Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 260191 10.05.2022 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен
състав
На единадесети април през две
хиляди и двадесет и втора
година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.мл.с.Д.С.
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 2321 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 189 от 04.08.2020г.
по гр.д.№87/2020г. на РС- Поморие,
Областната дирекция на Министерство на вътрешните работи на Република
България – гр. Бургас, БУЛСТАТ *********, с адрес гр .Бургас, ул. “Христо
Ботев“ № 46, е осъдена да заплати на Д.С.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, със
съдебен адресат: гр.Средец, ул. “Лиляна Димитрова“ № 1А – адв. Йорданка Желева, сума в размер 516,16
лв., представляваща неплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд от
83,52 ч., получен след преизчисляване с коефициент 1.143 на 584 ч. нощен труд,
положен по служебно правоотношение между страните в периода от 01.01.2017 г. до
31.12.2017 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
присъдената сума, считано от предявяване на иска – 13.02.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане.
Областната дирекция на
Министерство на вътрешните работи на Република България е осъдена да заплати на
Д.С.Л. сума в размер 350 лв.,
представляващи разноски по делото, както да заплати по сметка на РС Поморие
сума в общ размер 250 лв., представляващи съдебни разноски.
Против решението е постъпила
въззивна жалба вх.№3396/11.08.20г. по описа на РС-Поморие, подадена от Областна
дирекция на МВР – Бургас, чрез пълномощника юрисконсулт Димчева. С нея
решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно
поради нарушения на материалния закон, както и необосновано, поради което се
иска да бъде отменено, а вместо него да се постанови друго, с което исковете
бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
Въззивникът твърди, че
претенцията на ищеца е уважена неправилно, като положения от него нощен труд е
преизчислен по правилата на НСОРЗ и КТ, съгласно които нощният труд се
преизчислява по коефициент 1,143, за да се приравни на дневен. Сочи, че по
отношение на ищеца и положения от него нощен труд приложение намира действалата
към процесния период от време Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. за реда за
организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в Министерството на вътрешните работи, които са действали паралелно
по време с НСОРЗ и са уреждали специален за системата на МВР начин на заплащане
на нощния труд. В приложимата според въззивника наредба липсва текст, който да
урежда увеличаване на часовете нощен труд по коефициент, за разлика от
действалата преди това Наредба
8121з-407/19.08.2014г., която е предвиждала приложение на въпросния коефициент.
В наредба № 8121з-776/29.07.2016г., както и в действалата преди нея Наредба №
8121з-592/25.05.2015г. е предвидено, че
за държавните служители на МВР е възможно полагането на труд и през нощта между
22.00 часа и 6.00 часа, като работните часове не следвало да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, което
означавало, че съотношението между дневен и нощен труд е като 1 към 1 /т.е.
8 часа нощен труд, равни на 8 часа дневен труд/, а не както е по КТ и по
Наредба за структурата и организацията на работната заплата, при които 7 часа
нощен труд се приравняват на 8 часа дневен труд.
Счита, че извънреден труд би бил
налице само в случай, че служителя в МВР действително работи извън установеното
работно време. Цитира заповеди на Министъра на МВР както следва: № 8121з-791/28.10.2014г. и № 8121з-1429/23.11.2017г.,
предвиждащи допълнително възнаграждение за нощен труд на държавните служители в
размер на 0,25 лева за всеки отработен час или за час от него за времето между
22.00 часа и 6.00 часа.
Сочи, че в МВР има три категории
служители, което е законово регламентирано в чл.142 от ЗМВР, като за
служителите по ЗМВР е приложима единствено регламентацията в ЗМВР и издадените
въз основа на него подзаконови актове.
Изразява несъгласие с извода на
районния съд, че липсата на изрична разпоредба в нормативната уредба, действала
по време на процесния период относно преобразуването на положения нощен труд
представлява празнота, поради което съдът субсидиарно приложил НСОРЗ.
Счита за неоснователна
претенцията за преобразуване на нощен труд в извънреден с коефициент 1,143,
както и заплащането на получения при преобразуването нощен труд в дневен с
часова ставка за извънреден труд.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемия Д.Л..
Страните не ангажират доказателства. В
съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представител. Въззивникът
е депозирал писмено становище, с което поддържа жалбата. Въззиваемият чрез адв.Й.Ж.
е представил писмено становище за неоснователност на въззивната жалба.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител
на страна, която има правен интерес от обжалване на решението. Жалбата отговаря
на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
Като взе предвид становищата на
страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема
за установено следното:
Предявените искове са с правно основание
чл.178, ал.1,
т.3, вр. чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд
като държавен служител на длъжността
„младши оперативен дежурен“ в РУ-
Поморие, което е на структурно подчинение към Областна дирекция на МВР- Бургас.
Работил на 24 – часови смени по определен
график при тримесечно сумирано изчисляване на работното време.
Претендира за осъждане на ответника
Областна дирекция на МВР- Бургас да му заплати сумата
от 516,16 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на
чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за
извънреден труд от 83.52
часа, за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2017г., получени при
преизчисляване на положения от него нощен труд (584 часа) в
дневен с коефициент 1.143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК
отговор на исковата молба ответникът ОД на МВР – Бургас, чрез процесуалния си представител е оспорил предявения
иск като неоснователен. Посочил е, че положеният
от ищеца извънреден труд е бил надлежно начислен и отразен в съответните протоколи,
както и своевременно заплатен по правилата на действалите
през процесния период Наредба № 8121з-592/ 25.05.2015г. на министъра на МВР и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР.
В тези наредби липсвал текст, по който да
се прилага претендираното от ищеца
преизчисляване на нощния труд в дневен
с коефициент 1.143, като е изложено становище, че съгласно
приложимата специална правна уредба, действаща в системата на МВР съотношението между
дневен и нощен труд е 1
: 1, а не както е по КТ и по НСОРЗ,
съгласно които 7 часа нощен труд се приравняват на 8 часа дневен труд. Сочи се,
че във връзка с отчитането и заплащането на нощния труд са издадените от
министъра на МВР заповеди № 8121з-791/28.10.2014 г. и № 8121з-1429/23.11.2017
г., съгласно които за целия процесен период за всеки отработен час между 22.00 и 06.00 часа на държавните служители се заплаща
допълнително възнаграждение за нощен
труд в размер на 0.25
лв. Отправил е възражение за изтекла
погасителна давност за периода от 01.01.2017г. до 13.02.2017г.
Районният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. на министъра на МВР и Наредба №8121з-776/
29.07.2016г. на министъра на МВР
не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с коефициент 0,143, каквото е съществувало
по отменената Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. Счел
е, че е налице празнота в специалната правна уредба, поради което субсидиарно
приложение намира чл.9, ал.2 от общата Наредба за структурата и организацията
на работната заплата. Това се налагало поради това, че се касаело за полагане
на труд от ищеца, макар по служебно правоотношение и третирането му по различен
начин от работещите по трудово правоотношение
относно изчисляването на часовете положен труд при сумирано изчисляване
на работното време щяло да доведе до поставянето му в по-неблагоприятно положение
спрямо работещите по трудов договор лица, което според съда е недопустимо.
Съобразно приетото и неоспорено експертно заключение съдът е приел исковете за
основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради което
исковата претенция е уважена в претендирания размер, ведно със законната лихва
от предявяването на иска и направените разноски.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на първоинстанционното решение
се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество-
правилно и законосъобразно.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция
страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба, съответно с
изменението на иска/, относно съществуващото между тях служебно правоотношение,
заеманата от ищеца длъжност, организацията и продължителността на работното
време на ищеца за процесния период, както и за това, че на същия е заплатено
дължимото допълнително възнаграждение за нощен труд.
Районният съд е обсъдил всички относими и
допустими доказателства- писмени и съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на
които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти. Във
въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което
настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в настоящото
решение. Въззивната инстанция споделя и
правните изводи на първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският
окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.
Съгласно разпоредбата
на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР,
към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден
труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ. Това е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време.
Идентична е разпоредбата на чл. 50а,
ал.1 от ЗДСл (приета в процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден
е трудът, който се полага от държавния служител извън установеното за него
работно време, освен в случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена
заповед на органа по назначаването. От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а
от ЗДСл, тъй като ищецът има качеството на държавен служител в системата на
МВР. Според тази норма относно
допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд
се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на
закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо
държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът
/виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение
върху основното месечно възнаграждение.
Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа
на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР,
работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава
редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната
продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа
за всеки 24-часов период- така чл.187,
ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е
възможно” сочи, че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не
означава, че това е нормативно установения размер на нормалната
продължителността на нощния труд на държавните служители от системата на МВР,
работещи на смени, тъй като всъщност няма фиксирана нормална продължителност на
нощния труд. Последният извод се подкрепя и от приетите изменения на ЗМВР с ДВ
бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8
часа за всеки 24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове
се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на работното време през нощта по ал.1. Тези материално-правни
норми действат занапред- след влизане в сила на закона, с който са приети, а за
процесното правоотношение се прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР,
които не предвиждат нормалната продължителност на работното време през нощта.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих
и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. на министъра на МВР. В нея, както и в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г./действала преди това/ се съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
В наредбите обаче липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника по този въпрос са неоснователни.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/, се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони /подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време
е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за
друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР-
чл.187, ал.3 /преди изменението с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е
сходна- работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или
24-часови смени - сумирано за тримесечен период /преди изменението от 2016г.
периодът е едномесечен/.
Редът и
начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до
изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се съдържа в съответните
подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното време, почивките и
отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на работната
заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра на
МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди
изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.
Съгласно
чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./, когато се полага нощен труд,
сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се
изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от
4 часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от
НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/
служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване
на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се
отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар
такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди 2017г.
/процесния период обхваща цялата 2017г./, доколкото разпоредбата на чл.9, ал.2
от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата през 2007г., няма
основание да се изключи нейното приложение при изчисляване на работното време
на работниците/ служителите, работещи по трудово правоотношение и преди 2017г.,
когато същите работят на сумирано работно време.
Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбата на министъра на вътрешните работи, действала през процесния период, чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 от приложимата към казуса наредба предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесната Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тази наредба на министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и издадените въз основа на него наредби, не е определена нормалната продължителност на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете, определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното- установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.
Горните изводи не се променят и от постановеното Решение на СЕС от 24.02.2022г по дело С-262/20, образувано
по преюдициалното
запитване, отправено от РС-Луковит. В решението е прието,
че чл.8 и чл.12, б.“а“
от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която
да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е
по-кратка от нормалната продължителност на труда през деня. В тази връзка СЕС е приел, че във
всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита
под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или
сходни придобивки, които да позволят да се компенсира особената тежест на
нощния труд. В
случая, в българското законодателство до 2020 г. не съществува норма,
определяща нормалната продължителност на нощния труд на държавните служители в
системата на МВР, поради което отговорът
на въпроса по т.1 от решението на СЕС не променя становището на настоящия съдебен състав, изложено по-горе в мотивите.
От друга страна, БОС намира, че предвиденото заплащане на
нощния труд от 0.25
лв.
за всеки отработен час, на което се позовава въззивника, не може да компенсира особената тежест на нощния труд, по
смисъла вложен в решението на СЕС. Следва да се има предвид, че посочената
ставка от 0.25 лв. е
определена и в чл.8 НСОРЗ, и работниците по трудово правоотношение също
получават допълнително възнаграждение в този размер за всеки отработен час
нощен труд, което води до извод,
че в това отношение е налице равно третиране между
държавните служители в МВР и работещите по трудово правоотношение. Остава
обаче различното третиране на двете категории лица по отношение на
преобразуването на нощните часове в дневни.
А това означава,
че посоченото допълнително заплащане от 0.25 лв. на час не съставлява компенсаторен
механизъм за служителите в МВР по начин, различен от прилагания за работещите по
трудово правоотношение. Ето защо се налага
извод за липсата на такъв механизъм за гарантиране защитата на здравето и
безопасността на служителите в МВР с оглед по-голямата продължителност на нощния труд. Останалите посочени от
въззивника придобивки
– ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено
облекло, обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение в по-голям
размер и др., не могат да бъдат възприети от съда
като такива, компенсиращи конкретно тежестта на полагания нощен труд. Изложените по-горе изводи на настоящия съд не се
променят и от приетото по т.2 в
решението на СЕС,
че чл.20 и чл.31 ХОПЕС допускат определената в законодателството на
държава-членка
нормалната продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от
частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл.
полицаи и пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на
обективен и разумен критерий,
т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна с тази цел.
Тук следва отново да се има предвид, че до 2020 г
няма определена нормална продължителност на нощния труд за държавните служители в системата на МВР, а такава
е определена по-късно. А изложените
доводи от въззивника за специфичния характер на работа на служителите в МВР, свързана
със защита правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността
и опазване на обществения ред,
с което се обосновава различното третиране, не могат да бъдат
възприети като обективен и разумен критерий, свързан с допустима от закона цел
за неприлагане преобразуването на часовете положен нощен труд в дневен. Това
е така, защото
посочените по-горе придобивки са свързани именно със специфичния характер на
длъжността, а не конкретно с полагането на нощен
труд. Показателно в
тази връзка е,
че до м.август 2016 г. наредбите на
министъра на МВР са предвиждали преобразуване на нощните часове в дневни, като отпадането
му след този момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но
дори и да
се приеме, че
подобна цел е
налице, както
бе посочено по-горе
в полза на служителите в МВР не са предвидени мерки за защита и компенсиране на
особената тежест на положения нощен труд.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по
делото доказателства, въззивният съд намира, че
исковата претенция за заплащане на
допълнително възнаграждение за извънреден труд за
процесния период, получен след преобразуване на реално положените часове нощен труд в
дневен,
се явява доказана по основание. По
отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата
инстанция и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че за процесния период
ищецът е
положил нощен труд общо 584 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно
работно време възлизат на 667,52 часа, като разликата от 83,52 часа
не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 516,16 лв. не
е начислена и
не е изплатена на ищеца.
Ето защо, предявеният иск се явява
основателен и доказан в претендирания размер, поради което следва да бъде
уважен изцяло, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба.
Предвид
горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а
поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на спора и липсата на искания за разноски от страна на въззиваемия, както и на
доказателства за сторени такива, съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Мотивиран от
горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №189 от 04.08.2020г. по гр.д.№87/20г. на РС-
Поморие.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.