Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 29.12.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
ноември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при
секретаря Дафинка Борисова, като разгледа докладваното от съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 743 по описа за 2020 година, на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на чл. 258
и сл. ГПК.
С решение № 37 от 24.02.2020 г. на
Районен съд – гр. Никопол, постановено по гр.д. № 425/2019 г., съдът е признал
за установено по отношение на М.М.М.,***, М.С.М.,***, К.М.М.,*** неистинността
на данни по акт за раждане № 1 от 1932 г., съставен от Гауренска община /Община
Гулянци/, че детето М.И.В. М. е родено от баща И.В. М., съпруг на П.Д. Ив.В.,
по мъж П. И. В.М..
Постъпила е въззивна жалба срещу така
постановеното решение на районния съд, подадена от М.М.М. – ищец в
първоинстанционното производство, чрез пълномощника му адв. Н.Д. ***. С жалбата
се поддържа довод, че атакуваното с нея решение е недопустимо, а алтернативно,
че решението е неоснователно. Изложени са оплаквания, че решаващият съд
неправилно е приел предявения иск за допустим, тъй като специалният закон –
Законът за гражданската регистрация изключва приложението на общите норми,
каквато в случая е тази на чл. 124, ар. 4 ГПК. Въззивникът счита също така, че
след като с влязло в сила съдебно решение по административно дело е решен спора
относно издаване на удостверение за наследниците на И.В. М., по искане на М.М.М.,
то недопустимо е в настоящото производство да бъде оспорвана истинността на
същото. Счита също така, че обективираните в акта за раждане на М.И.В. М.
обстоятелства не са опровергани по предвидения в закона ред, както и че по
делото не са събрани доказателства, установяващи по категоричен и несъмнен
начин неистинността на същия акт за раждане. Излага съображения, че както по
сега действащия закон, така и към онзи момент, законът урежда и други способи
за установяване произход от бащата, освен със законовата презумция за съпруга
на майката, поради което липсата на сключен брак между посочените в акта за
раждане родители на детето не обосновава извод, че И.В. М. не е баща на М. И.М..
С жалбата се претендира обезсилване на първоинстанционното решение и
алтернативно неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В съдебно заседание въззивната жалба се
поддържа от процесуалния представител на страната.
Постъпила е и въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение от Община Гулянци, представляна от кмета Л.Я., чрез
пълномощника адв. В.В. ***. Жалбоподателят поддържа довод за недопустимост на обжалваното
решение по съображения, че спорът е разгледан по неприложим съдопроизводствен
ред, както и за неправилност на решението и са изложени подробни съображения в
подкрепа на същите. Претендира се обезсилване на решение и връщане на делото на
районния съд, който да постанови решение по иска, с който е сезиран.
В съдебно заседание тази въззивна жалба се
поддържа от пълномощника на страната.
Ответниците по въззивната жалба на М.М.М.
– П.Д.И., Ц.Б.М., В.Б.М., Д.И.И. и Л.И.Р., които са ищци в първоинстанцинното
производство, считат жалбата за неоснователна и пледират за потвърждаване на
обжалваното решение чрез пълномощника си адв. С.И. ***, която е представила и
писмен отговор на жалбата.
Ответникът по въззивната жалба на М.М.М. ***
е депозирал писмен отговор, озаглавен „Становище по въззивна жалба“, с изложени
в същия съображения, че жалбата е допустима и основателна.
Постъпила е и частна въззивна жалба от М.М.М.,
чрез пълномощника му адв. Н.Д., срещу определение № 120 от 30.06.2020 г. по
гр.д. № 425/2019 г. на Никополоски районен съд, постановено в производство по
реда на чл. 248 ГПК, в частта му, в която е допуснато изменение на съдебното
решение по делото от 24.02.2020 г., като ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца П.Д.И. деловодни разноски в размер на 500 лв. – адвокатски хонорар по
гр.д. № 425/2019 г. на НРС и 300 лв. – адвокатски хонорар по в.гр.д. № 497/2019
г. на ПлОС.
Настоящият съдебен състав на Плевенски
окръжен съд, като взе предвид данните по делото, оплакванията във въззивните
жалби и доводите на страните, намира разглеждането на жалбите за процесуално
допустимо, а по същество и двете въззивни жалби за неоснователни, предвид
следните съображения:
Ищците, първоначално П.Д.И., като
впоследствие са конституирани и останилите ищци в това им качество, са
предявили иск пред Никополски районен съд, с който се претендира установяване
неистинността на отразени в представения акт за раждане на М. И.М.
обстоятелства, а именно, че посоченият в акта И.В. М. не е мъж на посочената
като майка на детето П.Д. В. и не е баща на детето. Правният интерес от
предявения иск срещу посочените ответници е обоснован с твърдения, че
ответникът М.М.М. се позовава на акта за раждане на М.И.М. и по негова жалба
срещу отказ на Община Гулянци да го впише в удостоверението за наследници на
същия като негов наследник административният съд е постановил решение, с което
е задължил общината да издаде удостоверение за наследници в този смисъл, което
удостоверение е представено от М.М.М. в иницираното от него производство за
съдебна делба между наследниците на И.В. М..
Установената съдебна практика приема, че
актът за раждане е официален удостоверителен документ за настъпването на
юридическо събитие. Този документ има материална доказателствена сила за
отразените в него данни до доказване на тяхната неистинност – чл. 34, ал. 2 от
ЗГР. Следва да се има предвид обаче, че материалната доказателствена сила на
акта за раждане се отнася само до това, което се е осъществило пред
длъжностното лице по гражданското състояние и то го е възприело лично.
В случаите, когато се оспорва истинността
на вписан в акта за раждане факт, ако се касае за грешка, тя подлежи на
отстраняване по реда на чл. 547 ГПК, когато същата не подлежи на отстраняване
по друг ред.
Когато обаче се оспорват записаните в акта
за раждане факти с правно значение, спорът се решава по съдебен ред – арг. от
чл. 38, ал. 4 ЗГР, като приложимата правна норма зависи от конкретния правен
спор. Такъв е и настоящият случай, тъй като се оспорва факт с правно значение –
произхода на детето от посочения в акта за раждане баща поради липса на брак с
майката и неизвършено припознаване, като чрез твърдението, че удостовереното в
акта за раждане не отговаря на действителното фактическо положение, се цели да
се отрече материалната доказателствена сила на документа.
В този смисъл предявеният иск намира
своето правно основание в разпоредбата на чл. 124, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 38, ал.
4 ЗГР.
По делото е приложено Удостоверение №
У-458 от 27.06.2001 г. за наследници на И.В.
М.,***, починал на 30.06.1983 г., от което е видно, че същият е оставил за свои
законни наследници Р.Ф. М. – съпруга и дъщери П. И.И., Л.И.Р. и А.И.М..
Приложено е и последващо удостоверение за наследници на същото лице, издадено
на 24.07.2018 г., в изпълнение на отменителното решение на Административен съд
– Плевен от 16.07.2018 г. по адм.д. № 251/2018 г., в което освен посочените в
предходното удостоверение наследници /съпруга и дъщери/, респективно техните
наследници /ищци в първоинстанционното производство/, като наследник на И.В.о М.
е посочен и М. И.М. – син, починал на 07.04.2007 г. и оставил за свои
наследници ответниците в първоинстанционното производство М.С.М. – съпруга и
синове К.М.М. и М.М.М..
От съдържанието на представения с исковата
молба Акт № 1 за раждане на М.И.В. М., е
видно, че документът удостоверява раждането на незаконно родено дете от мъжки
пол на 01.01.1932 г. в с. Гаурени, в дома на Г.К.Р. от същото село, от
родители: майка П.Д. Ив.В. по мъж И.В. М.,***, и баща И.В. Ф.М., жител ***, на
което дете е дадено име М. и това дете е първото по ред на майката. В акта е
отразено също така, че обявяването на раждането се прави от майката П. И. В.М.,
която е заявила, че детето се е родило в дома на Г.К.Р. от нея и съпруга й И.В.
М..
Следва да бъде посочено, че актът за
раждане само отразява, удостоверява произхода на едно лице от неговите
родители, но не създава, нито отрича този произход. Произходът на едно лице
като връзка с неговите родители се установява по предвидените в закон
способи.
В настоящия случай към момента на раждането
на М. И.М. приложимо право е Законът за лицата, установяващ в чл. 42 законовата
презумпция, че мъжът е бащата на детето, което е заченато през траенето на брака. Тази законова
презумпция е неприложима в случая, тъй като удостовереният с акта за раждане
факт, че майката П. В. е била в брак с
бащата И.В. М. се опровергава напълно от събраните по делото писмени
доказателства. Видно е от приложените свидетелство за венчание и акт за
женитба, че на 08.11.1931 г. И.В. М. е встъпил в брак с Р.Ф., като и за двамата
съпрузи този брак е първи. По делото е приложен и Акт № 16 за женитба на Г.К.
Р.Р. и П.Д. Ив.В. на 28.02.1932 г., в който е отразено, че този брак е първи по
ред за съпругата, която преди бракосъчетанието е имала семейно положение
„неженена“. Приложено е и удостоверение, издадено от Община Гулянци, за това,
че в актовете за сключен граждански брак на гр. Гулянци и с. Милковица в
периода от 1927 г. до 1931 г. няма данни за сключен брак между И.В. М. и П.Д. В.,
а налични са такива, че И.В. М. е сключил брак с Р.Ф., за което е съставен акт №
26 от 09.11.1931 г. в гр. Гулянци. Следователно към момента на раждането на М. И.М. - 01.01.1932 г., неговата майка П. В. не е
била в брак с посочения от нея като баща на детето И.В. М., а последният е бил
в брак с друга жена, поради което относно произхода на детето от неговия баща
не намира приложение законовата презумпция на приложимия Закон за лицата. В
този смисъл правилно в акта за раждане е отразено, че детето е незаконно
родено. Сам по себе си този факт е в противоречие с отразените данни, че
посоченият баща на детето е съпруг на майката.
По делото няма данни, установяващи
извършено припознаване на незаконнороденото дете М. от страна на И.В. М. по
реда да действащия към онзи момент Закон за припознаването на незаконородените
деца, за узаконовянето им и за осиновяването. Припознаването е способ за
установяване на произход и от двамата
родители без намесата на съда и представлява едностранно и формално
заявление на едно лице, че даденото дете произхожда от него. Волеизявлението не
може да бъде контролирано относно верността му от административния орган, който
го приема и няма нито право, нито задължение да го проверява. В случая такова
волеизявление е направено само от майката, но не и от посочения от нея баща. Дори
да се приеме, че И. М. е биологичен баща на детето М., роден на *** г., то
същият не би могъл да припознае това дете, предвид забраната на чл. 2, ал. 1 от
цитирания по-горе закон, която разпоредба предвижда, че не могат да бъдат
припознати децата, родени от лица, от които даже едно само да е било във време
на зачатието женено за друго лице. Такъв е и настоящият случай, предвид факта, че на 08.11.1931 г. И. М. е
сключил брак с друга жена, различна от майката на М. М..
Предвид гореизложените съображения,
въззивният съд приема, че удостоверените с оспорения Акт № 1 от 01.01.1932 г.
за раждане на М.И.В. М. данни за произхода на детето от баща И.В. М. и
наличието на брак между майката П.Д. Ив.В. и посочения от нея за баща на детето
И.В. М. не отговарят на действителното фактическо положение, т.е. са неверни
данни. В този смисъл предявеният установителен иск, с който е оспоренна
истинността на документа в частта му, касаеща тези данни, се явява основателен
и следва да бъде уважен.
Обжалваното решение на Никополски районен
съд е валидно, допустимо и правилно, поради което същото подлежи на потвърждаване.
Въззивният съд намира за правилно в обжалваната
му част определение № 120 от 30.06.2020 г. по гр.д. № 425/2019 г. на Никополоски
районен съд, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК, като споделя
изцяло фактическите и правни извод в същото и счита, че не следва да бъдат
преповтаряни в настоящия съдебен акт. Що се касае до оплакванията в частната
жалба, че първоинстанционният съд не е съобразил възражението за прекомерност
на заплатения адвокатски хонорар, същите са изцяло неоснователни,
доколкото такова възражение не е
направено своевременно до приключването на съдебното дирене в производството
пред районния съд.
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция, деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, каквито
се претендират от въззиваемите, следва да бъдат присъдени само в полза на
въззиваемия П.Д.И., тъй като само за него са представени документи,
удостоверяващи заплатен адвокатски хонорар, а именно 2 бр. договори за правна
защита и съдействие. Съгласно задължителната практика на ВКС, когато адвокатското
възнаграждение е заплатено в брой, този
факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение /вж. ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на
ВКС, ОСГТК/. В полза на въззиваемия П.И.
следва да бъдат присъдени деловодни разноски в общ размер на 800 лв.,
включително 300 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производството
по чл. 248 ГПК. В тази връзка въззивният съд счита направеното от страна на
Община Гулянци възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар за неоснователно.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 37 от 24.02.2020 г. на Районен съд – Никопол, постановено по гр.д. № 425/2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 120 от 30.06.2020 г., постановено по гр.д. № 425/2019 г. на
Районен съд – Никопол в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.М.М.,***,
ЕГН **********, М.С.М.,***, ЕГН **********, К.М.М.,***, ЕГН **********,*** да
заплатят в полза на П.Д.И., с ЕГН **********, сумата от 800 лв. /осемстотин
лева/, представляваща деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: