Номер 65009.10.2020 г.Град Кюстендил
Окръжен съд – КюстендилIII състав
На 09.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Х. Костадинова
Калин К. Василев
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно частно гражданско
дело № 20201500500408 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл.53Е,
вх.В, действащо чрез процесуалният представител по пълномощие юрисконсулт Р.И.И.
насочена срещу разпореждане от 11.06.2020 г. на Районен съд – Дупница, постановено по
ч.гр.д.№799/2020 г. по описа на същия съд.
Постановеният от първостепенния съд съдебен акт се обжалва в частта, с която съдът
е отхвърлил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано
от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ****** срещу И. С. И. , ЕГН **********, с *****
****3 за вземане за сумата от 941.06 лв. и сумата от 30.00 лева, представляващи съответно
неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и такса за
извънсъдебно събиране на вземане за периода 30.12.2018 г. – 27.08.2019 г., произтичащи от
сключен между страните договор за потребителски кредит №********** от 13.08.2018г.
Частният жалбоподател обжалва постановеното от РС – Дупница разпореждане,
релевирайки доводи за неговата неправилност. По-конкретно се твърди, че заповедният съд
не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността
на сделката, от която заявителя черпи права. Изтъква, че за да се прецени дали искането се
основава на неравноправна клауза в потребителски договор, то същата следва да е обявена
за такава по надлежния процесуален ред. Акцентира, че заповедният съд неправилно не е
отчел и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между
цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. Относно процесното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги се позовава на §1 от ДР на ЗПК където е посочено, че в годишния процент на
разходите /ГПР/ не са включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на споразумение за допълнителни услуги не е задължително
условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Сочи,
че пакетът от допълнителни услуги предоставя право на длъжника да получи услуги, които
не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с необходимостта на
1
потребителя от скорошно получаване на исканата сума и с неговото конкретно житейско
положение. Отрича извода на заповедния съд, че начислените такси за извънсъдебно
събиране на вземането са свързани с дейности по усвояване и управление на кредита, които
показват относимостта им към обичайното състояние на кредитното правоотношение, но не
и към неизпълнението на задълженията на кредитополучателя. Позовава се на разпоредбата
на чл.19, ал.3 съгласно която таксите, събирани при неизпълнение, не се включват в ГПР.
Акцентира, че доколкото таксата е свързана с възстановяване на разходите, направени по
повод неизпълнението на длъжника, то същата не попадала в приложното поле на забраната
по чл.20, ал.2 ЗПК. В тази връзка цитира съдебна практика. Иска отмяна на разпореждането
на ДнРС в обжалваната част и издаване на заповед за изпълнение и относно тези
претендирани вземания.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на
длъжника.
Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият
съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на
обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима. При служебната
проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на
чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на разпореждането, а по допустимостта - в обжалваната му част.
Според чл. 278, ал. 2 от ГПК- ако отмени обжалваното разпореждане съдът сам решава
въпроса по жалбата.
Първоинстанционното производство е образувано по заявление по чл. 410 от ГПК от
„Профи Кредит България“ ЕООД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за
изпълнение против И. С. И. , ЕГН **********, с ***** ****3 за парично вземане в размер
на: 823.14 лева - главница; 227.87 лева – договорна лихва за периода от 15.01.2019 г. до
27.08.2019 г.; 941.06 лева – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги, 30.00 лева – такса за извънсъдебно събиране на вземане за периода 30.12.2018 г. до
27.08.2019 г.; 60.69 лева – лихва за забава за периода 16.10.2018 г. до 27.08.2019 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 10.06.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 41.60 лева – държавна такса и
150 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Към заявлението, съобразно изискването на чл.410, ал.3 ГПК са представени:
Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №********** от 13.08.2018 г.;
Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги; Общи условия на „Профи
Кредит България“ ЕООД; Погасителен план към процесния договор за потребителски
кредит; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити; Анекс №1 към процесния договор за потребителски кредит от
29.01.2019 г., ведно с погасителен план.
Районният съд с разпореждане от 11.06.2020 г., постановено по ч.гр.д.№799/2020 г.,
отхвърлил искането за вземане за сумата от сумата от 941.06 лв. и сумата от 30.00 лева,
представляващи съответно неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги и такса за извънсъдебно събиране на вземане за периода 30.12.2018 г. – 27.08.2019 г.,
като за останалите претендирани със заявлението вземания, заповедният съд е издал заповед
2
за изпълнение. За да постанови отхвърлителният диспозитив, съдът е констатирал
нарушение на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, според която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Приел е също така, че така нареченото „Споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги“ всъщност е част от договора за кредит, но като е обособено
отделно от договора, е постигнато заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК,
който забранява годишният процент на разходите /ГПР/ да бъде по-голям от петкратния
размер на законната лихва. Позовал се е на разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК,
регламентираща че клаузите, които предвиждат възнаграждения за допълнителни услуги,
надвишаващи посочените в ал.4 от същата разпоредба, са нищожни. Относно претенцията за
такса за извънсъдебно събиране на вземанията на длъжника е приел противоречие с
разпоредбите на чл., 10а, ал.1, ал.3 и ал.4.
При така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:
За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на
чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както
и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК,
задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или
на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. Тъй като договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК),
нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. Съдът намира, че посоченото
възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги противоречи на закона.
Сключеният с длъжника по заявлението договор, представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими
разпоредбите на този закон. Заявителят е претендирал сума в размер на 941.06 лева,
представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,
произтичащо от сключен между страните договор за потребителски кредит №********** от
13.08.2018г.
Според чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира такси /т.е. възнаграждение/ за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но тези дейности не може да са
свързани с управлението на кредита и освен това трябва да са точно и ясно определени в
договора. Освен това таксата може да се събира само веднъж за едно действие. В
заявлението заявителят не е посочил изрично какви дейности са включени в пакета от
допълнителни услуги. В своята жалба заявителят поддържа, че сключването на
допълнително споразумение е опционно, по избор на потребителя, и зависи единствено от
неговата воля. В заявлението е посочено обаче, че плащането на това възнаграждение е
включено в общия размер на месечната вноска по кредита, според погасителния план.
На първо място в договора, респ. в процесното споразумение не е формирана цена за
всяка от услугите по отделно, т. е. така уговореното възнаграждение не отговаря на
императивните изисквания на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което
се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит.
На второ място, при така описаните допълнителни услуги, съдът не споделя
твърденията на жалбоподателя, че тези услуги не са свързани с дейността на заявителя по
кредитиране, а само с необходимостта от скорошно получаване на исканата сума и с
3
непредвидени житейски обстоятелства, които го препятстват да изпълнява задълженията си
по погасителния план, поради което не е налице забраната по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Касае се
за дейности, които представляват типични и характерни договорни права – да се одобри
кредитът, да се измени падежната дата, да се реорганизира правоотношението, да се
адаптира към променените условия и т. н., които по съществото си произтичат от наличието
на договорно правоотношение между равноправни субекти кредитодател и
кредитополучател. Съдът намира, че описаните допълнителни услуги са свързани изцяло с
дейността по усвояване и управление на кредита, поради което съгласно чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК кредиторът не може да въвежда и изисква заплащане на подобни такси.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. С оглед постановките, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, съдът намира, че тези клаузи са нищожни, на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Нищожността произтича и от разпоредбата на чл. 21, ал. 1
ЗПК.
Наред с изложеното, споразумението за допълнителни услуги се явява нищожно и по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Възможните проявни
форми на неравноправни клаузи са изброени в т. 1-18 на, ал. 1, но по аргумент от т. 19
следва, че изброяването е примерно, а не изчерпателно. Към тези разпоредби препраща
нормата на чл. 24 от ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която има задължителен характер за националните съдилища в
ЕС. Според чл. 3 Директивата счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки
изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съобразена общо като стойност с останалите договорни ангажименти, дължимата
сума за допълнителен пакет услуги надхвърля лимита, въведен с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което
определя тази клауза за неравноправна. Таксата е и несъразмерно висока спрямо отпуснатия
кредит - видно е, че при отпуснат кредит в размер на 900 лв., уговореното възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги е 1080.48 лв., което води до съществено и
неоправдано обременяване на потребителя.
Наред с това, заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително,
т. е. то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги,
както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще
бъде използвана по време на действието на сключения между страните Договор. Според
настоящия състав възможността за предоставяне на тези допълнителни услуги не е
равностойна на реалното им предоставяне. Отделно, за да се възползва длъжникът от
всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от
кредитора, което, освен всичко останало, означава, че той следва да плати предварително за
възможност, която обаче изцяло зависи от волята на кредитора.
Що се касае за възнаграждението за извършени административни разходи за
извънсъдебно събиране на вземането по кредита, правилно районният съд е приел същото за
недействително поради противоречието му с разпоредбата на чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана
4
наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на практика се постига
заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято
дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза
противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди
още едно обезщетение за забава. Съгласно чл. 10а, ал.4 ЗПК видът, размерът и действието,
за което ще се събират таксите, следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В т. 12
на заявлението твърдяните разходи са посочени общо, като не става ясно как точно е
определен размерът на това задължение.
Освен това изброените едва в жалбата дейности "изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др." по естеството си не
касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а са евентуално
извършвани от кредитора във връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат
характеристиката "допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият
заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението,
следователно не попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 ЗПК услуги /така решение №
345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на ВКС, ІІ ТК/. Дори и да се приеме, че става дума за
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то са такива по управление на
кредита. Поради това претендирането им от потребителя противоречи и на забраната на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия за управление на кредита.
По отношение на възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не
разполага с правомощия да се произнася по валидността на договорни клаузи, настоящият
съдебен състав счита, че същото е неоснователно, тъй като съдът може служебно, без
въведено възражение от страната да констатира противоречието на договорни клаузи със
закона или добрите нрави и/или дали искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, каквото
задължение му е вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК. Допълнителен
аргумент за това е и, че съгласно практиката на съда на ЕС, националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира тази
неравнопоставеност /в този смисъл решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98,
С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10/. Доколкото потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на преговорните си
възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема
предварително установените от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието
им, то несъмнено съдът може служебно да констатира и противоречието на договорни
клаузи в потребителските договори със закона или добрите нрави, без това да представлява
нарушение на диспозитивното начало.
С оглед на това съдът приема, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2 от ГПК за
издаване на заповед за изпълнение за посочената сума.
По изложените правни съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 11.06.2020 г. на Районен съд – Дупница,
5
постановено по ч.гр.д.№799/2020 г. по описа на същия съд в частта, с която съдът е оставил
без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано
от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ****** срещу И. С. И. , ЕГН **********, с *****
****3 за вземане за сумата от 941.06 лв. и сумата от 30.00 лева, представляващи съответно
неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и такса за
извънсъдебно събиране на вземане за периода 30.12.2018 г. – 27.08.2019 г., произтичащи от
сключен между страните договор за потребителски кредит №********** от 13.08.2018г.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6