№ 3066
гр. София, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20221110166772 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от ищеца Ц. И. С., ЕГН **********,
чрез адв. Д. М., срещу ответника „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ****** /правоприемник
на „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********/, искове за прогласяване нищожността на
клаузите в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за бяла карта от 14.01.2021 г.,
поради противоречие със закона, евентулано поради противоречие с добрите нрави и
евентуално поради това, че са неравноправни.
Ищецът Ц. И. С. извежда съдебно предявените субективни права при
твърденията, че сключила с ответника Договор за бяла карта от 14.01.2021 г., по силата
на който кредитодателят се задължавал да предостави на кредитополучателя
револвиращ кредит в размер на 300,00 лв., който следвало да се върне при условия,
уговорени между страните. В чл. 20 от договора било уговорено, че ако
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, дължи
неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница. Ищецът счита, че така
уговорената клауза е нищожна на основание чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК, като
заобикаляща изискването при забава на кредитополучателя да се начислява само лихва.
Поддържа, че същата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
предвиждала неустойка, която е необосновано висока, като рискът от неизпълнението
на задължението на финансовата институция да извърши предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху последния. На следващо място
се поддържа, че цитираната клауза е нищожна, като противоречаща на добрите нрави,
тъй като водила до значителна нееквивалентност на престациите на страните и
създавала възможност за неоснователно обогатяване на кредитора. Доколкото сочената
клауза не била уговорена индивидуално, същата следвало да се счита за нищожна и на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Ищецът оспорва и валидността на клаузата в чл. 21, ал. 4
от договора при твърдения, че същата нарушавала забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй
като предвиждала заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита. На следващо място, цитираната клауза
противоречала на добрите нрави, тъй като водила до нееквивалентност на насрещните
престации и до злепоставяне на интересите на длъжника. Твърди, че същата
нарушавала и чл. 33 от ЗПК. Поддържа, че уговорените в посочената клауза такси били
необосновано високи, поради което същата била неравноправна на основание чл. 143,
1
т. 5 ЗЗП. Доколкото сочената клауза не била уговорена индивидуално, същата следвало
да се счита за нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Ищцата счита, че и клаузата
в чл. 21, ал. 5 от договора също е нищожна, тъй като нарушавала забраната да не се
събират такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита, като сочи, че по същество се нарушавал и чл. 33 от ЗПК. Твърди, че клаузата
противоречала и на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като предвиждала необосновано висока такса.
На следващо място, цитираната клауза противоречала на добрите нрави, тъй като
водила до нееквивалентност на насрещните престации и до злепоставяне на интересите
на длъжника. Доколкото сочената клауза не била уговорена индивидуално, същата
следвало да се счита за нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Моли исковете да
бъдат уважени и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: ****** /правоприемник на „Аксес Файнанс“
ООД, ЕИК: *********/, с който оспорва предявените искове при твърдения, че ищцата
е била запозната и се е съгласила с условията на договора. Излага подробни
съображения, че не са налице сочените основания за нищожност на изброените в
исковата молба договорни клаузи. Поддържа, че клаузата в чл. 20 от договора не е
нищожна и че уговорената неустойка не противоречи на закона и добрите нрави, не е
прекомерна и отговаря на присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция. Сочи, че тя не заобикаляла и забраната на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като
обезпечавала не плащането по договора, а друго, непарично договорно задължение.
Твърди, че неустойката не била част от печалбата, поради което не следвало да се
включва в ГПР. По отношение на уговорените в чл. 21, ал. 4 и ал. 5 разходи посочва,
че тяхното начисляване зависило единствено от поведението на длъжника. Счита, че
разходите, които се определят при неизпълнение на кредита, са законосъобразно
уговорени и били допустими по силата на чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК и чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК, като същите се различават от таксите за действия по управление на кредита. В
тази връзка посочва, че бил ангажиран отделен човешки и технически ресурс, който се
занимавал изключително със събирането на просрочените кредити, като действията по
събирането на заема не представлявали такива по управлението на същия. Ответникът
поддържа, че ищецът е имал възможност да влияе върху клаузите на договора и не е
бил поставен в положение на по-слаба страна, поради което не били налице
предпоставките на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Моли исковете да бъдат отхвърлени и претендира
разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото
Договор за кредит „Бяла карта“, че на 14.01.2021 г. страните са сключили безсрочен
договор за револвиращ кредит, въз основа на който на ищеца е предоставен кредитен
лимит в размер на 300 лв., като кредитополучателят се задължавал до второ число на
съответния месец да погасява текущото си задължение по кредита.
В чл. 15, ал. 1 от договора страните са уговорили, че в случай, че
кридотополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, същият се
задължава в срок от 3 дни след падежа да предостави на кредитодателя допълнително
обезпечение – поръчител, който да отговаря едновременно на следните условия: да е
лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1500 лв.; да работи от
минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор;
да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да представи
служебна бележка от настоящия работодател; да не е поръчител или кредитополучател
по друг активен договор за паричен заем с „Аксес Файнанс“ ООД.
В чл. 20 от договора е уговорено, че в случай че кредитополучателят не
предостави допълнителното обезпечение в срока по чл. 15, същият дължи на кредитора
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница.
Според чл. 21, ал. 4 от процесния договор страните са се съгласили, че при
забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
2
кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното текущото
задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1.
В чл. 21, ал. 5 страните са постигнали съгласие, че след настъпване на
предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса
в размер на 120 лв., включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице,
което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.1 и 3
ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за заем,
който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната
и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на чл. 20 от договора за
кредит „Бяла карта“ от 14.01.2021 г., съдът намира следното:
На първо място, съдът приема, че посочената клауза не е нищожна поради
противоречие със закона или заобикалянето му на посоченото от ищеца основание. Не
са нарушени разпоредбите на чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като чрез така
уговорената неустоечна клауза се санкционира неизпълнението на задължението на
кредитополучателя да предостави уговореното в чл. 15 обезпечение, а не
неизпълнението на задължението за плащане на суми по договора. С оглед
изложеното, следва да бъде разгледано евентуално наведеното основание за
нищожност на цитираната клауза, а именно – поради противоречие с добрите нрави.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. №
395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС,
определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./ . Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като
става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е
чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9
от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените
основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добрите
3
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че уговорената
неустойка в чл. 20 от процесния договор за кредит „Бяла карта“ е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е въведена,
е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. - допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде
използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за
сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на
добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на
общоприетите и неписани правила на добросъвестност. В процесния случай, чрез
поставяне на практически неизпълними условия за предоставяне на уговореното в чл.
15 обезпечение, кредиторът си е осигурил сигурна допълнителна печалба, прикрита
под формата на уговорената в чл. 20 неустойка. Тази неустойка е обезпечавала едно
изначално неизпълнимо задължение, като това е в разрез с принципите на
добросъвестността и справедливостта. Това е така, защото, за да избегне начисляването
на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под формата на
поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия, които са
кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е
обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който обаче
трябва да отговарят на множество изисквания – да е лице над 21 години с минимален
осигурителен доход от 1500 лв.; да работи от минимум 6 месеца по трудово
правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в
Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“; да представи служебна бележка от настоящия
работодател; да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за
паричен заем с „Аксес Файнанс“ ООД. Налагането на толкова къс срок за ангажиране
на поръчител препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни
условията. Кредитополучателят обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговаря и на всички
посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че
изначално е трудно, ако не и невъзможно, тяхното изпълнение, поради което
заемателят е в невъзможност да предостави уговореното обезпечение и на практика е
поставен в неизпълнение на това задължение, за да заплаща неустойката по чл. 20 от
договора.
Следва да се посочи още, че предоставянето на обезпечение само по себе си
обезпечава изпълнението на главното задължение на кредитополучателя, а именно - да
върне заетата сума в уговорените срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от
предоставеното обезпечение, кредиторът да може да предприеме принудително
изпълнение срещу поръчителите. В общия случай, предоставянето на обезпечение е
условие за сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на
кредитополучателят, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я
предостави, това ще се отрази на размера на уговорената лихва – към повишаването й.
В случая обаче, задължението за предоставянето на обезпечение е уговорено да
възникне след като настъпи неизпълнение, т.е. - след сключването на договора за
кредит и след като вече заемната сума е предоставена на кредитополучателя.
Изхождайки от характера на неустойката – да обезщети изправната страна за
претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат установявани по размер, следва
изводът, че от непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда, доколкото
обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на едно парично
задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на главното задължение на
кредитополучателя да върне заетата сума, но липсата на обезпечение не представлява
вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск. Поради тази причина съдът приема, че
непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за
4
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените
вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В същото
решение като критерии при преценката на съда дали дадена неустоечна клауза е
нищожна, поради противоречие на добрите нрави, са заложени: 1) естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено
или за незначителна негова част; 4) съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като изброяването е
примерно. В този смисъл, уговорената в чл. 20 от процесния договор неустойка не
обезпечава изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, а, както бе
посочено по-горе, представлява цената, която кредитополучателят следва да плати
поради повишения кредитен риск за кредитора. Вреди от непредоставянето на
обезпечението не може да има, още повече, че към момента на сключване на договора
(към този момент съдът дължи преценка на посочените критерии), кредитополучателят
не е бил в неизпълнение на главното задължение по договора. Поради всичко
изложено, съдът намира, че неустоечната клауза за непредоставено от заемателя
обезпечение е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
С оглед гореизложеното, не следва да бъде разглеждано третото наведено
евентуално основание за нищожност на клаузата в чл. 20, а именно – поради
неравноправност.
По предявените искове за прогласяване на нищожността на чл. 21, ал. 4 и ал. 5
от договора за кредит „Бяла карта“ от 14.01.2021 г., съдът намира следното:
Съгласно чл. 21, ал. 4 от процесния договор при забава за плащане на текущото
задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължи на кредитодателя
разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден до
заплащане на съответното текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, а
съгласно чл. 21, ал. 5 след настъпване на предсрочна изискуемост кредитополучателят
дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на
кредитодателя за дейността на лице, което осъществява и администрира дейността по
извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
Съдът приема, че така уговорените клаузи по същество представляват
обезщетение на кредитора при забавено плащане. Съгласно чл. 10а ЗПК, кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани
с договора, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Видът, размерът и действието, за което
се събират такси и комисионни трябва да бъдат ясно и точно определени. Съгласно чл.
21 ЗПК всяка клауза в договора, имаща за цел или резултат от заобикаляне
изискванията на закона е нищожна. Клаузите касаят такси и разходи, свързани с
действия на заемодателя при забава в плащанията, т.е., представляват обезщетение за
забавено плащане, защото са уговорени, че при забавено плащане /респ. – при
предсрочна изискуемост, която е последица от неизпълнението/ се дължат отнапред
определени разходи за действия по събиране на задължението. Тази уговорка
представлява неустойка, а не цели покриване на разходи по събиране на вземането. С
предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне
ограничението за въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло
свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед горното, съдът приема, че клаузите
на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от процесния договор са нищожни.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18
от 5 Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като
5
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Следователно
допълнително възникващите вземания на кредитора като последица на просрочие на
потребителя са ограничени както по вид, така и по размер. Предвиждането на друга
парична последица води до частична нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД
– съответните клаузи се заместват от императивния максимум, т.е. разходите,
надхвърлящи законната лихва за забава, не се дължат. Тъй като не се касае до изрично
изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата, не са приложими и правилата при
цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК. При нищожността наличието на
индивидуално договаряне е без значение.
В чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от процесния договор по същество не е уговорена такса
(цена на услуга), а сума, която се дължи автоматично при забава или предсрочна
изискуемост, без срещу нея кредиторът да дължи никакви конкретни действия или
резултат. В най-добрия случай тя цели да покрие евентуално допълнително положени
от него усилия по събирането на кредита. При така наведените твърдения и при липса
на доказателства за противното изглежда, че клаузата противоречи на горепосочените
специални норми, които изключват правилата на чл. 309а ТЗ и договорни клаузи в
подобен смисъл. Срещу уговорените разходи за извънсъдебно събиране на вземането
не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на вземането по
кредита следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава.
Следователно, безспорно е, че не се касае за такса, защото не се дължи заради
извършени разходи, а самото наименование на клаузите прикрива истинската им цел да
служат за обезщетение за вреди от забавата. Тоест, в случая е налице клауза за
неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата.
По изложените съображения клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 влизат в пряко
противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приемат
за нищожни.
Предвид гореизложеното, не следва да се разглеждат останалите наведени от
ищеца евентуални основания за нищожност на цитираните клаузи.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът, който е направил
своевременно искане за присъждането им. Същият е заплатил държавна такса в размер
на 90 лв., поради което ответникът следва да бъде осъден да му заплати тази сума.
Същевременно, съгласно представения на л. 33 /гръб/ от делото договор за правна
защита и съдействие ищецът е уговорил с адв. Д. М. безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1
на чл. 38 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Според
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за процесуално представителство защита и съдействие,
според защитавания интерес минималното възнаграждение е 400 лв. С оглед
гореизложеното ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищеца – адвокат Д. В. М., АК – Пловдив, адрес: АДРЕС, адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД
клаузата на чл. 20 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 14.01.2021 г., предвиждаща
6
заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на допълнително обезпечение и
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД клаузите на чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5,
предвиждащи заплащането на такси за разходите по събиране на просрочени
задължения, по предявените от ищеца Ц. И. С., ЕГН **********, чрез адв. Д. М.,
срещу ответника „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ****** /правоприемник на „Аксес
Файнанс“ ООД, ЕИК: *********/ искове.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ****** /правоприемник на „Аксес
Файнанс“ ООД, ЕИК: *********/ да заплати на Ц. И. С., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 90 лв. – разноски за държавна такса в
производството.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ****** /правоприемник на „Аксес
Файнанс“ ООД, ЕИК: *********/ да заплати на адвокат Д. В. М., АК – Пловдив, адрес:
АДРЕС, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7