№ 20822
гр. София, 15.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:.....
при участието на секретаря .......
като разгледа докладваното от ..... Гражданско дело № 20241110145138 по
описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен от К. Б. К., ЕГН **********, със съдебен адрес
град ......., чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, срещу .......,
ЕИК ......, със седалище и адрес на управление град ........, иск с правно основание чл. 26, ал.
1, предложение първо от Закона за задълженията и договорите, във връзка с чл. 143, ал. 2, т.
5 от Закона за защита на потребителите, чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит и
чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит.
Ищецът, К. Б. К., твърди в исковата си молба, че на 21.12.2023 година е сключил с ответното
дружество договор за потребителски кредит № ...... за сумата от 500.00 лева. Твърди, че в
договора, по-конкретно в чл. 9, ал. 1 от същия, е инкорпорирана клауза, задължаваща го да
заплати допълнителна такса за „бързо разглеждане“ в размер на 171.04 лева. Ищецът
поддържа, че тази клауза е нищожна. Излага съображения, че същата представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като не е индивидуално договорена,
съдържа се в общите условия на кредитора и създава значително неравновесие във вреда на
потребителя. Твърди, че срещу заплащането на тази такса не е получил никаква реална
услуга, различна от стандартното разглеждане на искане за кредит. Навежда доводи, че
клаузата противоречи на императивни правни норми, а именно на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
който забранява събирането на такси за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита, както и че чрез нея се цели заобикаляне на ограничението за максималния размер
на годишния процент на разходите, въведено с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поради изложеното
моли съда да прогласи нищожността на процесната клауза и да му присъди сторените по
делото разноски.
1
Ответникът, ......., в срока по чл. 131 от ГПК, е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск като изцяло неоснователен. Твърди, че договорът е редовен и подписан
доброволно от ищеца. Заявява, че таксата за „бързо разглеждане“ не е задължително условие
за сключване на договора за кредит, а представлява допълнителна услуга, която ищецът сам
и изрично е пожелал да ползва. Ответникът поддържа, че срещу таксата е предоставена
реална полза, а именно приоритетно разглеждане на искането в рамките на 2 часа, вместо в
стандартния срок. Твърди, че клаузата не е неравноправна, тъй като е ясно формулирана и
индивидуално приета от потребителя. Излага становище, че тъй като услугата е доброволна,
стойността й не се включва в общия разход по кредита по смисъла на ЗПК и съответно не
влияе върху изчислението на ГПР, поради което не е налице заобикаляне на закона. Моли
искът да бъде отхвърлен и да му бъдат присъдени разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът е сезиран с иск за прогласяване нищожност на договорна клауза. Правната
квалификация на иска е по чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, поради твърдяно
противоречие с императивни правни норми на Закона за потребителския кредит, а именно
чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и по чл. 143 от ЗЗП, поради твърдяна
неравноправност на клаузата.
В тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за кредит и съдържанието на
атакуваната клауза - което не се спори от ответника, както и че калузата страда от сочения от
ишщеца порок.
С оглед характера на клаузата, съдържаща се в договор при общи условия, и съгласно чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, същата се счита за неиндивидуално договорена. В тежест на ответника,
съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, е да обори тази презумпция, като докаже, че клаузата е била
индивидуално уговорена. В тежест на ответника е и да установи твърдението си, че срещу
процесната такса е предоставил на ищеца реална, допълнителна услуга, различна от
обичайната дейност по предоставяне на кредит.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и доклада по делото, приет за
окончателен в открито съдебно заседание на 16.10.2025 година, съдът приема за безспорно и
установено следното:
Между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен на
21.12.2023 година Договор за потребителски кредит № .............. Кредиторът ....... е
предоставил на кредитополучателя К. Б. К. заемна сума в размер на 500.00 лева, със срок на
връщане 8 месеца и уговорен годишен процент на разходите в размер на 44.67%.
В чл. 9, ал. 1 от същия договор е предвидено, че кредитоискателят изрично е заявил желание
за „Бързо разглеждане“ на искането му за кредит при условията на т. 7.3 от Общите условия.
Уговорена е парична сума за това „Бързо разглеждане“ в размер на 171.04 лева, която е
дължима на равни части, добавени към всяка погасителна вноска. Видно от договора,
стандартният срок за разглеждане на заявка, съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, е 7 работни
дни. Съгласно Общите условия, на които се позовава ответникът в отговора си и ищецът в
2
исковата молба, услугата „бързо разглеждане“ предполага произнасяне в рамките на 2 часа.
По делото не се спори, а и от приетия договор се установява, че клаузата по чл. 9, ал. 1 е част
от стандартен формуляр, изготвен от кредитора, а не е резултат от конкретни преговори
между страните.
Ответното дружество, което носи доказателствената тежест, не ангажира в хода на
производството каквито и да било доказателства, които да установят, че срещу таксата от
171.04 лева на ищеца действително е била предоставена услуга, която по своето естество да
е различна, допълнителна и да надхвърля обичайните действия по администриране на едно
искане за кредит. Ответникът не представи доказателства какъв е обичайният му, реален
срок за разглеждане на искания, извън хипотезата на чл. 3, ал. 2 от договора, нито
доказателства да са вложени допълнителни ресурси или да са извършени специфични
действия, които да оправдаят начисляването на възнаграждение в такъв значителен размер,
възлизащ на над 34% от отпуснатата главница.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира предявения иск за основателен.
На първо място, процесната клауза на чл. 9, ал. 1 от договора противоречи на императивната
разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Тази норма изрично
забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Разглеждането на искането за кредит, проверката на
документите и оценката на кредитоспособността на потребителя не представляват
„допълнителна услуга“, а са съществена и неотменна част от самата дейност по отпускане,
респективно „усвояване“ на кредита. Това са действия, които кредиторът е длъжен да
извърши по закон, преди да сключи договора, и те формират ядрото на неговата търговска
дейност.
Обстоятелството, че кредиторът е предвидил в договора си два срока за разглеждане, един
стандартен от 7 работни дни и един „бърз“ от 2 часа, не променя този извод. Предметът на
дейност на ответника е именно отпускане на „бързи кредити“, което предполага
експедитивност. Определянето на такса за извършване на основното задължение на
кредитора, макар и в по-кратък срок, представлява заплащане за самата услуга по отпускане
на кредита, което е недопустимо съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
На второ място, съдът намира, че процесната клауза е нищожна и като неравноправна по
смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Атакуваната клауза не е
индивидуално договорена. Ответникът не обори законовата презумпция по чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, като не доказа провеждането на реални преговори по съдържанието на чл. 9, ал. 1 от
договора. Фактът, че потребителят е имал възможност да избере или да не избере тази
опция, не я прави „индивидуално договорена“ по смисъла на закона.
Клаузата безспорно създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните във вреда на потребителя. Срещу задължението на потребителя да заплати 171.04
лева, кредиторът не е поел насрещно задължение за предоставяне на реална, еквивалентна
услуга. Както бе посочено, ответникът не доказа в процеса да е извършил нещо повече от
3
стандартната си дейност по оценка и одобрение. Липсата на реална насрещна престация от
страна на търговеца квалифицира клаузата като нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от
ЗЗП, тъй като задължава потребителя да заплати за услуга, която реално не му е
предоставена.
На трето място, съдът споделя доводите на ищеца, че чрез подобни такси се цели
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяваща таван на
годишния процент на разходите. Формалното позоваване на ответника, че таксата е
„доброволна“ и затова не се включва в общия разход по кредита съгласно дефиницията в §
1, т. 2 от ДР на ЗПК, е в противоречие с целта на закона. Установяването на нереалистично
дълъг „стандартен“ срок от 7 работни дни за услуга, рекламирана като „бърз кредит“, по
същество принуждава потребителя, който търси спешно финансиране, да избере „бързата“
опция, което я прави фактически задължителна. Включването на тази такса от 171.04 лева
към разходите по кредита би увеличило драстично договорения ГПР от 44.67%. Следва да се
вземе предивд , че самото възнаграждение посоченов дговора - възнаградителната лихва е
72.48 лв., а таксата , която кредидотелят претендира за разглеждане на кредита " бързо"
надхвърля повече от два пъти ( а именно: два пъти и половина) възнаграждението за
предоставяне на самия кредит.
Подобна договорна конструкция, при която основната част от печалбата на кредитора е
прикрита под формата на „доброволни“ такси за несъществуващи услуги, представлява
заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предложение второ от ЗЗД. Съдът счита,
че такси за „бързо разглеждане“ са нищожни, тъй като кредиторът дължи произнасяне по
искането за кредит в рамките на своята обичайна дейност и за това не се дължи отделно
възнаграждение.
Поради изложените съображения, съдът намира предявения иск за изцяло основателен и
доказан. Атакуваната клауза на чл. 9, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ............. от
21.12.2023 година, в частта предвиждаща заплащане на сума в размер на 171.04 лева за
„Бързо разглеждане“, следва да бъде прогласена за нищожна.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът дължи на ищеца
направените по делото разноски. Ищецът е представил списък по чл. 80 от ГПК и е доказал
заплащането на разноски в общ размер на 1 280.00 лева, от които 80.00 лева платена
държавна такса и 1 200.00 лева платено адвокатско възнаграждение с ДДС, видно от
представените договор за правна защита и съдействие, фактура и фискален бон. Ответникът
не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в хода на
устните състезания. Поради това претенцията за разноски следва да бъде уважена в пълния
предявен и доказан размер.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
4
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, във
връзка с чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит и чл. 143, ал. 1, във връзка с ал. 2,
т. 5 от Закона за защита на потребителите, клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № ............., сключен на 21.12.2023 година между К. Б. К., ЕГН
**********, и ......., ЕИК ......, в частта, предвиждаща задължение за К. Б. К. да заплати
„Парична сума за Бързото разглеждане на искането за кредит“ в размер на 171.04 лева (сто
седемдесет и един лева и четири стотинки).
ОСЪЖДА ......., ЕИК ......, със седалище и адрес на управление град ........, да заплати на К. Б.
К., ЕГН **********, със съдебен адрес град ......., сумата от 1 280.00 лева (хиляда двеста и
осемдесет лева), представляваща направени по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5