Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/24.06.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март през 2021
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 873 по
описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 281347 от 21.11.2019 г., постановено по гр.д. № 71027/2018 г. на СРС, 162 състав, е признато за
установено, по предявения от „П.К.Б.“ ЕООД срещу Х.К.И., иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, че Х.К.И. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 226,28
лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит №
**********/24.02.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 29.12.2017 г., до окончателното й
изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение от 05.01.2018 г. по гр.д.
№ 90465/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, като е отхвърлен иска
за разликата над уважения размер от 226,28 лв. до пълния предявен размер от
592,30 лв., както и
са отхвърлени предявените от „П.К.Б.“ ЕООД срещу Х.К.И. осъдителни
искове с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 и чл. 10а ЗПК за
сумата от 149,54 лв., непогасена част от възнаградителна лихва по договора за
периода 06.05.2017 г. - 05.04.2018 г., както и за сумата от 498,78 лв.,
непогасена част от възнаграждение по споразумение за предоставяне на
допълнителен пакет услуги към договора за потребителски кредит от 24.02.2016 г.
за периода 06.05.2107 г. - 05.04.2018 г. , като на основание
чл. 78, ал.1 от ГПК е осъден Х.К.И., да
заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, сумата от 13,57 лв., разноски в заповедното
производство, както и сумата от 86,64 лв., разноски в исковото производство.
Решението е обжалвано само от
ответника Х.К.И. чрез назначения му от съда особен представител по чл.47, ал.6
от ГПК- адв. Ц.Р., в частта, в която е уважне частично иска за сумата 226,28
лв. с искане за отмяната му в таи част и отхвърляне на иска и за това вземане. Излагат
се доводи за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и нарушение на материалния закон. Възразява, че не е обсъдено възражението на
ответната страна за нищожност на клаузата за уговорена лихва от 41,17 % поради
нейната прекомерност в противоречие с добрите нрави и като неравноправна клауза
по смисъла на чл.143 от ЗПК. Твърди, ч екато е платил ответника сума общо 1257
лв. е погасил размера на кредита от 1000 лв. и надвнесената сума от 257 лв. покривала
справедливия размер на лихвата или ГПР и не дължи повече.
Въззиваемата страна – ищец „П.К.Б.“
ЕООД чрез пълномощник, оспорва жалбата с бланкетен отговор като счита оплакванията по жалбата за неоснователни. Моли
решението да се потвърди в ожблаваната част, .Претендира разноски по списък по
чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При
преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира
следното:
Ищецът твърди, че има вземане
срещу ответника поради неизпълнение на дотговорни задължения по договор за
кредитна карта с револвираща кредитна линия, и настъпване на предсрочна
изискуемост на вземанията по договора поради неизпълнение.
Ответницата оспорва исковете като възразява , че не е уведомена за цесията,
че няма предсрочна изискуемост, прави възражения и за нищожност на клаузи от
дотовора за кредит относно лихвения процент и ГПР.
За да уважи предявения иск, първоинстанционният
съд е изложил фактически и правни изводи за наличието на договорни
отношения с ответника по договор за потребителски кредит от
24.02.2016 г. в размер на 1000 лв. за 24 месеца/удължен на 25 месеца
допълнително/ при годишен лихвен процент 41,17% и ГПР 49,89%. Трърди, че
длъжникът е платил 1242,90 лв. като след погасяване с нея на задължения по
договора, останала дължима сума от 592,30 лв., представляваща непогасена част
от главница по договор за потребителски кредит № **********/24.02.2016 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за
изпълнение от 05.01.2018 г. по гр.д. № 90465/2017 г. по описа на СРС, 162
състав.
Ответникът оспорва иска като
възразява за нищожност на клаузата на лихвения процент със същите доводи като
тези по въззивната жалба, изложени по-горе.
За да уважи частично един от
предявените установителни искове по чл.422 от ГПК за дължимост на сумата 226,28
лв-. непогасена главница по договора за кредит, първоинстанционноитя съд е
приел, че договор за кредит е сключен както сочи ищеца, и дължи на ищеца за връщане на кредита в размер на 1000 лв.,
главница по предоставения заем, и в размер на 483,68 лв., възнаградителна лихва
за периода 05.04.2016 г. - 05.04.2018 г., дължими разсрочено на посочените в
погасителния план падежи, като предвид нищожността на клаузата за
възнаграждение за допълнителен пакет услуги, уговорената възнаградителна лихва
от 41,17 % не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в лева, поради което клаузата за заплащането й не е нищожна на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.Приел е за установено, че ответникът е извършил
плащания по договора в общ размер на 1257,40 лв., е била погасена изцяло възнаградителната лихва
в размер на 483,68 лв., както и част от главницата в общ размер от 773,72 лв.,
като е останала непогасена част от главницата в общ размер от 226,28 лв. , при
извод, че другите претендирани с исковете по делото суми не се дължат от
отвтеника.
Въззивният съд не споделя тези
мотиви за валиднот на уговорката за възнаградителна лихва от 41,17 % като
валидна и непротиворечаща на закона идобрите нрави.
Ответникът има качеството на
потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП / тъй като договорът
за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла на
дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит/заем/, е
финансова услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите, при което за него се прилагат и изискванията на ЗПК.
Настоящият въззивен състав
споделя установената съдебна практика, според която няма установен универсален
критерий кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите на
нравствено допустимото; че този въпрос се решава конкретно за всеки отделен
случай, като се съобразяват всички доказателства по делото, не само размера на
лихвата, но и размера на валутата по предоставения капитал, срока на
ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва,
нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора,
които евентуално биха имали значение за размера й/ напр. Решение 906 от
30.12.2004 година по гр. д. № 1106/2003 година, II ГО на ВКС, Решение № 1270 от
09.01.2009 година по гр. д. № 5093/2007 г. ГК, II ГО, ВКС, Определение № 29 от
06.01.2015 година по гр. д. № 3947/2014 г. ГК, III ГО на ВКС, Определение № 901
от 10.07.2015 година по гр. д. № 6295/2014 година, ГК, IV ГО, ВКС/. Няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва, като максималният размер на договорната лихва (била
възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Приема се от съдилищата, че уговарянето на
лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, протоворечи на добрите нрави. Ето защо, тълкувайки уговорената
фиксирана лихва от 41,17 % , съдът същата
уговорка за нищожна като противоречаща на добрите нрави. Нищожността на тази
клауза не може да се замести от размера на законната лихва. В действащото
законодателство липсват императивни норми, с които да може да бъде заместен
размера на нищожната възнаградителна лихва, поради което настоящата инстанция
намира, че същият не следва да бъде определян произволно. Не е налице и
основание за заместване на възнаградителната лихва с размера на законната
лихва. Законовата и възнаградителната лихва имат съвсем различно предназначение
и функция, поради което се явява невъзможно правоприлагането по аналогия с
механично заместване едната лихва с другата.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. В случая, доколкото с въззивната жалба на ответника не е направено
оплакване относно факта, приет за установен с обжалваното решение, че ответникът
дължи на ищеца връщане на усвоен размер
на главница от 1000 лв., то въззивният съд съгласно ограничението по чл.269 от ГПК е задължен да приеме, че тази сума е дължима от ответника като чиста стойност на усвоения кредит. Установено е по делото, че ответникът е заплатил сума,
надвишаваща чистата стойност на кредита 1000 лв.- 1257 лв., и не дължи на ищеца
други суми по кредита като 501,06 лв. за
допълнителен пакет услуги и 14,50 лв., лихва за забава – за които
установителните искоте по чл.422 от ГПК по делото са отхвърлени и решението в
тези части е влязло в сила. Ето защо въззивният съд приема, че ответникът не
дължи на ищеца сумата от 226,28 лв. непогасена главница, тъй като дължимата
главница от 1000 лв. е погасена изцяло.
Поради разминаване изводите на двете съдебни
инстанции, решението в обжалваната част следва да се отмени и иска по чл.422 от ГПК за сумата 226,28 лв. вземане за непогасена главница да се отхвърли.
При този изход на
спора следва да се определят отново и разноските по делото, като ответникът не
дължи разноски на ищеца, тъй като всички искове се отхвърлят като краен
резултат. Това налага отмяна на решението и в частта за разноските по чл.78,
а.1 от ГПК
Ответникът не е сторил
разноски.
На основание чл.78,
ал.6 от ГПК ищецът следва да заплати на СГС 25 лв. за държвана такса съгласно
т.7 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
281347 от 21.11.2019 г., постановено по гр.д. № 71027/2018 г. на СРС, 162
състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в които е признато
за установено предявения от „П.К.Б.“ ЕООД срещу Х.К.И., иск с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, че Х.К.И. дължи на „П.К.Б.“
ЕООД сумата от 226,28 лв., представляваща непогасена главница по договор за
потребителски кредит № **********/24.02.2016 г., ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 29.12.2017
г., до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение от
05.01.2018 г. по гр.д. № 90465/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, и в частта,
в която е осъден ответника на основание чл. 78, ал.1 от ГПК да заплати на ищеца
сумата от 13,57 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от
86,64 лв., разноски в исковото производство, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, срещу Х.К.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.
9 ЗПК, че Х.К.И. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 226,28 лв., представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит № **********/24.02.2016
г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 29.12.2017 г., до окончателното й изплащане, за които е
издадена заповед за изпълнение от 05.01.2018 г. по гр.д. № 90465/2017 г. по
описа на СРС, 162 състав.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
основание чл.78, ал.6 от ГПК сумата 25 лв. на Софийски градски
съд за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 , предл. първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.