Решение по дело №181/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 95 от 20.11.2013 г., постановено по гр. д. № 1145/2013 г., КРС е осъдил „П. п.– К.” Е. гр.К. да заплати на Р. А. А. от С., общ. А., обл. К., сумата в размер на 3 978.90 лева, от която 3 836.38 лева, представляващи главница, произтичаща от дължимо трудово възнаграждение, както следва: нетно трудово възнаграждение в размер на 477.92 лева за м.07.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 306.55 лева за м.08.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 412.66 лева за м.10.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 432.10 лева за м.11.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 340.17 лева за м.12.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 476.83 лева за м.01.2013 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 476.83 лева за м.02.2013 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 913.32 лева за м.03.2013 г., и лихви за забава в размер на 142.52 лева, от които лихва върху трудово възнаграждение за месец юли 2012 г. в размер на 37.57 лева, за периода от 20.07.2012 г. до 25.04.2013 г., лихва върху трудово възнаграждение за месец август 2012 г. в размер на 21.41 лева, за периода от 20.08.2012 г. до 25.04.2013 г., лихва върху трудово възнаграждение за месец октомври 2012 г. в размер на 21.72 лева, за периода от 20.10.2012 г. до 25.04.2013 г., лихва върху трудово възнаграждение за месец ноември 2012 г. в размер на 18.96 лева, за периода от 20.11.2012 г. до 25.04.2013 г., лихва върху трудово възнаграждение за месец декември 2012 г. в размер на 12.05 лева, за периода от 20.12.2012 г. до 25.04.2013 г., лихва върху трудово възнаграждение за месец януари 2013 г. в размер на 12.75 лева, за периода от 20.01.2013 г. до 25.04.2013 г., лихва върху трудово възнаграждение за месец февруари 2013 г. в размер на 8.64 лева, за периода от 20.02.2013 г. до 25.04.2013 г., лихва върху трудово възнаграждение за месец март 2013 г. в размер на 9.42 лева, за периода от 20.03.2013 г. до 25.04.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението си съдът е осъдил „П. п.– К.” Е. гр.К. да заплати по сметка на РС – К. държавна такса върху размер на предявените искове в размер на 203.45 лева.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „П. п.– К.” Е. гр.К., чрез неговия представител по пълномощие, който го обжалва в срок като недопустимо, незаконосъобразно и немотивирано. В жалбата се признава, че въззивникът дължи на въззиваемия претендираното трудово възнаграждение за месеците от юли 2012 г. до март 2013 г. включително общо в размер на 3 836.38 лева, по силата на сключен между страните трудов договор. Поддържа се също в жалбата, че страните са се уговорили как да се извършат всичките плащания помежду им, тъй като са съществували традиционно добри служебни и трудови взаимоотношения, които винаги са се уреждали помежду им доброволно и извънсъдебно. Излагат се доводи, че издадената заповед за изпълнение е била обезсилена, поради което предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК е недопустим, поради преклудиране правото на ищеца да води иск по реда на чл.422 от ГПК. В съдебно заседание съдът допуснал изменение на иска от установителен в осъдителен такъв, като в тази връзка счита, че с определението си за насрочване на делото съдът е следвало да прекрати производството по същото. Счита, че с определението си за даване ход на делото съдът допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до ограничаване на правото на защита на въззивника, изразяващо се в невъзможност в едномесечния срок да дадат отговор на редовна искова молба с правилно правно основание, а не с погасено такова правно основание. По изложените съображения моли съда да отмени като неправилно обжалваното решение и да отхвърли предявения осъдителен иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия Р. А. А.. В съдебно заседание представителят по пълномощие на въззиваемия Р. А. оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, констатира следното:

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

Производството по делото е образувано по предявен първоначално установителен иск, с правно основание чл.422 от ГПК, за съществуване на вземане на ищеца Р. А. А. от ответника „П. п.– К.” Е. гр.К. в размер общо на 3 978.90 лева, от които 3 836.38 лева – главница, произтичаща от дължимо трудово възнаграждение за месеците юли 2012 г. до месец март 2013 г. включително и 142.52 лева – лихви за забава върху неизплатените нетни трудови възнаграждения за периода от 20-то число на месеца, за който се дължи съответното трудово възнаграждение до 25.04.2013 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.07.2013 г., до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед № 333/26.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 703/2013 г. по описа на КРС

В съдебно заседание на 30.09.2013 г. по искане на ищеца съдът е допуснал, на основание чл.214 от ГПК, изменение на така предявения иск от установителен в осъдителен. В тази връзка, установено е по делото, че с определение № 455 от 05.07.2013 г., постановено по ч.гр.д.№ 703/2013 г., КРС е обезсилил заповед № 333/26.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, поради непредставяне от страна на заявителя (ищец в това производство) на доказателства, че е предявил иск за установяване на вземането си в указания срок.

Предвид установеното по – горе, неоснователен е поддържания във въззивната жалба довод, че съдът е следвало да прекрати производството по делото, тъй като поради обезсилване на издадената заповед за изпълнение предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК е недопустим. В случая издадената заповед за изпълнение е била обезсилена и ищецът вече няма интерес от установителната защита, поради което може да направи изменение на иска от установителен към осъдителен иск до приключване на делото в първата инстанция. Общото правило на чл.214, ал.1 от ГПК се прилага и при предявен установителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК. Впрочем, в този смисъл е налице и задължителна съдебна практика – решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 от ГПК.

В случая, издадената заповед за изпълнение е била обезсилена след завеждане на исковата молба и именно поради нейното обезсилване ищецът е направил допустимо изменение на иска в първото заседание, поради което доводът, че с определението си за насрочване на делото съдът е следвало да прекрати производството по същото, е несъстоятелен.

Все във връзка с горното, неоснователен е и довода, че с даване ход на делото първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до ограничаване на правото на защита на въззивника и изразяващо се в невъзможност в едномесечния срок да даде отговор на редовна искова молба с правилно правно основание, а не с погасено такова правно основание. Основание на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси по реда на исковото производство. В случая, липсва каквато и да е промяна на основанието на иска, а е променен само неговия петитум, като ищецът е имал възможност и с представения по делото писмен отговор е взел становище по релевантните за иска обстоятелства. Още повече, че с въззивната жалба не се правят доводи, различни от изложените в отговора и не се правят доказателствени искания, поради което довода за допуснати процесуални нарушения, освен неоснователен е и ирелевантен, доколкото не би могъл да обуслови неправилност на решението само на това основание.

Установено е по делото, че между страните е бил сключен трудов договор, както и че „П. п.– К.” Е. гр.К. не е заплатило на Р. А. А. дължимо трудово възнаграждение за месеците юли 2012 г. до месец март 2013 г. общо в размер на 3 836.38 лева, както следва: нетно трудово възнаграждение в размер на 477.92 лева за м.07.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 306.55 лева за м.08.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 412.66 лева за м.10.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 432.10 лева за м.11.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 340.17 лева за м.12.2012 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 476.83 лева за м.01.2013 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 476.83 лева за м.02.2013 г., нетно трудово възнаграждение в размер на 913.32 лева за м.03.2013 г. Всъщност, обстоятелството, че „П. п.– К.” Е. гр. К. дължи на ищеца по делото (въззиваем пред тази инстанция) горепосочените суми не се оспорва от въззивника (ответник по иска) както в представения пред първата инстанция писмен отговор, така и във въззивната жалба. Единственият довод във въззивната жалба е, че страните са се уговорили как да се извършат всичките плащания помежду им, тъй като са съществували традиционно добри служебни и трудови взаимоотношения, които винаги са се уреждали помежду им доброволно и извънсъдебно.

По отношение на така релевирания във въззивната жалба довод следва да се посочи, че същият не само не обуславя неправилност на обжалваното решение, а напротив – потвърждава както наличието на процесното задължение, така и неизпълнението му от страна на въззивника. Ирелевантно за спора е твърдяната от въззивника уговорка, постигната между страните, за начина на извършване на всички плащания между тях, доколкото същата не лишава ищеца от правото му да търси изпълнение на претендираното задължение по съдебен ред. Още повече, че задължението на въззивника да изпълни задължението си за заплащане на претендираното трудово възÝаграждение не е изпълнено и към настоящия момент.

Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения осъдителен иск, е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. При този изход на делото следва да се осъди въззивника да заплати на въззиваемия направените пред въззивната инстанция разноски за адвокат в размер на 1 000 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК и чл.280, ал.2 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 95 от 20.11.2013 г., постановено по гр.д.№ 1145/2013 г. по описа на К.районен съд

ОСЪЖДА „П. п.– К.” Е. със седалище и адрес на управление в гр.К., У.П. М. № 58, ЕИК *********, да заплати на Р. А. А. от С. № 100, общ. А., обл. К., с ЕГН *, направените за въззивната инстанция разноски в размер на 1 000 лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател : Членове : 1. 2.