Решение по дело №6269/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер              29.11.2019г.                 гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:            ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                                       

                                                                                          ИВАН КИРИМОВ

 

при участието на секретар Антоанета Луканова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 6269 по описа за 2019г., взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.                                                                            

С решение от 07.02.2019г., гр.д.3224/18г., СРС, 29 с-в признава за установено по предявените установителни искове с правно основание  чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл.99, чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, че В.Н.Б. дължи на  „Е.М.“ ЕООД сумата от 665,79 лв. - главница по договор за потребителски кредит № FL586621/17.05.2011г., сключен с „Ю. И Е. Д. Б.“ АД, анекс №1 от 05.12.2011г., анекс №1 от 24.06.2013г. и допълнително споразумение от 26.04.2014г. към същия, както и договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г., ведно със законна лихва за периода от 24.10.2017г. до изплащане на вземането, договорна лихва от 133,99 лв. за периода от 17.05.2011г. до 20.05.2017г., за които е издадена заповед по чл.410 ГПК от 30.10.2017г. по ч.гр.д.№75670/2017г., СРС, 29 състав и осъжда ответницата да заплати на ищеца сумата 375 лева - разноски за исково производство и сумата 385 лева - разноски за заповедно производство.

Срещу решението постъпва въззивна жалба от ответницата по исковете В.Н.Б.. Счита, че не е подписвала договора за кредит и общите условия към него. Договорът е нищожен, т.к. съдържа неравноправни клаузи, които не са индивидуално уговорени и противоречат на основни правни принципи, възприети и ЗЗП, а именно за договаряне при спазване на добрите нрави и принципа за справедливост. Никога не е била уведомяване за цесията. Вземанията по договора за кредит са погасени по давност. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърлят исковете.

         Въззиваемият - ищецът „Е.М.“ ЕООД оспорва жалбата.

Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.99, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.4 ЗПК/отм./ вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД.

Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не е са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

По силата на двустранно подписани договор за потребителски кредит № FL586621/17.05.2011г., анекс №1 от 05.12.2011г., анекс №1 от 24.06.2013г. и допълнително споразумение от 26.04.2014г., „Ю. И Е. Д. Б.“ АД предоставя на ответницата В.Н.Б. кредит за сумата 1 390 лв.

За първи път с въззивната жалба ответницата релевира възражения, че договорът за кредит е нищожен, защото съдържа неравноправни клаузи, които не са индивидуално уговорени и противоречат на основни правни принципи, въприети и ЗЗП, а именно за договаряне при спазване на добрите нрави и принципа за справедливост. Тези възражения са преклудирани като несвоевременно заявени в срока по чл.131, ал.1 ГПК. Отделно са неясни, поради непосочване кои точно са неравноправните клаузи. По същество възраженията са неоснователни, след като не се установява изпълнение на хипотезите по чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП. Според тези разпоредби, нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.146, ал.2 ЗЗП). В настоящия случай, презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП е оборена. Подписаното от ответницата допълнително споразумение от 26.04.2014г., обективира нейното извънсъдебно признание, че се счита обвързана и задължена по договора за кредит, който не е обслужвала редовно, като отделно извършва частични плащания по повод споразумението. 

Превеждането на кредита по сметка на ответницата се установява с банково бордеро от 17.05.2011г., носещо неин подпис за клиент, поради което страните са обвързани от действието на реалния договор за кредит.

Усвоеният кредит подлежи на връщане съгласно погасителен план, при краен срок 17.07.2015г., впоследствие продължен до 20.05.2017г. Изискуемите месечни анюитетни вноски с настъпил падеж не са редовно погасявани от ответницата. Въпреки разпределената й доказателствена тежест по чл.154, ал.1 ГПК, не представи доказателства за плащане.

Вземането е цедирано в полза на ищеца „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия от 18.01.2016г. В съответствие с чл.99, ал.4 вр. ал.3 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня на съобщаването му на длъжника от предишния кредитор и цедент. Уведомлението достига до знанието на длъжника най-късно с връчения препис от исковата молба, предявена от новия кредитор и цесионер – ищеца, за което е овластен с договора за цесия.

Не се доказва настъпване на последиците от предсрочна изискуемост на целия кредит поради неплащане в срок. Съгласно разясненията на т.18 от ТР № 4/18.06.2014г., ОСГТК на ВКС, във всички случаи волята на кредитора за позоваване на предсрочна изискуемост трябва да бъде обявена по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ и доведена до знанието на длъжника и съдлъжниците в момент, предхождащ заявлението. Самото заявление не материализира волята на банката да направи задължението предсрочно изискуемо. В случая, не са представени доказателства за извършено уведомяване на ответника преди съдебния процес, чието начало поставя заповедното производство, продължило в исково.

Независимо от това, по реда на чл.235, ал.2 ГПК и с оглед приетото в т.9 от ТР № 4/18.06.2014г., ОСГТК на ВКС, въззивният съд съобразява настъпилата след заявлението и в хода на процеса изискуемост на целия кредит, поради изтичане на срока за плащане на последната погасителна вноска – 20.05.2017г. Следва да се имат предвид постановките на т.1 от ТР № 8/02.04.2019г., ОСГТК на ВКС, според които допустимо е предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.

След като ответницата не обслужва кредита за вноските с настъпил падеж, искът за признаване на тяхната дължимост е основателен.

Неоснователно е поддържаното и в първа инстанция възражение за погасяване по давност на иска за вземанията. При договора за кредит е налице неделимо плащане. Даже и да е  постигнато споразумение, цената да се изплаща на погасителни вноски, уговорката касае характера на плащанията като частични, без договорът да се превръща в такъв за периодични платежи. Затова приложение намира общият 5-годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД (постановено по чл.290 ГПК решение № 28/05.04.2012г., гр.д.523/11г., ВКС, ІІІ г.о.). Както е посочено и в ТР № 3/18.05.2012г., ОСГТК на ВКС, нормата на чл.111, б. „в“ ЗЗД урежда изключение и не следва да се тълкува разширително, а да се прилага само за периодични плащания, подобни на наеми и лихви. Съобразно чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от настъпване изискуемостта на вземането. В случая, падежът на първата дължима вноска настъпва през м.06.2011г., като последователно падежират и следващи вноски. Въпреки това, допълнителното споразумение от 26.04.2014г., в което е инкорпорирано признание на задълженията от ответницата, прекъсва теченето на погасителната давност спрямо падежиралите вноски и поставя началото на нова 5-годишна – чл.116, б. „а“ вр. чл.117, ал.1 ЗЗД. Новият давностен срок не е изтекъл към 24.10.2017г., когато е подадено заявлението по чл.417 ГПК.

Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.

Пред настоящата инстанция въззиваемият претендира разноски за 360 лв. – адвокатско възнаграждение. В кориците на делото не се съдържа договор за правна защита и съдействие пред въззивния съд. Такъв договор не е цитиран като приложение към отговора на въззивната жалба, нито е представен в единственото проведено открито съдебно заседание пред въззивна инстанция. Не са представени доказателства за извършено плащане – в брой или по банков път. Недоказаните разноски не подлежат на възмездяване съобразно чл.78 ГПК и т.1 от ТР № 6/06.11.2013г., ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в

 

 

 

 

 

 

Р   Е   Ш   И   :

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.02.2019г., гр.д.3224/18г., СРС, 29  с-в.

         Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ:       1.

 

 

                           2.