№ 3265
гр. София, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100509753 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 3710 от 13.03.2023 г. по гр.д. № 1985/2022 г. Софийски
районен съд, 32 състав: Признал за установено по отношение на В. И. Т., ЕГН
**********, и „С. 2009“ ЕООД, ЕИК *******, че Н. Х. И., ЕГН **********, е
собственик на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 3 с площ 83.10 кв.
м, а по скица от 93.44 кв. м, с идентификатор 68134.600.230.3.3, със съседи по
скица: на същия етаж - имот с идентификатор 68134.600.230.3.2, под обекта –
няма, над обекта – имот с идентификатор 68134.600.230.3.6, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******“, ул. „*******, заедно с избено помещение № 3 с площ
3.18 кв. м, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата
и 12.12 % ид. части от правото на строеж върху мястото – поземлен имот с
идентификатор 68134.600.230, на основание договор от 15.12.1968 г. за
продажба на държавен имот съгласно Наредбата за продажба на жилища от
държавния жилищен фонд; Отхвърлил предявени от Н. Х. И., ЕГН
**********, срещу В. И. Т., ЕГН **********, и „С. 2009“ ЕООД, ЕИК
*******,, искове за прогласяване на нищожност на извършената между
първия и втория ответник сделка по нотариален акт № 13, т. XVIII, рег. №
1
35155, д. № 2930/2021 г. на нотариус с рег. № 039 на НК, вписан в СВ с акт №
154, т. 242 от 2021 г. - на основание противоречие със закона - иск по чл. 26,
ал. 1 пр. 1 ЗЗД, евентуално привидност - иск по чл. 26, ал. 2 вр. чл. 17, ал. 1
ЗЗД; Отменил констативен нотариален акт за собственост върху недвижим
имот Акт № 110, т. I, рег. № 2990, д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на
НК, вписан в СВ с акт № 84, т. 220 от 2021 г. с № от вх. рег. 84496/12.11.2021
г. и дв.вх.рег. № 82489 от 12.11.2021 г., книга Прехвърляния, с който В. И. Т.,
ЕГН **********, е признат за собственик на описания имот. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищцата разноски в
размер на 5 159.76 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В. И. Т., чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Н. А. от
САК, който го обжалва в частта, с която предявеният срещу него иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен, както и в частта, с която на основание
чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 110, т. I, рег. №
2990, д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на НК. Поддържа, че
решението в обжалваните части е неправилно, като същевременно навежда
доводи за недопустимост на решението в частта му по искането по чл. 537, ал.
2 ГПК. Районният съд приел, че ищцата е собственик на процесния имот на
деривативно правно основание – договор за покупко-продажба по реда на
НПЖДЖФ от 15.12.1968 г. Съгласно договора, ищцата била закупила имот,
находящ се в гр. София, ул. „*******, ап. 3, кв. 92, м. „*******“.
Първостепенният съд не обсъдил възражението на ответника Т. за липса на
идентичност на недвижимите имоти – описаният в титула за собственост на
ищцата и недвижимия имот – предмет на делото, претендиран чрез
индивидуализация съгласно кадастралните записи по отношение на адрес,
квадратура, съседи и принадлежности. Съгласно представеното копие от
кадастрална карта за процесния обект с идентификатор 68134.600.230.3.3,
същият имал адрес: гр. София, ул. „*******, ап. 3, с площ от 93.44 кв. м.
Налице било несъответствие между недвижимия имот, описан в титула за
собственост на ищцата и недвижимия имот – предмет на делото по отношение
на адрес, квадратура, съседи и принадлежности. Идентичност не се
установявала и от представеното удостоверение от СО – район „Подуяне“.
При доказателствена тежест за ищцата, същата не установила при условията
на пълно и главно доказване спорното обстоятелство. По искането по чл. 537,
2
ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт поддържа, че с оглед
липсата на идентичност между притежавания от ищцата на деривативно
основание имот и имота – предмет на констативния нотариален акт, за ищцата
не бил налице правен интерес от искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, а
първоинстанционното решение в тази част било недопустимо. Районният съд
неправилно приел за неоснователно и евентуалното възражение на ответника
Т. за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение.
При тези доводи се иска отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните части и отхвърляне на „исковете“. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна Н. Х. И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „С. 2009“ ЕООД не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
С оглед сезиращата въззивния съд жалба и неприсъединяването на
ответника „С. 2009“ ЕООД към жалбата по реда и в срока по чл. 265, ал. 1
ГПК, предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение само в
частта, с която предявеният срещу В. Т. положителен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен, както и в частта, с която е
уважено искането по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК.
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Предявеният срещу ответника Т. установителен иск за собственост е
допустим съгласно т. 3Б на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по
тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, според което е налице правен интерес от
3
предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със
спорния имот преди завеждането на исковата молба. Несъстоятелни са
доводите в жалбата за недопустимост на решението в частта му по искането
по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт, с който
ответникът Т. се е легитимирал като собственик на процесния имот. Искането
по този ред е несамостоятелно, обусловено е от изхода по иска за
собственост, като в случай че искът за собственост бъде отхвърлен, това
обуславя неоснователност, а не недопустимост на искането по чл. 537, ал. 2
ГПК.
С оглед оплакванията в жалбата въззивният съд намира решението за
правилно в обжалваните части по следните съображения:
По делото се установява, че по силата на договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на НПЖДЖФ от 15.12.1968 г. ищцата е
придобила собствеността върху недвижим имот - апартамент № 3, находящ се
в гр. София, кв. 92, м. „*******“, ул. „*******, застроен на площ от 83.10 кв.
м, състоящ се от две стаи, хол, кухня, антре, баня, клозет, заедно с мазе с
кубатура от 27.18 куб. м, заедно с 12.12 % ид. части от общите части на
сградата и 12.12 % идеални части от правото на строеж върху мястото.
Съгласно приетото и неоспорено удостоверение на СО – район
„Подуяне“, жилищната сграда със старо административно означение гр.
София, ул. „*******, съгласно протокол № 3/26.03.1985 г. на РНС „В.
Левски“ е с настоящо административно означение гр. София, ж.к. „*******.
Установява се още, че след нанасяне на имота в ККР ответникът Т. се е
снабдил с констативен нотариален акт за собственост № 110, т. I, рег. № 2990,
д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на НК, с който е признат за
собственик по наследствено правоприемство и обезщетяване за отчужден
имот на основание чл. 100 и чл. 134, ал. 4 ЗТСУ (отм.) на недвижим имот –
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.600.230.3.3 по ККР на
гр. София, одобрени със заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на Изпълнителния
директор на АГКК, с последно изменение на ККР от 05.11.2021 г., с адрес на
имота: гр. София, район „Подуяне“, ул. „*******, ап. 3, който обект се намира
на първи етаж в сграда с идентификатор 68134.600.230.3, с предназначение на
самостоятелния обект жилище, апартамент, с посочена в документа площ
93.44 кв. м, състоящ се от две стаи, хол, кухня, входно и черно антре, баня,
4
тоалетна, два балкона, заедно с избено помещение № 3 с площ от 3.80 кв. м,
заедно с 1.156 % идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж върху мястото.
Документът, с който ответникът Т. се е легитимирал като собственик
пред нотариуса, е заповед № РД-41-3554/01.12.1982 г. на Председателя на ИК
на СНС – район „Ленински“ по чл. 100 ЗТСУ. Видно от писмо на СО от
01.02.2022 г., в архива на СО не се съхранява документ с посочените данни.
Съхранява се документ с идентичен регистрационен код, но регистриран на
друга дата и с друго съдържание – заповед № РД-41-3554/26.11.1982 г. на
Председателя на ИК на СНС за определяне на конкретно жилище, отстъпено в
обезщетение на Л.Т. срещу отчужден имот. Горното се потвърждава от
приетата по делото отчуждителна преписка, видно от която със заповед №
РД-41-3554/26.11.1982 г. е определен като обезщетение по реда на чл. 100
ЗТСУ на Л.К.Т. недвижим имот в гр. София, бл. 9, на ул. „*******, състоящ
се от дневна и кухня, с площ 48.72 кв. м.
С нотариален акт № 13, т. XVIII, рег. № 35155, д. № 2930/2021 г. на
нотариус с рег. № 039 на НК, на 06.12.2021 г. В. И. Т. продал на „С. 2009“
ЕООД имота, описан в констативен нотариален акт за собственост № 110, т. I,
рег. № 2990, д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на НК.
С оглед така установеното, ищцата е установила при условията на
пълно и главно доказване, че е собственик на процесния имот. Доводите в
жалбата да не била установена идентичност между закупения от ищцата през
1968 г. имот и процесния съдът намира за неоснователни. Тази идентичност
се установява от неоспореното удостоверение на СО – район „Подуяне“,
което е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК
и има обвързваща съда доказателствена сила. Тя се потвърждава и от
приетата по делото преписка на 05 РУ-СДВР, образувана по жалба на ищцата
и съдържащите се в нея докладна записка от 05.01.2022 г. (л. 232 от делото на
СРС) и протоколи за предупреждение, видно от които представител на „С.
2009“ ЕООД е извършил опит за смяна на патрона на входната врата именно
на жилището на ищцата, легитимирайки се с нотариален акт № 13, т. XVIII,
рег. № 35155, д. № 2930/2021 г. на нотариус с рег. № 039 на НК.
Същевременно по делото се установява по безспорен начин, че за
снабдяването си с констативен нотариален акт ответникът Т. се е ползвал от
5
неавтентичен (подправен) документ – заповед № РД-41-3554/1.12.1982 г. на
Председателя на ИК на СНС по чл. 100 ЗТСУ, каквато не съществува в
регистрите на СО, а съществуващата заповед с регистрационен код РД-41-
3554 е от друга дата и касае обезщетяване по реда на чл. 100 ЗТСУ на трето за
делото лице и с имот, различен от процесния. Нещо повече – в заповед № РД-
41-3554/1.12.1982 г. имотът е описан като находящ се в бл. 182 в „*******“,
какъвто към 1982 г. не е съществувал - съгласно удостоверението на СО,
номерацията на блока от А-4 на 182 е променена през 1985 г.
Обстоятелството, че в ККР по партидата на имота въз основа на
заявеното от ответника Т. са вписани неверни данни относно площта на
апартамента и принадлежащите му идеални части от общите части и от
правото на строеж върху мястото не може да обуслови извод за липса на
идентичност на собствения на ищцата имот с процесния. Съгласно чл. 59, ал.
4 ЗКИР, партидата на недвижим имот е документ с оповестително действие и
няма характер на доказателство за вписаните факти, обстоятелства и права, а
допуснати в нея грешки се отстраняват по предвидения в ЗКИР ред.
По изложените съображения предявеният срещу ответника В. Т. иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен. Това обуславя и
уважаване на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния
нотариален акт, с който ответникът Т. се е легитимирал като собственик
(Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК на
ВКС).
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваните части. Във връзка с довода в жалбата относно
присъдените на ищцата разноски за първата инстанция следва да се посочи
само, че по действащия ГПК първоинстанционното решение не подлежи на
обжалване в частта за разноските. На обжалване подлежи определението на
съда по реда на чл. 248 ГПК, каквото в случая не е постановявано предвид
липсата на подадена молба от ответника за изменение на решението в срока и
по реда на чл. 248 ГПК.
По заявеното от въззиваемата Н. И. в пледоарията й по съществото на
спора искане към въззивния съд да се произнесе по реда на чл. 194 ГПК
относно заповед № РД-41-3554/1.12.1982 г. следва да се посочи, че предмет
6
на въззивна проверка е само това, по което се е произнесъл
първоинстанционният съд. Искане за допълване на първоинстанционното
решение по реда на чл. 250 ГПК не е заявявано и въззивният съд не може да
се произнесе за първи път по това искане. Отделен въпрос е, че в случая
производство по реда на чл. 193 ГПК не е следвало да се открива, тъй като
документът е представен не от насрещната страна, а от ищцата.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемата И.. Доказано направените такива са в
размер на 4 200 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е
заплатено по банков път, видно от представените фактура и преводно
нареждане. Възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Съгласно задължителното за
националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22,
съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС
и следва да откаже прилагането й, тъй като същата нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС. Съобразявайки обжалваемия интерес, но и
липсата на фактическа и/или правна сложност на делото в настоящата
инстанция и извършеното от пълномощник на въззиваемата И., въззивният
съд намира за справедливо възнаграждение за един адвокат в размер на 2 100
лв.
На основание чл. 77 ГПК и съобразно разясненията, дадени с т. 7 на
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на
ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС
държавна такса по жалбата в размер на 129.89 лв., както и възнаграждение за
особения му представител в размер на 400 лв. (платимо от бюджета на съда
предвид освобождаването на въззиваемата-ищца от заплащането му по реда
на чл. 83, ал. 2 ГПК), или общо 529.89 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3710 от 13.03.2023 г., постановено по
гр.д. № 1985/2022 г. на Софийски районен съд, 32 състав в обжалваната
част, с която е признато за установено по отношение на В. И. Т., ЕГН
**********, че Н. Х. И., ЕГН **********, е собственик на АПАРТАМЕНТ №
7
3 с площ 83.10 кв. м, а по скица от 93.44 кв. м, с идентификатор
68134.600.230.3.3 по ККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-
4/09.03.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, със съседи по скица: на
същия етаж - обект с идентификатор 68134.600.230.3.2, под обекта – няма, над
обекта – обект с идентификатор 68134.600.230.3.6, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******“, ул. „*******, заедно с избено помещение № 3 с площ 3.80 кв.
м, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и с
12.12 % идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо
поземлен имот с идентификатор 68134.600.230, на основание договор от
15.12.1968 г. за продажба на държавен имот съгласно Наредбата за продажба
на жилища от държавния жилищен фонд, както и в обжалваната част, с
която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт
за собственост върху недвижим имот № 110, т. I, рег. № 2990, д. № 85/2021 г.
на нотариус с рег. № 329 на НК.
ОСЪЖДА В. И. Т., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******, ап.
******* да заплати на Н. Х. И., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******“,
ул. „*******, ап. 3, на основание чл. 78 ГПК сумата 2 100 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА В. И. Т., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******, ап.
******* да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание
чл. 77 ГПК сумата 529.89 лв., представляваща държавна такса за въззивно
обжалване и възнаграждение за особен представител.
В необжалваните части решението по гр.д. № 1985/2022 г. на Софийски
районен съд, 32 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8