Р Е Ш Е Н И Е
№ …………….
гр.София, 20.07.2016 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Търговско отделение, VІ-13 състав в публичното заседание на шести
юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Вълков
при секретаря В.С.
като разгледа докладваното от съдията т. д. № 3589 по описа за 2015 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на разглеждане са
предявени при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.
327 от Търговския закон ТЗ) и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Н. – М”
ООД – С.
твърди, че по сключен договор с Р.Н.Н., действащ като едноличен търговец с
фирма „Р. – Р.Н.“ на 16.12.2013 г. му е доставил култиватор при задължението на
ответника да заплати сумата от 38400 лв. Ответникът заплатил част от сумата като се претендира разликата в размер на 37400,00 лв. Ищецът твърди да е договорено и
обезщетение при неизпълнение на поетото парично задължение при определен лимит
на тази отговорност – 20 % от общата покупна цена. Твърди, че за периода на
неизпълнение този лимит е достигнат
като претендира сумата 7680,00 лв. Претендира също така законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата.
В срока за отговор от името на ответника се оспорва договорената вещ да е била доставена и съответно получена. Възразява също така, че клаузата за неустойка при договорен 0,5 % на ден част от главницата цели единствено да доведе до неоснователно обогатяване на ищеца, тъй като размерът й многократно надвишава възможните вреди и законната лихва за забава.
В съдебно заседание
процесуалният представител на ищеца – адв. В. ***, поддържа исковете. Излага
довод за доказано предаване на договорената вещ като счита, че претендираната
неустойка съответства на законата лихва за периода на забавата от датата на
изискуемостта до предявяване на исковата молба. Счита, че ответникът дължи и
законна лихва от датата на исковата молба с оглед трайната съдебна практика.
Ответникът не изпраща
представител в съдебно заседание и не изразява становище по съществото на
претенциите.
Като обсъди наведените в процеса доводи с оглед събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235 ГПК, съдът намира следното:
По делото не се спори, а
и представеният договор за покупко-продажба сочи на изразено съгласие на
16.12.2013 г. ищецът да достави и
предаде на ответника култиватор за слята повърхност KSYR
800, сериен № 0262. Посочено е
изпълнението на задължението за предаване да се счита изпълнено с подписване на
двустранен приемо-предвателен протокол между страните. Изразено е съгласие, че
цената ще бъде заплатена в срок от 7 дни след доставката на машината и
подписване на приемо-предавателен протокол по банков път. Договорено е при
забава на задължението за плащане купувачът да дължи неустойка в размер на 0,5
% на ден върху неплатената сума, но не повече от 20 % от общата покупна цена.
От заключението на вещото
лице Г. се установява, че ответникът е осчетоводил издадената от ищеца данъчна
фактура за сумата от 38 400 лв., която сума е отразена и в дневника за
покупките за месец декември 2013 г. Закупеният култиватор е отразен и в
инвентарната книга на ответника с дата на въвеждане в експлоатация – 16.12.2013
г. На 27.12.2013 г. ответникът е наредил плащане на сумата от 1000,00 лв. по
посочената в договора банкова сметка. ***тства на договорения предел от 20 % от
договорената цена.
Установява се също така,
че ответникът е регистриран като собственик на култиватор марка PAPADOPOULOS, модел KSYR 800 с рама №
0262/2013 въз основа на договор от 16.12.2013 г., а култиваторът е
идентифициран при първоначалната му регистрация на 01.07.2014 г.
При установената
фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
По исковете с
правно основание чл. 327 ал. 1 ТЗ
Посочените в исковата
молба обстоятелства сочат на сделка между търговци, поради което и отношението
им следва да бъде разгледано при отчитане на специалните правила на Търговския
закон. За неуредените въпроси субсидиарно приложение намира общият граждански
закон.
Законът задължава
купувача да заплати на продавача цената на получената вещ. Ето защо и в тежест
на ищеца е да докаже постигнато съгласие за продажба на определена по своите
белези вещ при договорена цена. Спорен в процеса е факта на предаване на вещта.
Обстоятелството, че ответникът е отразил в търговските си книги придобития
актив, а отразената дата на въвеждане в експлоатация съответства на датата на
издаване на осчетоводената от него фактура, по която е извършено и плащане при
изрична уговорка, да е дължимо след получаване на договорената вещ, съдът
приема за доказано, че ищецът е изпълнил основното си задължение по договора –
да предаде договорената вещ. Ето защо и за ответника е възникнало задължение да
заплати нейната цена.
По делото нито се твърди,
нито се установява претендираната в случая разлика между частично заплатената
сума и договорената, да е изплатена от ответника. При тези обстоятелства искът за
главницата се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен изцяло.
По предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД
Законът признава
свободата на страните по договор да определят отнапред обезщетение,
освобождавайки кредитора от необходимостта да доказва конкретно претърпяна
вреда и съответно нейния размер. Правилото на чл. 92 ЗЗД утвърждава изключение
от принципа, че в основата на разместване на имуществени блага стои конкретна,
възприета от правния ред причина – даденото без основание подлежи на връщане
без оглед на обстоятелството, че е станало по волята на далия го съгласно чл.
55 ал. 1 предл. първо ЗЗД. Отклонението намира своето оправдание в стимула за
точно изпълнение на поетото задължение, произтичащ от опасността за
допълнително и безусловно ангажиране патримониума на длъжника. Доколкото
източник на отговорността в случая се явява договор, то и приложението му
предполага еднозначно възприето от страните дължимо поведение, липсата на което
да обуславя определено или определяемо обезщетение. Ето защо в тежест на ищеца
е да докаже постигнато в съответствие
с добрите нрави съгласие, че неизпълнението на
конкретно задължение ще води до отговорност при определен отначало обем и
възникнало задължение в тежест на ответника.
Както е имал повод да посочи Върховният касационен съд в Тълкувателно решение по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС меродавни при изследване съответствието на клаузата за неустойка на добрите нрави се явяват особеностите на случая, съотнесени към общоутвърдени правила, сред които и принципа на справедливостта. Настоящият състав приема, че с оглед очертания вече принцип при регламентация на разменните отношения и доколкото неустойката обуславя имуществено разместване при все, че кредиторът е освободен от необходимостта да доказва реално претърпяна вреда от неизпълнението, очакваното възмездие следва да бъде сравнено с потенциално възможните вреди в случай на неизпълнение, без обаче да е ограничен до тях. Стимулиращият ефект на неустоечната клауза се заключава в ангажимента на длъжника да престира дори и реални вреди да не са претърпени. Това именно определя санкциониращата функция на неустоечната клауза, а вероятността да се наложи престация обуславя обезпечителната й функция. Ето защо и размерът на неустойката сам по себе си не определя порок, лишаващ постигнатото съгласие от принципно признатия му регулативен потенциал. Същевременно обаче, доколкото на преценка подлежи съответствието на постигнатото съгласие с утвърдени правила, меродавни при преценка валидността на договорна клауза са обстоятелствата, съществували към момента на сключване на договора. От тази гледна точка от съществено значение е естеството на конкретното задължение, както и условията, при които е поето.
Клаузата изрично
предвижда граница на договорно утвърдената отговорност – 20 % от забавеното
плащане. Паричното вземане не е обезпечено с конкретно имущество и при положение, че осигуреният с неустойката
интерес за кредитора бива задоволен едва при погасяване на задължението, отчитайки и размера на
неизпълнената част от задължението, длъжникът обективно е в състояние да
редуцира размера на отговорността си посредством обещаното и дължимо
изпълнение. При тези обстоятелства съдът приема договорения механизъм за
съответен на справедливостта, поради което клаузата не противоречи на добрите
нрави.
По искането за законна лихва, предявено при
условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният
закон утвърждава изключение от правилото, че съдът дължи да определи признатото
за изпълняемо вземане както по основание, така и по размер по отношение на
акцесорното вземане за лихва. Заповедното производство не установява собствено
основание за вземането за лихва след датата на депозиране на заявлението, а
доколкото алтернативното производство е предвиден от закона облекчен ред за
проверка съществуването на едностранно заявеното вземане, нормата на чл. 214
ал. 2 ГПК следва да намери съответно приложение. Тази нормата обаче не
регламентира нито предпоставките, при които възниква то, нито механизма за
формиране на размера му. Ето защо настоящият състав приема, че в тази насока
приложим е материалният закон.
Нормата на чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД ангажира закъснелия при изпълнение на поетото по договора задължение да възмезди кредитора и за вредите от забавата. Законът установява необоримо предположение, че неизпълненото в срок парично задължение поражда вреда като установява и механизъм за нейното остойностяване – чл. 86 ЗЗД.
Правният ред утвърждава средствата за реализация на
зачетен от него интерес. От тази гледна точка и настоящият състав приема за
определящо при установяване на правилото за поведение естеството на твърдяното благо. Нормата
на чл. 20а ЗЗД придава на съгласуваната воля сила на закон за обвързалите се страни. Страните по договора са свободни да ограничат отговорността за обезвреда. Това обаче, доколкото предполага разпореждане с принципно признато право,
налага изрично изразена воля било при възникване на
правоотношението, било впоследствие. От съдържанието на договора не е възможен
извод, че страните са придали на установената
граница на неустоечното вземане значение на лимит на
отговорността на длъжника за обезвреда поради забава. Следователно няма причина
да бъде игнорирано произтичащото от закона предположение, че продължаващото и след покритите от клаузата 40 календарни дни
неизпълнение поражда вреди. Този период е изтекъл преди
датата на предявяване на иска, поради
което няма разумно обоснована причина претендираното обезщетение да бъде
отречено.
С оглед акцесорния характер на вземането за законна лихва конкретният му размер
зависи единствено от момента на погасяване на главницата, поради което и следва
да бъде определен във фазата по изпълнение на задължението. Тъй като към датата
на исковата молба се установява подлежащо на изпълнение парично вземане, следва
да бъде присъдено и обезщетение под формата на законна лихва до окончателното
изплащане на сумата, за която искът е уважен.
По разноските
Законът признава право на
страната, чиято позиция по спора е зачетена със съдебния акт, да бъде
възмездена за направените разноски в съдебния процес съобразно степента, в
която това е станало. Ето защо и ответникът дължи да възстанови претендираните
в процеса разноски на това основание.
Ответникът няма право на
разноски, поради което заявеното в тази насока искане налага така предявеното
право да бъде изрично отречено.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Р.Н.Н., действащ като едноличен търговец с фирма „Р. – Р.Н.“, ЕИК **** със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на „Н.“ ООД, ЕИК **** със седалище и
адрес на управление:*** както следва:
1) на основание чл. 327 ал. 1 ТЗ сумата от 37400,00 лв. – цена на култиватор PAPADOPOULOS, модел KSYR 800, инв. № 0262, ведно със законната лихва на
основание чл. 86 ЗЗД при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК, считано от 28.05.2015 г.
до окончателно изплащане на сумата;
2) на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 7680,00
лв. – неустойка по чл. 16 от договор за покупко-продажба от 16.12.2013 г.;
3) на на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 4058,20 лв. –разноски пред Софийски градски съд.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен
съд – гр. София в двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото,
а в частта за разноските – при условията и по реда на чл. 248 ГПК.
Съдия: