РЕШЕНИЕ
№ 206
гр. Пловдив, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно
гражданско дело № 20225300502842 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от „НЕТКРЕДИТ“ ООД – гр. София,
ЕИК *********; против решение № 1394/26,04,2022 г., постановено по гр. д.
№ 17969/2021 г. на РС Пловдив, 22 гр. състав. С оплакване за
незаконосъобразност на обжалвания акт поради необоснованост и
противоречие с материалния закон от въззивния съд се иска да го отмени и
вместо това – да отхвърли предявения иск.
Ответникът по жалбата Т. К. М., ЕГН **********; заявява
становище за неоснователност на въззивната жалба и иска потвърждаване на
обжалваното решение.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Въззивната жалба е допустима – предявена е против обжалваем
съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице,
което има интерес от обжалването, и подлежи на разглеждане по същество.
1
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо –
постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума
на искането за съдебна защита.
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид заявените в жалбата въззивни
основания, настоящата съдебна инстанция приема следното от фактическа и
правна страна:
Производството пред РС е образувано по иск с правна квалификация
чл. 124 ГПК вр. чл. 26 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, предявен от Т. К. М., ЕГН
**********; против „НЕТКРЕДИТ“ ООД – гр. София, ЕИК *********. От
съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните, че уговорката за заплащане на неустойка по чл.
6 ал. 1 от сключения между тях договор за потребителски кредит от
23,10,2019 г., е недействителна поради противоречие с добрите нрави,
неравноправност и нарушение по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК.
Ответникът оспорва иска. Признава сключването на процесния
договор за кредит между страните и предоставяне на посочените в него суми
в заем на ищцата. Оспорва твърденията, че договорът или отделни негови
клаузи страдат от твърдените от ищцата пороци.
Пред настоящата инстанция не се спори относно това, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит от 23,10,2019 г., с който
ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от 300 лв., срещу което
ищецът се задължил да я върне в срок до 24,04,2020 г. при фиксиран годишен
лихвен процент: 40,05 %. Посоченият в договора размер на ГПР възлиза на
48,28 %, общата сума за плащане е посочена като 336 лв. Не се спори, че
заемната сума е реално предоставена на ищеца.
В чл. 4 ал. 3 от договора е предвидено задължение на
кредитополучателя в срок до края на следващия ден от сключване на
договора да представи на кредитора гаранция по кредита, съгласно
предвиденото в общите условия, издадена от банкова или небанкова
институция, която да бъде за сума в размер на 336 лв. със срок на валидност –
един ден след изтичане срока на договора.
В чл. 6 ал. 1 от договора се предвижда заплащане на неустойка в
2
размер на 342 лв., дължима от кредитополучателя при неизпълнение на
задължението му за предоставяне на гаранцията по чл. 4 ал. 3. Неустойката се
изчислява на месец (ал. 2) или на ден – в хипотезата на ал. 3, дължи се само за
периодите, в които кредитът е бил без валидна гаранция. С ал. 5 на чл. 6 се
уговаря коментираната неустойка да се начислява и заплаща заедно с
погасителните вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон
(ЗПК), е нищожна. Конкретни нарушение на закона са предвиден в чл. 19, ал.
5 и чл. 22 ЗПК. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България, т.е. повече от 50 %, а според
забраната в ал. 5 на същия член клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на
тази дефиниция въззивният съд намира, че уговорената в т. 6 от договора за
кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко
свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при
определяне на ГПР.
В случая уговореният размер на годишната лихва по кредита е 40,05
%, а размерът на ГПР, посочен в чл. 11 ал. 4 от договора, възлиза на 48,28 %.
В договора липсва каквато и да е конкретизация относно начина, по който е
формиран ГПР. При това положение е невъзможно да се установи дали
задължението за заплащане на процесната неустойка е отчетено при
формиране на ГПР, както и дали са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
С оглед изложеното настоящата инстанция споделя формирания от
3
РС извод за недействителност на спорната клауза. Наред с посочените по-горе
нормативни нарушения, така уговорената неустойка надхвърля присъщите й
обезпечителна и гаранционна функция, води до скрито оскъпяване на кредита
и противоречи на принципите за справедливост и добросъвестност. В тази
насока РС е изложил подробни съображения, които настоящата инстанция
напълно споделя и към които, на основание чл. 272 от ГПК, препраща.
Следователно обжалваното решение, с процесната клауза е призната
за недействителна, е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
В полза на процесуалния представител на жалбоподателя следва да
се присъди възнаграждение за осъществената от него правна помощ при
условията на чл. 38 от ЗА, което следва да се определи в размер на 400 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1394/26,04,2022 г., постановено по
гр. д. № 17969/2021 г. на РС Пловдив, 22 гр. състав.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД – гр. София, ЕИК *********; да
заплати на адв. Е. Г. И., АК Пловдив, с личен № **********, с адрес гр. ***,
сумата от 400 лв. (четиристотин лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено в настоящото производство процесуално
представителство при условията на чл. 38 от ЗА
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4