Р Е Ш Е
Н И Е
№ 307
град Велико Търново, 05.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
гр. Велико Търново, ІХ–ти състав, в публично съдебно заседание на дванадесети
юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: Константин Калчев
при
участието на секретаря С.Ф. като разгледа докладваното от съдия Калчев адм. д. № 256/2019 г. по описа на
Административен съд – гр. Велико Търново, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. От
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 118 от Кодекса за социално
осигуряване /КСО/.
Образувано е
по жалба на С.П.Р., с адрес ***, чрез *** Св. Б., против Решение № 1012-04-24#1/05.04.2019
г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново и потвърденото с него
разпореждане № 041-00-525-7/04.01.2019 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица. Решението се оспорва като незаконосъобразно и необосновано.
Жалбоподателката излага доводи, че
правото на обезщетение е възникнало към момента на прекратяване на
трудовото правоотношение на някое от основанията по чл. 222, ал. 1 от Кодекса
на труда. Сочи, че трудовият й договор е бил прекратен на основание чл. 328,
ал. 1, т. 2 от КТ - „поради съкращаване
в щата“, поради което релевантно за прекратяването е изтичането на срока на
предизвестието по арг. 335, ал. 2, т. 1 от КТ – в конкретния случай на
09.03.2018 г. Според жалбоподателката именно от този момент е възникнало
правото на обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, поради което срокът за който се
дължи обезщетението е 9 март – 9 април 2019 г., като е ирелевантен фактът на
изплащане на обезщетението. Твърди, че задължителните предписания към бившия
работодател не бива да рефлектират върху правната й сфера, като е недопустимо
същият да „декларира“ периода, за който е платено обезщетението, тъй като
последният е законово установен. Релевира, че ползването на отпуск за временна
неработоспособност не променя датата на прекратяване на трудовия договор, респ.
срока на обезщетението, като характерът на двете престации е коренно различен.
Предвид изложеното моли за отмяна на оспореното решение. В съдебно заседание
пълномощникът на жалбоподателката поддържа жалбата и претендира присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за
адвокатурата.
Ответникът по
жалбата – директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен
институт – Велико Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата
като неоснователна по съображения, изложени в писмени бележки. Претендира
присъждане на ***ско възнаграждение в размер на 300 лв.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и доказателствата по делото, включително тези в
административната преписка, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност намира за
установено от фактическа страна следното:
С.Р. е била осигурено лице
на основание чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО с работодател „Юрокор“ АД. На 09.02.2018
г. на жалбоподателката е връчено предизвестие по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл.
второ от Кодекса на труда /КТ/ за
прекратяване на трудовия й договор поради съкращаване на щата, със срок на
предизвестието 30 календарни дни от датата на връчване. Със заповед № 1527 от
02.03.2018 г., връчена на лицето на 08.03.2018 г., работодателят е прекратил трудовия договор на
Р. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 12.03.2018 г. /тъй като
месец февруари 2018 г. има 28 календарни дни/, като в заповедта е посочено, че
съгласно чл. 222, ал. 1 от Кодекса на труда КТ/ работодателят дължи на
служителя обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за времето,
през което е останал без работа, но не повече от един месец.
На 12.04.2018 г.
жалбоподателката е подала заявление за отпускане на парично обезщетение за
безработица, в което е декларирала получаването на парично обезщетение за
временна неработоспособност след прекратяване на осигуряването за периода от
08.03.2018 г. до 16.03.2018 г. и получаването на обезщетение за оставане без
работа съгласно нормативен акт за периода от 12.03.2018 г. до 12.04.2018 г. С
разпореждане № 041-00-525-1/18.04.2018 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Велико Търново на Р. е отпуснато парично
обезщетение за безработица, считано от 12.03.2018 г. до 11.11.2018 г. в размер
на 25,40 лв. дневно. С разпореждане № 041-00-525-2/18.04.2018 г. на същия орган
е спряно изплащането на отпуснатото с разпореждане № 041-00-525-1/18.04.2018 г.
парично обезщетение за безработица за периода от 12.03.2018 г. до 11.04.2018
г., с оглед получаването на парично обезщетение за оставане без работа на
основание чл. 222, ал. 1 от КТ за този период.
На 14.05.2018 г. С.Р. е
подала декларация, че е започнала упражняването на трудова дейност, считано от
08.05.2018 г. Предвид това, с разпореждане № 041-00-525-3/14.05.2018 г. е прекратено изплащането на отпуснатото
парично обезщетение за безработица.
Впоследствие на бившия
работодател „Юрокар“ АД са издадени задължителни предписания от 25.09.2018 г.
от контролен орган при ТП на НОИ София-град, според които дружеството следва да
подаде данни с Декл. Обр. № 1 съгласно Наредба № Н-8/29.12.2005 г. на МФ за
лицето С.П.Р., както следва: заличаващи данни за м. 03. и 04.2018 г.; основни
данни за месец март 2018 г. - последен ден в осигуряване 11.03.2018 г. с 4
отработени дни, 2 дни с възнаграждение по реда на чл. 40, ал. 5 от КСО с
осигурителен доход 302,29 лв. Първи ден в осигуряване 17.03.2018 г. - 10 дни с
обезщетение за оставане без работа по реда на чл. 222, ал. 1 от КТ с
осигурителен доход 542,34 лв.; за месец април 2018 г. - последен ден в
осигуряване 16.04.2018 г. - 9 дни с обезщетение за оставане без работа по реда
на чл. 222, ал. 1 от КТ с осигурителен доход 539,48 лв. От представените
разпечатки от Регистъра на осигурените лица е видно, че „Юрокар“ АД е извършило
въпросните корекции с коригиращи декларации от 21.11.2018 г. /за м. 03.2018 г./
и 08.11.2018 г. /за м. 04.2018 г./.
С разпореждане №
041-00-525-5/04.01.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – Велико Търново на основание чл. 54ж, ал. 1 вр. чл. 54г, ал. 1 и ал.
3 от КСО е спряно изплащането на отпуснатото с разпореждане № 041-00-525-1/18.04.2018
г. обезщетение за безработица, считано от 12.04.2018 г. и е възобновено
изплащането на обезщетението за периода от 17.04.2018 г. до 16.12.2018 г.
Разпореждането не е обжалвано от Р.. С разпореждане № 041-00-525-7/04.01.2019
г. на същия орган е постановено жалбоподателката да възстанови на основание чл.
54е, ал. 4 вр. ал. 3 от КСО добросъвестно полученото парично обезщетение за
безработица за периода от 12.04.2018 г. до 16.04.2018 г. в размер на 76,20 лв.
Като мотиви е посочено, че според подадените данни от „Юрокор“ АД на лицето е
изплатено обезщетение на основание чл. 222, ал. 1 от КТ за оставане без работа
за периода от 17.03.2018 г. до 16.04.2018 г. вкл.
Недоволна от последното разпореждане, Р. го е оспорила пред директора на ТП на НОИ – Велико Търново, който го е потвърдил с решение № 1012-04-24#1/05.04.2019 г. Решението е връчено на жалбоподателката на 09.04.2019 г., като жалбата срещу него е подадена до съда чрез ответника на 23.04.2019 г.
При
горната фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:
Жалбата е допустима за
разглеждане по същество като подадена от активно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от оспорване, пред компетентния съд и в срока по
чл. 118, ал. 1 от КСО.
Съгласно разпоредбата на
чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията,
посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.
Обжалваният контролен административен
акт е издаден от компетентен орган – директорът на ТП на НОИ – Велико Търново.
Спазени са административнопроизводствените правила, както и установената
писмена форма с изложени фактически и правни основания за неговото издаване. Изложеното
важи и за първоначалното разпореждане № 041-00-525-7/04.01.2019 г. на
ръководителя на осигуряването за безработица, като издалото го лице е изрично
оправомощено за това не само при отсъствието на началника на отдел „КПК“, за
което са представени доказателства, но и като самостоятелен титуляр съгласно т.
ІІ от Заповед № 1015-04-97/26.04.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Велико
Търново.
Спорът по делото е съсредоточен върху
материалния закон и е изцяло правен. Между страните не се спори, че трудовият
договор на жалбоподателката е бил прекратен на 12.03.2018 г. /потвърждава се и
от представената трудова книжка/, че на същата е изплатено обезщетение по чл.
222, ал. 1 от КТ за срок от 1 месец, и че лицето е ползвало отпуск за временна
неработоспособност за периода 08.03.2018 г. – 16.03.2018 г., за което му е изплатено обезщетение. На практика доводите на
жалбоподателката се свеждат до това, че ответният орган неправилно е тълкувал и
приложил разпоредбата на чл. 54е, ал. 3,
във връзка с чл. 10 от КСО, приемайки, че правото на изплащане на парично
обезщетение за безработица и обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ не е
възникнало с прекратяване на трудовото правоотношение на жалбоподателката с
„Юрокор“ АД, а от по-късен момент.
По силата на чл. 54е, ал. 3 от КСО, на
която се е позовал административният орган изплатените парични обезщетения за
безработица се възстановяват от лицата за периода … през който са получавали
парично обезщетение за временна неработоспособност, за бременност и раждане или
обезщетение за оставане без работа, определено съгласно нормативен акт.
Материалните предпоставки, съставляващи елементи от фактическия състав на
правомощието на административния орган да издаде процесния акт, са следните:
осигуреното лице да е получило някое от посочените в нормата обезщетения за
временна неработоспособност или за оставане без работа и обезщетение по чл. 54а
от КСО, и периодите, за които са получени двете обезщетения да съвпадат.
Съгласно чл. 222, ал. 1 от КТ при уволнение поради закриване на предприятието
или на част от него, съкращаване в щата, намаляване обема на работа, спиране на
работата за повече от 15 работни дни, при отказ на работника или служителя да
последва предприятието или неговото поделение, в което той работи, когато то се
премества в друго населено място или местност, или когато заеманата от
работника или служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на
незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност, работникът
или служителят има право на обезщетение от работодателя. Обезщетението е в
размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал
без работа, но за не повече от 1 месец. С акт на Министерския съвет, с
колективен трудов договор или с трудовия договор може да се предвижда
обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок работникът или служителят е
постъпил на работа с по-ниско трудово възнаграждение, той има право на
разликата за същия срок.
В случая е безспорно, че към момента
на прекратяване на трудовото правоотношение Р. е била в отпуск поради временна
неработоспособност. Рискът „безработица” подлежи на осигурително обезпечение
само тогава, когато лицето е останало не само без работа, но и без заместващи
трудовото възнаграждение доходи. Ето защо в разпоредбата на чл. 54г, ал. 1 КСО,
изрично е предвидено, че изплащането на паричното обезщетение за безработица се
спира за периода, през който лицето получава обезщетение за временна
неработоспособност или обезщетение за оставане без работа на основание
нормативен акт. Това е така, защото паричните
обезщетения за временна неработоспособност също представляват осигурителни плащания,
които не могат да се кумулират с обезщетение за безработица. От друга страна, в
теорията и практиката е прието еднозначно, че обезщетението по чл. 222, ал. 1
от КТ по своята правна природа е също обезщетение за безработица, тъй като
основанието му е оставането на работника или служителя без работа в резултат на
уволнението му, само че дължимо от работодателя, и то съвпада с основанието на
обезщетението за безработица по чл. 54а от КСО. Съдът изцяло споделя доводите
на административния орган, че целта на обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ е
да се даде възможност на лицето реално да си търси работа, при което в случаи
като процесния срокът му започва да тече след възстановяване работоспособността
на лицето и не може да се дублира с периода на изплащането на обезщетението за
временна неработоспособност, а следва да се изплати след него. В тази връзка са
и издадените задължителни предписания към бившия работодател „Юрокор“ АД, които
са изпълнени. Същите представляват индивидуален административен акт, чиято
законосъобразност не може да бъде обсъждана в настоящото производство.
В този контекст правилно осигурителният
орган е преценил, че е недопустимо едновременното отчитане на двата периода –
отпуска по болест и обезщетението за един месец по чл. 222, ал. 1 от КТ, като
приоритет винаги има обезщетението за възстановяване на здравето на работника
/този интерес е и най-силно защитен, вкл. с Конституцията на Република
България/ и след неговото изтичане, се добавят останалите обезщетения – в
случая за настъпилия риск „безработица“ за един месец, съгласно чл. 222, ал. 1
от КТ. Следователно към правнозначимия момент – последното прекратяване на
осигуряването на жалбоподателката, следва да бъдат насложени установените
основания за спиране изплащането на ПОБ, нормирани изрично с чл. 54г, ал. 1 от КСО както следва - не се изплаща ПОБ за времето когато: лицето получава обезщетение
за временна неработоспособност /в случая 12.03.2018 г.-16.03.2018 г./ и
обезщетение за оставане без работа по чл. 222, ал. 1 от КТ, каквото не се
спори, че жалбоподателката е получила /от 17.03.2018 г. до 16.04.2018 г./. От
друга страна, не се спори, че на жалбоподателката е било изплатено от НОИ
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО за периода от 12.04.2018 г. до
16.04.2018 г. Получаването на обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ изключва
изплащането на обезщетение за безработица, тъй като не е допустимо да се
кумулират две обезщетения на едно и също основание. Останалите доводи на
жалбоподателката са неотносими към спора. Крайният извод е, че при правилно
тълкуване на относимите правни разпоредби, в съответствие със закона и
установените факти по делото административният орган е приел, че
жалбоподателката следва да възстанови изплатеното й парично обезщетение за
безработица за посочения в разпореждането период общо в размер на 76,20 лв. /3
работни дни * 25,40 лв. дневно обезщетение/.
При този изход на делото и с оглед
своевременно направеното искане от ответника е налице основание за присъждане
на ***ско възнаграждение в полза на ТП на НОИ Велико Търново, но не и в
претендирания от него размер от 300 лв. Предвид липсата на изрична уредба в
АПК, същото е дължимо на основание субсидиарното приложение чл. 78, ал. 8 от ГПК /така Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т.д. № 5/2009
г./. Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от ***. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. В случая делото е с определен материален
интерес, поради което приложение следва да намери чл. 25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, приета на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПП.
Съгласно чл. 25, ал. 1 от наредбата за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. С оглед фактическата и правна
сложност на делото, настоящият състав счита, че следва да присъди ***ско
възнаграждение в минималния размер от 100 лева.
По изложените съображения и на
основание чл. 172, ал. 2 от АПК съдът
Р Е
Ш И :
|
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.П.Р., с адрес ***, против
Решение № 1012-04-24#1/05.04.2019
г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане № 041-00-525-7/04.01.2019 г.
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Велико
Търново. ОСЪЖДА С.П.Р., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на Териториално
поделение на Национален осигурителен институт – Велико Търново, разноски по
делото в размер на 100 лв. /сто лева/. |
Решението подлежи на
обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
Решението да се съобщи на
страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:
|
|