Решение по дело №1653/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно – процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба от Я. В. Я. от гр. Дългопол, чрез адв. Й. А. – ВАК против решение № 819/21.06.2024 г., постановено по НАХД № 2196/2024 г. по описа на ВРС, с което е потвърдено Наказателно постановление № 24-0819-000905/24.04.2024г., издадено от началник група в ОД на МВР-Варна, сектор „Пътна полиция“ Варна, с което за нарушение на чл. 174, ал.3 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ на касатора е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2000 (две хиляди) лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца, на основание чл. 174, ал.3, пр. 1 от ЗДвП. С решението касаторът е осъден да заплати на ОД на МВР-Варна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 (осемдесет) лева.

В касационната жалба се сочи, че решението на ВРС е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на процесуалните правила и материалния закон, поради което се претендира неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за събиране на доказателства с цел изясняване на обективната истина по делото. В условията на алтернативност моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отмени процесното НП. Претендира се присъждане на разноски. В писмена молба подадена чрез адв. Й. А., вх. № 12633/ 13.09.2024г., касаторът заявява, че поддържа касационната жалба и няма искания по доказателствата. Излага становище по съществото на спора. Възразява срещу размера на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция касаторът лично и чрез процесуалния си представител адв. К. поддържа касационната жалба на посочените в нея основания. Отправя молба за отмяна на въззивното решение и процесното НП, като моли за присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции.

Ответникът, редовно призован не се явява, не се представлява. В писмени бележки от ОД на МВР Варна, чрез гл. юриск. К. Л. - А., вх. № 12897/ 18.09.2024г., касационната жалба се оспорва като неоснователна. Изразява становище по съществото на спора и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай на евентуалност, при уважаване на жалбата прави искане за присъждане на адвокатски хонорар в минимален размер.

Представителят на Варненска окръжна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и дава заключение, че решението на Районен съд-Варна е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Настоящият състав на съда, като извърши проверка на атакуваното решение, във връзка със заявените в жалбата касационни основания, констатира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока за обжалване по чл.211, ал.1 от АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол пред настоящия съд съдебен акт.

Разгледана по същество е основателна.

Предмет на обжалване пред Районен съд-Варна е било НП № 24-0819-000905/24.04.2024г., издадено от началник група в ОД на МВР-Варна, сектор „Пътна полиция“ Варна, с което за нарушение на чл. 174, ал.3 от ЗДвП на Я. Я. е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца, на основание чл. 174, ал.3, пр. 1 от ЗДвП, и за нарушение на чл. 100, ал.1, т. 1 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10лева, на основание чл. 183, ал.1, т.1, пр.1 от ЗДвП.

В хода на въззивното производство е било установено от фактическа страна, че на 06.02.2024г. в 23:40 часа в гр. Варна, на [улица], служители на ОДМВР, сектор ПП- Варна - св.Д. и св. К. осъществявали функциите си по контрол на движението и такъв за употреба на алкохол и наркотични вещества. Около 23,40 часа св. Д. и св. К. се намирали на автобусната спирка на [улица]на около 30-40 метра след кръстовището на [улица]и [улица]. Св. К. се намирал извън полицейския автомобил, а св. Д. бил вътре в него. Св. Д. и св. К., около 23,40 часа възприели л.а. „Рено Меган“ с рег. №[рег. номер], управляван от Я., който приближавал към тях. В един момент Я. отбил встрани между дърветата и спрял автомобила в тревната площ, след което излязъл от него, заключил го и тръгнал да се отдалечава от полицейските служители. Св. К. разбрал, че Я. се опитва да осуети извършването на проверка и споделил това със св. Д., след което св. Д. тръгнал след Я., а св. К. тръгнал да го пресрещне през глухата улица, която се намирала там. Св. К. пресрещнал Я., а през цялото време зад него се движел св. Д., който не го изгубил от поглед до момента на пресрещането му от страна на св. К.. Я. Я. отказал да му бъде извършвана проверка, като заявил, че е пешеходец. Представил само личната си карта, но отказал да предостави СУМПС, както и да бъде изпробван за наличие на алкохол в кръвта. Отказът на Я. бил възприет пряко и непосредствено от св. Д. и св. К.. Издаден бил талон за кръвни изследвания, като въззивника не се явил в указания в талона срок за да даде кръв за изследване. За констатираното нарушение, състоящо се в отказ да бъде изследван посредством техническо средство, бил съставен акт за установяване на административно нарушение в съдържанието на който били описани обстоятелствата на извършване на нарушението и била дадена правна квалификация по ЗДвП. Въззивникът отказал да разпише АУАН, като този отказ бил надлежно удостоверен. В срока за възражения срещу акта не били наведени такива. На 24.04.2024 г. въз основа на съставения акт е било издадено и НП, като видно от съдържанието на същото административно-наказващият орган е възприел описаната в АУАН фактическа обстановка. Отказът на въззивника да бъде изпробван посредством техническо средство бил квалифициран като нарушение по чл.174, ал.3 от ЗДвП. На осн. чл.174, ал.3 от ЗДвП са били наложени административни наказания глоба и лишаване от право да управлява МПС.

За да потвърди оспореното НП, въззивният съд приел, че при съставянето на процесните АУАН и НП не са били допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила. АУАН и НП съдържат изискуемите реквизити по чл.42 и чл.57 от ЗАНН, като АНО на база на събраните по преписката доказателства е направил единствения възможен извод за извършено нарушение по ЗДвП, като е посочил правилна правна квалификация. При правилна правна квалификация на деянията, съдът приел, че правилно са били определени по вид административните наказания глоба и лишаване от право да управлява МПС, като същите са с императивно определен размер и не предоставят възможност за прецизиране. Във въззивното решение е посочено, че в хода на съдебното производство били разпитани свидетелите-полицейски служители, които са очевидци на нарушението, пряко възприели както управлението на автомобила именно от въззивника Я., така и отказа на въззивника Я. да бъде изпробван за употреба на алкохол посредством техническо средство. ВРС приел, че свидетелските показания в пълнота разкриват обстоятелствата около извършената на Я. проверка. Показанията им приел за логични, последователни и потвърждаващи изложеното в АУАН, поради което съдът ги кредитирал и приел нарушението по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП за безспорно доказано. В подкрепа на показанията на тези свидетели въззивната инстанция приела и представените писмени доказателства по делото – АУАН като годно доказателство в хипотезата на чл.189 ал.2 от ЗДвП; талон за медицинско изследване и т.н. По отношение визираното с жалбата отнемане на контролни точки, съдът приел, че същто не е предмет на делото, тъй като отнемането на контролни точки има акцесорен характер и следва размера на наложеното наказание на санкционираното лице.

Постановеното от районния съд решение е неправилно, като постановено в нарушение на принципа за разкриване на обективната истина, тъй като съдът е постановил решението си без да събере всички допустими и относими доказателства относно релевантните за правния спор и правилното му решаване.

Разпоредбата на чл. 174, ал. 3 от ЗДвП предвижда отговорност за водач на моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол в кръвта и/или с тест за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози или не изпълни предписанието за изследване с доказателствен анализатор или за медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо лабораторно изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му, и/или химико-токсикологично лабораторно изследване за установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, в които случаи същият се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина за срок от две години и глоба 2000 лв. На свой ред втората посочена като нарушена норма на чл. 100, ал.1, т. 1 от ЗДвП поставя изискване отново за водачът на моторно превозно средство да носи свидетелство за управление на моторно превозно средство от съответната категория.

Видно от горното и за двете деяния, за които е санкциониран касаторът следва да е налице несъобразяване на поведението му в качеството на "водач", по смисъла на § 6, т. 25 от ДР на ЗДвП с императивни изисквания на закона. Съгласно посочената дефинитивна норма, "водач" е лице, което управлява пътно превозно средство или води организирана група пешеходци, което води или кара впрегатни, товарни или ездитни животни или стада по пътищата. Понятието "управление" на автомобил от своя страна включва всяко действие по упражняване на контрол върху същия, а не само привеждането му в движение. Както е посочено в Постановление № 1/17.01.1983 г. по н. д. № 8/1982 г. на Пленума на ВС, т. 2, понятието "управление" обхваща всички действия или бездействия с механизмите или приборите на превозното средство, както и задължителните указания на оправомощените лица, независимо дали превозното средство е в покой или в движение, когато тези действия са свързани с опасност за настъпване на съставомерни последици.

Анализът на горецитираните разпоредби и тълкуването им в тяхната взаимна връзка, налагат извод, че в случая следва да се установи по безпротиворечив начин факта, че в момента на извършената му проверка, касаторът Я. е действал като "водач на МПС", по смисъла на § 6, т. 25, предл. първо от ДР на ЗДвП. Именно това е било и основното спорно обстоятелство в производството пред районния съд, заявено като такова още при съставянето на АУАН, според показанията на разпитаните полицейски служители, а в последствие и с въззивната жалба. Въззивният съд се е позовал бланкетно на събраните доказателства за факта на управлението на МПС от соченото за нарушител лице, единствено със свидетелските показания на полицейските служители от с-р „Пътна полиция“, както и на презумптивната доказателствена сила на АУАН, но не е установил по категоричен начин, че Я. е управлявал МПС преди св. К. да го покани да бъде тестван за употреба на алкохол, както и да представи СУМПС. Съдът не е установил соченото съществено за спора обстоятелства, чрез събиране на необходимите и допустими доказателства, т.е. по делото не е изяснен въпросът дали към този момент касаторът е имал качеството „водач“ по смисъла на § 6, т. 25 от ДР на ЗДвП. В тази връзка по делото не е изяснен и въпроса за наличието на камери в полицейския автомобил, както и на боди камери върху екипите на полицейските служители, и съответно налични ли са записи от тях, в каквато насока са били възраженията във въззивното производство. Още повече, че показанията на разпитаните във въззивната инстанция полицейски служители са противоречиви по отношение на горното – св. К. заявява „Не бяхме с боди камера. Не се сещам с кой автомобил сме били, не всички автомобили имат камера“, а св. Д. твърди „Не се сещам дали бяхме с екип с боди камера“. Неизпълнението от съда на визираните задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 13 и чл. 107, ал. 2 от НПК, съставлява съществено процесуално нарушение.

На следващо място в мотивите на постановеното и оспорено в настоящото производство решение, ВРС е възпроизвел описаното в НП нарушение и го е потвърдил, без да е обсъдил възраженията, направени в жалбата, с която е сезиран. Решаващият съд следва да формира вътрешното си убеждение едва след обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото, обективирано в мотивите към съдебния акт, което в конкретния случай не е сторено. Въззивната инстанция всякога е длъжна да даде отговор на възраженията и доводите на страните, независимо дали ги счита за основателни или не и дали ги уважава или не. Този именно отговор е израз на задължението на въззивна инстанция, която е и контролна такава - да провери изцяло законосъобразността на НП. Резултатът от тази проверка не може да е формален, както е сторено в случая. Той винаги трябва да бъде обективиран по делото - в мотивите на въззивния съдебен акт, така че да стане достояние на страните, а страната, която е изтъкнала довод в хода на съдебното производство, да узнае и проследи начина на формиране на волята на съда, по силата на която аргументите са или не са уважени. Липсата на формирани фактически и правни изводи по наведените от страните доводи опорочава съдебното решение и обуславя извод за неговата неправилност. Действително, не съществува пречка съдът да възприеме всички фактически и правни изводи на една от страните по делото, но това може да бъде направено само след като се обсъдят доказателствата по делото и доводите на страните, което в случая не е налице.

При горните обстоятелства постановеното решение се явява неправилно, като немотивирано и постановено при нарушение на процесуалните правила по арг. от чл. 339, ал.2 във връзка с чл.84 от ЗАНН от категорията на съществените. Разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК изисква, когато въззивната инстанция потвърди присъдата, да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста, което не е сторено в мотивите на оспореното решение. Липсата на такова произнасяне от първата съдебна инстанция води до процесуална недопустимост, настоящият касационен състав да се произнесе по същите тези доводи, които се съдържат и в касационната жалба, тъй като разпоредбата на чл.339 от НПК е приложима за въззивното производство от една страна, и от друга, произнасянето едва за пръв път в касационната инстанция по тези направени възражения, би лишило страните от една съдебна инстанция. По изложените съображения, настоящия състав на съда приема, че в резултат на липсата на обсъждане на всички възражения, и съответно – доказателства, налични по делото или такива, които е следвало да бъдат събрани от съда по същество на спора, изводите на ВРС за обективна съставомерност и доказаност на санкционираното с НП нарушение са немотивирани. Обсъждането на всички тези въпроси за първи път от касационната инстанция би довело до лишаване и на двете страни в процеса от инстанция по същество и в невъзможност да изложат своите аргументи относно оценката на приобщените доказателства и на тези, които следва да бъдат приобщени допълнително с цел разкриване на обективната истина по делото, както и на мотивираните правни изводи на съда по същество на спора от ВРС.

При новото разглеждане на делото съдът следва да извърши служебно цялостна проверка на обжалваното наказателно постановление, като събере по надлежния ред и анализира всички допустими и относими доказателства – докладни записки от деня на проверката, видеозаписи от автоматизирана информационна система „Видеозаснемане на дейността по пътен контрол“ (АИС „ВПК“), която заснема дейността на служителите от пътна полиция, в случай, че полицейският автомобил в деня на проверката е бил оборудван с такива камери, както и от боди камерите на полицейските служители, ако такива е имало, като установи в пълнота и по несъмнен начин всички правнорелевантни факти и обстоятелства, а именно дали Я. е имал качеството „водач“ към момента на отказа да бъде тестван за установяване употребата на алкохол. Фактическата обстановка следва да бъде обективно установена, включително по отношение на всички значими за спора обстоятелства, посочени по-горе, чрез мотивирано обсъждане на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и излагане на мотиви кои от тях се кредитират, кои – не и защо. ВРС следва да установи действителните факти по делото, да даде отговор и на възраженията, наведени от въззивния жалбоподател, да формира извод за съставомерност или не на деянието, вменено на оспорващия, в резултат на което да даде отговор на спорния въпрос - законосъобразно и обосновано ли е била ангажирана административнонаказателната му отговорност.

При този изход на спора въпросът за разноските следва да бъде решен при новото произнасяне по съществото на спора по аргумент от чл.226 ал.3 от АПК.

Воден от горното и на основание чл.63в от ЗАНН, във връзка с чл.221, ал.2, изр.1, пр.2, вр. чл. 222, ал.2, т.1 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 819/21.06.2024 г., постановено по НАХД № 2196 по описа на ВРС за 2024г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд при съобразяване с мотивите на настоящото решение.

 

Решението е окончателно.