Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.05.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА АНСТАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 14112 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 472576 от 17.08.2018 г., постановено по
гр.д. № 16725/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 87 състав, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове от „Б.2.“ ЕООД срещу П.В.А.
с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 92 ЗЗД и чл.
99 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество
сума в общ размер на 359, 20 лв. с вкл. ДДС, представляваща сбор от
задълженията по пет броя фактури, издадени във връзка със сключен с „Б.Т.К.“
ЕАД заявление/договор от 20.05.2013 г., както и сумата от 117, 99 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода 11.12.2013 г. –
11.11.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 67326/2016 г. по описа на СРС, 87
състав.
В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от
ищцовото дружество „Б.2.“ ЕООД чрез адв. Константинов, с която
първоинстанционното решение се обжалва в цялост. Поддържа се, че неправилно
районният съд е приел, че представените по делото фактури представляват частни
свидетелстващи документи, които отразяват изгодни за техния издател факти и в
тях липсва подпис на потребителя, тъй като в чл. 6, ал. 1 ЗСч няма изискване в
първичен счетоводен документ да се съдържа подпис на получателя. Твърди се, че
претендираната неустойка се дължи на основание т. 1 от специалните условия за
12-месечни и 24-месечни договори, в която е предвидена неустойка за предсрочно
прекратяване на договора поради виновно неизпълнение на задължения по същия,
включително и при неплащане на дължими суми. В тежест на ответника е било да
докаже, че е заплатил сумите по фактурите или да наведе друг правопогасяващ
факт. По изложените съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявените искове изцяло уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът П.А. чрез адв. Т.
е подал отговор на въззивната жалба, с който моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Излага доводи, че по делото не е било доказано по безспорен начин
наличието на облигационна връзка между страните, по силата на която ответникът
да дължи на ищцовото дружество заплащане на претендираните суми, а освен това
сумите са погасени по давност. Поддържа се, че приложените по делото фактури не
са достатъчно доказателство за установяване факта на съществуване на
правоотношение по договора от 20.05.2013 г., тъй като същите са били оспорени и
представляват частни свидетелстващи документи, които никога не са били връчвани
на ответника. Освен това по делото не е било доказано ответникът да е провел
фактурираните разговори, тяхната продължителност и левова равностойност.
Неизяснен е останал и начинът на изчисляване на дължимите суми, отчитането и
таксуването на услугите. По отношение на две от фактурите се посочва, че като
главница се претендира вече начислена лихва, върху която още веднъж е била
начислена лихва при липса на уговорка, която да допуска възможност за
начисляване на лихва върху лихва. Поддържа се, че не е налице и уговорка за
начисляване на неустойка, а освен това претендираната такава е прекомерна.
Твърди се още, че нито една от цесиите не е била съобщена на ответника, а освен
това в представения договор за цесия не е посочено нито вземането, нито цената,
нито друго обстоятелство, от което да се установява, че ответникът е длъжник на
цедента. Поддържа се, че правнорелевантно за действието на цесията е единствено
съобщението до длъжника, извършено от цедента/стария кредитор, не и
съобщението, извършено от цесионера/новия кредитор или от друго лице или съда,
като исковата молба няма характер на съобщаване за самото вземане.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правно
основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Разгледано по същество, решението е правилно по следните съображения:
По делото е установено, че на 20.05.2013 г. ответникът П.А.
и „Б.Т.К.“ ЕАД („БТК“ ЕАД) са сключили заявление/договор №
950410652520052013-27778023 за мобилна услуга, абонаментен план Vivacom EasyCall S за срок от 24
месеца. В договора са
посочени специални условия за 12-месечни или 24-месечни договори, едно от които
е, че в случай на предсрочно прекратяване на договора по искане на абоната или
при виновно неизпълнение на задължения по договора от страна на абоната,
включително неплащане на дължими суми или незакупуване на нова сим карта в
случай на кражба, преди изтичане на минималния срок на договора, абонатът дължи
неустойка в размер на абонаментната цена без отстъпки за оставащите отчетни
периоди от датата на прекратяване до датата на изтичане на минималния срок. В
договора е посочено още, че срокът за заплащане на месечната фактура е 18 дни
от датата на издаване.
По делото са приети пет броя фактури, издадени по
сключения договор, както следва: фактура № ********** от 22.11.2013 г. с период
на отчитане 22.10.2013 г. – 21.11.2013 г. на обща стойност 50, 63 лв. с вкл.
ДДС; фактура № ********** от 22.12.2013 г. с период на отчитане 22.11.2013 г. –
21.12.2013 г. на обща стойност 193, 53 лв. с вкл. ДДС с включен баланс от
предходни периоди 50, 63 лв. и месечно задължение 141, 01 лв.; фактура №
********** от 22.01.2014 г. с период на отчитане 22.12.2013 г. – 21.01.2014 г.
на обща стойност 209, 07 лв. с вкл. ДДС с включен баланс от предходни периоди
193, 53 лв. и месечно задължение 12, 80, в което е включена и лихва за забавено
плащане за периода 22.12.2013 г. – 21.01.2014 г. в размер на 0, 85 лв.; фактура
№ ********** от 23.02.2014 г. с период на отчитане 22.01.2014 г. – 21.02.2014
г. на обща стойност 203, 99 лв. с вкл. ДДС, в която е включен баланс от
предходни периоди 202, 46 лв. и лихва за забавено плащане за периода 22.01.2014
г. – 21.02.2014 г. в размер на 1, 53 лв.; фактура № ********** от 22.03.2014 г.
с период на отчитане 22.02.2014 г. – 21.03.2014 г. на обща стойност 359, 20 лв.
с вкл. ДДС, в която са включени неустойка от 153, 81 лв., лихва за забавено
плащане за периода 22.02.2014 г. – 21.03.2014 г. в размер на 1, 40 лв. и баланс
от предходни периоди 203, 99 лв.
На 29.05.2015 г. „БТК“ ЕАД в качеството му на цедент и
„СГ Г.“ ООД в качеството му на цесионер са сключили договор за прехвърляне на
вземания (цесия), по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера
вземания в общ размер на 2 920 336, 58 лв., произтичащи от
договорите, описани в Приложение 1.1. към договора и вземания в размер на
753 091, 25 лв., произтичащи от договорите, описани в Приложение 1.2. На
л. 88 от първоинстанционното дело е приложено извлечение от Приложение 1 с
имената на длъжниците и размера на вземанията към договора за прехвърляне на
вземане от 29.05.2015 г., в което е посочен ответникът П.В.А. със задължение за
сумата от 353, 53 лв., представляваща главница по петте процесни фактури. Съгласно
чл. 5 от договора от датата на подписването му цесионерът се смята задължен и
изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят,
за факта на цесията, като им изпрати уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Представено
е пълномощно, с което „БТК“ ЕАД е упълномощило „СГ Г.“ ООД да го представлява
пред лицата, чиито задължения са предмет на договора за цесия при и по повод
изпращане на уведомителните съобщения по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и да
подписва съответните уведомителни писма. На л. 31 от първоинстанционното дело е
приложено уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „СГ Г.“ ООД до П.А., за което
няма доказателства да е изпращано и получавано от ответника.
На 12.05.2016 г. „СГ Г.“ ООД в качеството му на цедент и
„Б.2.“ ЕООД в качеството му на цесионер са сключили договор за прехвърляне на
вземане, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията,
описани в Приложение № 1, сред които под номер 301 е вземане към ответника П.А.
за сумата от 359, 20 лв., представляваща главница по петте процесни фактури. На
л. 33 от първоинстанционното дело е приложено пълномощно, с което „СГ Г.“ ООД е
упълномощило „Б.2.“ ЕООД да го представлява пред лица, чиито задължения към
упълномощителя са предмет на договора за цесия при и по повод изпращане на
уведомителните съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По делото е прието уведомление
от „СГ Г.“ ООД до ответника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД по този договор, за което няма
доказателства да е изпращано и получавано от ответника.
При така установеното от фактическа страна въззивният
съд намира, че правилно районният съд е приел, че ищецът не е доказал при
условията на пълно и главно доказване съществуването на претендираните
вземания. Както е било указано с определението по реда на чл. 140 ГПК, в тежест
на ищеца е било да установи факта на доставяне на процесните услугите, техния
обем и цена. По делото не са ангажирани каквито и да е доказателства, от които
да се установява, че „БТК“ ЕАД е доставило мобилни услуги на ответника.
Представени са единствено пет броя неподписани от ответника фактури, които
както е посочил и районният съд, представляват едностранно съставени частни
свидетелстващи документи, които удостоверяват изгодни за издателя факти, поради
което и по аргумент от чл. 180 ГПК притежават единствено формална, не и
материална доказателствена сила. С оглед изрично направеното от ответника
оспорване в тази връзка е следвало ищецът да ангажира допълнителни
доказателства, с които да установи, че на ответника са били доставени услуги,
тяхното количество и цена. Както беше посочено, такива доказателства не са
събрани. Липсват доказателства за договорени между страните по договора от
20.05.2013 г. цени или стойност на абонаментния план, както и параметрите на
последния. Възражението във въззивната жалба, че законът не въвежда като
реквизит на фактурите подпис на получателя е неоснователно. В случая районният
съд правилно е коментирал липсата на подпис в контекста на липсата на каквито и
да е доказателства за доставяне и приемане на услуги, чието плащане се
претендира в настоящото производство. По отношение на претенцията за неустойка,
обективирана в една от издадените фактури, важи вече изложеното. При липсата на
доказателства за извършена доставка на мобилни услуги, няма как да се приеме за
основателна акцесорна претенция, произтичаща от незаплащането на недоказаните
главни претенции. Ищецът не е ангажирал никакви доказателства и за начина на
изчисляване на претендираната неустойка, която в договора е посочена общо без
конкретни цифрови параметри.
По отношение въпроса за уведомяването на ответника за
извършените две цесии въззивният съд намира следното. Съгласно константната
съдебна практика цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Това е така, тъй като получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, е факт, настъпил в хода
на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право. Затова той следва да бъде съобразен
от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК - Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., Т. К., ІІ Т.
О. на ВКС и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., T. К., ІІ T.
О. на ВКС. Въпреки това,
съобщаването за извършените цесии не може да доведе до извод за основателност
на предявените искове, тъй като както беше посочено по-горе, по делото не е
доказано, че претендираните вземания са възникнали в полза на първия цедент
„БТК“ ЕАД.
По изложените съображения настоящият съдебен състав
намира, че предявените искове за главница по петте броя прцоесни фактури са
неоснователни. Неоснователни са и исковете за заплащане на лихва за забава
върху същите главници. Следователно предявените искове правилно са били
отхвърлени, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора претенцията на въззивника за
присъждане на разноски за въззивното производство е неоснователна. В полза на
въззиваемата страна – ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се
присъдят разноски в размер на 300 лв., представляващи платено в брой адвокатско
възнаграждение съобразно посоченото в представения договор за правна помощ и
съдействие, което е и минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
С оглед цената на предявените искове на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 472576 от 17.08.2018 г., постановено по гр.д. № 16725/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, 87 състав.
ОСЪЖДА
„Б.2.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес: ***, да заплати на П.В.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК 300 лв. адвокатско възнаграждение
за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.