гр. София, 27.01.2020 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети май през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от съдия Илчева в.
гр. д. № 11843 по описа
за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 226383 от 02.10.2017 г.,
постановено по гр. д. № 32643/2010 г. на СРС, 70 състав, във фазата по
извършването на делбата (ІІ фаза) са допуснати до съдебна делба недвижими имоти,
представляващи апартамент № 51 с площ от 116,35 кв.м., състоящ се от две стаи,
дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения, заедно с принадлежащото
избено помещение № 51 и 0,813 върху сто ид.ч. от
общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху
припадащата се част от терена на комплекса, при граници съседи на апартамента:
стълбище, апартамент № 52 и двор и съседи на избеното помещение: коридор, мазе
№ 50, мазе № 52 и коридор, находящ се в гр. София. ж.к. "*****", в
жилищна сграда-блок №, вх. А, ет. 11 и дворно място, незастроено, цялото с площ
от 600 кв.м., образуващо парцел 2 от квартал 9 по плана на местността „Мало
Равнище", находящо се в землището на с. Горни Окол, община Самоков, област София, при съседи: С.Ц., Б.Г., А.Ч., А.А.и път по нотариален акт, а по скица: поземлен имот пл. №
45 по плана на местността "Мало Равнище", с площ от 615 кв.м., по
кадастрален план от 1996 г., като получената от публичната продан сума се подели
между съделителите, съобразно квотите им: 1/6 ид.ч.
за Л.З. С.- А., 4/6 ид.ч. за В.З.С. - Б. и 1/6 ид.ч. за Е.Ц.Б., при съобразяване, че съделителката
Е.Ц.Б. е продала на съсобственика си В.З.С. собствените си 1/6 ид.ч. от процесния апартамент с нотариален акт № 200, т. ІІІ,
рег. № 7692, дело № 540/2013 г. на нотариус С.Т., както и собствените си 1/6 ид.ч. от поземления имот, предмет на делбата, с нотариален
акт № 22, т. ІІА, рег. 2999, дело № 211/2013г. на нотариус С.Х..
С
решението Л.З.С.-А. е осъдена да заплати на В.З.С. на основание чл. 346 ГПК за
направените подобрения на апартамент №
51, находящ се в гр. София. ж.к. "*****", в жилищна сграда-блок № 11,
вх. А, ет. 11 за периода 2012-2013 г. сумата от 2161,67 лева, представляваща
припадащата ѝ се съобразно квотата и в съсобствеността част от
увеличената стойност на имота вследствие направените подобрения, като искът над
уважения до предявения размер от 3 648,33 лева е отхвърлен.
На основание
чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС В.З.С. е осъдена да
заплати на Л.З.С.-А. сумата от 5559 лева, представляваща обезщетение за
лишаване от ползването на нейната част от допуснатия до делба недвижим имот,
представляващ апартамент № 51, находящ се в гр. София. ж.к. "*****",
в жилищна сграда-блок № 11, вх. А, ет. 11, за периода 21.03.2011 г. - 21.03.2016
г., както и сумата от 500 лева мораторна лихва за периода 21.03.2013 г. -21.03.2016
г., като искът по чл. 31, ал. 2 ЗС над уважения до предявения размер от 12000 лева
и за периода 18.05.2010 г.-20.03.2011 г., както и иска по чл. 86 ЗЗД за периода
05.06.2010 г. до 20.03.2013 г., са отхвърлени.
Решението се оспорва от ответницата В.З.С. в
частта, в която същата на основание чл. 346 ГПК, вр.
чл. 31, ал. 2 ЗС е осъдена да заплати на Л.З.С.-А. сумата от 5559 лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на нейната част от
допуснатия до делба недвижим имот, представляващ апартамент № 51, находящ се в
гр. София. ж.к. "*****", в жилищна сграда-блок № 11, вх. А, ет. 11,
за периода 21.03.2011 г. - 21.03.2016 г., както и сумата от 500 лева мораторна
лихва за периода 21.03.2013 г. - 21.03.2016 г. Въззивницата счита решението за
неправилно в обжалваната част, тъй като в отправената нотариална покана не се
съдържало искане за ползване на имота, а само покана за плащане на обезщетение
за лишаване от ползване. Счита, че правото ѝ на собственост върху идеална
част от имота е признато едва с влизане в сила на решението по I фаза на делбата, поради което към момента на
отправяне на поканата не е била налице съсобственост. Излага, че ищцата не е
демонстрирала желание за ползване на имота, а единствено е претендирала
обезщетение. Намира, че ползващият съсобственик започва да пречи, едва когато
друг съсобственик е отправил искане за служене с вещта. Сочи, че ищцата не е
демонстрирала, че продължава да се счита за съсобственик и към момента на
поканата няма категорични доказателства, че е била съсобственик, а правото на
собственост е било спорно.
В подаден
отговор ищцата Л.З.С.-А. счита жалбата за неоснователна и недоказана. Излага,
че няма как ответницата, намирайки се в имота и недемонстрирайки пред другите
съсобственици намерението си да превърне държането на техните идеални части във
владение, да придобие собствеността върху целия имот по давност. Сочи, че
целият имот се е ползвал от ответницата и ищцата не е имала достъп до него, още
повече, че В.З.С. е оспорила правото
ѝ на собственост.
По делото
е постановено определение № 380770 от 10.04.2018 г., с което е допълнено
основното решение и Л.З.С.-А. е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на В.З.С. сумата от 553 лева за разноски, съразмерно уважената част от иска
по чл. 346 ГПК, вр. чл. 61, ал. 2 ЗЗД за направени в
имота подобрения и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 264,04 лева за
разноски съразмерно отхвърлената част от исковете по чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС.
Срещу
определението е подадена частна жалба от ищцата Л.З.С.-А., в която същото се
счита за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Намира се, че разноските,
дължими на ищцата, са намалени два пъти – с определение № 380846 от 10.04.2018
г. и с обжалваното определение. Счита, че съдът не се е произнесъл във връзка със
сторените от ищцата разноски по иска по чл. 349, ал. 2 ГПК. Намира, че
неправилно са присъдени разноски на ответницата, тъй като в договора за правна
помощ не е посочен начинът за плащане на възнаграждението.
В отговор
на частната жалба ответницата В.З.С. счита, че разноските правилно са били
разпределени от съда.
По делото
е постановено и определение № 380846 от 10.04.2018 г., с което е допълнено
основното решение и В.З.С. е осъдена да заплати на Л.З.С.-А. на основание чл.
78, ал. 1 ГПК на сумата от 702,84 лева, разноски съобразно уважената част от
исковете по чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС и чл.
86 ЗЗД.
Срещу
определението е подадена частна жалба от ищцата Л.З.С.-А., в която същото се
счита за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Намира, че липсва
произнасяне по предявения срещу нея иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, тъй като тя има
право на разноски съобразно отхвърлената част от иска. Сочи и че доколкото не е
уважена претенцията на В.З.С. по чл. 349, ал. 2 ГПК, разноски следва да се
присъдят на ищцата.
В отговор
на частната жалба ответницата В.З.С. счита, че разноските правилно са били
разпределени от съда.
Решение №
226383 от 02.10.2017 г., постановено по гр. д. № 32643/2010 г. на СРС, 70
състав, в частта, в която са допуснати до съдебна делба недвижими имоти,
представляващи апартамент № 51 с площ от 116,35 кв. м., състоящ се от две стаи,
дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения и дворно място,
незастроено, цялото с площ от 600 кв.м., образуващо парцел 2 от квартал 9 по
плана на местността „Мало Равнище", находящо се в землището на с. Горни
Окол, община Самоков, област София, в която Л.З.С.-А.
е осъдена да заплати на В.З.С. на основание чл. 346 ГПК за направените
подобрения на апартамент № 51, находящ се в гр. София. ж.к. "*****",
в жилищна сграда-блок № 11, вх. А, ет. 11 за периода 2012-2013 г. сумата от
2161,67 лева, представляваща припадащата ѝ се съобразно квотата и в
съсобствеността част от увеличената стойност на имота вследствие направените
подобрения и в частта, в която този иск е отхвърлен над уважения до предявения
размер от 3 648,33 лева, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът,
след преценка доказателствата по делото и доводите на страните по реда на
въззивното обжалване, намира за установено следното от фактическа страна:
Въззивната
жалба на ответницата се отнася единствено до оспорване на решението относно претенцията
по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Претенцията
с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е за заплащане на обезщетение
за лишаване от ползване на апартамент № 51, находящ се в гр. София. ж.к. "*****",
в жилищна сграда-блок №, вх. А, ет. 11 в размер на общо 12 000 лева. С
оспореното решение искът е уважен за сумата от 5559 лева и за периода 21.03.2011
г. – 21.03.2016 г., като за периода 18.05.2010 г. - 20.03.2011 г. и за
разликата над 5559 лева до пълния предявен размер от 12 000 лева искът е
отхвърлен. Предмет на въззивно обжалване е частта от решението, в която искът е
уважен.
С оглед диспозитивното начало в процеса съдът е обвързан само с
предмета на оспорване, заявен във въззивното производство. Следва да се
отбележи, че решението в частта, в която искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен, като
неоспорено е влязло в сила и не може да бъда предмет на инстанционен
контрол.
Въззивният
съд споделя извода, до който е достигнал и СРС, че за да се ангажира
отговорността на съсобственик по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, е необходимо да се
установи на първо място, че вещта е съсобствена, че
се ползва от съсобственик и че неползващият съсобственик е поискал писмено
обезщетение за ползите, от които е лишен.
От н. а.
№ 102, н. д. № 902/20.06.1988 г. е видно, че А.В.С. е собственик на апартамент
№ 51, находящ се в гр. София. ж.к. "*****", в жилищна сграда-блок №,
вх. А, ет. 11. По време на придобиването му същата е била в брак със З.А.С.,
починал на 06.05.1994 г. и оставил за свои наследници А.В.С. (съпруга), Л.З.С.
– А. (дъщеря) и В.З.С. – Б. (дъщеря). С договор за прехвърляне на недвижим имот
срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в н. а. № 86, н. д. №
13427/24.07.1995 г. А.В.С. е прехвърлила 4/6 ид.
части от притежавания от нея апартамент на В.З.С. – Б.. От изложеното следва
извод, че е налице първата предпоставка за иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно
наличие на съсобственост.
Според ТР
№ 7/2012 г. на ОСГК на ВКС и последователната практика на ВКС по въпроса (напр.
решение № 74 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 4695/2014 г. на ВКС, ІІ г. о.)
обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи както когато
съсобственикът или член на неговото семейство непосредствено си служи с вещта,
така и когато той не ползва лично, но препятства другия съсобственик да си
служи с вещта, а също и когато е допуснал на безвъзмездно основание трето лице
да ползва вещта. Следователно е ирелевантно по какъв начин ползващият
собственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия,
осъществени от член на семейството му или чрез трето лице, на което той
безвъзмездно е предоставил вещта. По делото не е спорно, че В.З.С. – Б. е
ползвала лично процесния имот през процесния период.
На
следващо място пред СРС е установено и не се спори, че В.З.С. – Б. е получила
нотариална покана на 03.05.2010 г., с която ищцата я кани да ѝ заплаща
обезщетение за лишаване от ползването на нейната част от имота в размер на 200
лева месечно, считано от 5-то число на месеца. Фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е
заявил намерение за реално ползване на общата вещ. Достатъчно е той да е
отправил надлежна писмена покана за обезщетение. Причина за разместването на
блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия
ползване на съсобствената вещ, а не липсата на изразена воля от другия
съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Поради това не е
необходимо тази воля да бъде заявявана пред ползващия съсобственик. Писменото
поискване по чл.
31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД
и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи
заплащането на обезщетение.
Неоснователен
е доводът на въззивницата, че правото на собственост на
ищцата върху идеална част от имота е признато едва с влизане в сила на
решението по I фаза на
делбата, поради което към момента на отправяне на поканата не е била налице
съсобственост. С влизане в сила на решението по I фаза на делбата се определят квотите в съсобствеността на отделните съделители, но това не означава, че до този момент те не са
били съсобственици на отделните вещи, предмет на делба. Основна предпоставка за
осъществяване на делба е наличието на съсобствени
вещи, като с влизане в сила на решението по I фаза на делбата единствено се определя съответната идеална част в
съсобствеността на всеки един от съсобствениците, но съсобствеността не
възниква от този момент.
Следователно
СРС законосъобразно е приел, че претенцията на ищцата по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна. Тъй като
ответницата е направила възражение за погасяване на обезщетението по давност,
съдът е намерил възражението за частично основателно, като е приел, че
претенцията на ищцата по чл. 31, ал. 2 ЗС е погасена по давност за
периода 18.05.2010 г. – 20.03.2011 г. и я е отхвърлил в тази част. Искът по чл.
31, ал. 2 ЗС е предявен в съдебно заседание на 21.03.2016 г. и е за периода от
датата на връчване на нотариалната покана – 18.05.2010 г. до датата на
предявяване на претенцията.
Въпреки
че обезщетението за лишаване от ползване се изчислява на база пазарната наемна
цена на имота, то не представлява задължение за наем или за периодично плащане
по смисъла на чл. 111, б. "в" ГПК. Приложимата
погасителна давност относно обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС е общата петгодишната
такава по чл. 110 ЗЗД (в този смисъл е
последователната практика на ВКС - решение №
74 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 4695/2014 г., ІІ г.о., решение № 516 от
11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г., ІІ г.о., решение № 335 от 15.01.2014 г.
по гр. д. № 1369/2012 г., ІV г.о.).
Изготвената
по делото повторна СТЕ е дала заключение за средния пазарен наем за процесния
период 18.05.2010 г. – 21.03.2016 г. Съобразявайки обстоятелството, че
вземането е погасено за част от периода, а именно 18.05.2010 г. – 20.03.2011 г.,
съдът е определил дължимото обезщетение за целия имот в размер на 33354 лева, а
за притежаваната от ищцата 1/6 идеална част в размер на 5559 лева, което
настоящият състав намира за правилно.
Поради
изложеното първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде
потвърдено. Същото се обжалва и в частта, в която въззивницата
е осъдена да заплати сумата от 500 лева мораторна лихва за периода 21.03.2013 г.-21.03.2016
г., по отношение на този иск няма доводи във въззивната жалба, в която бланкетно е посочено, че поради неоснователност на главната
претенция, неоснователна се явява и акцесорната такава. Тъй като въззивният съд
се произнася единствено по оплакванията, въведени в жалбата, то относно
акцесорния иск такива не са наведени, поради което решението и в тази част
следва да се потвърди.
Въззивната
инстанция е сезирана и с частни жалби срещу определенията на съда, с които Л.З.С.-А.
и В.З.С. са осъдени да заплатят разноски съразмерно уважените части от предявените
от всяка една от тях искове, като се излагат съображения, че съдът не е
присъдил разноски на другата страна съобразно отхвърлената част от предявените
искове. Въззивният съд намира жалбите за неоснователни по следните съображения:
Районният
съд е присъдил разноски на всяка от страните съобразявайки цената на всеки от
предявените и уважени искове в производството по II фаза на делбата. В това производство жалбоподателката
Л.С.-А. е представила договор за правна защита и съдействие, в който е договорена
правна помощ и процесуално представителство по гр. д. № 32643/2010 г. В
договора не е направено разграничение каква част от възнаграждението се дължи
за защита по предявените от ищцата искове и каква за защита по предявените
срещу нея искове в производството. Така съдът намира, че адвокатска защита не е
уговорена за процесуално представителство на ищцата в качеството ѝ на
ответница по предявените срещу нея искове, поради което и няма как да се
направи разграничение каква част от възнаграждението е договорено за защита на
интересите ѝ като ищец в производството и каква за защита на интересите
ѝ като ответник. Районният съд е определил дължимото възнаграждение и
съответно разноските съобразно уважената и отхвърлена част от предявените
искове, което настоящият състав намира за правилно, предвид начина на
уговарянето му. Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че неправилно
са присъдени разноски на ответницата за адвокатски хонорар, тъй като не е
изрично посочен начинът на плащането му. В представеният договор за правна
защита и съдействие изрично е посочено, че заплащането на адвокатското
възнаграждение в размер на 1300 лева е договорено в брой, поради което
договорът има характер на разписка (ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на
ВКС).
При този
изход на спора разноски за въззивното производство биха се дължали на
въззиваемата – ищца, но такива не се претендират.
Воден от
горното, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 226383 от 02.10.2017
г., постановено по гр. д. № 32643/2010 г. на СРС, 70 състав, в обжалваната
част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна
жалба на Л.З. С.– А. срещу определение № 380846 от 10.04.2018 г., постановено
по гр. д. № 32643/2010 г. на СРС, 70 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна
жалба на Л.З. С.– А. срещу определение № 380770 от 10.04.2018 г., постановено
по гр. д. № 32643/2010 г. на СРС, 70 състав.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: