РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 20.05.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 6303 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба от 08.09.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД и въззивна жалба от 25.09.2017 г. на Й.Б.В. срещу Решение № 195456/17.08.2017 г. по гр. дело № 11617/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, с което са е признато за установено, че Й.Б.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите от 4, 06 лева – цена за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за имот с адрес София, ж.к. „**************, за периода от месец декември 2012 г. до месец април 2014 г.; 53, 87 лева – законна лихва за забава за плащане в периода от 31.01.2013 г. до 07.08.2015 г. на цената за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, ж.к. „**************, за периода от месец декември 2012 г. до месец април 2014 г., както законната лихва върху сумата от 287, 23 лева за периода от 18.09.2015 г. до 26.10.2015 г., като искът е отхвърлен за сумата от 0,66 лева – законна лихва за забава върху присъдената сума за услугата дялово разпределение в размер на 4, 06 лева, описана по-горе за периода от 31.01.2013 г. до 07.08.2015 г. – вземания, предмет на заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 56718/2015 г. на Софийския районен съд, 87. състав. По делото е постъпила и частна жалба от жалбоподателката-ответница В. срещу Определение №346977/25.02.2018 г. по гр. дело № 11617/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, с което е оставено без уважение искането на страната за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В жалбата на ищеца – „Т.С.“ ЕАД се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за лихва за забава за плащане на задълженията за услугата „дялово разпределение“ с цена 0,66 лева. Излагат се доводи, че задължението за тази услуга било част от задълженията на абонатите на дружеството, като същите се изчислявали по прогнозни месечни сметки. Излагат се доводи, че съгласно чл. 22, ал. 2 от общите условия на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД, задълженията за услугата „дялово разпределение“ се дължали на посоченото дружество.  Излагат се доводи, че падежът на задължението се определял съобразно уговорки с търговците, които извършват тази услуга, и е уреден в чл. 33 от общите условия. Излагат се доводи, че задълженията за тази сума нито били оспорени, нито платени от жалбоподателката-ответница В.. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска, и признаване за установено, че сумата от 0,66 лева се дължи. Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на тази въззивна жалба от насрещната страна – Й.Б.В..

В жалбата на жалбоподателката-ответница Й.Б.В. се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречието му с материалния закон. Твърди се, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта му, с която е признато за установено по отношение на жалбоподателката-ответница, че дължи суми за дялово разпределение, тъй като решението било постановено по установителен иск във връзка с издадена заповед за изпълнение, но в заповедта не било посочено, че се претендират каквито и да било задължения за заплащане на услугата „дялово разпределение“. Развити са подробни доводи, че в производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК е недопустимо да се изменя материалноправната характеристика на претендираното вземане, вкл. и основанието, от което същото произтича. По съществото на този иск се посочва, че по делото не било установено защо разходите за услугата „дялово разпределение“ следвало да се дължат именно на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД, тъй като договорът за извършване на услугата „дялово разпределение“ бил сключен от жалбоподателката-ответница В. с друго лице – третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД,

В законоустановения срок не е постъпил отговор на тази въззивната жалба от насрещната страна –жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД.

В частната жалба на жалбоподателката-ответница Й.Б.В. се излагат оплаквания за неправилност на определението на първоинстанционния съд, с което е отказал да измени решението си в частта за разноските, поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Сочи се, че първоинстанционния съд е присъдил твърде висок размер на юрисконсултско възнаграждение на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД, за представителството му в заповедното производство и пред първата съдебна инстанция. Излагат се доводи, че макар и заявлението за издаване на заповед за изпълнение да е подадено преди изменението на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (обн., ДВ, бр. 8/24.01.2017 г., в сила от 28.01.2017 г.), делото се е развило след влизането на нормата в сила и първоинстанционния съд неоправдано е определил разноските в заповедното производство в размер на 300 лева. Излагат се доводи, че разпоредбата, като въвеждаща норма с процесуален характер, се прилага и към всички правоотношения, възникнали преди нейното приемане, но неприключили към дата ѝ на влизане в сила. Поради това следвало да се приложи същата и юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство да се определи съгласно ограниченията за размер на възнаграждението по Наредбата за заплащане на правната помощ. Иска се намаляване на разноските за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство до 50 лева, а пред първата съдебна инстанция – до 100 лева.

Третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД, не е изразило становище и по трите подадени жалби.

Първоинстанционният съд е приел за безспорно между страните, че между тях е била налице облигационно отношение, по силата на което жалбоподателят-ищец – „Т.С.“ ЕАД, е доставял топлинна енергия до имота на жалбоподателката-ответница В. топлинна енергия в периода от месец декември 2012 г. до месец април 2014 г. Установено е, че е представен договор между жалбоподателя-ищец и третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД, *** ЕАД е възложило на последното да извършва услугата дялово разпределение в сградата, в която се намира имота на жалбоподателката-ответница В.. Съдът е приел, че съгласно редакцията на чл. 139, ал. 2 ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г. договорът, с който се определя лице, което да извършва услугата „дялово разпределение“ се сключва между топлоснабдителното предприятие и лицето, което извършва услугата, а не между потребителя и топлинния счетоводител. Прието е, че съгласно чл. 22 и чл. 36 от общите условия на жалбоподателя-ищец разходите за услугата „дялово разпределение“ се заплащат на пряко на последния, а не на топлинния счетоводител. Поради това е прието, че исковата претенция е доказана по основание, а съдът е приел по своя преценка по реда на чл. 162 ГПК, че размерът ѝ е
4, 08 лева. Искът е отхвърлен за сумата от 0, 02 лева, тъй като съдът е приел, че същата е била платена в хода на процеса, като е уважен за сумата от 4, 06 лева. По отношение на претенцията за лихва за забава върху задълженията за доставена топлинна енергия първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на жалбоподателя-ищец от 2008 г., които са действали до март 2014 г., падежът на месечните сметки за топлинна енергия е настъпвал на 30-то число на месеца, следващ месеца, за който същите сметки се отнасят, като поради това се е дължала и законна лихва за забава за плащане. Размерът на дължимата се лихва отново е определен по реда на чл. 162 ГПК на 53, 87 лева. Искът за установяване на задължение за лихва за забава върху задълженията за услугата „дялово разпределение“ е отхвърлен, доколкото за това задължение не е определен падеж и няма доказателства заплащането му да е искано преди образуване на делото.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на обжалваното решение.

В частта, с която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД иск за признаване за установено, че Й.Б.В. му дължи сумата от 0, 66 лева – законна лихва върху задълженията за услугата „дялово разпределение“ на топлинна енергия, първоинстанционното решение е недопустимо като произнесено по непредявен иск. С изрично уточнение, направено в съдебното заседание от
30.11.2016 г. (на лист 80 от първоинстанционното дело) представителят на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД, изрично е посочил, че поддържа иска само относно три претенции – за мораторна лихва в размер на 54, 53 лева, за законната лихва върху вземането за цена за топлинна енергия от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до извършеното в хода на заповедното производство доброволно плащане, и за сумата от 4, 06 лева – дължима се цена за услугата „дялово разпределение“. Не е посочено, че искът се поддържа и за законната лихва за забава за плащане на цената за посочената услуга в размер на 0,66 лева, поради което първоинстанционният съд не е бил сезиран с такъв иск. Посоченото по-горе уточнение на исковата молба на „Т.С.“ ЕАД е прието изрично и от въззивния съд без възражения на страните. Поради това, като се е произнесъл за законната лихва върху задължението за дялово разпределение в размер на 0,66 лева, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. В тази част неговото решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено.

В останалата си част решението е постановено по предявени и допустими искове, поради което същото е допустимо.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно оплакването за несъответствие между предмета на издадената заповед за изпълнение по частно гражданско дело № 56718/2015 г. и предявения от жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД, иск в настоящото производство. Съгласно подаденото от „Т.С.“ ЕАД заявление с вх. №3063761/18.09.2015 г. дружеството изрично е поискало от жалбоподателката-ответница В. да заплати задължения за услугата „дялово разпределение“, като е посочено, че за процесния период е било извършено изготвяне на сметка за тази услуга. Поради това претенцията е била предмет и на заповедното производство, макар и да не е спомената изрично в текста на издадената заповед за изпълнение, като това несъответствие се явява очевидна фактическа грешка в текста на заповедта. Невключването на поисканите от жалбоподателя-ищец разходи за дялово разпределение в описания предмет на заповедта обаче не изключват претенцията за това вземане, която е била отразена от съда в размера на претендираните в заповедното производство суми. Същите са били надлежно оспорени от жалбоподателката-ответница В., поради което не е нарушено и правото ѝ да вземе становище по делото, като изрично е заявена и претенцията за заплащане на услугата „дялово разпределение“ в исковата молба, като в първоинстанционното производство жалбоподателката-ответница е изложила възраженията си по този иск, като е било налице и уточнение на исковата молба в този смисъл. Поради това, доколкото претенцията за разходи за услугата „дялово разпределение“ е въведена в предмета на заповедното производство, произнасянето на съда по същата по предявен по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на дължимост на претендирани в заповедното производство суми не е недопустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

По иска за лихва за забава върху дължимите се месечни сметки за топлоенергия:

По-голямата част от задълженията за цена на топлинна енергия, претендирани в настоящото производство са формирани за период на потребление до февруари 2014 г., когато са действали общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. Жалбоподателката-ответница В. не оспорва обстоятелството, че съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за доставка на топлинна енергия до битови клиенти, влезли в сила през 2008 г. и действали до 11.03.2014 г. (доколкото съдът е обявил на страните за служебно известно, че от 12.03.2014 г. са влезли в сила нови общи условия), падежът на месечните сметки за доставена топлинна енергия е бил на 30-то число на месеца, следващ този, за който се начислява задължението. Оспорва се дали тази клауза в общите условия е годна да обвърже потребителя.

В случая е посочено, че с клаузата се определя начин за плащане, при който се начислява цена за енергия, за която не е известно дали е била консумирана. При това положение липсвала ликвидност на задължението – не било ясно дали има действително потребление и на каква стойност, а потребителите се задължавали да заплащат лихви за забава, ако не заплатят изчисленото им прогнозно задължение, макар да не било ясно дали същото е възникнало.

Изложени са съображения, че описаната клауза в общите условия противоречи на разпоредби на конкурентното право, които настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Следва да се има предвид, че цитираните от жалбоподателката-ответница В. правила за забрана на злоупотребата с господстващо положение (чл. 21, т. 1 ЗЗК) са неприложими в настоящия случай. Забраната за предприятие с господстващо положение да налага определени пазарни условия съгласно цитираната разпоредба се прилага единствено в случай, че тези условия могат да повлияят на свободната конкуренция. Определянето на месечен падеж на задължение за битови сметки не влияе на конкуренцията, тъй като това е общоизвестно, че това е обичайният падеж за заплащане на всички видове битови услуги (сметки за вода, ток, газ, отопление, телефония, достъп до интернет). При това положение съдът не установява определянето на месечен падеж на задължението за заплащане на подобна услуга да създава такава пазарна ситуация, която да поставя конкурентни предприятия в неблагоприятна ситуация.

В жалбата е направено и бланкетно възражение, че посочената клауза за падеж на задълженията на 30-то число от месеца, нарушавала законови изисквания за това, че на олихвяване подлежали само ликвидни и изискуеми задължения. Настоящият съдебен състав намира, че такова изискване не съществува в действащото българско законодателство в частта му за ликвидност на задълженията. Посочената клауза от общите условия, с което се посочва срок за плащането на месечните сметки пък урежда именно падеж на задължението, от който според закона следва изискуемостта му
(чл. 84, ал. 1 ЗЗД). Поради това клаузата не нарушава и твърдения от жалбоподателката-ответница правен принцип.

Излагат се доводи също така, че правилото за дължимост на месечните сметки на 30-ия ден след месеца, за който се отнасят нарушавало и правилото на чл. 13 от действалата тогава (срокът за транспониране на последващата директива със същия предмет – Директива 2012/27/ЕС, е юни 2014 г.) Директива 2006/32/ЕО относно ефективността на крайното потребление на енергия, тъй като последната изисквала съставяне на сметки за заплащане на цена на потребената енергия само въз основа на действително потребление. Това възражение е неоснователно, тъй като посочената разпоредба от директивата няма директен ефект, тъй като предвижда условия за приложението си. В чл. 13, пар. 1 от Директива 2006/32/ЕО изрично е посочено, че националното законодателство следва да изисква реално отчитане на потребената енергия „доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители“. Ноторно е, че при отоплителна система с гореща вода или пара под налягане, при която се осъществява разпределение по вертикални щрангове, измерването на действителното количество преминала топлина е трудно и изисква монтиране на множество уреди в индивидуалните апартаменти на потребителите, при което би се загубило голямо количество енергия. Поради това и не са изпълнени посочените изисквания за техническа осъществимост при енергийна ефективност на реалното отчитане на консумираната топлина. Следователно при системите за битово „парно“ отопление не съществува изискване за инсталиране на индивидуални измервателни уреди по смисъла на разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО.

Клаузите на общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. относно падежа на задълженията биха могли да противоречат единствено на разпоредби относно потребителската защита. В случая това не е така, доколкото на потребителите е бил даден избор за начина, по който да заплащат задълженията си. Съгласно чл. 31 от представените по делото общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2008 г. потребителите могат да избират дали да заплащат задълженията си по прогнозни сметки и една изравнителна годишно, или по реално отчетено потребление. Щом потребителят е направил избор задълженията му да са с месечен падеж, то тогава той е приел и да носи последиците от забавата на плащане на всяка отделна сметка според съответния ѝ падеж. Ако не желае да плаща задължения ежемесечно и впоследствие да настъпва изравняване, потребителят следва да избере друг начин на отчитане. В случая е установено, че жалбоподателката-ответница В. е избрала начин на заплащане с 11 месечни сметки и една изравнителна. Поради това тя следва да носи и последиците от избора си, а именно – да заплати лихва за забава за плащане според помесечните падежи на отделните сметки за топлинна енергия, ползвана до февруари 2012 г. Тази лихва възлиза според изчисления на съда, направени с лихвения калкулатор на националната агенция за приходите на 40, 95 лева.

По отношение на задължението за лихва за забава върху изравнителната сметка от 2014 г., която е издадена при действието на общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2014 г., настоящият съдебен състав в мнозинството си намира, че за този период клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условияне обвързват потребителите, тъй като не са уговорени индивидуално (част са от одобрени от държавен орган общи условия) и са неравноправни, поради което са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗП във връзка с чл. 143 ЗЗП). Посочените две клаузи установяват, че падежът на месечните (ал. 1) и годишните изравнителни (ал. 2) сметки за топлоенергия настъпва един месец след публикуване на същите на страницата на дружеството в интернет. Това изискване не отговаря на условията за добросъвестността и налага на потребителите прекомерни по тежест задължения, свързани със закупуване на устройство за достъп до интернет (компютър или мобилно устройство) и разходи за доставка на тази услуга, което води до значителни разходи за потребителя. Така се създава неравновесие между разходите на търговеца и потребителя за информирането на последния за наличието на задължения и техния размер, с което се осъществява хипотезата на чл. 143 ЗЗП. Поради това посочените клаузи са неравноправни и падежът на задължението за заплащане на всички сметки за топлинна енергия, платими след влизане в сила на общите условия от 2014 г., не може да се установи въз основа на уговореното между страните.

При това положение е налице липса на уговорка за падеж на задължението и се прилага правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според което при липса на уговорен падеж длъжникът изпада в забава след покана. По делото няма доказателства да е била изпращана покана на жалбоподателката-ответница В. за заплащане на дължимата се по изравнителната сметка сума преди образуване на съдебното производство, поради което не е настъпила изискуемостта на задължението, а съответно – и забавата, и искът за лихва за забава върху сумата от 141, 54 лева е неоснователен. Същият следва да се отхвърли за сумата от 12, 92 лева, като в тази част първоинстанционното решение следва да се отмени, и да се потвърди по иска за лихва само за сумата от 40, 95 лева.

По претенцията за цена на услугата „дялово разпределение“:

Правилно е възражението на жалбоподателката-ответница В., че тази претенция е формулирана от жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД като такива, следваща от суброгация в правата на друго лице едва с въззивната жалба. Поради това съдът не следва да разглежда въпроса дали „Т.С.“ ЕАД се е суброгирала в правата на третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД, а следва да разгледа иска така, както е предявен с исковата молба.

В същата се съдържат твърдения, че въззивникът-ищец в качеството си на топлоснабдителното предприятие е сключил договор с дружество, извършващо дялово разпределение и вписано в регистъра на такива лица, уреден с чл. 139а ЗЕ. Правилно първоинстанционният съд  е приел, че по делото е представен договор между „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД, за извършване на услугата „дялово разпределение“ – договорът е сключен на 01.11.2007 г. и е представен на лист 10 – 12 от първоинстанционното дело. Верен е и изводът на първоинстанционния съд, че заплащането на услугата „дялово разпределение“ следва да става на дружеството, което доставя топлинна енергия, тъй като според разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ (в ред. от ДВ, бр. 74/2006 г.) уреждането на топлинното счетоводство става чрез договор между топлоснабдителното дружество и лицето, което извършва услугата „дялово разпределение“, като не е необходим договор с потребителите. Възраженията, че разпоредбата се отнасяла само за случаите, в които няма избрано от потребителите дружество, което да извършва „услугата дялово разпределение“ или при невъзможност за индивидуално отчитане, не отговарят на редакцията на разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ – същата посочва, че винаги доставчикът на топлинна енергия отговаря за организирането на отчитането на ползваната енергия и разпределянето ѝ между абонатите в етажната собственост, като може да се извърши и възлагане на тези дейности на друго лице. Разпоредбата е специална и изключва прилагането на правилото на ЗЗД за разпределение на разноските, поради което е неоснователно възражението във въззивната жалба за неправилно приложение на закона.

Изборът на потребителите обаче има значение за това кое лице да извършва услугата „дялово разпределение“. Това следва от клаузата на чл. 22 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за 2008 г., в която е посочено, че е доставчикът на топлинна енергия все пак се съобразява с избора на етажната собственост на лице, което да извършва услугата „дялово разпределение“. Етажните собственици следва да съобщят избора си на топлоснабдителното дружество. В случая първоинстанционният съд правилно е приел, че по делото е представен протокол от общото събрание на собствениците на сградата с адрес: София, ж.к. „**********, от 02.08.2002 г. (на лист 27 от първоинстанционното дело), с който е направен избор, като е посочено, че етажните собственици са взели решение услугата „дялово разпределение“ да се извършва от третото лице-помагач по делото – „Т.С.“ ЕООД. Следователно са изпълнени всички предпоставки за възникване на правоотношение между жалбоподателката-ответница В. и третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД, за извършване на услугата „дялово разпределение“.

Съгласно чл. 22, ал. 2 от общите условия на жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. (съответен на чл. 22, ал. 2 от общите условия от 2014 г.) заплащането на услугата обаче не се осъществява директно към дружеството, което извършва услугата „дялово разпределение“, а към самия доставчик на топлинна енергия. Доколкото посочените общи условия обвързват  жалбоподателката-ответница В. съгласно чл. 150 ЗЕ, както е приел правилно първоинстанционния съд, същите уреждат и че задълженията ѝ за услугата „дялово разпределение“ следва да се заплатят именно на „Т.С.“ ЕАД. Клаузата на чл. 22 от общите условия не противоречи на закона, доколкото същата посочва как се уреждат отношенията по заплащане на възложената от доставчика на топлинна енергия услуга „дялово разпределение“, като съгласно вече цитираната разпоредба на чл. 139, ал. 2 ЗЕ отговорността за организиране на дяловото разпределение е именно за топлоснабдителното предприятие. Така посочената клауза в общите условия отговаря на правилата на закона, тъй като предвижда, че този който формално отговаря за извършване на услугата „дялово разпределение“ получава и цената на тази услуга. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че сумите се дължат именно на „Т.С.“ ЕАД.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не е доказан размер на задължението, но това не е пречка за уважаване на иска, тъй като според чл. 162 ЗЕ когато искът е установен по основание, но размерът на претенцията не е доказан, същият се определя от съда. Настоящият съдебен състав намира, че преценката на първоинстанционния съд за размера на иска, а именно, че същият е основателен за сумата от 4, 06 лева е напълно правилна. Следователно първоинстанционното решение следва да се потвърди в тази част.

Първоинстанционното решение е правилно и в частта, в която е присъдена законна лихва върху претендираните от въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД суми за периода от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение до плащането на главницата. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК когато е подадена искова молба по установителен иск относно предмета на заповедта за изпълнение, се смята, че искът е предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед. Безпротиворечива е съдебната практика, че подаването на искова молба се приравнява на покана за плащане, поради което с подаването на молбата длъжникът изпада в забава в хипотезата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД – след покана. Поради това и основателно съдът е приел, че следва да присъди лихва за периода след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Първоинстанционното решение следва да се потвърди и в тази част.

Останалите изложени във въззивната жалба доводи се отнасят до наличието на облигационна връзка между страните и начина на изчисляване на задълженията за топлинна енергия. В тази част е налице конклудентно признание на иска, направено още пред първата съдебна инстанция чрез плащане на претендираното вземане. Поради това съдът намира тези доводи за неоснователни като противоречащи на извънпроцесуалното поведение на жалбоподателката.

Относно разноските:

При този изход на спора пред въззивната съдебна инстанция разноски се дължат и на двете страни съразмерно с уважената и отхвърлената част от иска съобразно правилата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

Доколкото се изменя изходът на първоинстанционното производство, първоинстанционното решение следва да се отмени частично и в частта за разноските. След приключване на въззивното производство предявените от „Т.С.“ ЕАД искове са уважени за сумата от 45, 01 лева (без в нея да се включва лихвата след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, която, разглеждана стриктно, не е предмет на отделен иск), а са предявени искове с обща цена от 58, 61 лева. Следователно исковете са уважени за 76, 80 на сто от предявения си размер и в такъв размер следва да се присъдят разноски на жалбоподателя-ищец. На жалбоподателката-ответница следва да се присъдят разноски пропорционално на  отхвърлената част от исковете – 23, 20 на сто.

Преди да определи размера на разноските, предмет на първоинстанционното производство, обаче съдът следва да разгледа възраженията по частната жалба на жалбоподателката-ответница В.. Същата претендира, че първоинстанционния съд е определил прекомерно високи размери на юрисконсултските възражения на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД. Това е вярно за възнаграждението в първоинстанционното исково производство, доколкото същото е приключило на 17.08.2017 г., като съдът е следвало да вземе предвид новата редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК (обн., ДВ, бр. 8/24.01.2017 г., в сила от 28.01.2017 г.), като определи разноските за юрисконсултско възнаграждение съобразно действителната сложност на делото, но не повече от максималния размер, установен в Наредбата за заплащане на правната помощ. настоящият съдебен състав намира, че в случая юрисконсултското възнаграждение следва да се определи в размер на 100 лева. В тази част частната жалба е основателна.

Тези разсъждения не важат за юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство. Същото е приключило през 2015 г. с издаване на заповед за изпълнение повече от година преди приемането на новата редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК. Поради това съдът следва да приложи правилата, действали към датата на издаване на заповед за изпълнение в съответното производство. Вярно е, че съгласно мотивите на т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът в исковото производство разпределя разноските и в заповедното според изхода на спора по иска. Въпреки това преценката на исковия съд се отнася само до дължимостта на съответните разноски, а не до основанията за определянето на размера им, които ще се преценяват към датата на приключване на заповедното производство с издаване на съдебен акт – заповед за изпълнение. Това е така, защото не следва да се контролират действия на съда, извършени към определен момент във времето, с оглед на разпоредби, които не са съществували към този момент. Това носи риск и за страните, тъй като разноските, които те правят в производството и очакват да им бъдат възстановени, се правят с оглед на съществуващата правна уредба, а не на евентуални последващи законодателни промени. Поради това и няма как съдът да приложи към заповедно производство, приключило през 2015 г. правила за разноските,            приети през 2017 г. Следователно присъденото юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство в размер на 300 лева следва да остане неизменено.

Така разноските, признати на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД, възлизат на следните суми: За заповедното производство се дължат 75 лева държавна такса и 300 лева юрисконсултско възнаграждение, или 375 лева, от които следва да се присъдят 76, 80 на сто, или 288 лева. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която са присъдени разноски над сумата от 288 лева до определеният размер на разноските от 324, 38 лева. В исковото производство разноските на „Т.С.“ ЕАД възлизат на 25 лева – държавна такса, и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, или 125 лева. От тази сума пропорционално следва да се присъдят 76, 80 на сто, или 96 лева. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която са присъдени разноски над сумата от 76 лева до определеният размер на разноските от 370, 78 лева.

Във въззивното производство въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД е неоснователна и за същата не следва да се присъждат разноски на дружеството. Същото не се е защитавало по въззивната жалба на ответницата В., като единствено е подало една молба в производството, в която не са изложени правни аргументи, поради което на дружеството не се дължат разноски във въззивното производство.

На жалбоподателката-ответница В. следва да се присъдят разноски и в двете съдебни инстанции съобразно отхвърлената част от иска – 23, 20 на сто. Първоинстанционният съд е присъдил на същата разноски за адвокатско възнаграждение в първата съдебна инстанция, при общ размер на възнаграждението от 150 лева. От тази сума следва да бъдат присъдени 34, 80 лева. Пред въззивното производство ответницата В. е направила разноски за две държавни такси – 25 и 15 лева, или общо 40 лева, както от тази сума пропорционално следва да ѝ се присъдят 9, 28 лева.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 195456/17.08.2015 г. по гр. дело № 11617/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иск на „Т.С.“ ЕАД за признаване за установено по отношение на Й.Б.В., че Й.Б.В., с ЕГН:**********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *****, с адрес: ***, лихва в размер на 0, 66 лева (шестдесет и шест стотинки), и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

ОТМЕНЯ Решение № 195456/17.08.2015 г. по гр. дело № 11617/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, В ЧАСТТА, с която по предявен по реда на чл. 422 ГПК иск на „Т.С.“ ЕАД с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗд и чл. 139, ал. 2 ЗЕ, е признато за установено по отношение на Й.Б.В., че Й.Б.В., с ЕГН:**********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *****, с адрес: ***, сумата в размер на 12,92 лева (дванадесет лева и 92 стотинки), представляваща разликата между 40, 95 лева (четиридесет лева и 95 стотинки) и пълната присъдена сума от 53, 87 лева (петдесет и три лева и 87 стотинки) – лихва за забава за периода от 31.01.2013 г. до 07.08.2015 г., начислена върху главница от 287, 21 лева – цена за ползвана топлинна енергия за периода от месец 12.2012 г. до месец 04.2014 г. в имот с абонатен № 229099, КАКТО И частично В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Й.Б.В., с ЕГН:**********, с адрес: ***, е осъдена да заплати на Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *****, с адрес: ***, сумата в размер на 36, 38 лева (тридесет и шест лева и 38 стотинки), представляваща разликата между 288 лева (двеста осемдесет и осем лева) и пълната присъдена сума от 324, 38 лева (триста двадесет и четири лева и 38 стотинки) – разноски в заповедното производство, и в размер на  274, 78 лева (двеста седемдесет и четири лева и 78 стотинки), представляваща разликата между 96 лева (деветдесет лева) и пълната присъдена сума от 370, 78 лева (триста и седемдесет лева и 78 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, като ОТМЕНЯ и Определение № 346977/25.02.2018 г. по гражданско дело № 11617/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, с което е отказано изменение на горецитираното решение в частта за разноските, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК иск на „Т.С.“ ЕАД с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗд и чл. 139, ал. 2 ЗЕ, за признаване за установено по отношение на Й.Б.В., че Й.Б.В., с ЕГН:**********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *****, с адрес: ***, сумата в размер на 12,92 лева (дванадесет лева и 92 стотинки), представляваща разликата между 40, 95 лева (четиридесет лева и 95 стотинки) и пълната присъдена сума от 53, 87 лева (петдесет и три лева и 87 стотинки) – лихва за забава за периода от 31.01.2013 г. до 07.08.2015 г., начислена върху главница от 287, 21 лева – цена за ползвана топлинна енергия за периода от месец 12.2012 г. до месец 04.2014 г. в имот с абонатен № 229099.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 195456/17.08.2015 г. по гр. дело № 11617/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *****, с адрес: ***, да плати на Й.Б.В., с ЕГН:**********, с адрес: ***, сумата от още 34, 80 лева (тридесет и четири лева и 80 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и  9, 28 лева (девет лева и 28 стотинки) – разноски пред въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Т.С.“ ЕООД.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2. О.М.

Особено мнение

на младши съдия Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 6303 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в въззивен състав

Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“ ЕАД за лихва, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното решение следва да се потвърди напълно и в частта относно иска за лихва за забава върху цената за топлинна енергия.

Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на Европейския съюз по делото на  C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори), съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите, които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам, че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за недостъпност е много трудно да се обоснове.

В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.

Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски обект.

Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.

Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата – изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.

Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам изрично.

МЛАДШИ СЪДИЯ: