизането му в
сила не е започнало осъществяване на мероприятието. Под това понятие следва да
се има предвид извършването в отчуждения имот на определени строителни работи,
съответни на съдържанието на конкретното предвидено с плана мероприятие,
независимо от степента на неговата завършеност / Решение № 262 / 22.12.2014 г. по гр. д. № 1155 /
2014 г., І г.о./. Релевантно е започналото осъществяване на мероприятието без
да е необходимо същото да е завършено изцяло. Ако имотът е отчужден за построяването на два или
повече самостоятелни обекти и при влизане в сила на закона фактически е започнало
или е реализирано строителството само на един от обектите, незасегнатата от
строителството част подлежи на възстановяване, ако отговаря на изискванията за
обособяване на самостоятелен парцел.
В случая се установи, че е реализирано
единствено мероприятието за разширение на улица „Св. св. Кирил и Методий“, но
не и за изграждане на предвидения в регулационния план „Универмаг“. От
незасегната част от отчуждения имот обаче не е останала част, подлежаща на самостоятелно
урегулиране съобразно действащите правила на ЗТСУ /отм./, във вр. чл.54, ал. 1 ППЗТСУ /отм./,
към момента на влизане в сила на реституционния закон. Съобразно заключението
на вещото лица останалата незасегната част от имота е с размери според КККР на
гр. Велинград 128 кв. м., а според представените документи за собственост 150
кв. м., което под предвидения нормативен минимум от 500 кв. м. за курортните
места, какъвто е гр. Велинград. Не се установи от имотът да е образуван
съсобствен парцел, отговарящ на нормативните изисквания или към него да е
присъединен част от съседен имот. Към датата на влизане в сила на ЗВСНОИ на ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС имотът не е
урегулиран. Изменение на регулационния план с предвидено отреждане за имота е
извършено едва през 2004г. Ето защо, съдът счита, че към момента на влизане в
сила на реституционния закон, оставащата незасегната от благоустройственото
мероприятие част от имота, не е подлежала на възстановяване.
С влизане в сила на ЗОбС /01.06.1996г./,
по силата на чл. 2, ал.1, т.4 Община
Велинград придобива оставащата незастроена част от отчужденият имот.
Неоснователни са възраженията на ответниците, че не са налице законовите
изисквания, предвид че към този момент имотът е вече застроен. Установи се, че
след отчуждаването на имота изградената върху него жилищна сграда е съборена.
Не представлява застрояване изграждането на четирите павилиона върху терена,
макар и същите според заключението на вещото лице да са масивни сгради,
изградени на ивична бетонова основа, предвид че в застроителния план не са
предвидени като сгради с постоянен статут. За постройките не са издавани строителни книжа. Преценени в съвкупност, тези обстоятелства
дават достатъчно основание да се приеме, че се касае за временни постройки по
смисъла на чл. 120, ал.4 ППЗТСУ/ отм./. Когато върху имота са построени
временни постройки, той не може да се третира като застроен, тъй като
изграждането им не води създаването на качествено нов обект на собственост,
след като постройките нямат траен устройствен статут – не представляват обекти
на основното или допълващото застрояване на терена, съобразно отреждането му по
плана. Изградените по реда на отменения чл. 120, ал.4 ППЗТСУ постройки се разрешават по изключение, за
задоволяване на временни нужди, и подлежат на премахване от ползвателя след
изтичане на срока за ползването им или при заемане на терена за предвиденото по
плана строителство. При настъпване на визираните в чл. 120, ал.4 ППЗТСУ/ отм./
предпоставки ползвателят на постройките няма противопоставимо на собственика на
терена право да държи същите в имота. Поради това не може да се приеме, че
наличието на временни постройки, изградени в отчуждения имот, представлява
застрояване, което променя статута на имота. Застрояването предполага
осъществяване на строителство за реализиране на конкретното мероприятие, за
което имотът е отчужден. В конкретния случай теренът не е загубил
самостоятелния си характер и не е придобил обслужващо сградите предназначение. Трайното
прикрепване на постройките към терена не променят характера им на временни
постройки и не създава за тях постоянен градоустройствен статут, тъй като
законът – ЗТСУ / отм./, ППЗТСУ/ отм./ и ЗУТ, не предвижда такава възможност. В подкрепа на този извод е и обстоятелството,
че теренът е бил предоставен до реализиране на мероприятието по изграждане на
„Универмаг“ за временно строителство на комплексно приемателен пункт
на КПСС-Пазарджик.
Неоснователно е възражението, че е налице
изключение за придобиването съобразно чл. 2, ал. 3 ЗОбС в първоначалната му
редакция. Не се установи, че организацията, която е извършила строителството е със
статут на кооперация или кооперативна организация. Такъв извод не следва от
представените по делото от ответника доказателства за регистрация на Общинско
предприятие „Торгус“, което според представеното Решение № 3338 от 28.06.1991г.
по гр. д. 2730/1991г. на Окръжен съд Пазарджик е правоприемник на поделение
„Свежест“ към Общинска фирма „Търговия и услуги“ Пазарджик, което е качествено
различен субект от кооперациите или кооперативните организации.
Неоснователно е и възражението, че дори да се
приеме, че организацията, на която са предоставени постройките в имота е
общинска фирма, преобразувана в последствие в еднолично дружество с ограничена
отговорност с общинско участие, в чийто капитал са включени в процесните
постройки, след приватизирането им, същите са напуснали патримониума на
държавата, респективно общината и от 1998г. се владеят от ответниците, които ги
придобиват с кратката петгодишна давност.
Предоставянето на постройките за
стопанисване на стопанска организация, преобразувана в последствие в общинско
предприятие, изключва придобиването на собствеността от общината единствено
върху постройките, но не и върху терена. Предвид временният им характер, имотът
няма обслужващо предназначение по отношение на сградите.
Както се посочи по-горе фактическа власт
върху имота и върху разположението върху него постройки не се установи да е
упражнявана от ответниците. Освен това установяването
на фактическата власт върху постройки с намерението за своене, означава
установяване на фактическата власт върху терена до съдържанието на ограниченото
вещно право същият да се ползва за
обслужване на постройката, а не в пълен обем, както считат ответниците.
В допълнение, за да се придобие по
давност една вещ, същата следва да е
годен обект на правото и това да е позволено от закона. Когато се касае за
придобиване на недвижим имот или част от недвижим имот следва да се съблюдават
императивните изисквания на действащите закони относно изискванията за лице и
площ, за да се счита, че са фактически и правно обособени, както и позволява ли законът
придобиването им.
Действащата
към 1998г, когато се твърди от ответниците, че е установена фактическата власт
процесният имот, редакция на ЗТСУ-чл. 59, съдържа нормативна забрана за
придобиване на реално определени части от дворищно-регулационни парцели.
Разпоредбата е изменена с ДВ, бр. 34 от 2000 г., в сила от 1.01.2001г.. Според
новата редакция, реално определени части от поземлени имоти в границите на
населените места могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само
ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с
правилника за прилагане на закона, или ако при урегилиране на
неурегилирани поземлени имоти частта от поземления имот се присъединява към
съседен имот- за упълномеряването на маломерни неурегулирани поземлени имоти с части
от съседни имоти или от съседни неурегулирани поземлени имоти се създават
съсобствени урегулирани поземлени имоти, а оставащата част отговаря на
изискванията за минимални размери за площ и лице или също се присъединява към
съседен имот. В случая тези хипотези не са налице. Оставащата част от имота е с
площ по-малка от изискуемата по чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./, във вр. чл. 54, ал.
1 ППЗТСУ /отм./ за минимална площ. След влизане в сила на промяната на чл. 59
ЗТСУ /отм./ до изтичане на твърдения от ответниците петгодишен давностен срок
на 11.06.2003г. не е установено да са внасяни промени в имота за
упълномеряването му. Ето защо периода 11.06.1998г. до 11.06.2003г. придобивна
давност изобщо не е текла. От последващото
самостоятелно отреждане на имота със Заповед
№ 657/14.07.2003г. също не може да се счита, че имотът е придобил фактическа
или правна обособеност. Не се представиха доказателства имотът да е упълномерен и до момента, поради
което и след влизане в сила на тази заповед и въпреки отразяването му в
следващия регулационен план давност не текла.
Съобразно гореизложеното е безпредметно
да се обсъжда дали владението е добросъвестно или обикновено. За пълнота обаче
следва да се посочи, че добросъвестно е владението установено на правно
основание, годно да прехвърли или учреди вещни права. Годно правно основание са всички юридически актове
с транслативен ефект, които са валидни. В случая обаче заповедта, на която
ответниците се позоват е нищожна, което обстоятелство е установено в
производството по приложеното към настоящото гр. д. № 82/2015г. на РС
Велинград, поради което не може да се счита, че е налице добросъвестно
владение.
По
този съображения съдът счита, че с влизане в сила на Закона за общинската
собственост на 01.06.1996г. Община Велинград е придобила собствеността върху оставащата,
незасегната част от благоустройственото мероприятие от отчуждения по реда на
чл. 98 ЗТСУ /отм./ имот пл. № 3127 в кв. 134 по РП на гр. Велинград, одобрен
със Заповед № 811/07.07.1978г., идентичен с
процесния имот 10450.502.322 по КККР на гр. Велинград, одобрени със
Заповед РД-18-1214/06.06.2018г. на ИД на АГКК, по силата на чл. 2, ал. 1, т. 4 в
първоначалната му редакция и искът с правно основание чл. 108 ЗС е основателен
в установителната му част, поради което следва да се уважи.
Предвид че, както се установи от свидетелските
показания понастоящем имотът не се владее от ответниците, искът е неоснователен
в осъдителната му част и искането да бъдат осъдени ответниците да предадат имота
следва да се отхвърли.
Разноските
в производство следва да се присъдят съобразно изхода на спора, приключил с
уважаване на иска в установителната част и отхвърлянето му в осъдителната, като
се разпределят между страните. В случая право на разноски имат и двете страни.
По
делото ищецът е представил доказателства за заплатени разноски, както следва:
държавна такса в размер на 161,28 лв., депозит за вещо лице по допуснатата СТЕ
в размер на 200,00 лв., 10,00 лв. за издадените две съдебни удостоверения и
1200,00 лв. възнаграждение за процесуално представителство по сключения между Община
Велинград и адв. Г.- АК Пловдив договор за правна защита и съдействие/л.257 по
делото/, платени по банкова сметка.
Ответниците са представили
доказателства за платени по банков път разноски за адвокатско възнаграждение в полза
на адв. Л. по сключен договор за правна защита и съдействие по гр.
д. 179/2019г. на РС Велинград, както и за депозит за вещо лице в размер на
100,00 лв. по допуснатата от съда по делото СТЕ.
Предвид отхвърлянето на иска в
осъдителната част, на ищеца се дължат половината от сторените разноски в
производството за процесуално представителство, или 600,00 лв., половината от внесените
таксите за издадените удостоверения, или 5,00 лв. и половината от внесения депозит за вещо лице, или 100,00 лв. По отношение разноските за държавна такса, искането
следва да се уважи до размера от 25,00 лв., предвид че съобразно цената на
иска, определена като 4% от ¼ от данъчната оценка на имота, дължимата
държавна такса е 50,00 лв.. В случая ищецът е надвнесъл държавна такса, но недължимо
платения размер не следва да се възлага в тежест на ответника, като разликата
над дължимият размер ищецът може да поиска да му бъде възстановена.
Общо дължимите разноски, които
ответниците следва да заплатят в полза на ищеца са 730, 00 лв.
На ответника се дължат разноски в
размер на 300,00 лв. за процесуално представителство по делото и 50,00 лв.
разноски за депозит за вещо лице.
Общо дължимите разноски, които ищецът
следва да заплати в полза на ответниците са 350,00 лв.
Поради гореизложеното, настоящият
състав на Районен съд Велинград:
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Н.Т.Ж., ЕГН: ********** ***, А.Т.Г., ЕГН: **********,*** и И.Ю.Т.,
ЕГН: **********,***, ЕИК: ********* е собственик на следния недвижим имот: поземлен
имот с идентификатор № 10450.502.322,
по КККР на гр. Велинград, одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, находящ
се в гр. Велинград, общ. Велинград, обл. Пазарджик, ул. „Св. Св. Кирил и
Методи“ № 12, с площ от 128 кв.м., трайно предназначение на територията -
урбанизирана, начин на трайно ползване - за търговски обект, комплекс, стар
идентификатор - няма, номер по предходен план - 3127, квартал 134, парцел XI,
при съседи: 10450.502.324, 10450.502.3331, 10450.502.321, 10450.502.1299, който
е идентичен с имот, находящ се в гр. Велинград, кв. Лъджене, ул. „Св. св. Кирил
и Методий“ № 8, представляващ ДВОРНО МЯСТО, съставляващо ПИ № 3127 в кв. 134 по
регулационния план на гр. Велинград, одобрен с Решение № 91/16.04.2004 г. на
ОбС Велинград, с площ по акт за собственост 150 кв.м., на осн. чл.2, ал.1, т.4
от ЗОбС / редакцията от 21.05.1996г./, като ОТХВЪРЛЯ
искането за предаване на владението от Н.Т.Ж., А.Т.Г. и И.Ю.Т. по отношение на
имота.
ОСЪЖДА на Н.Т.Ж., ЕГН: ********** ***, А.Т.Г., ЕГН: **********,***
и И.Ю.Т., ЕГН: **********,*** да заплатят на Община Велинград, ЕИК: *********
разноски в размер на 730,00 лв. /седемстотин и тридесет лева/.
ОСЪЖДА Община Велинград, ЕИК:
********* да заплати на Н.Т.Ж., ЕГН: ********** ***, А.Т.Г., ЕГН: **********,***
и И.Ю.Т., ЕГН: **********,*** разноски в размер на 350,00 лв. /триста и петдесет
лева/.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд Пазарджик.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Иванка
Пенчева