№ 12182
гр. София, 10.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА МАГДЕЛИНОВА
при участието на секретаря П. ЦВ. С.
като разгледа докладваното от БИЛЯНА МАГДЕЛИНОВА Гражданско дело
№ 20221110155911 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ за установяване на вземане в размер на 1 062,82 лева,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до погасяване на
вземането, представляваща непогасено вземане по запис на заповед, издаден за
обезпечаване на дължимите по договор за кредит – главница и лихви, за която сума е
издаден изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
35445/2022 г. по описа на СРС, 126 състав.
Ищецът „АЙЗАЕМ.БГ“ООД излага в исковата молба, че е поемател по запис на
заповед, по която ответникът е издател. Поддържа, че не е получил плащане на
задължението по ценната книга, поради което моли съда да установи вземането му.
Твърди, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на вземане на ищеца по
договор за паричен заем от 18.03.2022 г., по който ответникът не е заплатил задължението
си за връщане на главница и възнаградителна лихва.
Ответникът Е. К. Х. оспорва иска. Твърди, че процесната ценна книга е издадена
като обезпечение по договор за заем, който обаче не е сключен. Не оспорва подписа си по
представения договор за потребителски кредит, но същия е пренесен посредством
специални технически средства. Твърди, че сумата по договора не е предадена и същият не е
влязъл в сила. Сочи, че каузалната сделка е нищожна, евентуално - отделни клаузи от нея.
Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Представен е запис на заповед, издаден на 08.03.2022г., с които издателят Е. К. Х.
неотменимо и безусловно се е задължила да плати на падеж - 17.04.2022г. на ищеца сумата
1
от 2576,00лева. Съдът приема, че посочената ценна книга съдържа наименованието "запис
на заповед", както в заглавието, така и в контекста на същия. Налице е безусловна клауза за
плащане на определена парична сума. Падежът е уговорен съобразно разпоредбата на чл.
537, вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 от ТЗ - на определен ден, посочен е начин на плащане по
банкова сметка, посочено е и наименованието на лицето, на което трябва да се плати,
менителничният ефект е издаден на 17.04.2022г., положен е подпис на издателя, който не се
оспорва. Поради това записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане.
Съгласно т.17 от тълкувателно решение №4/2013г. на ОСГТКВКС " предмет на
делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.10 ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на
конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. В производството по
установителния иск, предявен по реда чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва
вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна
страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани
твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед".
Между страните не е спорно, че записът на заповед е издаден за обезпечаване
изпълнението на задълженията по сключен между страните договор за заем от 18.03.2022г.,
по силата на който кредиторът се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит в
размер на 1500лева, при лихвен процент-41,30%, ГПР-49, 70, платим на 8 месечни вноски от
по 322лв. Установява се, че между страните е сключен договор за имуществено проучване и
изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, по който е уговорено заплащане на
допълнително възнаграждение, което не е предмет на настоящото производство.
Съдът констатира, че към заявлението по чл.417 от ГПК, по което е образувано
ч.гр.дело №35445/2022г., е приложен погасителния план към договора за заем, от който е
видно, че е посочен падеж на всяка една погасителна вноска от 322,00лева и е посочено
каква част е за погасяване на главница, лихва и сума за допълнителна услуга.
Ответникът оспорва да е подписал договора за заем с твърдения, че подписът е
пренесен от друг документ, но в тази връзка не са ангажирани доказателства и оспорването
е недоказано. Поради това съдът приема, че между страните е сключен горепосочения
договор за заем, при общи условия, представени с исковата молба, и погасителен план,
представен в заповедното производство, за обезпечаване вземането по който е издаден запис
на заповед за сумата от 2576,00лева.
Неоснователни са доводите на ответника за не пораждане правни последици на
2
договора за заем поради това, че заемната сума не е платена, тъй като от неоспорения
разходен касов ордер на лист 68 от делото е видно, че ответницата е получила сумата от
1500лева на 18.03.2022г.
Предвид изложеното съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, поради което
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договра и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Предвид изложените от ответника възражения и съобразно чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК при липса на посочен лихвен процент и условия за прилагането
му договрът е недействителен. Макар в случая да е посочен фиксиран лихвеният процент от
41, 03 %, е налице липса на разпоредба за условията за прилагането му, базата, върху която
се начислява същия и периода, за който се отнася- годишен, месечен или за периода
на договора. Следователно не е ясно как е разпределен във времето и съответно, как се
формира възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер.
Следва да се има предвид, че при фиксирана лихва не се прилага изискването за
предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между
различните неизплатени суми, но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, а
не към чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, която съдът намира за нарушена. Липсата на посочен общ
размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с
главницата по кредита, е пречка да се направи проверка при какви условия е приложен
лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран
размер. На следващо място ГПР е определен на 49, 70 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно е оскъпяването по кредита, което ще дължи и в това се изразява
недействителността му.
3
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в
размер на 2576,00 лева. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността
на допълнителната услуга, като тази допълнителна услуга има своето основание не
в договора за кредит, а в сключения заедно с него договор за имуществено проучване и
изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, по който се дължи възнаграждение за
предоставената от ответника на ищеца услуга.
В настоящото производство се претендират само вземанията по договора за кредит,
но следва да се обсъди действителността на клаузата в договора за кредит, предвиждаща
допълнителното възнаграждение по този договор да се включи в общата дължима сума,
която е посочена и в записа на заповед, издаден като обезпечение за плащането й, тъй като
наличието на посочената клауза се отразява на действителността на договора за кредит.
Според смисъла на чл. 16 от ЗПК кредиторът е задължен да направи предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит, т. е. това е
вид преддоговорно задължение на кредитора, което не следва да води до допълнително
увеличаване на задълженията по кредита, тъй като рискът да се отпусне необезпечен кредит
е на кредитора и той не следва да се прехвърля като финансова тежест на длъжника при
изплащането му на кредита. Доколкото обаче в случая е предвидено за оценката на
платежоспособността на потребителя да се начислява допълнителна такса, платима после
по погасителния план на кредита, въпросната такса се превръща в разход по кредита по
смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от закона.
Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи
на кредита, регламентирани в параграф 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга прикрива разходи, които по естеството си
следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК,
която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на
императивните изисквания на закона, са нищожни.
Изложените мотиви дават основание да се направи извод за недействителност на
процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Съобразно с
изложеното и чл. 23 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност по
кредита, като платените суми следва да бъдат отнесени за погасяването на главницата.
Макар и по делото да не се представят доказателства от ответника за заплащане от
заемополучателя на суми покриващи главницата, ищецът признава в исковата молба, че за
погасяване задълженията по договора за потребителски кредит е събрана принудително
сума в размер на 677, 02 лева, която следва да бъде приспадната от дължимата главница в
размер на 1500,00лева, която ответницата е получила по силата на сключения договор. С
оглед на това същата дължи сума в размер на 823,00лева, ведно със законната лихва от
датата на заявлението до окончателното плащане, като искът следва да се отхвърли до
пълния предявен размер от 984,19лева и претенцията за установяване дължимост на
възнаградителна лихва.
4
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Поради изложеното и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК
ответникът дължи на ищеца направените разноски, съобразно с уважената част от исковете.
Ищецът претендира заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното
производство в размер на 400лева и в исковото 480,00лева и 104 лева държавна такса.
По направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът приема че минималното възнаграждение по
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. според цената на исковете, се явява и следва да бъде
намалено, като се вземе предвид практика в този смисъл в решения на Съда на ЕС
/напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO/ които дават
основание за общ извод, че националната юридсикция / съда / не е задължен да се
съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адв.
възнаграждения, определени с акт на адвокастко сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/
и забраната съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и
че това ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар
по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС". Съгласно решението по съединени дела С
427/2016г. и С 428/ 2016г. на СЕС по преюдициално запитване, отправено от състав на
Софиски районен съд "Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели". Като такива
легитимни цели би могло да се считат посочените в чл. 36, ал. 2 от ЗАдв-справедливостта и
обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в Решение № 9273
от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвръдено с
решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ,
бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на право на всеки гражданин на защита при
нарушаване на техни права и законни интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл.
56 и 122 от Конституцията на Република България, и на достъпа на гражданите и
юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване
на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за конкретния
случай съдът следва да прецени дали минималния размер на адвокатското възнаграждение
по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора,
достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата
страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за
защита по делото. В този смисъл решение решение№263854/11.06.2021г. по
в.гр.дело№5597/2020г. на СГС, които се споделят от настоящия състав.
При съобразяване с горезложеното, както и липсата на сложност на спора,
5
наличието на многобройна съдебна практика по идентични спорове и на легитимните цели,
съдът намира, че следва да определи адвокатско възнаграждение в размер на 300,00лева в
исковото и 100,00лева в заповедното производство. От същите следва да се присъди сума в
размер на 300,00лева с оглед уважената част от исковете, както и държавна такса в размер
на 78,00лева или 378,00лева.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът дължи на ответника направените разноски
съобразно с отхвърлената част от исковете или за ¼. Процесуалният представител на ищеца
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на по
400,00лева за всеки един от предявените искове или общо 800,00лева. Горепосоченото при
определяне размера на адвокатското възнаграждение следва да намери приложение при
определяне възнаграждението за безплатна правна помощ, като съдът определя същото в
размер на 300,00лева, от които да се присъдят 75,00лева съобразно с отхвърлената част от
исковете.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от «АЙЗАЕМ.БГ»ООД с ЕИК
********* срещу Е. К. Х. с ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ, че Е. К. Х. с ЕГН ********** дължи на
«АЙЗАЕМ.БГ»ООД с ЕИК ********* сумата от 823,00лева, представляваща непогасено
задължение по запис на заповед от 18.03.2022г., издаден за обезпечаване на дължимата по
договор за заем №7000000028967М/18.03.2022г. главница, за която е издаден изпълнителен
лист и заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 35445/2022 г. по описа
на СРС, 126 състав, КАТО
ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ за установяване дължимост на сумата по записа на заповед от
823,00лева до 1062,82лева, представляващи част от претендираната главница по договор за
заем от 18.03.2022г. за разликата от 823.00лева до 984,19лева и за 78,63лева възнаградителна
лихва.
ОСЪЖДА Е. К. Х. с ЕГН ********** да заплати на «АЙЗАЕМ.БГ»ООД с ЕИК
********* на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените разноски в заповедното и исковото
производство, съобразно с уважената част от исковете, в размер на 378,78лева.
ОСЪЖДА «АЙЗАЕМ.БГ»ООД с ЕИК ********* да заплати на адокат Николай
Илчев Илчев с ЕГН ********** на основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско вънаграждеие за
безплатан правна помощ , съобразно с отхвърлената част от исковете, в размер на 75,00лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от съобщението до страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7