№ 10128
гр. София, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20231110148896 по описа за 2023 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по повод на искова молба на С. Н. И., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. ................ срещу „...............“ АД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на управление:
гр. ............, „...................“ ЕООД, ЕИК ............., с адрес: гр. ............, ................ с която са
предявени за разглеждане при условията на обективно евентуално съединяване: главен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК за
прогласяване нищожността на сключен между ищцата и „...............“ АД договор за паричен
заем № ............... г., евентуални искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 143,
ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 4 от Договор за паричен заем № ........ г., сключен между ищцата и „...............“
АД, и чл. 3 от Договор за гаранция № ............... г., сключен между ищцата и „......... ЕООД, с
който договор се обезпечава договора за паричен заем.
В исковата молба се твърди, че на 18.01.2023 г. ищцата С. Н. И. е сключила с
ответното дружество „...............“ АД договор за паричен заем № 4698735, по силата на който
е получила в заем сумата от 2 800,00 лева, при годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на
40,00 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 48,57 %. Страните са уговорили,
че заемателят ще погаси кредита на 12 месечни вноски. Поддържа, че съгласно чл. 4 от
договора за заем, заемателят се „задължава" в срок от три дни, считано от датата на
сключване на договора, да представи на заемодателя едно от трите обезпечения, подробно
описани в три точки. Твърди, че неясно към контракта се появява „Договор за предоставяне
на гаранция № 46987354" от същата дата, сключен между „.................. ЕООД и ищцата.
Съгласно чл. 3, т. 1 от договора за предоставяне на гаранция потребителят дължи
възнаграждение за поръчител в размер на 976,00 лева, платимо разсрочено на вноски,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния договор за паричен
заем. Поддържа, че изцяло е усвоила кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК не
дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират
1
своето основание в нищожна кредитна сделка. Излага подробни доводи, че договорът за
паричен заем е нищожен, тъй като посоченият в него размер на възнаградителна лихва от
40,00 %, протИ.речи на добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната
лихва. Твърди, че този размер на възнаградителната лихва е довел до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне
на интересите на потребителя на финансовите услуги, с цел необосновано
облагодетелстване на кредитора. Същевременно, този размер на възнаградителната лихва не
отговаря на действително приложения в заемното правоотношение процент, тъй като т. нар.
възнаграждение за поръчител няма характер на реално дължима сума за обезпечаване на
договора за кредита, а представлява добавък към договорната лихва – скрита лихва. Излага
доводи, че клаузата за възнаградителна лихва е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и
на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП не е породила правни последици, тъй като в договора е
посочено, че същата е в размер на 48,57 %, а поради наличието на т. нар. скрита лихва под
формата на възнаграждение за поръчител, на заемателя не е бил известен реалният размер
на поетото от него задължение, с което е нарушена разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП.
Ищцата твърди, че кредиторът не е изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК да
разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва,
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК за посочване на размера на лихвения процент на ден и
правата на потребителя по 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Поддържа, че тази информация е от
значение за защита интересите на потребителя, поради което при неспазване на изискването
на това изискване, договорът е недействителен. В обобщение относно договорната лихва
поддържа, че договорът за потребителски кредит е уреден като възмезден и липсата на
задължителен реквизит от съдържанието му, а именно непораждане на валидно задължение
за заплащане на цена на кредитния ресурс, има за последица недействителността на
заемното правоотношение, а не са налице изискванията на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, за да се приеме,
че нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на целия договор. На
следващо място, ищцата поддържа, че договорът се явява нищожен и при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, поради това, че разписаният в договорът ГПР от
48,57 % е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на
възнаграждение за гарант договорна лихва. Освен това, в договора за паричен заем липсва
ясно разписана методика за формиране на ГПР, като кредиторът не е изпълнил и
изискването да посочи действителната обща сума за плащане. Поддържа, че не са изпълни и
условията на чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия по договора да бъдат подписани от
потребителя. Предвид изложеното, твърди, че договорът за паричен заем е недействителен и
заемателят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи. Твърди,
че въпреки, че между страните не е възникнало валидно облигационно правоотношение,
кредиторът предявява искания ищецът да му заплати лишените от правно основание
вземания за лихва и за възнаграждение за гарант, което обуславя правния му интерес от
предявяване на настоящите искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника „...............“ АД, с който ответникът изразява становище за
недопустимост, евентуално неоснователност на предявените искове. Излага доводи, че
процесният договор за паричен заем е действителен и при сключването му са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, и ал. 2 ЗЗП. Поддържа, че
възнаградителната лихва по договора не следва да бъде отнасяна или съпоставяна със
законната лихва, че разпоредбата на 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договора да е посочен
самият ГПР, а не начинът за изчисляването му, който е подробно законово разписан в
Приложение № 1 на ЗПК и не подлежи на уговаряне между страните. Излага доводи, че
възнаграждението по договора за поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй
като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на
„общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Излага твърдения, че
2
правото на отказ от договора е уредено в чл. 7, ал. 3 от същия, както и че договорите за
потребителски кредит, които сключва дружеството нямат „общи условия“ по смисъла на чл.
298 ТЗ, тъй като всички приложими условия са включени в договора за потребителски
кредит. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „......... ЕООД, с който оспорва предявените искове като недопустими и
неоснователни. Поддържа, че договорът за поръчителство, по който дружеството е страна, е
действителен. Възнаграждението по договора за поръчителство, като насрещна престация
срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за
кредит, не протИ.речи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави. Претендира
разноски.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
От представения по делото Договор за паричен заем № ............... г. се установява, че
същият е сключен между „...............“ АД – като заемодател, и С. Н. И. – като заемател. По
силата на така сключения договор заемодателят се е задължил да предостави на заемателя
сумата в размер на 2 800,00 лева срещу насрещно задължение на заемателя да върне същата
при следните условия: 1./ вид на ползвания паричен заем: потребителски заем по продукт
.........; 2./ размер на месечната погасителна вноска: 286,92 лева; 3./ срок на заема в месеци:
12; 4./ брой вноски: 12, от които първата, платима на 20.02.2023 г., и последната, платима на
16.01.2024 г.; 5./ фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ по заема – 40 %; 6./ лихвен
процент на ден, приложим при отказ от договора – 0.11 %; 7./ годишен процент на разходите
/ГПР/ - 48,07%.
Съгласно чл. 3 от договора за заем, с подписването му заемателят удостоверява, че е
получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата на
разписка за предадената, съответно получената заемна сума – по делото не се спори относно
факта на предаване, съответно получване от заемателя на сумата в размер на 2 800,00 лева
по процесния договор за паричен заем.
Съгласно чл. 4 от договора за заем заемателят се задължава в 3-дневен срок от
сключването му да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1./ две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните условия: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
трудовото му възнаграждение да е над 1 000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител по друг договор, сключен със заемодателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции, или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „редовен“, като поръчителят подписва договор за поръчителство; 2./
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор; 3./ одобрено
от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От представения по делото и неоспорен от ответниците Договор за предоставяне на
гаранция № ............... г. се установява, че същият е сключен между „......... ЕООД – като
гарант, и С. Н. И. – като потребител. По силата на така сключения договор потребителят е
възложил, а гарантът се е задължил да даде гаранция за плащане в полза на „...............“ АД с
цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя по договор за
паричен заем № С. Н. И., в т. ч. главница в размер на 2 800,00 лева, възнаградителна лихва,
законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски
хонорари
3
Съгласно чл. 2 договорът за предоставяне на гаранция влиза в сила в случай, че
потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от договора за паричен
заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция.
Съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на гаранция потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер от 1 452,96 лева, платимо разсрочено на вноски от
по 121,08 лева по начините, уговорени в договора за паричен заем. В чл. 3, ал. 3 от договора
е предвидено, че „...............“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за заплащане на възнаграждение по този договор. В
случай, че внесените суми не достигат за погасяване на задълженията на потребителя към
заемодателя, приоритетно се погасяват задълженията към гаранта.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция гарантът е длъжен при
поискване от заемодателя да заплати изискуеми задължения на потребителя по договора за
паричен заем.
Съгласно чл. 12 от договора за предоставяне на гаранция гарантът има право да
прехвърли по всяко време своите права по този договор на всяко трето лице по своя
преценка, включително на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД.
В производството пред настоящата инстанция е изслушано и прието без възражения
на страните експертното заключение на вещото лице И. Д. по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза /ССчЕ/. Съгласно констатациите на вещото лице по ССчЕ,
изготвена на база доказателствата по делото и на допълнително изискана и получена от
трето неучастващо по делото лице ........... ЕАД информация, при включване на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция в ГПР, то последният възлиза на
207,31 %.
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 44051/30.10.2024 г., съдът е
уведомил страните, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени за разглеждане при условията на
обективно евентуално съединяване: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК за прогласяване нищожността на сключен между
ищцата и „...............“ АД договор за паричен заем № ............... г., евентуални искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 4 от Договор за
паричен заем № ........ г., сключен между ищцата и „...............“ АД, и на чл. 3 от Договор
за гаранция № ............... г., сключен между ищцата и „......... ЕООД, с който договор се
обезпечава договора за паричен заем.
По делото се ангажират доказателства за прехвърляне на вземанията по процесните
договор за заем и гаранция в полза на трето за спора лице - ........... ЕАД, въз основа на
Приложение № 1Б/02.04.2024 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/. Във връзка с това се навеждат доводи за недопустимост на исковете, които съдът
намира за неоснователни, поради следното:
Пасивната процесуална легитимация се определя от фактическите твърдения на
ищеца в сезиращата съда искова молба. В настоящия случай ищецът твърди, а и между
страните по делото принципно не се спори, че именно те са сключили процесните Договор
за паричен заем № ............... г. и Договор за предоставяне на гаранция № ............... г., спор
във връзка с чиято недействителност е повдигнат пред съда. При тези твърдения на ищеца
съдът приема, че ответниците са пасивно процесуално легитимирани да отговарят по
4
предявените искове. Обстоятелството, че след сключването на договорите за заем и
предоставяне на гаранция, вземанията по тях са прехвърлени в полза на трето за спора лице
не лишава заемателя от правен интерес да предяви иск именно срещу страната, с която той е
договарял по оспорения договор. Същевременно, според собствените твърдения на
ответната страна, цесията е била извършена на 02.04.2024 г., т. е. след завеждане на делото,
поради което и в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК.
По главния иск за нищожност на сключен между ищцата и „...............“ АД
договор за паричен заем № ............... г.
В доказателствена тежест на ищцата по иска за нищожност срещу „...............“ АД е да
докаже при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1./ сключването
на процесния договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание, 2./ че договорът за
заем е нищожен на заявените с исковата молба основания.
В доказателствена тежест на ответника по главния иск – „...............“ АД, е да докаже
възраженията си, в това число, че договорът за паричен заем е действителен.
В разглеждания случай между страните не се спори, а и от представените по делото
доказателства се установява, че между „...............“ АД – като заемодател, и С. Н. И. – като
заемател, е сключен договор за паричен заем № ............... г., по силата на който заемодателят
се е задължил да предостави на заемателя сумата в размер на 2 800,00 лева срещу насрещно
задължение на заемателя да върне същата при следните условия: 1./ вид на ползвания
паричен заем: потребителски заем по продукт .........; 2./ размер на месечната погасителна
вноска: 286,92 лева; 3./ срок на заема в месеци: 12; 4./ брой вноски: 12, от които първата,
платима на 20.02.2023 г., и последната, платима на 16.01.2024 г.; 5./ фиксиран годишен
лихвен процент /ГЛП/ по заема – 40 %; 6./ лихвен процент на ден, приложим при отказ от
договора – 0.11 %; 7./ годишен процент на разходите /ГПР/ - 48,07%.
По делото не се спори, а и се установява от неоспорените доказателства, че между
„......... ЕООД – като гарант, и С. Н. И. – като потребител, е сключен договор за предоставяне
на гаранция № ............... г., по силата на който потребителят е възложил, а гарантът се е
задължил да даде гаранция за плащане в полза на „...............“ АД с цел гарантиране на
изпълнението на всички задължения на потребителя по договор за паричен заем № ...............
г.
Сключеният между ищцата и първия ответник – „...............“ АД, Договор за паричен
заем № ............... г. има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно
дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството „потребител“ по
смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда
служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да протИ.речи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, на първо място съдът следва
да разгледа наведените твърдения за протИ.речие на разпоредбите на ЗПК.
5
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 48,07 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „......... ЕООД, което се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Противно на доводите,
наведени в писмения отговор по чл. 131 ГПК, между правоотношенията, възникнали по
договора за паричен заем, сключен между ищцата и първия ответник „...............“ АД, и тези,
възникнали по договора за предоставяне на гаранция, сключен между ищцата и втория
ответник „......... ЕООД, съществува свързаност, която налага съвместното им разглеждане.
Мотивите на съда за това са следните:
При справка в публично достъпния ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на
сключване на процесните договори /а и към настоящия момент/ едноличен собственик на
капитала на „......... ЕООД е „...............“ АД – следователно в случая е налице хипотеза на
„свързани лица“ по смисъла на § 1, т. 5 ДР ТЗ. Същевременно според уговореното в чл. 4, т.
3 от договора за паричен заем в хипотезата на обезпечение на заема чрез дружество-гарант,
последното следва да бъде одобрено от заемодателя, т. е. заедмодателят едностранно
определя кое дружество да бъде гарант по договора за паричен заем. На следващо място,
договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същ
ден, като двата договора са подписани за заемодател и за гарант от едно и също физическо
лице – .......... Отделни разпоредби от договорите препращат един към друг – нещо повече, в
договора за предоставяне на гаранция изрично е упоменато, че същият се сключва с оглед на
одобрението на потребителя да получи паричен заем и съответно сключването от него
конкретно на договор за паричен заем № ............... г. На следващо място, видно от
съдържанието на двата договора /чл. 2, т. 5 от договора за паричен заем и чл. 3, ал. 1 от
договора за гаранция/ дължимите в полза на заемодател и гарант престации имат едни и
същи падежи и са включени в един общ обединен погасителен план, като макар и формално
кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по
договора за паричен заем обезпечение, да е ответникът „......... ЕООД, то съгласно чл. 3, ал. 3
от договора за гаранция заемодателят „...............“ АД е нарочно овластен да получава
плащането по договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за заем. Анализът на цитираните договорни клаузи относно
обезпечението на договора за паричен заем и установената свързаност между заемодателя и
гаранта обусляват извода на съда, че в разглеждания случай се касае за неразривно свързани
помежду си правни сделки, всяка една от които следва да се разглежда заедно с другата, като
се държи сметка за положението на потребителя, който извън всякакво съмнение има това
качество и по двата договора – в този смисъл и последователната практика на СГС,
формирана по идентични казуси, и обективирана в Решение № 6922 от 13.12.2024 г. на СГС
по в. гр. д. № 7509/2024 г., Решение № 2762 от 09.05.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 4753/2023
г. и др. С оглед на така приетото при преценка действителността на договора за
предоставяне на гаранция, той следва да се разглежда наред с договора за заем/кредит, който
6
обезпечава. Преценката за действителността на договора за предоставяне на гаранция следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК,
приложими към договора за потребителски кредит, изпълнението на задълженията по който
гарантът обезпечава. Макар от страна на втория ответник да се поддържа, че сключеният
между него и ищцата договор попада извън правния режим на ЗПК, съдът приема, че се
касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани съвкупно
по вече изложените по-горе съображения. Възнаграждението, което потребителят се е
задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за паричен заем, доколкото предмет
на процесния договор за гаранция е именно поемане от страна на гаранта на задължение да
обезпечи поетите от заемателя към заемодателя задължения по договора за заем. Последното
обосновава извод, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция
представлява разход по договора за потребителски кредит, който следва да бъде включен
при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на кредита /аргумент от чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК,
според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е налице знание у кредитора за
наличието на допълнителни такси по договора за паричен заем под формата на
възнаграждение за предоставената гаранция, поставена като условие за получаване на
кредита още към момента на сключването му. Несъмнено предоставената гаранция от
свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от
договора за кредит и която е задължително условие за усвояване на кредита. В тази връзка
следва да се посочи, че анализът на клаузите на процесните два договори и конкретиката на
разглеждания случай обуславят извода на съда, че алтернативното посочване на видовете
обезпечения в договора за паричен заем е единствено с цел да се създаде впечатление, че
кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на
практика този избор е напълно привиден, защото осигуряването на поръчителство на две
физически лица, които да отговарят на изключително завишени условия или банкова
гаранция в рамките на три дни от датата на подписване на договора, е изначално непосилно
за кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената възможност за длъжника
да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за паричен заем, е като сключи договор за
предоставяне на гаранция с предварително одобрено от кредитодателя дружество – гарант,
което е свързано с кредитора лице. Безспорно кредитополучателят е икономически по-
слабата страна по правоотношението, за която практически липсва каквато и да било
свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. При тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за
предоставяне на гаранция е задължително условие за сключването на договора за паричен
заем и усвояването му. Изложеното обосновава извод, че уговореното възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция представлява разход по договора за паричен заем,
който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото
оскъпяване на кредита /аргумент от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод
следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
7
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Налице е в случая знание у кредитора за наличието на допълнителни такси по
договора за паричен заем под формата на възнаграждение за предоставената гаранция,
поставена като условие за получаване на кредита още към момента насключването му.
Видно от съдържанието на договора за паричен заем и неоспорените констатации на вещото
лице по ССчЕ възнаграждението по гаранционната сделка не е взето предвид при
изчисляване на ГПР, с оглед на което договорът за паричен заем се явява сключен в
нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При
това положение посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението
на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно
валиден. Ето защо, в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на
годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не
тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Предвид всичко изложено, предявеният иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на
недействителността на договора за паричен заем е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск срещу „...............“ АД съдът намира, че не се е
сбъднало процесуалното условие за разглеждане на евентуално предявените искове по чл. 26
ЗЗД.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски има ищецът. В полза на същия следва да
се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в размер на 83,84 лева и за
платен депозит за възнаграждение на вещото лице по ССчЕ в размер на 497,53 лева. Ищецът
претендира и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат П. И. П. по реда
на чл. 38, ал. 2 ЗА.
По искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗА, съдът намира следното.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1- ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
протИ.речи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
8
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия. В разглеждания случай, правният спор, с който е
сезиран съдът, е потребителски и по него е формирана трайна и непротИ.речива съдебна
практика. Същевременно съдът отчита и конкретно извършените от процесуалния
представител на ищеца процесуални действия, с оглед на което съдът определя за разумен и
справедлив размер на възнаграждението в общ размер от 300,00 лева.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. Н. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ................ и „...............“ АД, ЕИК .............. със седалище и адрес на
управление: гр. ............, ................ че сключеният между тях договор за паричен заем №
............... г. е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „...............“ АД, ЕИК .............. със седалище и адрес на управление: гр.
............, ................ ДА ЗАПЛАТИ на С. Н. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
................ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 581,37 лева – сторени разноски
в производството по гр. д. № 48896/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА „...............“ АД, ЕИК .............. със седалище и адрес на управление: гр.
............, ................ ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. И. П., личен номер .........., член на
Адвокатска колегия – Х., сумата в размер на 300,00 лева – адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна защита на С. Н. И., ЕГН **********, в производството по
гр. д. № 48896/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 29 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от решението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9