РЕШЕНИЕ
№ 216
гр. гр. Хасково, 19.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Златка Ив. Бончева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20225640102321 по описа за 2022 година
Предявен е от Д. Т. Т. с ЕГН:********** от гр.Х., ул.“*********“ №*,
вх.*, ет.*, ап.*, със съдебен адрес гр.Х., ул.“******“ №**, вх.*, ет.*, адв.П. П.,
против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ж.к.”Люлин 7”, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,
„Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представляван от Г. Т. Т. и А. В. М.,
отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК.
Ищцата твърди, че сключила с ответното дружество два договора за
потребителски кредит /ДПК/, а именно - ДПК с №3474654 от 14.03.2019г. и
ДПК с №3558833 от 21.06.2019г. По силата на първия договор й била
предоставена в заем сумата в размер на 200 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40.00%, с годишен процент на разходите 47.92%
и срок на погасяване 16 седмици, при месечна погасителна вноска в размер на
13,33 лв. По силата на втория ДПК с № 3558833 й била предоставена в заем
също сумата в размер на 200 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40.00%, с годишен процент на разходите 46.96% и срок на
погасяване 16 седмици, при месечна погасителна вноска в размер на 13,33 лв.
Съгласно предвиденото в чл.4 от всеки от двата посочени договора,
заемополучателят по същите следвало да осигури поръчител, а при
неизпълнение на тези задължения, той дължал неустойка по всеки договор в
размер на 66.72 лв. или месечно - в размер на 4.17 лв., съобразно
погасителните планове, а оттам - месечната вноска по всеки от двата
договора била нарастнала на 17.50 лв. Поддържа се, че ищцата усвоила
изцяло заемните суми, но не дължала плащане на неустойка, тъй като
1
посочените клаузи от двата процесни договора били нищожни. Това било
така, тъй като предвидената в тях неустойка за неизпълнението на
задължението за осигуряване на обезпечение нямала присъщата й
обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от
неблагоприятни последици за кредитора при евентуално възникнала
неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, тъй като
липсвала възможност те да бъдат събрани и от имуществото на поръчител.
Освен това предвидената неустойка в размер на 66.72 лв. излязла и извън
присъщата й обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала 32 % на
получената заемна сума по всеки един от договорите от 200 лв. и не зависела
от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.
Поддържа се, че в случая заемодателят не целял обезпечение на вземанията си
по договорите за кредит, а за неизпълненото условие за отпускане на кредит.
Според ищцата, с предвидената неустойка за осигуряване на лично и реално
обезпечение, кредиторът имал право на обезщетение надхвърлящо значително
размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, което не било в
защита на негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното
отношение, с цел облагодетелстването му в ущърб на потребителя. Освен
това, в договорите били създадени и препятствия пред потребителя да
изпълни изискванията за осигуряване на обезпечения, за да възникнат
условията кредиторът да начисли неустойка. Твърди се, че недобросъвестно и
в ущърб на потребителя ответникът поставил към него неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Поставянето на такива
изисквания противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК,
съобразно която и разпоредбите на ЗПК при сключване на договор за кредит
кредиторът имал задължението да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, с цел предпазване на потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, защита на техните интереси и улесняване
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити, в какъвто смисъл бил параграф 40 - 43 от решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на СЕС. Сочи се, че с такава клауза в договорите, рискът от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху самия
длъжник и това водело до допълнително увеличение на размера на
задължението му. По този начин на длъжникът се вменявало задължение да
осигури обезпечение, след като вече кредитът бил отпуснат и при
неосигуряването му дългът му нараствал, както и опасността от
свръхзадлъжнялост. В случая кредиторът бил приел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като
той не бил спазил задължението си по чл. 16 от ЗПК, с оглед на което
финансовата институция не следвало да черпи права от собственото си
противоправно поведение. Поддържа се, че така уговорените неустойки по
процесните ДПК били нищожни, тъй като нарушавали добрите нрави и били
2
неравноправни по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19 ал. 1 ЗПК,
във връзка с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК. Сочи се, че в процесните
договори липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, с посочване на включените в него компоненти и начина на
формиране на посочените в договорите размери съответно от 47.92% и
46.96%. Според ищцата, във величината на ГПР следвало по ясен и разбираем
за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи по кредитите, а
в конкретния случай яснота относно тези обстоятелства липсвали, тъй като не
било посочено как посоченият лихвен процент по заемите 40.00% на месец се
съотнасял към ГПР по договорите. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а
ал, 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или
комисионни трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и
кредиторът не можел да изисква и събира от потребителя плащане за разходи,
които не били предвидени в него. В конкретния случай между страните не
била налице уговорка за други разходи освен за възнаградителна лихва,
поради което кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявените в
договорите ГПР други разходи, освен нея. В тази връзка се посочва, че
кредитодателите били задължени да включат в текста на договорите за
потребителски кредит размера на ГПР, за да могат потребителите да получат
информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока
на действие на договора и така да вземат информирано решение дали
кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им
възможности да го обслужват, като правната последица при неизпълнение на
това задължение се изразявала в не пораждане на права и задължения от
кредитния договор (чл. 22 от ЗПК). Освен това, в пряко нарушение на чл. 19
ал. 1 от ЗПК кредиторът следвало да включи в ГПР скритите договорни
лихви, уговорени като неустойки, но след оповестяването им на потребителя
като възнаградителни лихви. Посочения в процесните ДПК размери на ГПР
не били реално прилаганите в отношенията между страните и според ищцата
представлявали „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д,
ал. 1 и ал. 2, т.1 от ЗЗП, а съобразно приетото в преюдициално заключение по
дело С-453/10, използването на такива водело до неравноправен характер на
договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Така, неравноправната
клауза в договора сочеща неверен ГПР била в пряко противоречие с
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и осъществявала фактическия състав
на чл. 143, т.19 от ЗЗП и чл.21 от ЗПК, постановяващ нищожност на
договорната клауза, имаща за цел или за резултат заобикаляне на
изискванията на ЗПК. Освен това според ищцата, съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП
договорните клаузи, внасящи неравновесие в отношенията между търговците
и потребителите не произвеждали пряко действие. Посочва се още, че на
основание разпоредбите на така сключените договори за потребителски
кредит, ищцата получила сума в размер на 200 лева по всеки, а общото
задължение по всеки един от договорите с включена главница, лихва и
неустойка възлизала в размер на 280,00 лв. Поддържа се, че така търсените
неустойки за непредоставени обезпечения по чл. 4 от процесните ДПК ,
съобразно които тя трябвало да заплати суми в размер на 66,72 лв. и по двата
3
договора, били нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21,
ал.1 от ЗПК. На първо място, съобразно възприетото в правната доктрина и
съдебна практика становище, накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1, предл. 3 - то от ЗЗД било налице именно при нарушение на правен
принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването
на конкретни други разпоредби, какъвто бил и принципа за
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, целящ
предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата. Тъй като се касаело за търговски сделки, този принцип се
съдържал в нормата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката
дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела
от съда във всеки конкретен случай. В случая, поради накърняването на
принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се
достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорните съглашения, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. Освен това, неустойките се
явявали нищожни и поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, а
именно - разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забраняваща на кредитора да
иска заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, каквато именно представлявала посочената в
договора допълнителна неустойка, както и на разпоредбата на чл. 10а, ал.4 от
ЗПК поради липсата на ясно и точно посочване на допълнителното
оскъпяване с начислената неустойка, която следвало да бъде включена в ГПР.
На следващо място се поддържа нищожност на оспорваните части от
договорите и поради противоречието им с добрите нрави. Съгласно трайната
съдебна практика на ВКС, еднозначно се приемало, че договор противоречи
на добрите нрави, когато бил нарушен принципа на еквивалентност на
насрещните престации. В конкретния случай при отпуснати кредити от 200
лева всеки, възнагражденията за предвидената неустойка били в размер на
66,72 лв., които били необосновано високи и надвишавали 32% от размера на
всеки кредит, поради което противоречали на добрите нрави и поради
нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения, а освен това неморално и
неетично било уговарянето на неустойки при неизпълнение на непреодолими
условия. Поддържа се нищожност на клаузите за неустойка и на основание
чл.21, ал.1 от ЗПК, вр. чл. 26 ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона, тъй
като на практика със същите се целяло заобикаляне на установената в чл. 19
ал.4 от ЗПК забрана относно максималния размер на ГПР, въпреки че
предвидените неустойки представлявали разходи по кредита, които следвали
да намерят стойностно изражение в ГПР. Според ищцата, за да избегне
надвишаване на максималния размер на ГПР кредиторът бил използвал
правната форма на „неустойка за непредоставяне на поръчител“, с което чрез
позволени правни средства бил постигнат непозволен правен резултат, а
именно - по-висок ГПР на кредита. На следващо място се сочи, че
4
неустойките били нищожни и като противоречащи на добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП, тъй като сумите, които се
претендирали за тях били в размер, надвишаващи 32% от тези на кредитите,
което бизспорно нарушавало принципите на добросъвестност и
справедливост, целящи предотвратяване на несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Клаузите били
неравноправни и по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвиждали
заплащане на суми, размерът на които бил необосновано висок и с тях се
уговоряли допълнителни обезщетения за неизпълнение на акцесорни
задължения, които съглашения водели до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница. Освен неравноправни посочените клаузи се явявали и нищожни на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.24 от ЗПК, тъй като не били
индивидуално уговорени между страните, поради това че били част от
стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на договорите и
кредитополучателят нямал възможността да влияе върху съдържанието им
към момента на сключването им, особено в хипотеза на договори с общи
условия. В горепосочения смисъл се посочва Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Предвид изложеното, се иска да бъде постановено решение, с което да
се признае за установено, че ищцата не дължи на ответника сумите от по
66,72лв. по всеки един от ДПК, представляващи неустойки за
непредставянето на надлежни обезпечения, дължими във връзка със
сключените с ответника ДПК № 3474654/14.03.2019г. и ДПК №
3558833/21.06.2019г., поради нищожност на уреждащите ги клаузи на
основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и
като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от
ЗЗП. Претендира се присъждане на разноски по делото, както и на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от ЗА.
Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 от
ГПК, в който излага становище и по съединеното производство. Оспорва
предявените установителни искове като недопустими, алтернативно като
неоснователни. Прави искане за прекратяване на настоящото производство
поради недопустимост на исковата претенция, произтичаща от липсата на
правен интерес за ищцата от предявяване на установителен иск, доколкото
същата имала на разположение по-ефективен способ за защита на спорното
материално право, а именно – осъдителен такъв. По същество счита исковете
за неоснователни. Оспорва твърденията на ищцата за нищожност на
неустойката по процесните ДПК поради противоречие с добрите нрави и
прекомерност. Поддържа, че в случая същата имала форма на договорна
отговорност, служеща да обезщети последиците от неизпълнение на поетите
от заемателя договорни задължения, от които биха произлезли вреди за
кредитодателя, както под формата на пропуснати ползи - пропусната сигурна
печалба, която той би реализирал ако получи престацията в срок, така и под
формата на претърпени загуби, представляващи евентуални допълнителни
5
разходи. В този смисъл, ако имало изпълнение на поетото задължение от
страна на кредотополучателя да предостави гаранция на кредитора, то
последният щял да събере вземането си и не би търпял посочените вреди.
Освен това били осъществени всички елементи от фактическия състав за
възникване на основанието за заплащане на неустойка, поради което
неустоечните задължения били валидно възникнали. На следващо място,
според приетото в ТР №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009 на ОСТК на ВКС
становище, неустойката била нищожна само ако единствената й цел, за която
същата била уговорена, излизала извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, какъвто обаче настоящия случай не
бил. Въпросът дали тя накърнявала добрите нрави подлежал на комплексна
преценка – не само по отношение на съдържанието на договорната клауза, но
и на свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката и възможността на неизправния длъжник сам да
ограничи размера на неизпълнението. По отношение на твърдяната в исковата
молба неизпълнимост на изискването за представяне на обезпечение, се сочи,
че ищцата била запозната с тези изисквания относно представяне на
обезпечения при подписване на процесните ДПК, с оглед на което се
презюмирало, че щом същата се съгласила с условията, то тя била сигурна, че
ще има необходимото време да изпълни поетия ангажимент. Съобразно
чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задължението
си по ДПК, поради което неоснователни били и доводите за недействителност
на неустоечната клауза, като целяща заобикаляне на императивната норма на
чл. 19 ал.4 от ЗПК. ГПР бил ясно посочен в ДПК и същият не надвишавал
максимално допустимия размер. Той бил фиксиран, както и била посочена
общата сума за плащане по договора. Механизмът му за пресмятане бил
базиран на формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, а законово
изискване за посочването му в ДПК липсвало. Посочва се, че в случая ГПР
бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата и не била
уговорена възможност за промяната му, поради което не били предвидени и
допълнителни допускания при изчисляването му. Ответникът оспорва също и
твърденията за нищожност на процесните клаузи поради тяхната
неравноправност. Сочи, че в конкретния случай ДПК били сключени по
предложение /искане/ на кредитополучателя, от което следвало, че му била
предоставена възможността да влияе върху съдържанието на договорните
клаузи. Ищцата се била запознала с преддоговорната информация, попълнила
въпросник за кандидатстване за кредит, въз основа на които били договорени
клаузите от договора, поради което тя не била поставена в положение на по-
слаба страна от гледна точка на степента й на информираност и на
възможностите да преговаря. В противовес на изложеното в исковата молба
се поддържа, че принципът на добросъвестност не бил нарушен, тъй като в
договорите между страните били защитени правата и на двете страни. Волята
им била изразена ясно и недвусмислено при сключване на сделките, същите
били сключени при индивидуални уговорки между страните и не се
установявало волята им при сключване на ДПК да се различава от отразената
6
в съставените писмени документи.
С оглед на изложеното, ответникът моли съдът да отхвърли изцяло като
неоснователни и недоказани исковите претенции, както и да му присъди
разноски в производството. В условията на евентуалност, прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцата.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка :
Видно от приложения с исковата молба договор паричен заем, същия е
подписан от страните на 14.03.2019г. И двете страни по договора са
подписали и погасителен план към договора за заем, както и попълнения
СЕФ.
На 21.06.2019г. между страните е подписан и договор за паричен заем
№3558833, както и погасителен план към същия и е попълнен СЕФ.
За изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните
съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
приема като компетентно и обективно дадено. Вещото лице сочи, че сумата
на договорната лихва отговаря на заложения по договор за паричен заем
№3474654 от 14.03.2019г. и по договор за паричен заем №3558833 от
21.06.2019г. годишен лихвен процент в размер на 40%. Изчислен съобразно
формулата, посочена в ЗПК, годишния процент на разходите при включване
само на договорната лихва като разход на заемателя, ГПР по договор за
паричен заем №3474654 от 14.03.2019г. възлиза на 47,9157% и не се
различава от размера, посочен по договора /47,92%/. Експертизата сочи, че
ако в обхвата на ГПР бъде включено и предвиденото оскъпяване в размер на
66,72лв. по чл.4 от договора, тогава ГПР възлиза на 202,48%, т.е. би
нарастнал със 154,56%. При включване само на договорната лихва като
разход на заемателя, ГПР по договор за паричен заем №3558833 от
21.06.2019г. възлиза на 46,959% и не се различава от размера, посочен в
договора /46,96%/. В случай, че в обхвата на ГПР бъде включено и
предвиденото оскъпяване в размер на 66,72лв., тогава същият възлиза на
193,81%, т.е. би нарастнал със 146,85%.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124
ал.1 от ГПК, като се иска установяване недължимост на вземане на ответника
към ищеца за посочената в исковата молба сума. Съдът намира така
предявения отрицателен установителен иск за допустим, тъй като е налице
правен интерес за ищцата да иска установяване на недължимост на вземане
на ответното дружество от нея. Разгледан по същество така предявения иск в
настоящото производство се явява основателен. Видно от представените
договори, сключени между страните, ищцата е получила в заем суми от по
200лв., или общо 400лв. по двата договора, срещу поетото от нея задължение
да ги върне заедно с лихвите и разноските по кредита. Страните по тези
договори са уговорили вноските за погасяване на задължението и срока, в
който следва да стане това, както и съответното оскъпяване на кредита.
7
Приложен е също така СЕФ, от който се установява от кого се отпуска
заемната сума, размера на същата, на кого се изплаща, размера и падежа на
вноските, лихвените проценти, оскъпяването и правата на заемополучателя да
се откаже от договора или да го погаси предсрочно.
По несъмнен начин се установява също така, че в чл.4 от договорите е
уговорено заемателят да предостави на заемодателя в срок от три дни от
датата на сключване на договора някое от описаните в същия текст
обезпечения. В чл.4 ал.2 от договорите страните договорят при неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение в срока по ал.1 заемателят
да дължи на заемодателя неустойка в размер на 66,72лв., като същата се
разсрочва за плащане с всяка от погасителните вноски. Не се спори между
страните, че сключените между тях договори, на които се основават
процесните вземания на ответника, представляват договори за потребителски
кредит по смисъла на чл.9 ал.1 от ЗПК, поради което са приложими
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Съдът намира, че уговорените в договорите за заем неустоечни клаузи,
на които се основават претендираните от ответника суми в размер на 66,72лв.
по всеки от двата договора, са нищожни. На първо място тези клаузи
накърняват добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди
всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните
престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното
задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на
възнаградителна лихва, а акцесорно такова - предоставянето на обезпечение,
т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й се
равнява на повече от 1/3 от отпуснатия кредит. Ето защо, следва извода, че
уговорени по този начин тези клаузи излизат извън присъщите им
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създават условия за
неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушават
принципа за справедливост.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с
процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че
тези клаузи са в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като
със същите на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от
законодателя на кредитора-търговец задължение да провери
платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така
се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът
е отпуснат, а ако не го направи задължението му нараства значително, което
благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен
аргумент за противоречието й на добрите нрави.
Процесните клаузи са неравноправни и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
8
Безспорно начислените неустойки за неизпълнението на едно акцесорно
задължение и по двата договора представляват повече от 1/3 от размера на
първоначално предоставената в заем сума. Ето защо, на основание чл. 146
ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да са индивидуално уговорени, тези
клаузи са нищожни, поради което произтичащото от тях вземане е недължимо
от потребителя-длъжник по съответния договор за заем.
Нищожните клаузи не пораждат задължения за страните по договора,
предвид на което и договорените суми, които следва да заплати ищцата въз
основа на чл.4 ал.2 и от двата договора за заем са недължими на ответника.
При тези данни по делото съдът намира, че договореното заплащане на
неустойка за непредоставено обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора за заем несъмнено противоречи, както на закона, така и на добрите
нрави и наред с това се явява неравноправна клауза. В своето заключение
съдебно-счетоводната експертиза изчислява, че с добавяне на тези суми за
неустойка към дължимите от кредитополучателя главница и лихви оскъпява
кредита неимоверно много и съответно размера на ГПР скача драстично по
договор за паричен заем №3474654 от 14.03.2019г. на 202,48%, като нараства
със 154,56%, а по договор за паричен заем №3558833 от 21.06.2019г. на
193,81%, като нараства със 146,85%.
Предвид гореизложените съображения следва извода, че са налице
основания да се приемат за недействителни част от клаузите на договора за
кредит, а именно тези, касаещи заплащане на неустойка за непредоставено
обезпечение от кредитополучателя на кредитодателя в 3-дневен срок от
датата на сключване на договора. С подобни договорки се заобикаля
забраната по чл.19 ал.4 от ЗПК, защото ГПР по процесните договори в случай
на присъединяване към общите разходи по кредита и на тези от дължима
неустойка всъщност са прикрити разходи по кредита, с които се надхвърля
максимално определения от закона размер. Тези клаузи освен всичко
гореизложено са и неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като не са
индивидуално уговорени, а са включени в самите договори за заем.
Неустоечните клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
поради липсата на еквивалентност между поетите от тях насрещни
задължения, доколкото е уговорено предоставяне на обезпечение няколко дни
след като вече са сключени договорите за заем.
Ето защо, съдът приема, че в случая е налице недействителност на
клаузите за заплащане на наустойка поради не предоставено обезпечение след
сключване на процесните договори за заем. В тази връзка ищцата не дължи
заплащането на визираните суми в двата договора по 66,72лв.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК във връзка с
чл.38 от ЗА съдът счита, че следва да бъде осъден ответника да заплати на
пълномощника на ищцата възнаграждение за процесуално представителство в
настоящото производство в размер на 400лв. На основание чл.78 ал.6 от ГПК
следва да бъде осъден ответника да заплати по сметка на РС-Хасково
държавна такса в размер на 100лв. и разноски за вещо лице в размер на
9
150лв., а при служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране и
държавна такса в размер на 5лв. за издаването на същия.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ж.к.”Люлин 7”, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, „Силвър център“, ет.2, офис
40-46, представляван от Г. Т. Т. и А. В. М., че Д. Т. Т. с ЕГН:********** от
гр.Х., ул.“*******“ №*, вх.*, ет.*, ап.*, не дължи сумата от 66,72лв.,
представляваща неустойка за непредставянето на надлежно обезпечение по
договор за паричен заем № 3474654/14.03.2019г., сключен между страните,
поради нищожност на тази договорна клауза.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.”Люлин 7”, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, „Силвър център“,
ет.2, офис 40-46, представляван от Г. Т. Т. и А. В. М., че Д. Т. Т. с
ЕГН:********** от гр.Х., ул.“********“ №*, вх.*, ет.*, ап.*, не дължи сумата
от 66,72лв., представляваща неустойка за непредставянето на надлежно
обезпечение по договор за паричен заем № 3558833/21.06.2019г., сключен
между страните, поради нищожност на тази договорна клауза.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр.София, ж.к.”Люлин 7”, бул.“Джавахарлал Неру“
№28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представляван от Г. Т. Т. и А. В. М.,
да заплати на адв.П. И. П. от АК-Хасково, с личен номер ***************, на
основание чл.38 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер общо на 400лв.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр.София, ж.к.”Люлин 7”, бул.“Джавахарлал Неру“
№28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представляван от Г. Т. Т. и А. В. М.,
да заплати по сметка на Районен съд-Хасково държавна такса в размер на
100лв. и разноски за вещо лице в размер на 150лв., а при служебно издаване
на изпълнителен лист и държавна такса в размер на 5лв. за издаването.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: З. Б.
10