Р Е Ш Е Н И Е
№ 1037
гр. Русе, 11.06.2019 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Русенски районен съд, ХI - ти граждански състав в публично
заседание на двадесети май, две хиляди и деветнадесета в състав:
Председател:
Тихомира Казасова
при секретаря Галя Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело
№ 2472 по описа за 2018 год., за
да се произнесе, съобрази следното:
Б.Р.– юрисконсулт на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, заявява,
че на 10.08.2015г. между „Вива кредит“ ООД и М.П.Н. е сключен договор за предоставяне
на паричен заем №5203772,
по силата на който кредитната институция предала на ответника 500 лева.
Заемателят се задължил да възстанови сумата, ведно с 76.90 лева договорна
лихва, в периода 24.08.2015г. – 18.04.2016г., на 18 равни двуседмични вноски,
всяка от които в размер на 32.05 лева.
При забавено изпълнение, кредитополучателят приел да заплати
направените от кредитора разноски, необходими за събиране на просрочените
вземания, свързани с провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени
покани и електронни съобщения, а именно: 12.50 лева на всеки четвърти и
единадесети ден, но не повече от 150 лева.
Страните постигнали съгласие, че при забава с повече от 57
календарни дни на плащането по която и да е погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва, длъжникът ще заплати еднократна сума – 100 лева,
представляваща направени разходи за събиране на просрочените вземания,
включващи ангажиране дейността на служител, който осъществява и администрира
дейността по събиране на вземането.
Тъй като ответникът не предоставил на кредитора нито едно от
договорените обезпечения, съобразно клаузите на договора, „Вива кредит“ ООД
начислило на М.Н. неустойка в размер на 412.02 лева, която контрагентите приели
да бъде заплатена на 18 равни месечни вноски, всяка в размер на 22.89 лева,
дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора за заем.
С подписване на контракта, заемополучателят приел да заплаща
обезщетение при забавено изпълнение в размер на законната лихва, за всеки ден
забава.
Молителят твърди, че въпреки отправени покани за доброволно
изпълнение, ответникът не погасил задължението си, възлизащо на 1256.17 лева,
от които: 475.70 лева – главница; 69.15 лева – договорна лихва; 389.07 лева –
неустойка; 150 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания; 100
лева – такса разходи за дейност на служител и 72.25 лева – мораторна лихва.
Въз основа Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания, сключен на 22.01.2013г. и Приложение 1 към него, „Вива кредит“ ООД
прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ООД вземането си, произтичащо
от договор за предоставяне на паричен заем №5203772, ведно с всички
привилегии и обезпечения. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми, от негово име, длъжника за
извършената цесия. Въз основа предоставените му пълномощия, с писмо
изх.№УПЦ-С-ВИВ/5203772/11.05.2016г., ищцовото дружество уведомило ответника за
извършената продажба на вземането. Писмото се върнало в цялост, тъй като
получателят не бил установен на адреса. На 02.04.2018г. кредиторът изпратил
повторно уведомление до длъжника, върнато в цялост, като непотърсено.
В качеството си на кредитор, ищецът входирал заявление по
реда на чл.410 ГПК и се снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение, издадена по ЧГД №6918/2017г. по описа на РРС срещу М.П.Н. за сумите:
475.70 лева – главница по договор за паричен заем №5203772/10.08.2015г.; 69.15
лева – договорна лихва за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 389.07 лева –
неустойка за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 150 лева – такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 100 лева – такса разходи за дейност на
служител и 72.25 лева – мораторна лихва за периода 08.09.2015г. – 28.09.2017г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.09.2017г. до
окончателното й изплащане; 25.12 лева – разноски по делото за платена държавна
такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Тъй като заповедта за изпълнение била връчена на длъжника по
реда на чл.47, ал.5 ГПК, на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК, заповедният съд е
указал на заявителя (ищец в настоящото производство), че в едномесечен срок от
получаване на разпореждането следва да предяви иск за установяване на
вземането, като довнесе дължимата държавна такса.
По изложените съображения, Б.Р.моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че М.П.Н., ЕГН ********** дължи на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
– гр.София, ж.к.“Люлин 10“, бул.“Д-р Петър Дертлиев“№25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н.Т.С.сумите: 475.70
лева – главница по договор за паричен заем №5203772/10.08.2015г.; 69.15 лева –
договорна лихва за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 389.07 лева – неустойка
за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 150 лева – такса разходи за събиране на
просрочени вземания; 100 лева – такса разходи за дейност на служител и 72.25
лева – мораторна лихва за периода 08.09.2015г. – 28.09.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 29.09.2017г. до окончателното й
изплащане Претендира направените в заповедното и настоящото производство
разноски.
В срока по
чл.131 от ГПК адв.Д.К. – Р., особен представител на ответника М.П.Н.
е депозирала отговор на исковата молба, в който излага аргументи, досежно
неоснователността на ищцовите претенции.
Навежда доводи за недопустимост на
претенциите, позовавайки се на обстоятелството, че към момента, в който е
входирано заявлението за издаване заповедта за изпълнение, длъжникът не е
надлежно уведомен за договора за цесия.
Оспорва по размер дължимостта на
претендираните от ищеца суми, както и истинността на договор за предоставяне
на паричен заем №5203772/10.08.2015г., като приема, че документът не е подписан
от ответника.
Твърди, че договорът за кредит е
нищожен, като сключен в нарушение на добрите нрави и в противоречие на закона,
предвид прекомерно високия размер на договорената лихва и годишния процент на
разходите. В тази насока се позовава на разпоредбите на чл.22, вр.чл.11, ал.1,
т.7 – 12 и т.20 ЗПК; чл.21, ал.1 и ал.2, вр.чл.32, ал.4 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК.
Развива правни съображение относно приложение нормите на чл.143 – 148 ЗЗП.
Намира за неоснователна претенцията
за неустойка, като приема, че такава не е договорена, тъй като няма ал.3 на
чл.3, цитирана в разпоредбата на чл.11 от контракта. Отделно от това счита за
нищожна неустоечната клауза, като уговорена във вреда на потребителя,
несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Поддържа, че клаузите, свързани със
заплащане на такси, съставляващи разходи за събиране на просрочени вземания са
нищожни и не са породили правно действие между страните.
Релевира възражение за изтекла
погасителна давност.
Приема, че договорът за цесия не е
произвел правно действие и не би могло да се приеме, че с връчването му на
особения представител, ответникът е уведомен за прехвърляне на вземането.
Счита, че договорът е нищожен поради липса на предмет, тъй като предхожда
сключването на договора за паричен заем.
Съдът, съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, прие за установено от
фактическа страна, следното:
На 10.08.2015г.между „Вива кредит“ ООД и М.П.Н. е сключен
договор за предоставяне на паричен заем №5203772, по силата на който кредитната институция предала на
ответника 500 лева. Заемателят се задължил да възстанови сумата, ведно с 76.90
лева договорна лихва, в периода 24.08.2015г. – 18.04.2016г., на 18 равни
двуседмични вноски, всяка от които в размер на 32.05 лева.
При забавено изпълнение, кредитополучателят приел да заплати
направените от кредитора разноски, необходими за събиране на просрочените
вземания, свързани с провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени
покани и електронни съобщения, а именно: 12.50 лева на всеки четвърти и
единадесети ден, но не повече от 150 лева (чл.12, ал.3 от Договора).
Страните постигнали съгласие, че при забава с повече от 57
календарни дни на плащането по която и да е погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва, длъжникът ще заплати еднократна сума – 100 лева,
представляваща направени разходи за събиране на просрочените вземания,
включващи ангажиране дейността на служител, който осъществява и администрира
дейността по събиране на вземането (чл.12, ал.3 от Договора).
Тъй като ответникът не предоставил на кредитора нито едно от
договорените обезпечения, съобразно разпоредбата на чл.11 от договора, „Вива
кредит“ ООД начислило на М.Н. неустойка в размер на 412.02 лева, която
контрагентите приели да бъде заплатена на 18 равни месечни вноски, всяка в
размер на 22.89 лева, дължими на падежните дати на погасителните вноски по
договора за заем.
С подписване на контракта, заемополучателят приел да заплаща
обезщетение при забавено изпълнение в размер на законната лихва, за всеки ден
забава.
На 22.01.2013г. между „Вива кредит“ ООД и „Агенция за
събиране на вземания“ ООД е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания с предмет: прехвърляне на ликвидни и изискуеми в пълен размер
вземания, произхождащи от договори за заем, сключени от продавача с физически
лица, които не изпълняват задълженията, които вземания ще бъдат
индивидуализирани в Приложение №1, съставляващо неразделна част от договора. В
извадката от приложението под №289 е записано задължението на ответника,
разбито по пера.
С нарочно писмо (лист 14), цедентът потвърдил сключената
цесия и упълномощил цесионера(лист 15) да уведоми по законоустановения ред
длъжниците за сключения на 22.01.2013г. договор, по силата на който вземанията
на цедента към конкретните длъжници, произхождащи от договори за потребителски
кредит се прехвърлят на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Предвид предоставените пълномощия, с писмо
изх.№УПЦ-С-ВИВ/5203772/11.05.2016г., ищцовото дружество изпратило уведомление
до ответника за извършената продажба на вземането. Писмото се върнало в цялост,
тъй като получателят не бил установен на адреса. На 02.04.2018г. кредиторът
изпратил повторно уведомление до длъжника, върнато в цялост, като непотърсено.
С оглед установяване претенциите по размер е възложена и
приета, неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, чието
заключение съдът цени като обективно, ясно, пълно и всестранно. След извършена
справка с приетите по делото доказателства и предоставени от ищцовото дружество
счетоводни документи, вещото лице е установило, че остатъка от задължението на
ответника по процесния договор за кредит възлиза на 1183.92 лева, от които:
475.70 лева – главница; 69.15 лева – договорна лихва; 389.07 лева – неустойка;
150 лева – разходи за събиране на просрочени вземания и 100 лева – разходи за
ангажиране на служител по осъществяване и администриране дейността по събиране
на вземането. Изчислен е размерът на лихвата, която заемополучателят дължи
вследствие забавено изпълнение за периода 08.09.2015г. – 29.09.2017г. – 84.04
лева.
От заключението на приетата по делото почеркова експертиза е
видно, че подписите в графа „заемател“ на договора и този в графа „получил
сумата“ на РКО №91/10.08.2015г. са изпълнени от М.П.Н..
Въз основа на заявление, депозирано от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, в РРС е образувано ЧГД №6918/2017г. и издадена заповед №4234/03.10.2017г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу М.П.Н. за сумите:
475.70 лева – главница по договор за паричен заем №5203772/10.08.2015г.; 69.15
лева – договорна лихва за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 389.07 лева –
неустойка за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 150 лева – такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 100 лева – такса разходи за дейност на
служител и 72.25 лева – мораторна лихва за периода 08.09.2015г. – 28.09.2017г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.09.2017г. до
окончателното й изплащане; 25.12 лева – разноски по делото за платена държавна
такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК, заповедният съд е указал
на заявителя (ищец в настоящото производство), че в едномесечен срок от
получаване на разпореждането следва да предяви иск за установяване на
вземането, като довнесе дължимата държавна такса.
Установената фактическа обстановка налага следните
правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и
формулиран петитум, съдът квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК –
установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че
ответникът дължи сумите: 475.70 лева – главница по договор за паричен заем №5203772/10.08.2015г.;
69.15 лева – договорна лихва за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 389.07
лева – неустойка за периода 07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 150 лева – такса
разходи за събиране на просрочени вземания; 100 лева – такса разходи за дейност
на служител и 72.25 лева – мораторна лихва за периода 08.09.2015г. –
28.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
29.09.2017г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение №4234/03.10.2017г., издадена по ЧГД №6918/2017г. по описа на
РРС.
От приложеното в настоящото
производство гражданско дело ЧГД №6918/2017г. по описа на РРС е видно, че заповедта е връчена на длъжника
по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което на 23.03.2018г. заповедният съд
уведомил заявителя (ищец в настоящото производство) за възможността, в
едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе
дължимата държавна такса. Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е
предявена от взискателя в законоустановения срок, при наличие на правен
интерес.
Разгледан по същество, искът се
явяванеоснователен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът
следва да докаже наличие на спорното право, а ответника - фактите, които
изключват, унищожават или погасяват вземането, предмет на заповедта за
изпълнение.
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД основава претенцията
си на цедирано вземане по договор, сключен на 10.08.2015г.между „Вива кредит“
ООД и М.П.Н., по силата на който дружеството предоставило на ответника в заем
500 лева, които ответникът следвало да възстанови, съобразно условията на
контракта.
Особеният представител релевира възражение за липса на
надлежно уведомяване на длъжника относно извършената цесия, като приема, че тя
няма обвързващо действие спрямо него.
Съобщението до длъжника за извършеното прехвърляне на
вземане и смяна на кредиторите влече след себе си важни правни последици,
засягащи широк кръг правни субекти. До момента на получаване съобщението от
длъжника, цесията създава едно релативно правно състояние. В този случай
вземането е прехвърлено само в отношението цедент – цесионер. По отношение на
всички останали, цедентът е титуляр на вземането.
През м.май 2016г. и м.април 2018г., цесионерът(съобразно редовното упълномощаване)изпратил уведомления за извършената
цесия на посочените от длъжника адреси (лист 17 и 19), но пратките се върнали в цялост
като непотърсени, т.е. не са достигнали до адресата. Съдът счита, че
уведомяването от името на цедента за извършеното прехвърляне на вземания, не е
извършено надлежно. В чл.14 от договора за кредит е предвидено, че заемателят
ще получава на електронната си поща, посочена в контракта, всякакви документи и
уведомления от заемодателя, като всички електронни съобщения и документи ще се
считат за надлежно получени и узнати от заемателя в деня на изпращането им,
включително и когато посочения електронен адрес престане да съществува. Не са
ангажирани доказателства, от които е видно, че уведомленията са изпратени по
предвидения в договора ред. Отделно от това не е спазена разпоредбата на чл.5,
ал.3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и
пощенските колети, приети на основание чл.36, ал.2 от ЗПУ. От приложените
известия за доставяне не може да се установи изпълнение на посочените
изисквания, а именно да са отправени най-малко две служебни известия до
адресата да се яви за получаване на пратката, в срок не по-кратък от 20 дни, но
ненадхвърлящ 30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне.
Не би могло да се приеме, че длъжникът е уведомен за цесията
със самата искова молба. Действително, в съдебната практика се приема, че
уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД.
Получаването на уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен
иск за прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл.235,
ал.3 ГПК. В случая обаче, длъжникът не е получил препис от исковата молба и
приложенията, предвид проведената процедура по чл.47 ГПК. Съдебните книжа са
връчени на назначения от съда особен представител. Следователно, до фактическо
връчване на книжата, сред които и уведомлението за цесия, с материалноправен
ефект по чл.99, ал.4 ЗЗД не се е стигнало. Предаването на уведомлението на
процесуалния представител на ответника не може да се приравни на надлежно
уведомяване на длъжника, поради особения характер на процесуалното
представителството. Особеният представител има ограничен кръг права за целите
на процеса и не може да приема материалноправни изявления, каквото е
съобщаването на цесията. Това следва от разпоредбата на чл.34, ал.3 ГПК, според
която за действия представляващи разпореждане с предмета на делото,
представителят трябва да разполага с изрично пълномощно. Договорът за цесия
представлява разпореждане с едно право, а получаването на съобщение за цесията
е част от възникването на това право и изисква изрично упълномощаване. Според
чл.29, ал.5 ГПК, особеният представител може да извършва действия, за които се
изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се води делото.
Следователно, за да бъде съобщена цесията на особен представител е необходимо:
1. изрично съгласие на особения представител да приеме съобщаването (което ще е
с оглед възможността му да доведе реално до знанието на длъжника извършената
цесия) и 2. одобрение на съда, но нито един от тези два факта не е налице.
С оглед изложеното, съдът приема, че цесията не е породила
действия спрямо ответника и той не дължи плащане на задълженията произтичащи от
процесния договор в полза на цесионера – ищец в настоящото производство. Това
води до неоснователност на предявения иск.
Поради отхвърляне на претенциите, направените по делото
разноски остават в тежест на ищеца.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление – гр.София, ж.к.“Люлин
10“, бул.“Д-р Петър Дертлиев“№25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от изпълнителния директор Н.Т.С.срещу М.П.Н., ЕГН ********** иск
с правно основание чл.422 ГПК за признаване установено, че М.П.Н. дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумите: 475.70 лева – главница по договор
за паричен заем №5203772/10.08.2015г.; 69.15 лева – договорна лихва за периода
07.09.2015г. – 18.04.2016г.; 389.07 лева – неустойка за периода 07.09.2015г. –
18.04.2016г.; 150 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания; 100
лева – такса разходи за дейност на служител и 72.25 лева – мораторна лихва за
периода 08.09.2015г. – 28.09.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 29.09.2017г. до окончателното й изплащане, предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение №4234/03.10.2017г., издадена по ЧГД
№6918/2017г. по описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от
съобщаването на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: