Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 04.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           П. ГЕНЕВ

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 1039 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 471295 от 15.08.2018 г., постановено по гр. д. № 26373/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 164 състав, е признато за установено по предявения от ищеца отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че П.В.Т., с ЕГН **********,***, чрез район „Младост“ сумите от: 3845.79 лв., представляваща наем за апартамент в гр. София, ж. к. „**********, ап. 75, дължим за периода от 15.08.2008 г./ датата на падежа на първия дължим наем/ до 15.05.2013 г. /падежната дата на последното изискуемо вземане, за което е изтекъл тригодишния давностен срок/; 310.05 лв., представляваща дължимата такса „ТБО“ в периода от 30.11.2009 г. до 30.05.2013 г.; 2224.94 лв., представляваща законната лихва върху главницата за наем, дължима за периода от 05.08.2008 г. до 15.05.2013 г. и 158.37 лв., представляваща дължимата законна лихва върху погасената по давност главница за такса „ТБО“, начислена в периода от 30.11.2009 г. до 30.05.2013 г., поради погасяване на вземанията по давност, като е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска в останалата му част до пълния предявен размер от 8199.39 лв., или за сумата от 1660.24 лв., ведно със законната лихва за забава върху нея. Прекратено е частично производството, по предявения иск по чл. 124, ал.1 от ГПК, по отношение на сумите от 4307.17 лв., дължими на „Софийска вода“ АД и 288.86 лв. дължима на „Топлофикация София“ АД, като недопустим, поради липса на правен интерес и предявяването му срещу ненадлежен ответник. С решението е осъден П.В.Т. *** на основание чл. 78, ал.2 и 3 от ГПК сумата от 60.58 лв., представляваща съдебни разноски, сторени в производството.

Срещу решението, в частта, в която е прието за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите от 3845.79 лв., представляваща наем, 310.05 лв., представляваща дължимата такса „ТБО“, 2224.94 лв., представляваща законната лихва върху главницата за наем, както и 158,37 лв., представляваща дължимата законна лихва върху погасената по давност главница за такса „ТБО“, е подадена въззивна жалба от Столична община, чрез район „Младост“, чрез юрк. Н.Г., надлежно упълномощена от кмета на Столична община, като са изложени съображения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, което било постановено в противоречие на материалния закон. Във въззивната жалба са изложени твърдения, че съдът правилно преценил, че с оглед на събраните по делото доказателства страните са били обвързани по силата на договор за наем, но неправилно бил приложил разпоредбите на чл. 115 и 116 от ЗЗД и признал, че част от задълженията били погасени по давност. Посочва се, че в случая имало признание на задължението посредством депозираната молба от ответника за разсрочване на задължението, като в случая нямало значение, че в искането на разсрочване на плащането не били конкретизирани сумите. Посочва се, че в случая, тъй като длъжника не бил заявил коя конкретна част от дълга желаел да погаси разсрочено е заявил, че желае да погаси целия дълг, поради признанието тригодишният давностен срок бил прекъснат. Претендира разноски.

Въззиваемата страна П.В.Т. не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК и не ангажира доказателства. Пред въззивния съд страната не се явява, не изпраща процесуален представител и не взема становище.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата подадена от Столична община, чрез район „Младост“, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумите обективирани в заповед № РД-58-5/23.06.2015 г. на кмета на район „Младост“, както и в извлечение по сметка за жилищен наем и за „ТБО“, доколкото същият изрично посочва, че няма никакви задължения към ответника по делото.

Настоящата въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 164 състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение на правилността му намира следното:

По делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че към датата на издаване на заповедта РД-58-5/23.06.2015 г. ищецът е наемател по силата на заповед № 41/30.01.1986 и сключени договори за наем от 31.01.1986 г. и от 28.11.2000 г. на общинско жилище, намиращо се в гр. София, ж. к. „Младост“ 1, бл. *******. Между страните не се спори, че ищецът към датата на завеждане на исковата молба е бил в процедура по опразване на процесния имот, за които са били сключени посочените договори за наем.

По делото е представен договор за наем по Закона за общинската собственост от 28.11.2000 г., сключен между ищеца и ответника, на основание заповед № 41/30.01.1986 г., по силата на който е отдаден за ползване под наем двустаен с бокс ап. № *******бл. *******. В чл. 2 от договора е предвидено, че наемната цена е в размер на 22.77 лв., платими всеки месец до пето число на следващия месец, а в чл. 2.1 е предвидено, че наемната цена била нормативно определена и се актуализирала автоматично с промяна на нормативната уредба. От представения протокол за определяне на фактическата цена, съгласно Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община за процесното жилище е определена наемна цена в размер на 67.47 лв. за кв. м.

Представена е заповед № РД-58-5/23.06.2015 г. на кмета на район „Младост“, съгласно която е прекратено наемното правоотношение с домакинството на ищеца, като в заповедта е посочено, че задълженията на ищеца към момента на издаване на заповедта възлизали на 7547.33 лв. вкл. законна лихва наем /от м.09.2008 г. –м.05.2015 г./, 652.06 лв. вкл. законна лихва за ТБО-21 вноски /от 2009 г. до 2014 г./, 288.86 лв. задължения към „Топлофикация София“ ЕАД /от м.06.2014 г. –м.04.2015 г./, както и сумата от 4307.17 лв., представляващи задължения към „Софийска вода“ ЕАД.

По делото е представена служебна бележка от 05.05.2016 г. издадена от ответника, в която е посочено, че същата се издавала на П.В.Т., наемател в общинско жилище, находящо се в гр. София, ж. к. „Младост“ 1, бл. *******, че имал финансови задължения към ответника в размер на 9694.34 лв. към 27.04.2016 г., както следва за наем на общинско жилище - 8898.38 лв., от който главница 6274.74 лв., и лихва 2623.67 лв., такса за битови отпадъци в общинско жилище – 588.72 лв. главница и 207.24 лв. лихва.

Представени са извлеченията от сметки на ответника за задълженията на ищеца към 27.04.2016 г. за жилищен наем – главница в размер на 6274.74 лв., лихва в размер на 2623.67 лв., както и извлеченията от сметки на ответника за задълженията на ищеца към 27.04.2016 г. за ТБО - главница в размер на 588.72, лихва в размер на 207.24 лв. В извлеченията са посочени както размера на дължимата главница за наем, падежа на задължението, дължимата лихва, така и размера на всяка дължима главница за такса битови отпадъци, падежа на задължението и дължимата лихва.

По делото е представено писмо с изх. № ЖН-9401-1/3/ от 20.02.2015 г. от ответника, получено от ищеца на 25.03.2015 г., в което е посочено, че към момента на издаване на писмото във връзка с ползването на процесното жилище ищецът имал следните задължения: наем в размер на 7134.94 лв. / за периода от м.09.2008 г. –м.02.2015 г./ вкл. законна лихва; ТБО-22 вноски в размер 675.19 лв. вкл. законна лихва /за периода от 2009 г. до 2014 г./; 38.43 лв. към „Топлофикация София“ ЕАД /за периода от м.06.2014 г. –м.11.2014 г./; 4134.43 лв., представляващи задължения към „Софийска вода“ ЕАД; 285 задължения към ЕС /за периода м.06.2013 г. до м.12.2014 г./. С писмото ищецът е уведомен, че неплащането на наемна цена или консумативни разноски за период от 3 месеца е основание за прекратяване на договора за наем и му е предоставен срок от 20 дни от получаване на писмото за представяне на квитанции за плащане на консумативите.

Представено е и писмо с вх. № ЖН-9401-1/6/ от 22.12.2015 г., което ищецът е депозира в деловодството на ответника, с което ищецът е помолил да бъде определен начин на разсрочено плащане на старите сметки, както и да бъде отменена заповедта за прекратяване на наемното правоотношение и да бъде прекратено делото в АССГ.

В настоящият случай по делото е установено, че през процесния период страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, а именно договор за наем, установен е както размерът на месечните задължения за наем, така и размерът на задълженията за такса битови отпадъци, като по делото е установено, че същите не са били заплатени от ищеца, както е установен и размерът на дължимата законна лихва за забава. Спорни пред въззивния съд се явява единствено въпроса дали част от задълженията на ищеца са били погасени по давност.

Неоснователни се явяват изложените във въззивната жалба твърдения, че в случая имаме признание от страна на ответника на задълженията му, поради което приложение следвало да намери разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 111 б. в от ЗЗД вземанията за наем се погасява с изтичането на тригодишна давност. Според чл. 116 б. „а“ от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Постоянна е практиката на ВКС, която настоящият въззивен съдебен състав споделя, че признанието на вземане от длъжника представлява едностранно волеизявление, с което длъжникът заявява, че е задължен към кредитора или че кредиторът има право на вземане срещу него. Законът не поставя изискване за писмена форма за действителност на признанието на вземане, поради което и същото може да бъде установено с допустимите по ГПК доказателствени средства. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. В тази насока е постановено по реда на чл. 290 от ГПК съдебно решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 194/2010 г., ІІ Т.О., ТК, ВКС. В случая по делото е представено писмо с вх. № ЖН-9401-1/6/ от 22.12.2015 г., с което ищецът е посочил, че желае да бъде определен начин на разсрочено плащане на старите сметки. Настоящият въззивен състав намира, че така направеното изявление обективирано в писмото от 22.12.2015 г. не съдържа волеизявление за признаване именно на вземанията на ответника произтичащи от договора за наем за процесния период, още повече, че ответникът е канил ищеца видно от писмо № ЖН-9401-1/3/ от 20.02.2015 г. да заплаща и задължения към трети лица - „Топлофикация София“ ЕАД и „Софийска вода“ ЕАД. В случая липсва заявено каквото и да е волеизявление на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора, с оглед на което настоящият въззивен съд счита, че в подаденото от ищеца писмо с вх. № ЖН-9401-1/6/ от 22.12.2015 г не се съдържа признаване на процесното вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и липсва основание в закона да се приеме, че е била прекъсната погасителната давност досежно претендираните вземания.

Съгласно разпоредбата на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания се погасяват с изтичането на тригодишна давност и доколкото исковата молба е била депозирана на 17.05.2016 г., то размерът на погасеното по давност задължение за наем възлиза на 3845.79 лв. Недължима се явява и сумата от 2224.94 лв., представляваща изчислената по реда на чл. 162 от ГПК, законна лихва върху погасената по давност главница за наем за периода от 05.08.2008 г. до 15.05.2013 г. Настоящият състав намира, че като се вземе предвид, начина на договаряне в процесния договор за наем на задълженията за ТБО, намира, че същите се явяват периодични вземания и в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, и същите се погасяват с тригодишна давност, с оглед на което в случая е погасена сумата от 310.05 лв., за периода от 30.11.2009 г. до 30.05.2013 г. По отношение на претрендираната лихва върху главницата за ТБО приложение ще намери разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, с оглед на което погасената по давност лихва изчислена по реда на чл. 162 от ГПК се явява в размер от 158.37 лв., до който извод е стигнал и районния съд.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено.

С оглед на неоснователността на въззивната жалба претенцията на въззивника за присъждането на разноски следва да бъде оставен без уважение.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 471295 от 15.08.2018 г., постановено по гр. д. № 26373/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 164, в обжалваната му част.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

        ЧЛЕНОВЕ: 1.          

 

                              2.