РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 10.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ПЕПА ТОНЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Антоанета Луканова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 6645 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Н.Т.Т. срещу Решение № 319449/22.01.2018 г. по гр. дело № 15 873/2017 г. на Софийския районен съд, 32. състав, в частта, с която е призн.то за установено по отношение н.въззивника, че същият дължи на „А.з.с.на в.“ ЕАД сумата от 74, 32 лева – обезщетение за забава за плащане на вноски по кредит за периода от 30.06.2015 г. до 29.11.2016 г. – вземане по издадена заповед за изпълнение по частно гражданско дело № 68632/2016 г. н.Софийския районен съд, 32. състав.

В частта, с която по отношение н. въззивника е отхвърлен иск за признаване за установено, че същият дължи на „А.з.с.на в.“ ЕАД сумата от
522, 57 лева – неизплатен остатък от главница по договор за потребителски кредит № CASH-10072741/07.02.2013 г., сключен между Н.Т.Т. и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалноправни норми. Твърди се, че за претендираното в процеса вземане са извършени две цесии, като първата не била съобщена на въззивника Т. редовно и поради това той не знаел дали плаща на надлежен кредитор. Излагат се доводи, че клаузата за лихва в сключения договор за кредит е недействителна, тъй като лихвеният процент е твърде висок – 229, 68 %, а годишният процент на разходите по договора достига 819, 37 %. Излагат се доводи, че това възражение е било поддържано и пред първоинстанционния съд. Сочи се, че в практиката на Върховния касационен съд е посочено, че дори и лихвени нива, които са в трикратен размер на законната лихва следва да се приемат за портиворечащи на добрите нрави, поради което клаузите за подобна лихва по договор за кредит били нищожни. Сочи се, че въззивникът е изтеглил кредит в качеството си на потребител, а това следва да му осигури дори по-висока защита. Сочи се, че макар и след сключването на договора, законодателят е възприел, че размер на договорна лихва по потребителски кредити, който петкратно надвишава размера на законната лихва, е нищожен. Излагат се доводи, че при промяна на пазарните условия, каквато била и промяната в законодателната рамка, според условията на договора лихвеният процент следвало да бъде намален, а това не било направено. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и отхвърляне н.всички, предявени срещу въззивника Т. искове. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД. Излагат се доводи, че според събраните от първоинстанционния съд доказателства било извършено уведомяване за извършената цесия едновременно и за двамата цеденти, като забавянето за съобщаване на първата цесия не отменяло ефекта на съобщаването спрямо длъжника. Излагат се доводи, че въззивникът Т. доброволно бил извършил плащане на част от дължимите се вземания на въззиваемото дружество и така бил признал, че е уведомен за извършените цесии. Излагат се доводи, че не била претендирана възнаградителна лихва по договора, а единствено договорна лихва за забава, която съдът правилно бил присъдил. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Подадена е и частна жалба срещу Определение № 369060/23.03.2018 г. по гражданско дело №15 873/2017 г. на Софийския районен съд, 32. състав, с което е оставено без уважение искането н. въззиваемото дружество за изменение н.първоинстанционното решение в частта за разноските, като на „А.з.с.на в.“ ЕАД се присъдят всички разноските, направени от същата в заповедното и исковото производство.

В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради неправилно приложение на материалния закон. Излагат се доводи, че съобразно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, когато е образувано производство за установяване на съществуването на вземане по издадена заповед за изпълнение, исковата молба се смятала за подадена в деня на подаване на заявлението за издаване на такава заповед. Поради това плащането, извършено в хода н.заповедното производство, следвало да се смята за плащане след подаване на исковата молба и длъжникът не се освобождавал от разноски. Сочи се още, че с направеното от въззивника т. плащане не били погасени всички претендирани от въззиваемото дружество - „А.з.с.на в.“ ЕАД, суми, поради което последното имало интерес да води съдебно производство. Поради това въззивникът Т. бил станал причина за водене на делото и следвало да бъде осъден да плати всички разноски по него, като се сочи, че според съдебната практика плащането след завеждане н. иска не освобождавало ответника от задължението му за разноски в процеса. Иска се изменение н.първоинстанционното решение в частта за разноските, като на „А.з.с.на в.“ ЕАД се присъдят всички сторени от него разноски.

Постъпил е отговор на частната жалба от въззивника Н.Т.Т., в който са наведени доводи за неоснователност на частната жалба. В отговора се сочи, че при извършено плащане преди завеждане на исковата молба от стран.на въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, същото не е имало интерес да води исково производство. Поради това не следвало и да му се присъждат разноски за тази част от иска, за които неговите представили са знаели, че ще бъде отхвърлен поради плащане. Излагат се доводи, че цитираната от въззиваемото дружество съдебна практика е неприложима при плащане в хода на заповедно производство, преди предявяване на иск по чл. 422 ГПК. Иска се отхвърляне на жалбата. Претендират се разноски за адвокатски съвет.

В съдебното заседание страните не са изпратили представители, като не са навели нови доводи или възражения и в последващите си писмени изявления до съда.

Първоинстанционният съд е приел, че въззивникът Т. е сключил с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД договор за кредит № CASH-10072741/07.02.2013 г., по силата на който му били предоставени 600 лева при лихвен процент от 229, 68 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 819, 37 %. Кредитът следвало да се върне на 24 седмични вноски от по 41 лева, или обща сума за връщане 984 лева, като последната вноска е била с падеж на 26.07.2013 г. Прието е още, че преди образуването на заповедното производство въззивникът Т. е изплатил 541 лева, а след образуване на заповедното дело – още 522 ,57 лева. Прието е, че погасяването н.вземанията е следвало да се извърши в поредността по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, като най-напред се погасяват най-обременителните задължения – тези за главница. първоинстанционния съд е приел, че вземането е било валидно прехвърлено на въззиваемото дружество и ищец в първоинстанционното производство – „А.з.с.на в.“ ЕАД, като за цесиите (две на брой) въззивникът Т. бил уведомен с писмо, получено на 10.11.2016 г. Съдът е приел, че е останало незаплатено задължение за лихва за забава, като е приел, че размерът на същото възлиза за процесния период – 30.06.2015 г. – 29.11.2016 г., на 75, 41 лева. Поради това искът за лихва за забава е уважен в пълния предявен размер от 74, 32 лева. Съдът е приел, че вземането за главница е погасено, и тъй като това е станало преди предявяването на исковата молба, е присъдил разноски и на двете страни – в полза н.въззивника Т. спрямо размера н. отхвърлената част от претенцията, а в полза на „А.з.с.на в.“ ЕАД – за уважената част.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност н.първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Страните не спорят, че между въззивника Т. е съществувало облигационно отношение с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД (твърдян праводател на въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД) по договор за кредит, по който въззивникът Т. е получил сумата от 600 лева, и се е задължил да върне 24 вноски по 41 лева, или 984 лева. Не се спори и че въззивникът т. е върнал 541 лева преди предприемане на каквито и да е съдебни действия от стран.на въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, а след това – на 26.01.2017 г., след издаване на заповед за изпълнение, е платил още 522, 57 лева.

Спорно е дали уговорената в договора за кредит лихва и други разходи по кредита в общ размер от 384 лева представляват валидна уговорка между страните. По това възражение съдът може да се произнася служебно във всеки един момент от производството, доколкото възраженията за нищожност са такива за прилагане на материалния закон по делото и не се преклудират (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Не се спори между страните, а и се установява от първоначално сключения между въззивника Т. и първоначалния кредитодател „БНП П.П.Ф.“ ЕАД договор от 07.02.2013 г. (на лист 5 от първоинстанционното дело), че годишният процент на разходите по кредита е 819, 37 %. Този размер на възнаграждението за предоставяне на относително малката в абсолютен размер сума пари от 600 лева е напълно неоправдан като възнаграждение. Същият надвишава с повече от 80 пъти размера на законната лихва за забава и с около 400 пъти размерът на годишната инфлация, изчислена към датата на отпускане на кредита през февруари 2013 г., която по данни на Националния статистически институт е била 3, 6 %. При това положение е очевидно, че единствената цел на уговорения в договора процент на разходите е била обогатяване на първоначалния кредитор. Поради това клаузата за лихва в договора, сключен от въззивника Т. на 07.02.2013 г. следва да се приеме за нищожна.

Изложеното в отговора на въззивната жалба, че абсолютният размер на задължението от 600 лева не водел до извод за злоупотреба, тъй като абсолютният размер на разходите по кредита за въззивника Т. бил само 384 лева, е неоснователен. Действително при малки размери на задължението дори и лихва в голям относителен размер (например 100%) би могла да се окаже с минимален абсолютен размер (при лихва от 100% и задължение за 1 лева, годишните разходи за заемополучателя биха възлизали само на 1 лев, а общата сума за връщане е 2 лева). В случая обаче съдът следва да отчете обстоятелството, че е сключен потребителски договор от финансова институция, която разполага с капитал, и периодът за връщане на задължението е едва 5 месеца. При това положение не е оправдано да се приеме, че определеното възнаграждение за кредитодателя е разумно и отговаря на обичайните пазарни стандарти. Уговореният годишен процент на разходите драстично надвишава всякакви обичайни лихвени нива, като при годишен срок на договора заетата главница би следвало да се върне в деветократен размер. Следователно клаузите за лихви и разходи в сключения от въззивника Т.  договор за кредит следва да се приемат за противоречащи на добрите нрави, и следователно – за нищожни н.основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД.

В отговора на въззивната жалба въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, възразява, че не се претендирала възнаградителна лихва по договора, а такава за забава. По делото обаче е установено, и по отношение н.този факт няма спор между страните, че въззивникът Т. е заплатил за погасяване на задължението си по договора за кредит общо 1 063, 57 лева. По договора въззивникът е бил длъжен да върне 984 лева, а законната лихва върху главницата за претендирания от въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, период (от 30.06.2015 г. до 30.11.2016 г.) възлиза на 86, 67 лева, изчислена чрез лихвения калкулатор н.Националната А.за приходите. Сборът от тези задължения с приложен изключително висок лихвен процент дава 1 070, 67 лева – сума, която незначително надвишава платеното от въззивника Т..

При това положение и при липса на ангажирани от въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, доказателства за това върху кои части от задължението е изчислявана твърдяната от него лихва, както и как са извършвани погасяванията от въззивника Т., не може да се приеме, че задължението на същия по договора за кредит без нищожните части възлиза на повече от 1 063, 57 лева. При прилагане на законната лихва върху целия получен от въззивника размер от задължението от 600 лева за целия период от падежа на първата вноска – 15.02.2013 г., до датата на извършеното от него плащане по делото – 26.01.2017 г., задължението на въззивника би възлизало на 840, 74 лева. Следователно няма как да се приеме, че след приспадане на платените от въззивника Т. суми неговото задължение, дори и с лихвите за забава, не е било погасено.

При това положение съдът достига до извод, че задължението на въззивника за лихва за забава в претендирания по исковата молба размер не би възникнало дори спрямо първоначалния кредитор – „БНП П.П.Ф.“ ЕАД. Тъй като цесията е способ за прехвърляне н.вземания, а не основание за възникването им
(чл. 99, ал. 2 ЗЗД), то и последващият кредитор-цесионер не може да претендира от длъжника повече, отколкото се е дължало на първоначалния кредитор. При това положение е безпредметно да се обсъжда дали е настъпило правоприемство между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и настоящия въззиваем по делото – „А.з.с.на в.“ ЕАД. Искът за лихва за забава следва да се отхвърли, като първоинстанционното решение се отмени в тази част.

Относно частната жалба:

По делото е установено, че въззивникът Т. е платил част от задължението си след образуване на заповедното производство, но преди предявяването на иск от стран.на въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД. Съгласно практиката на ВКС (Определение № 520/20.09.2011 г. по ч. гр. д. № 468/2011 г., ІV ГО) когато кредиторът получи удовлетворение на интереса си след снабдяването си със заповед за изпълнение (напр. чрез признание на вземането, или както в случая – с плащане) той няма интерес да предявява иск за съществуване на вземането за платената част. Следователно в този случай не съществува повод за завеждане н.иска и заявителят в заповедното производство няма право на разноски в исковото производство. Следователно въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, няма право да получи разноски за исковото производство по настоящото дело, доколкото в исковия процес част от претенцията му е била вече погасена преди предявяване на исковата молба, а за останалата искът за установяване на вземането е отхвърлен. Цитираната в частната жалба съдебна практика е неотносима към настоящото производство, доколкото касае плащания, извършени след подаване н.искова молба в съда.

Не е основателно възражението на въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, че в настоящия случай даването на повод за завеждане на иска следвало да се преценява към момента на подаване на заявление в заповедното производство. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, която сочи, че искът се смята подаден от момента на постъпване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Освобождаването на ответника от отговорност за разноски обаче не се свързва от закона (чл. 78, ал. 2 ГПК) с това дали е подаден иск, а с два други елемента – дали е налице признание на вземането и дали е даден повод за образуване на дадено съдебно производство. Разпоредбата се намира в част първа на ГПК „Общи правила“ и с оглед систематичното си място се прилага и за заповедното производство. В случая липсва интерес за подаване на установителен иск от стран.на въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, по отношение на платената част от вземането му – получено е плащане, интересът на дружеството е удовлетворен. Следователно липсва повод за всякакви бъдещи действия след издаването на заповед за изпълнение, а вземането е частично признато чрез погасяването му. При това за платената част от вземането са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК и ищецът няма да има право н.разноски в исковото производство, което неоснователно е образувал.

По отношение на разноските в заповедното производство, въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, което има качеството на заявител в това производство, има право на разноски за признатия от въззивника Т. чрез частично плащане размер на дълга му. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено за вземания на стойност от общо 596, 89 лева, а плащането на въззивника Т. е в размер на 522, 57 лева, т.е. вземането е призн.то за 87, 55 на сто от размера си и в тази пропорция следва да бъдат присъдени разноски н.въззиваемото дружество съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. Доказаните разноски на „А.з.с.на в.“ ЕАД в заповедното производство възлизат на 25 лева – държавна такса, и определено от съда юрисконсултско възнаграждение от 300 лева, или общо 325 лева. 87, 55 на сто от тази сума възлизат на 284, 54 лева, която се дължи на въззиваемото дружество. Първоинстанционният съд е присъдил 56, 03 лева, или частната жалба е основателна, като първоинстанционното решение следва да се измени и н.въззиваемото дружество следва да се присъдят още 228, 51 лева разноски в заповедното производство.

Относно разноските в исковото производство:

С оглед изхода на въззивното производство разноски в полза на въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство) – „А.з.с.на в.“ ЕАД, не следва да се присъждат, като правото на присъждане н.разноски е изцяло в полза на въззивника Т. – чл. 78, ал. 3 ГПК.

Първоинстанционният съд е определил разноски за въззивника, като липсва жалба срещу определения им размер, поради което първоинстанционното решение не следва да се изменя в тази част.

Пред въззивният съд въззивникът Т. е бил освободен от държавни такси. Прилага се разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, като въззиваемото дружество – „А.з.с.на в.“ ЕАД, следва да плати дължимата се държавна такса в размер на 25 лева в полза на бюджета на Софийския градски съд.

Настоящото решение касае спор, породен от търговска сделка, с цена на иска под 20 000 лева, поради което същото не подлежи н. касационно обжалване на основание н.чл. 280, ал. 3, т. 1 ВКС.

Така мотивиран, Софийският градски съд, втори „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 319449/22.01.2018 г. по гр. дело № 15 873/2017 г. на Софийския районен съд, 32. състав, В ЧАСТТА, с която е призн.то за установено по отношение на „А.з.с.н.в.“ ЕАД по предявения от същото по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи н.„А.з.с.на в.“ ЕАД, с ЕИК:********, с адрес н. управление:***, офис сграда „ ********, сумата от 74, 32 лева (седемдесет и четири лева и 32 стотинки) – обезщетение за забава за периода от 30.06.2015 г. до 29.11.2016 г., вместо което:

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда н.чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н. в.“ ЕАД иск с правн.квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на „А.з.с.на в.“ ЕАД, че Н.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „А.з.с.на в.“ ЕАД, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, офис сграда „ ********, сумата от 74, 32 лева (седемдесет и четири лева и 32 стотинки) – обезщетение за забава за плащане н. вноски по договор за кредит № CASH-10072741/07.02.2013 г., сключен между Н.Т.Т. и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД за периода от 30.06.2015 г. до 29.11.2016 г. – вземане по заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 68632/2016 г. по описа н.Софийския районен съд, 32. състав.

ИЗМЕНЯ Решение № 319449/22.01.2018 г. по гр. дело № 15 873/2017 г. на Софийския районен съд, 32. състав, В ЧАСТТА З.РАЗНОСКИТЕ, като ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „А.з.с.н.в.“ ЕАД, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, офис сграда „ ********, сума в размер на още 228, 51 лева (двеста двадесет и осем лева и 51 стотинки) – разноски в заповедното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Агенция за с.на в.“ ЕАД, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, офис сграда „ ********, да плати по сметка на Софйския градски съд сумата от 25 лева (двадесет и пет лева) – държавна такса във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.