№ 13358
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря МОНИКА В. АСЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20241110148528 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 262350/15.08.2024г. на
ищеца „Топлофикация - София“ ЕАД, с която е предявил срещу ответника Т. Д. М.
положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.79,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с които се иска да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 785.56 лв., представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия в топлоснабден имот – **************, за
периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва от 09.04.2024 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 108.23 лв. за периода от 15.09.2022 г.
до 28.03.2024 г., сумата от 72.33 лв., представляваща главница за дялово разпределение за
периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 09.04.2024г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 14.99 лв. - лихва за забава за периода от
16.07.2021 г. до 28.03.2024 г., за които има суми е издадена заповед по чл.410 ГПК от
25.04.2024г. по ч.гр.д. № 21445/2024г. по описа на СРС, 27 състав.
Ищецът твърди, че между страните е налице облигационно правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия за имот – апартамент
№ 37, находящ се в **************, като за периода 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. ищецът е
доставил топлинна енергия до потребителя, остойностена в размер на 785.56 лв., върху която
поради неплащане била начислена и лихва за забава в размер на 108.23 лв. за периода от
15.09.2022 г. до 28.03.2024 г., както и върху главница за дялово разпределение в размер на
72.33 лв. за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023 г. била дължима сумата от 14.99лв. - лихва
за забава върху посочената главница за дялово разпределение за периода от 16.07.2021 г. до
28.03.2024 г. Твърди се, че ответницата е вещен ползвател на процесния имот и в това й
качество се явява клиент на топлинна енергия, като съдържанието на правоотношението
между страните били регулирано от Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно тези общи условия е доставил за процесния период топлинна енергия, като
купувачите не са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски
и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че ответницата
1
е изпаднала в забава, поради което претендира и заплащането на обезщетение за забава по
чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата. Заявява, че в сградата, в която се намира процесния имот
се извършва услугата дялово разпределение, стойността на която следва да се заплаща на
ищеца по силата на Наредба №16-334/2007 г. за топлоснабдяването и общите условия,
действащи между страните. Поради неплащане на сумите, въз основа заявление на ищеца от
09.04.2024 г., на 25.04.2024 г. по ч.гр.д. № 21445/2024 г. по описа на СРС, 27 състав, е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, съгласно която спрямо ответника са
претендирани процесните суми. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Т. Д. М.,
която оспорва предявените искове, поддържайки, че не се намира в облигационно
отношение с ищеца, не е собственик, нито е ползвала процесния имот, поради което не е
потребител на топлинна енергия за битови нужди. Намира, че по делото не се установява и
неин наследодател да е бил собственик на процесния имот, както и да е приела наследството
на своя наследодател. Поддържа, че не са представени доказателства за извършване на
услугата дялово разпределение от „ПМУ инженеринг“ ООД, така и че за задължение на
ответника е да заплаща тази услуга в полза на ищеца. Относно наведения довод за
недължимост в полза на ищеца на цената за извършване на дяловото разпределение сочи и
обстоятелството, че ищецът не е представил доказателства за уговорен и съобщен на
клиентите ред и начин за заплащане на услугата дялово разпределение, с оглед на което
ищецът не е легитимиран да получи плащане на цената за тази услуга. Поддържа, че не
дължи заплащане и на претендираните вземания за лихва за забава, тъй като не е поставена в
забава по надлежния начин съобразно общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди. В условията на евентуалност прави възражение за погасяване на част от
процесните задължения по давност. Заявява, че не оспорва факта, че в процесния имот е
доставено твърдяното количество топлинна енергия и не оспорва размера на претендираните
вземания, с оглед на което моли исканията на ищеца за допускане на експертизи да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
Конституирано е и трето лице-помагач на страната на ищеца – „ПМУ Инженеринг“
ООД, който счита, че предявените от ищеца искове са основателни.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е приложено заповедно дело № 21445/2024г. по описа на СРС, 27 състав,
съгласно което по заявление на ищеца „Топлофикация - Враца“ ЕАД е издадена заповед за
изпълнение, с която е разпоредено длъжникът Т. Д. М. да заплати на заявителя сумата от
785,56 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. за топлоснабден имот, находящ се на
адрес: г**************, ведно със законна лихва за период от 09.04.2024 г. до изплащане на
вземането, сумата от 108,23 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2022 г.
до 28.03.2024 г., сумата от 72,33 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга
за дялово разпределение за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва
за период от 09.04.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 14,99 лева, представляваща
мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 28.03.2024 г., както и държавна такса в размер
на 25,00 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева. Длъжникът е
уведомен за издадената заповед на 19.06.2024г., като в срока по чл.414 ГПК на 09.07.2024г. е
постъпило възражение срещу нея. Предвид това на 18.07.2024г. заявителят е уведомен за
необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е
предявил иск за установяване на вземанията по заповедта срещу Т. Д. М., като е представил
такива на дата 15.08.2024г.
По делото е приет препис от договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 174,
2
том XXXII, дело № 5008/1981г., видно от който на 17.12.1981г. Л.Д.М. и Т. Д. М. (ответник
по делото) са дарили на дъщеря си апартамент № 37, находящ се в **************, като
дарителите са си запазили пожизнено вещното право на ползване върху същия този
апартамент. От удостоверение за идентичност от 17.07.2012г., издадено от Столична
община, се установява, че ************** понастоящем представлява **************
Приет е също така и препис – извлечение от акт за смърт, от който се установява, че
дарителят и вещен ползвател Л.Д.М. е починал на дата 06.09.2004г.
Като писмени доказателства са приети още протокол от ОС на ЕС от 15.09.2002г.,
съгласно който ОС на ЕС на сграда в гр.София, ************** ************** е избрало и
възложило на „ПМУ София 98” ООД да извършва дяловото разпределение на енергията.
Ищецът е представил съобщение към фактура № **********/31.07.2022г., в което е
отразено, че стойността на доставената топлинна енергия за периода 01.05.2021г. –
30.04.2022г. възлиза на сумата от 430,62 лева. Представено е и съобщение към фактура №
**********/31.07.2023г., в което е отразено, че стойността на доставената топлинна енергия
за периода 01.05.2022г. – 30.04.2023г. възлиза на сумата от 352,27 лева.
Третото лице - помагач е представило два броя изравнителни сметки за процесния
период, от които е видно, че за процесния имот е начислявана топлинна енергия за
отопление, за подгряване на вода, както и такава, отдадена от сградната инсталация.
Представени са и два броя подписани от абоната протоколи за отчет на уредите за топлинна
енергия, от които е видно, че достъп до имота е бил осигурен.
Ищецът е представил договор за извършване на услугата дялово разпределение от
03.06.2020г., сключен с „ПМУ Инженеринг“ ООД, както и Общите условия за продажба на
топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди в
гр.София, действали след 26.06.2016г., които съдът е обявил за служебно известни.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл.79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 150, ал. 1 от ЗЕ
и чл. 86 от ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да
установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти:
наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на
топлоенергия до процесния имот, по силата на което през процесния период е доставил
топлинна енергия в твърдяното количество и че нейната стойност възлиза на претендираната
сума, както и че за ответника е възникнало задължение за заплащане на нейната стойност.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадането в
забава на ответника за главните задължения, както и размера на законната лихва за забава за
процесния период. Ответникът, при установяване на горните обстоятелства, следва да
докаже положителния факт на погасяване на дълга. По възражението за погасяване по
давност - в тежест на ищеца е да докаже, че от настъпване на изискуемостта на вземанията
са налице обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.
Доколкото ответницата изрично е заявила в отговора на исковата молба, че не оспорва
размера на претендираните вземания, с окончателния доклад по делото съдът е отделил като
безспорни обстоятелствата, че „Топлофикация София“ ЕАД е доставила за процесния имот
топлинна енергия на стойност от 785.56 лв. за периода 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., върху
която поради забава е била начислена лихва за забава в размер на 108.23 лв. за периода от
15.09.2022 г. до 28.03.2024 г.; че в имота е извършена услугата дялово разпределение за
претендираната сума от 72.33 лв. за главница за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023г.,
върху която поради забава е била начислена лихва за забава в размер на 14.99лв. за периода
от 16.07.2021 г. до 28.03.2024 г., както и че сумите не са заплатени от ответника.
3
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация - Враца“
ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими
разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Установява
се, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/
по сключения договор за доставка на топлинна енергия до топлоснабдения имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно
то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия,
респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право
върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие
обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл.153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот
/мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело
№ 2/2017г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях
съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното
право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни
волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с
действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът
може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6
ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на
писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен
договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то
всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен
ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с
новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното
предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с
това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.
4
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може
да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото
съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот,
сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява
действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на
топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
Съдът счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че през процесния
период ответницата Т. Д. М. е била клиент на топлинна енергия в качеството й на вещен
ползвател на имота, като възраженията на ответника за противното са неоснователни. При
формиране на този извод съдът съобрази приетото по делото удостоверение за идентичност
от 17.07.2012г., издадено от Столична община, както и договор за дарение от 17.12.1981г.,
обективиран в нотариален акт № 174, том XXXII, дело № 5008/1981г., от които се
установява, че Л.Д.М. и Т. Д. М. са дарили на дъщеря си процесния топлоснабден
апартамент. В същото време обаче със същия нотариален акт двамата дарители са си
запазили пожизнено вещното право на ползване върху същия този апартамент, т.е. Л.Д.М. и
Т. Д. М. се явяват вещни ползватели. Единият от тях, а именно Л.Д.М., е починал на
06.09.2004г. и от този момент единствен носител на вещното право на ползване е
ответницата Т. Д. М.. В този случай и на основание чл.153, ал.1 от ЗЕ клиент на топлинна
енергия има именно вещният ползвател, а не „голият собственик“ – в случая третото за
спора лице Е.Л. М. (дъщеря на дарителите). При конкуренция между гол собственик и
титуляр на ограниченото вещно право, именно вторият от тях е пасивно материалноправно
легитимиран да отговаря за разходите относно потребена топлинна енергия. Това е така, тъй
като правомощията владение и ползване на собственика, се упражняват единствено от
ползвателя, чрез служене и получаване на доходите – чл.56, ал.1 ЗС. Затова чл.57, ал.1 ЗС
възлага в негова тежест разходите, свързани с ползването, включително данъците и другите
такси, наред с поддържането на вещта. Диспозитивната разпоредба, уреждаща отношенията
между гол собственик и ползвател, е съобразена с предположението за фактическо
използване на вещта от ползвателя. Съгласно чл. 59 от ЗС, правото на ползване се погасява
със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок. По делото няма нито
твърдения, нито ангажирани доказателства така запазеното вещно право на ползване от Т. Д.
М. да е погасено (липсват данни за извършен отказ от вещното право, а от съдържанието на
договора за дарение не се установява правото на ползване да е било учредено за по – кратък
срок). При това положение, съдът намира, че е доказано съществуването на облигационно
правоотношение през процесния период между насрещните спорещи страни на основание
чл.153 от ЗЕ, като ответницата, в качеството й на вещен ползвател, дължи заплащането на
стойността на потребената в имота топлинна енергия за процесния период.
Фактът, че до топлоснабдения имот е била доставяна топлинна енергия през процесния
период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. се установява от приетите и неоспорени по делото
изравнителни сметки. Освен това, ответницата изрично е заявила в отговора на исковата
молба, че не оспорва размера на претендираното вземане за топлинна енергия, поради което
с доклада по делото съдът е отделил като безспорен факта, че ищецът е доставил за
процесния имот и през процесния период топлинна енергия на стойност от 785.56 лева. По
делото липсват доказателства, а и твърдения, че претендираните от ищеца суми за топлинна
енергия са заплатени от ответницата, поради което съдът намира, че за ответницата Т. Д. М.,
в качеството й на вещен ползвател на процесния топлоснадбен имот, е възникнало
задължение да заплати посочената стойност на доставената топлинна енергия.
Ответницата се е позовала на изтекла погасителна давност. Съгласно чл.116, б.“б“ от
5
ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска, а съгласно чл.422, ал.1 от ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. В настоящия случай заявлението за издаване на заповед
по чл.410 от ГПК е подадено на 09.04.2024г., като от тази дата назад следва да се брои и
специалният тригодишен давностен срок за вземанията за доставена топлинна енергия,
доколкото се касае за периодични плащания, по отношение на които приложение намира
чл.111, б.“в“ от ЗЗД - Тълкувателно решение № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Следователно,
погасени по давност биха били всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди
09.04.2021г. По отношение на предявените вземания са приложими общите условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ- 1/27.06.2016г. на КЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В настоящия случай най – старото
задължение за неплатена стойност на топлинна енергия, чието заплащане се претендира от
ищеца, е за м.05.2021г., чието изискуемост е настъпила на 15.07.2021г., от което следва, че
възражението за изтекла давност е неоснователно.
Въз основа на гореизложеното, съдът намира, че предявения по реда на чл.422 ГПК от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу Т. Д. М. установителен иск с правна квалификация по
чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.150, ал.1 ЗЕ за признаване за установено, че ответницата дължи
заплащането на стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до
30.04.2023 г. е основателен в неговия пълен размер от 785,56 лева, поради което следва да
бъде уважен.
По отношение на иска по чл.422 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване на установено,
че ответникът дължи заплащане на цената на извършената услуга дялово разпределение
следва да се посочи следното: Установява се от доказателствата по делото (изравнителни
сметки и формуляри за отчет на уреди), че такава услуга в действителност е била
извършвана. Съгласно чл. 139 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се
извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия
самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а.
Според чл.22 от ОУ дяловото разпределение се извършва възмездно от продавача по реда на
чл.61 и следв. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите, като същите
заплащат на продавача (ищеца) стойността на услугата за "дялово разпределение",
извършена от избрания от тях търговец. От представеното от ищеца извлечение от сметки,
се установява, че стойността на възнаграждението за извършената услуга дялово
разпределение за процесния период от 01.05.2021г. до 30.04.2023г. е в размер на 72,33 лева,
което обстоятелство не се и оспорва от ответника. Начислените от ищеца суми са между 2,78
лева и 3,20 лева месечно. Тази сума, при съобразяване на естеството на работа и обичайния
размер на възнаграждението, съдът приема че съответства на извършена работа.
Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията
за дялово разпределение. Посочи се вече, че заявлението за издаване на заповед по чл.410 от
ГПК е подадено на 09.04.2024г., поради което погасени по давност биха били всички
вземания, чиято изискуемост е настъпила преди 09.04.2021г. Доколкото не е предвиден срок
за заплащане на таксата за дялово разпределение, то на основание чл.114 от ЗЗД
задължението става изискуемо от момента на възникването му. Най – старото задължение за
дялово разпределение, което се претендира, касае м.05.2021г. и същото е възникнало, респ. е
станало изискуемо след 09.04.2021г. и като такова не е обхванато от погасителната давност,
като същото се отнася и за последващите вземания. При това положение, съдът приема, че
искът, предявен срещу Т. Д. М. за признаване за установено, че дължи на ищеца
възнаграждение за извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2021г. до
30.04.2023г., е основателен в неговия пълен размер от 72,33 лева и следва да бъде уважен.
6
Неоснователен е искът по чл.422 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, предявен срещу ответника, за
признаване за установено, че последният дължи заплащането на обезщетение за забава за
периода от 15.09.2022г. до 28.03.2024г. в размер на 108,23 лева. В случая приложими са
Общите условия от 2016г., съгласно които за изпадането в забава не е нужно да се отправя
покана от ищеца. Уредбата на изпадането в забава и възникването на вземане за
обезщетение за забава се съдържа в разпоредбите на чл. 32 и на чл. 33 от ОУ. С тях е
направено ясно разграничение между месечните вземания, които са прогнозни и тези, които
са определени на месечен реален отчет. За първите обезщетението за забава съгласно чл.32,
ал.1 вр. с ал. 3 вр. с чл. 33, ал. 4 , пр. 1 се дължи след изтичане на 45 дни от периода на
изравнителната сметка. За вторите обезщетението за забава съгласно чл. 32, ал. 2 вр. с чл. 33,
ал. 4, пр. 2 се дължи след изтичане на 45 дни след периода, за който се отнасят. Тези ОУ не
уреждат възникване на вземане за обезщетение за забава върху суми, които са определени
прогнозно. В случая приетите по делото съобщения към фактури, изравнителни сметки и
извлечение от сметките на ищеца, установяват, че за имота начисленията са правени
ежемесечно по прогнозни суми, като след изравнителната сметка са издавани обобщени
фактури. Краят на отчетния период по изравнителната сметка и обобщената фактура е април
месец на съответната година. Така срокът за плащане на задълженията по изравнителните
сметки изтича 45 дни след края на април, тоест на 15.06. от съответната година. Към този
момент обаче по делото е установено, че обобщените фактури за процесните отчетни
периоди не са били издадени, не е установено и изравнителните сметки да са били връчени
на потребителите и на абонатите и да са били стабилизирани, тоест да е изтекъл срокът за
възражения срещу тях и такива да не са подадени. Доколкото не е установено възможното
изпълнение на задължението в уговорения в чл. 33, ал. 4 от ОУ срок - до 45 дни след
периода за който се отнася изравнителната сметка, то изтичането на този срок не е поставил
в забава ответника за плащането на задълженията. Налице е хипотезата на чл. 95 и чл. 96 от
ЗЗД - забава на кредитора, която освобождава длъжника от последиците от собствената му
забава. Това е така, защото точното изпълнение на длъжника е било възможно само при
съдействие от страна на кредитора-измерване на потреблението и разпределяне на
енергията, посочването на дължимата сума за реално потребената сума в издадена за същото
фактура след стабилизирана изравнителна сметка. Неиздаването на изравнителна сметка и
на фактура по нея в срок преди да изтече срока за плащане от 45 дни след края на
съответния отчетен период, прави невъзможно точното изпълнение на задължението на
длъжника да плати в уговорения в ОУ срок. Така кредиторът е изгубил привилегията по
общите условия за уговорения падеж за плащане на задълженията по изравнителните
сметки. В такава хипотеза, за да изпадане потребителят в забава при плащането на
главницата за топлинна енергия, той е следвало да бъде уведомен от кредитора, че е
преустановил забавата си, тоест че е издал фактура за сумите по изравнителните сметки,
съответно да изпрати покана за плащане. Последното не се твърди и не се установява по
делото, поради което ответникът не е поставен в забава и обезщетение за забавено плащане
на главницата за топлинна енергия не се дължи.
Неоснователен е и искът по чл.422 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че Т. Д. М.я дължи заплащането на сумата от 14,99 лева, представляваща
обезщетение за забава върху задължението за заплащане на цена за извършена услуга дялово
разпределение за периода от 16.07.2021г. до 28.03.2024г. и като такъв следва да бъде
отхвърлен. Това е така, тъй като в общите условия на ищеца не е уговорен конкретен падеж
на задължението за плащане на цена за дялово разпределение. При това положение, за да
изпадне в забава, длъжникът следва да е поканен от кредитора съгласно чл.84, ал.2 от ЗЗД.
По делото не са представени никакви доказателства, от които да се установи, че ищецът е
отправил подобна покана до ответника за плащането на цената за дялово разпределение,
поради което същият не е изпаднал в забава за тези плащания и не дължи обезщетение по
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
7
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски имат и двете страни.
В хода на заповедното производство ищецът е сторил разноски в общ размер на 75
лева, поради което в негова полза на основание чл.78. ал.1 ГПК се следва сумата от 65,58
лева, съразмерно на уважената част на предявените искове.
В исковото производство ищецът е сторил разноски в общ размер на 85 лева (75 лева за
държавна такса и 10 лева за съдебни удостоверения), като е претендирал и юрисконсултско
възнаграждение, като съдът определи, че такова следва да бъде присъдено в размер на 100
лева, съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП. При това
положение, за исковото производство в полза на ищеца се следва на основание чл.78, ал.1
ГПК сумата в размер на 161,76 лева, съразмерно на уважената част на предявените искове.
В хода на заповедното и в хода на исковото производство ответникът е бил
представляван по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв от адвокат Н. К. от САК, поради което в полза
на процесуалния представител следва да се определи възнаграждение. Независимо че в
чл.38, ал.2 ЗА е предвидено, че в случаите на оказана безплатна правна помощ съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.
2 ЗА, съдът счита, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение
следва да се съобрази и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С 438/22, с което се приема,
че при извършването на тази преценка съдът не е обвързан от определените с Наредба на
Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения /така
определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. № 1908/2022 г.; определение
№ 343/15.02.2024 г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и др./. Като критерии за
определяне на адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети предвид фактическата и
правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това число и размера на
предявените искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на
производството. Съдът счита, че заповедното производство не се характеризира с каквато и
да било правна и/или фактическа сложност, доколкото в неговия ход не се събират
доказателства и не се провеждат открити съдебни заседания, като извършените от
процесуалния представител на длъжника действия са се свели единствено до подаване на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение. С оглед на
това съдът приема, че размерът на адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска защита в хода на заповедното преоизводство следва да бъде определен на 150
лева. При това положение, по съразмерност и с оглед отхвърлената част на предявените
искове, ищецът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Н. К. сумата от 18,83 лева за
заповедното производство. Развилото се исково производство също не се отличава с
фактическа или правна сложност, не са събирани значителни по обем доказателства, не са
допускани съдебни експертизи, като процесуалният представител не се е явил на нито едно
от двете съдебни заседания. С оглед на това съдът приема, че за оказаната на Т. Д. М.
безплатна адвокатска помощ в хода на исковото производството на процесуалния
представител адвокат Н. К. от САК следва да се определи адвокатското възнаграждение па
основание чл.38, ал.2 ЗА в размер от 250 лева. При това положение, по съразмерност и с
оглед отхвърлената част на предявените искове, ищецът следва да бъде осъден да заплати на
адвокат Н. К. сумата от 31,39 лева за исковото производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, срещу ответницата Т. Д. М., ЕГН **********,
8
положителни установителни искове с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл. 150 от ЗЕ,
че Т. Д. М. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 785,56 лева,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия в топлоснабден имот –
апартамент № 37, находящ се в **************, за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г.,
ведно със законна лихва от 09.04.2024 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 72,33
лева, представляваща главница за извършена услуга дялово разпределение за периода от
01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 09.04.2024г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 25.04.2024г. по ч.гр.д. № 21445/2024г. по описа на СРС, 27 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, срещу ответницата Т. Д. М., ЕГН **********, положителни
установителни искове с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл. 150 от ЗЕ и чл.86, ал.1
ЗЗД, за признаване за установено, че Т. Д. М. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата
от 108,23 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2022 г. до
28.03.2024 г., начислено върху главницата за топлинна енергия в размер на 785,56 лева,
доставена в периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., както и сумата от 14,99 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 16.07.2021 г. до 28.03.2024 г., начислено
върху задължението за заплащане на цена за извършена услуга дялово разпределение в
размер от 72,33 лева, извършена в периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г.
ОСЪЖДА Т. Д. М., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, сумата в размер на 65,58 лева,
представляваща сторени разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 21445/2024г.
по описа на СРС, 27 състав, както и сумата в размер на 161,76 лева, представляваща
разноски в исковото производство пред Софийски районен съд.
ОСЪЖДА Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на основание
чл.38, ал.2 ЗАдв, вр.чл.78, ал.3 ГПК на адвокат Н. К. от САК, личен номер **************,
сумата в размер от 18,83 лева, представляваща възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на Т. Д. М. в хода на заповедното производство по ч.гр.дело №
21445/2024г. по описа на СРС, 27 състав, както и сумата в размер от 31,39 лева,
представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответницата Т.
Д. М. в хода на исковото производство пред Софийски районен съд, 27 състав.
Решението е постановено при участието на „ПМУ Инженеринг“ ООД, ЕИК
********* - трето лице помагач на страната на ищеца.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9