Р Е Ш Е Н И Е
№418
гр. Хасково, 05.06.2023г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
Хасково, в открито съдебно заседание на дванадесети май през
две хиляди двадесет и трета година, в състав:
СЪДИЯ:
ПЕНКА КОСТОВА
при
секретаря Гергана Тенева
като
разгледа докладваното от съдия Костова административно дело №295/2023г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.268 във
връзка с чл.267, ал.2, т.5 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалбата от С.Х.Ж. ***,
подадена чрез пълномощник адв. М.Ф. ***, против Решение №35/16.02.2023г. на
директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на Ж.
против Разпореждане изх.№С230026-137-0000357/17.01.2023г. на публичен
изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, с което е отказано да се
прекрати, поради изтекла погасителна давност, принудителното събиране на
публично вземане в общ размер на 29 582.50 лева.
В жалбата са изложени подробни доводи за
незаконосъобразност на оспореното решение и на разпореждането. Счита се, че
решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че в
конкретния случай приложение следва да намерят разпоредбите на ЗАНН по
отношение на давността, а не норми от ДОПК. Нормата на чл.82, ал.4 от ЗАНН
изключвала приложението единствено на абсолютната погасителна давност по
предходната ал.З, и по никакъв начин не обосновавала извод, че при образувано
изпълнително производство в срока по чл.82, ал.1 от ЗАНН от тази дата насетне
приложим следва да е институтът на общата погасителна давност по чл.171 от ДОПК. Напротив, по аргумент от чл.82, ал.2 от ЗАНН, от тази дата давността била
прекъсната и започвала да тече нова давност. Във връзка с посоченото се твърди,
че в случая давността започнала да тече, съответно по отношение на първото
вземане – глоба в размер на 4582.50 лв., от 24.12.2015г. и изтекла на
24.12.2017г., а по отношение на второто вземане – глоба в размер на 25 000 лв.,
от 06.11.2015г. и изтекла на 06.11.2017г. В посочените двугодишни периоди не
били предприети никакви действия спрямо жалбоподателката в качеството ѝ
на длъжник, за изпълнение на наложените глоби, поради което и давността не била
прекъсната. Твърди се също, че предаването на тези глоби от наложилите ги органи
на ТД на НАП – Пловдив за събиране не представлява действие по изпълнение на
наказанието и не води до прекъсване на давността, тъй като тези действия не
били сведени до знанието на длъжника. Разпорежданията за присъединяване също не
водели до прекъсване на давността, защото и те не били съобщени на длъжника. На
следващо място се сочи, че цитираните в обжалваното решение постановления за
налагане на обезпечителни мерки от 15.02.2018г. представлявали действия,
предприети след като по отношение на двете глоби изтекъл двугодишният давностен
срок. Поради това, въпреки, че били посочени като връчени на длъжника, не
довели до прекъсване давността.
По изложените съображения се претендира
отмяна на оспорения акт и присъждане на разноски по делото.
В съдебно заседание жалбата се поддържа от
пълномощника на жалбоподателката. Допълва се, че в рамките на двугодишния
давностен до жалбоподателката били изпратени само писма от взискателите. Не
били извършени валидни действия, с които да била прекъсната давността.
Ответникът по жалбата – директор на
Териториална дирекция на НАП – Пловдив, чрез процесуалния си представител по
делото, в писмено становище и в съдебно заседание, оспорва жалбата като
неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на жалбоподателката.
Въз основа на съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
На 14.05.2014г. от заместник-изпълнителен
директор, изпълняващ правомощията на изпълнителен директор на Изпълнителна
агенция по лекарствата, е било издадено Наказателно постановление
№РД-И-038/14.05.2014г. (л.56), с което за нарушение на чл.7, ал.1 във вр. с
чл.281, ал.1 от Закона за лекарствените продукти в хуманитарната медицина
(ЗЛПХМ), на основание чл.281, ал.1 от ЗЛПХМ, на жалбоподателката С.Х.Ж. е било
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 25 000 лева.
Наказателното постановление е било оспорено пред Районен съд – С., който с
Решение №82 от 18.05.2015г. по АНД №459/2014г. го е потвърдил изцяло. Този съдебен
акт бил обжалван пред Административен съд – Хасково, който с окончателно
Решение №230/05.11.2015г. по КАНД №186/2015г., го е оставил в сила.
Следователно Наказателно постановление №РД-И-038/14.05.2014г. е влязло в сила на
05.11.2015г.
На 26.11.2014г. от началника на Митница С. е
било издадено Наказателно постановление №634/2014, с което за нарушение на
чл.233, ал.3 във вр. с ал.1 от Закона за митниците (ЗМ), на основание чл.233,
ал.3 от ЗМ, на С.Х.Ж. е било наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 4582.50 лева. Наказателното постановление е било обжалвано пред
Районен съд – С., който с Решение №152 от 30.09.2015г. по АНД №1044/2014г. го е
потвърдил в частта на наложената глоба. Този съдебен акт е бил обжалван пред
Административен съд – Хасково, който с окончателно Решение №324/23.12.2015г. по
КАНД №304/2015г., го е оставил в сила. Следователно Наказателно постановление
№634/2014 от 26.11.2014г., в частта на глобата в размер на 4582.50 лева, е влязло
в сила на 23.12.2015г.
На 19.10.2016г. до С.Х.Ж. е било адресирано уведомление
IАС43457/19.10.2016г.
(л.58) от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по лекарствата, с
което на лицето се съобщава, че задължението му по влязлото в сила Наказателно
постановление №РД-И-038/14.05.2014г. не било изпълнено, като се указва, че на
основание чл.182, ал.2 от ДОПК в 7-дневен срок от получаване на уведомлението следва
задължението да се изпълни доброволно. Видно е от известие за доставяне (л.60,
61), че пратката с уведомлението не е била потърсена.
На 04.01.2017г. и 24.03.2017г., с писма
изх.№32-2345/04.01.2017г. (л.72) и изх.№IАС13159/24.03.2017г. (л.55), влезлите в
сила наказателни постановления са били изпратени на ТД на НАП – Пловдив, офис
Хасково, за събиране на наложените с тях глоби.
На 24.02.2017г. и 03.05.2017г., с
Разпореждане за присъединяване изх.№С170026-105-0029384/24.02.2017г. (л.39) и
Разпореждане за присъединяване изх.№С170026-105-0074272/03.05.2017г. (л.54),
издадени от главен публичен изпълнител ТД
на НАП – Пловдив, офис Хасково, във връзка с Изпълнително дело
№26090000490/2009г., образувано срещу С.Х.Ж., е било допуснато присъединяване
на публични взискатели в лицето съответно на Агенция Митници – ТМУ Пловдив за
сумата от 4582,50 лева и съответните лихви, и Изпълнителна агенция по
лекарствата – София за сумата от 25 000 лева и съответните лихви.
Няма данни разпорежданията за присъединяване
да са били връчени/получени на С.Ж.. В известие за доставяне 7100013287764
(л.40-41) е отразено, че пратката, съдържаща Разпореждане за присъединяване
изх.№С170026-105-0029384/24.02.2017г., не е била потърсена. Същото е отразено и
в известие за доставяне R
7100013461962 (л.37, 38) относно пратка, съдържаща Разпореждане за
присъединяване изх.№С170026-105-0074242/03.05.2017г.
На 15.02.2018г., на основание чл.200 и
чл.202, ал.1 във вр. с чл.195, ал.1-3 от ДОПК, с оглед преценка за затрудняване
на събирането по установеното и изискуемо публично вземане по Изпълнително дело
№26090000490/2009г. в размер на 43 971.37 лева, е било издадено
Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ)
изх.№С180026-022-0007052/15.02.2018г. (л.51), с което е бил наложен запор върху
налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително
и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително
управление, находящи се в „Банка ДСК“ АД и „Централна кооперативна банка“ – за
сумата от 44 013.88 лева. Постановлението е било връчено на съпруга на С.Ж.
– К.Ж.(л.52, 21) на 25.01.2023г.
На датата на издаване на ПНОМ
изх.№С180026-022-0007052/15.02.2018г., до „Банка ДСК“ АД и „Централна
кооперативна банка“, са били адресирани и получени Запорни съобщения с изх.№№
С180026-003-0024520/15.02.2018г. и С180026-003-0024517/15.02.2018г. (л.49, 50).
На 15.03.2018г. и 19.12.2019г. са били
издадени Разпореждания изх.№№С180026-029-0005379/15.03.2018г. и
С190026-029-0067743/19.02.2019г. (л.47 и л.42), с които е било разпоредено на
„Банка ДСК“ АД и „Централна кооперативна банка“, незабавно след получаването
им, по сметка на ТД на НАП – Пловдив да бъдат прехвърлени наличните към дата и
часа на налагане на запора, както и последващо постъпващите по сметка на
длъжника С.Ж., суми в размер на съответно 44 042. 68 лева и 42 655.92
лева.
Издадено е било и ПНОМ
изх.№С200026-022-0026164/12.05.2020г. (л.31), и Запорно съобщение с изх.№
С200026-120-0003621/12.05.2020г. (л.33, 30) за запор върху притежавани от
длъжника Синя Ж. безналични ценни книжа, като постановлението е било съобщено
на упълномощено от Ж. лице на 19.05.2020г. (л.32).
С ПНОМ изх.№С210026-022-0089977/29.11.2021г.
(л.27) е бил наложен запор върху ½ идеална част от лек автомобил
(подробно описан), за което е било издадено и запорно съобщение
изх.№С210026-122-0023254/29.11.2021г., адресирано до ОДМВР – Хасково (л.26),
като постановлението е било връчено на С.Ж. чрез майка ѝ на 12.01.2022г. (л.28).
По делото е представено и съобщение изх.№7300/13.09.2018г.
(л.43) от държавен съдебен изпълнител при РС – С., с адресат ТД на НАП –
Пловдив, офис Хасково, относно разпореждане на държавен съдебен изпълнител от
12.09.2018г. за присъединяване като взискател на държавата в лицето на
Националната агенция за приходите до размера на сумата от 46 608.99 лева, по
задължение по Изпълнително дело №20185620400160.
На 17.01.2023г. в ТД на НАП – Пловдив, офис
Хасково, е постъпило Възражение вх.№С230026-000-0018481/17.01.2023г. (л.19) от С.Х.Ж.,
с което на основание чл.171 от ДОПК същата информирала, че задълженията по
Наказателно постановление №634/2014 от 26.11.2014г. и Наказателно постановление
№РД-И-038/14.05.2014г., били погасени по давност. В тази връзка помолила тези задължения
да бъдат отписани от данъчно-осигурителната ѝ сметка.
По повод възражението от публичен изпълнител
при ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, е издадено Разпореждане изх.
№С230026-137-0000357/17.01.2023г., с което не е било прекратено поради изтекла
погасителна давност събирането на вземания по Наказателно постановление
№634/2014/26.11.2014г. – главница 4582.50 лева, и Наказателно постановление
№РД-И-038/14.05.2014г. – главница 25 000 лева, общо 29 582.50 лева.
След извършена проверка публичният
изпълнител цитирал нормите на чл.82, ал.1-4 от Закона за административните
нарушения и наказания (ЗАНН) и посочил, че срокът по чл.171, ал.2 от ДОПК спрял
да тече от 24.03.2020г. – датата на влизане в сила на § 29 от ПЗР на ЗМДВИППП,
като неизтеклата до момента на спирането част от давностния срок продължавала
да тече от 21.05.2020г. предвид § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето. На
следващо място, установил фактическа обстановка, съгласно която глобата по
Наказателно постановление № 634/2014/26.11.2014г. влязла в сила на 23.12.2015г.
и давността започвала да тече от 24.12.2015г. На 24.02.2017г. задължението било
присъединено към ИД № 26090000490/2009г. С Постановление от 15.02.2018г. бил
наложен запор на банкови сметки. На 15.03.2018г. и на 19.12.2019г. имало
започнато принудително изпълнение на банкови сметки. С Постановление от
29.11.2021г. бил наложен запор на МПС. Съгласно разпоредбата на чл.82, ал.2 от ЗАНН, двугодишния давностен срок бил прекъснат. Поради това, давностният срок
за принудително събиране не бил изтекъл и възражението за погасяване по давност
се явявало неоснователно. Глобата по Наказателно постановление
№РД-И-038/14.05.2014г. влязла в сила на 05.11.2015г. и давността започвала да
тече от 06.11.2015г. На 03.05.2017г. задължението било присъединено към ИД
№26090000490/2009г. С Постановление от 15.02.2018 г. бил наложен запор на банкови сметки. На 15.03.2018г. и на
19.12.2019г. имало започнато принудително изпълнение на банкови сметки. С
Постановление от 29.11.2021г. бил наложен запор на МПС. Съгласно разпоредбата
на чл.82, ал.2 от ЗАНН, двугодишния давностен срок бил прекъснат, поради което
следвало да се приеме, че този срок за принудително събиране не бил изтекъл и
възражението за погасяване по давност на това задължение, също се явявало
неоснователно.
Разпореждане изх.
№С230026-137-0000357/17.01.2023г. е обжалвано от С.Х.Ж. пред директора на ТД на
НАП – Пловдив, който с оспореното пред съда Решение №35/16.02.2023г. оставил
без уважение жалбата.
В решението си административният орган приел,
че в случая било налице действие на надлежен орган, предприето спрямо
наказания, за изпълнение на наказанията. Такова действие представлявало
изпращането на всеки изпълнителен титул – наказателно постановление или фиш, до
компетентната ТД на НАП за изпълнение на индивидуално определено наказание и
срещу индивидуално определено наказано лице. Т. е., ставало въпрос за
правомощието на държавата по принудителното изпълнение на наложеното
административно наказание, което изпълнение се осъществявало единствено от
органите, компетентни да го проведат, каквито в случая били публичните
изпълнители. По отношение на вземането в размер на 4582.50 лева, двугодишната
давност започнала да тече от влизането в сила на наказателното постановление.
Действието по изпращането на изпълнителния титул в НАП за изпълнение на
наказанието, представлявало такова по прекъсване на давността, като това
прекъсване станало на 04.01.2017г., когато взискателят изпратил санкционния акт
в НАП с писмо изх. №32-2345/04.01.2017г. Издаденото разпореждане за
присъединяване изх. №С170026-105-0029384/24.02.2017г. удостоверявало наличието
на образувано производство по принудителното изпълнение по отношение на
посочения изпълнителен титул и опредметявало започване на предвидената
процедура по принудително изпълнение. С него също се прекъсвала давността, тъй
като представлявало действие на публичния изпълнител, насочено към принудително
изпълнение на дължимите задължения на длъжника, поради което от 24.02.2017г.
започвал да тече нов двугодишен давностен срок. Присъединяването на наказателното
постановление за глобата от 4582.50 лева към образуваното изпълнително дело
срещу длъжника, било извършено в двугодишния срок по чл.82, ал.1, буква „а“ от ЗАНН, поради което същото дерогирало приложението на абсолютната тригодишна
давност по чл.82, ал.4 от ЗАНН. В новия двугодишен давностен срок било издадено
ПНОМ изх. №C180026-022-0007052/15.02.2018г., което било връчено на лицето.
Издадени били разпореждания за изпълнение на запорно съобщение изх.
№С180026-029-0005379/15.03.2018г. и изх. №С190026-029-0067743/19.12.2019г.,
които удостоверявали действия по принудително изпълнение, прекъсващи давностния
срок. В двугодишния срок, считано от 19.12.2019г., била наложена обезпечителна
мярка – запор върху притежаваните от лицето ценни книжа, което станало с ПНОМ
изх.№ С200026-022-0026164/12.05.2020г. – сведено до знанието на длъжника, което
действие отново прекъсвало давността, след което започвала да тече нова
двугодишна давност. С ПНОМ изх. №С210026-022-0089977/29.11.2021г., което било
връчено на длъжника, била наложена друга обезпечителна мярка – запор върху
½ ид.ч. от МПС. От налагането на запора върху това МПС, с което се
прекъсвала давността, до произнасянето на публичния изпълнител, а и до момента
на издаване на решението, не бил изтекъл двугодишният срок.
Горното било относимо и за глобата в размер
на 25 000 лева, наложена с Наказателно постановление
№РД-И-038/14.05.2014г. Действието по изпращането на това наказателно
постановление в НАП за изпълнение на наказанието несъмнено представлявало такова,
прекъсващо давността, съответно същата била прекъсната на 24.03.2017г., когато
взискателят изпратил санкционния акт в НАП с писмо изх. №13159/24.03.2017г. Изпълнителният
титул бил присъединен към изпълнителното дело с Разпореждане за присъединяване
изх. № С170026-105-00074272/03.05.2017г., в двугодишния срок по чл.82, ал.1,
буква „а“ от ЗАНН, поради което приложението на абсолютната тригодишна давност
но чл.82, ал.4 от ЗАНН било дерогирано. Предприетите действия по обезпечаване и
по принудително изпълнение, които довели до прекъсване на давностния срок,
ползвали и този изпълнителен титул. В решението си административният орган
посочил още, че за този вид публични вземания се прилагала и нормата на чл.171,
ал.2 от ДОПК, регламентираща абсолютната 10-годишна давност, която към момента
също не била изтекла.
Решението на директора на ТД на НАП –
Пловдив е било връчено на адресата си, чрез баща ѝ, на 22.02.2023г.
(л.9), а жалбата срещу него е подадена до съда, чрез административния орган, на
28.03.2023г., видно от приложения пощенски плик.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и
становищата на страните, и като извърши проверка на законосъобразността на
оспореното решение и на разпореждането, жалбата срещу, което е оставена без
уважение, намира за установено от правна страна следното:
Жалбата, като подадена в законово
установения срок, от легитимирано лице с правен интерес и против акт, подлежащ
на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност съгласно чл.268 от ДОПК, е
процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
По силата на чл.266, ал.1 от ДОПК,
действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от
третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция
чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. Жалбата се подава в 7-дневен
срок от извършването на действието, ако лицето е присъствало или е било
уведомено за извършването му, а в останалите случаи – от деня на съобщението.
За третите лица срокът тече от узнаване на действието.
Според чл. 267, ал. 2 от ДОПК, решаващият орган
в 14-дневен срок от постъпване на редовна жалба се произнася с решение.
Предвид посочените законови текстове,
оспореното решение се явява издадено от компетентен орган – директор на ТД на
НАП – Пловдив, част от чиято структура е и публичният изпълнител от офис –
Хасково на ТД на НАП – Пловдив, издал оспореното пред директора Разпореждане
изх.№С230026-137-0000357/17.10.2023г.
Проценото решение е издадено в писмена форма
и съдържа изброените в чл.59, ал.2 от АПК, вр. с § 1 от ДР на ДОПК, реквизити,
включително фактическите и правните основания за постановяването му.
Не се установи в производството по
издаването на оспорения пред съда административен акт да са били допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
По отношение спазването на материалния
закон, съдът намира следното:
Съгласно чл.162, ал.2, т.7 от ДОПК,
вземанията по влезли в сила наказателни постановления представляват публични
държавни (общински) вземания. Според чл.171, ал.1 от ДОПК, публичните вземания
се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Предвид вида на
обсъжданите задължения, в конкретния случай такъв по-кратък срок се явява този
по чл.82, ал.1, буква „а“ от ЗАНН, според която норма административното
наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години, когато наложеното
наказание е глоба. Разпоредбата на чл.82, ал.2 от ЗАНН указва, че давността
започва да тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се
прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за
изпълнение на наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната
давността, започва да тече нова давност.
В оспореното решение, решаващият
административен орган е приел, че под „действие на надлежните органи,
предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието“ следва да се разбира
както изпращането на наказателните постановления в НАП за събиране, така и
издаването на разпореждания за присъединяване на взискателите Агенция Митници и
Изпълнителна агенция по лекарствата, и на съответните суми, към вече образувано
изпълнително дело срещу длъжника, като в тази връзка е направил заключението за
настъпило спиране на давностните срокове.
Като се има предвид фактическата обстановка
по случая и относимата нормативна уредба, това заключение не може да бъде
споделено.
На първо място, изводът на административния
орган, че законово установената двугодишна давност била прекъсната със самото
изпращане на наказателните постановления на НАП – на 04.01.2017г. и
24.03.2017г., след който момент започвала да тече нова двугодишна давност, не
намира основание в относимата нормативна уредба. Изпращането на самия титул на
публичния изпълнител не представлява действие по принудително изпълнение,
поради което и не прекъсва давността, тъй като това не са действия на органи по
изпълнението, нито са такива по принудително изпълнение на задълженията.
На следващо място, в противоречие с
материалноправните разпоредби в оспореното решение е прието, че с издаване на Разпореждане
за присъединяване изх.№С170026-105-0029384/24.02.2017г. и Разпореждане за
присъединяване изх.№С170026-105-0074272/03.05.2017г., давността е била
прекъсната. Образуването на изпълнително дело (респ. присъединяването към вече
образувано) по реда на чл.220, ал.1 ДОПК и съобщението по чл. 221, ал.1 от ДОПК,
не прекъсват давността, като тези действия не представляват и същинско действие
по принудително изпълнение. Разпореждането за присъединяване има правно
действие на образуване на изпълнително дело и не прекъсва давността. За да е
налице прекъсване не е достатъчно в хода на изпълнителното производство да бъде
извършено действие, а е необходимо това действие да бъде по принудително
изпълнение. Присъединяването на публичен взискател не е от такова естество. С
присъединяването взискателят само се конституира като страна във вече
образувано изпълнително производство и придобива права като на първоначалния
взискател.
В горния смисъл е и Тълкувателно решение
№7/15.04.2021г., постановено по т. д. № 8/2019г., с което Върховният
административен съд прие, че давността не се прекъсва с образуването на изпълнителни
дела по реда на чл.220, ал.1 от ДОПК и с изпращане на съобщение за доброволно
изпълнение по чл.221, ал.1 от ДОПК. Не всяко действие на надлежните органи в
производството по принудително изпълнение има за последица спиране или
прекъсване на давността, а само това по същинското принудително изпълнение и то
само ако същото е сведено до знанието на длъжника. В тази насока са и част от
мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, с което настоящият съд е
длъжен да се съобрази предвид разпоредбата на чл.130, ал.2 от ЗСВ.
В случая с оглед дата на влизане в сила на
наказателните постановления, давностният срок по чл.82, ал.1, буква „а“ от ЗАНН
е изтекъл на 06.11.2017г. – относно задължението произтичащо от НП
№РД-И-038/14.05.2014г., и на 24.12.2017г. – относно задължението произтичащо от
НП №634/2014 от 26.11.2014г.
Съдът приема, че в периода от 06.11.2017г. –
датата, на която започва да тече давността по по-старото от описаните в
Разпореждане изх.№С230026-137-0000357/17.10.2023г. задължения, до издаването на
ПНОМ изх.№С180026-022-0007052/15.02.2018г., не са били извършени действия по
изпълнението що се касае до глобите по НП №РД-И-038/14.05.2014г. и НП №634/2014
от 26.11.2014г., водещи до спиране или прекъсване на давността. Следва да се
отбележи и че извършените такива действия не са стигнали до знанието на С.Ж. – посоченото
ПНОМ от 15.02.2018г. е било съобщено на жалбоподателката едва на 25.01.2023г.
(л.21, 52). Връчването на ПНОМ изх.№С200026-022-0026164/12.05.2020г. (л.32) и
ПНОМ изх.№ С210026-022-0089977/29.11.2021г. (л.28), също не е породило правния
ефект на прекъсване на давността, тъй като тези връчвания са било извършени
след като вече този срок е бил изтекъл.
Нормите на чл.82, ал.1 и ал.2 от ЗАНН,
уреждащи давността за изпълнение на административно наказание, включително
нейното прекъсване, са специални спрямо чл.171 и чл.172 от ДОПК и са приложими
в разглеждания случай, по отношение на наложените с двете наказателни
постановления глоби. Тези норми се прилагат, независимо от обстоятелството, че
за събирането на глобите е било извършено присъединяване към образувано
изпълнително производство. В тази насока са и мотивите на Тълкувателно решение
№2 от 12.04.2017г. на ВАС по т. д. №3/2016 г., ОСС, I и II колегия.
Що се отнася до посоченото в решението
приложение на чл.171, ал.2 от ДОПК, следва да се отбележи, че релевантна за
случая е единствено обикновената давност по чл.82, ал.1, буква „а“ от ЗАНН.
Последната норма не би била относима, ако в двугодишен срок от влизане в сила
на обсъжданите наказателни постановления бяха предприети същински действия по
принудително изпълнение и същите бяха съобщени на длъжника, което не се
установи да е налице в случая. За да е приложим институтът на абсолютната
давност по чл.171, ал.2 от ДОПК е необходимо в този период (10 години) да са
настъпили спирания или прекъсвания на обикновената давност, което не се
установява да е факт по отношение задълженията на жалбоподателката.
Позоваването единствено на абсолютната давност в случая би означавало да се
игнорира напълно съществуването на обикновената, което правната уредба не
допуска.
Съдът намира за уместно да посочи, че
бездействието от страна на НАП, изразяващо се в липса на същински действия по
принудително изпълнение и в неизползването на всички процесуални способи и
възможности за надлежно уведомяване за предприетите действия по принудително
изпълнение, се дължи единствено на органите му, поради което и е недопустимо
тези органи и в частност НАП, да черпят права от това свое поведение. В тази
връзка следва да се отбележи и забавянето на действията на взискателите, които
въпреки, че обсъжданите наказателни постановления са влезли в сила на
06.11.2015г. и 24.12.2015г., са изпратили задълженията по тях на НАП за
събиране едва на 04.01.2017г. и 24.03.2017г., т.е. след повече от година от
постановяването на окончателните съдебни решения по обжалването на санкционните
актове.
Съобразно нормите на коментирания специален
закон и фактическите обстоятелства по делото, съдът приема, че задълженията на С.Х.Ж.
по Наказателно постановление №РД-И-038/14.05.2014г. в размер на 25 000 лева
и по Наказателно постановление №634/2014 от 26.11.2014г. в размер на 4582.50
лева, са погасени по давност.
Следователно жалбата се явява основателна,
респ. обжалваното Решение №35/16.02.2023г. на директора на ТД на НАП – Пловдив
и Разпореждане изх.№С230026-137-0000357/17.10.2023г. на публичен изпълнител при
ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, са материално незаконосъобразни, поради
което следва да бъдат отменени, а административната преписка – върната на
публичен изпълнител в ТД на НАП – Пловдив, офис – Хасково, за ново произнасяне
по подаденото от С.Х.Ж. Възражение вх.№С230026-000-0018481/17.01.2023г.
С оглед изхода на делото искането на жалбоподателката
за присъждане на разноски следва да бъде уважено и в тежест на ТД на НАП –
Пловдив да бъде възложено заплащането на сума в размер на 610 лева, от които 10
лева държавна такса за образуване и разглеждане на делото, и 600 лева адвокатско
възнаграждение.
Предвид размера на възнаграждението за
адвокат, възражението на ответника за прекомерност е неоснователно.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение
№35/16.02.2023г. на директора на ТД на НАП – Пловдив и Разпореждане
изх.№С230026-137-0000357/17.01.2023г. на публичен изпълнител при ТД на НАП –
Пловдив, с което е отказано да се прекрати, поради изтекла погасителна давност,
принудителното събиране на публично вземане в общ размер на 29 582.50 лева.
ВРЪЩА
преписката
на публичния изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, за ново
произнасяне по подаденото от С.Х.Ж. възражение вх.№ С230026-000-0018481/17.01.2023г.
за изтекла погасителна давност за задълженията по Наказателно постановление
№РД-И-038/14.05.2014г. и по Наказателно постановление №634/2014 от
26.11.2014г., съобразно с дадените в настоящото решение указания по тълкуването
и прилагането на закона.
ОСЪЖДА
Териториална
дирекция на НАП – Пловдив, да заплати на С.Х.Ж., ЕГН **********,***, разноски
по делото в размер на 610 (шестстотин и десет) лева.
Решението не подлежи на обжалване, съгласно
чл.268, ал.2 от ДОПК.
СЪДИЯ: