РЕШЕНИЕ
№ 81
Разград, 24.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Разград - III състав, в съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди двадесет и пета година в състав:
| Съдия: | МАРИН МАРИНОВ |
При секретар РАЛИЦА ВЪЛЧЕВА и с участието на прокурора РАДОСЛАВ ДИМИТРОВ БАТАНОВ като разгледа докладваното от съдия МАРИН МАРИНОВ административно дело № 20247190700233 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.145 – чл. 178 от Административно процесуалния кодекс ( АПК) във връзка с чл. 46, ал. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България.
Образувано е по жалба с вх. № 1548 от 08.10.2024 год. на Г. Б., роден на **.**.**** год. в гр. Р., гражданин на Р. Т., чрез адв.Е. А. от АК – Търговище, срещу Заповед № 330з-2309 от 24.07.2024 год. на заместник директора на ОД на МВР – Разград, с което на жалбоподателя е наложена Принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република Българи, след отсъствие от територията на държава членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца”. В жалбата се твърди, че оспорената заповед е издадена в нарушението на изискванията за форма, при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона. В жалбата и в съдебно заседание излага доводи, че е налице уважителна причина за отсъствието на оспорващия от България за продължителен период, а именно опасността от земетресения и голямото земетресение в Република Турция през този период, наложило подновяване на засегнатия му имот. От съда се иска да отмени оспорената заповед. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – Заместник директора на ОДМВР – Разград, чрез процесуалния си представител – гл. юрисконсулт С. М., оспорва жалбата като неоснователна.
Прокурорът от Окръжна прокуратура – Разград дава заключение, че оспорената заповед е правилна и законосъобразна, а жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.
Съдът, като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Оспорващият Г. Б., роден на **.**.**** год. в гр. Р. е гражданин на Р. Т. С решение рег. № 633964 от 20.11.2018 год. на директора на ОДМВР -. Разград /л.34/ на оспорващия е дадено разрешение за право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.
Същият е подал заявление за издаване на документ за самоличност и пребиваване на чужденец в Република България с вх. № 263 от 14.03.2024 год. Във връзка с така подаденото заявление е извършена справка в АИС – ГК за пътуването на лице – чужд гражданин, при която е установено, че оспорващият има прекъсвания в пребиваването си на територията на Република България за период повече от 12 последователни месеци, а именно : от 28.06.2021 год. до 05.08.2022 год. – 13 последователни месеца и за времето от 24.10.2022 год. до 14.03.2024 год. – 16 месеца и 20 дни – последователно без прекъсване. Във връзка с така установеното на 15.03.2024 год. на оспорващия е връчено съобщение /л.49/ , в което е посочен установения факт, че повече от 12 месеца без прекъсване не е пребивавал в България и му е указано, че в 14 дневен срок може да представи възражения, обяснения и документи и да се запознае със събраните доказателства в преписката. На същата дата оспорващият е дал обяснение /л.58/ по случая, като е посочил, че заради риска от земетресения, в района, където е живял бил задължен да си поднови жилището. Във връзка с това общината му е намерила друго жилище, но и това жилище трябвало да сменят поради неприятности. По това време нямал възможност да напуска жилището си и за това не могли да се установят да живеят в България. В последствие оспорващия е представил и договор за продажба на имот в регулация, строителство в замяна за обещание и земя в дял и 4 бр. нотариални актове, удостоверени с апостил и преведени на български /л. 62-79/.
Въз основа на тези данни началникът на група „Миграция „ при ОДМВР – Разград е изготвил становище рег. № 330р-10044 от 03.04.2024 г. /л.47/, с което е предложил да бъде отказано издаването на нов български документ за самоличност на оспорващия.
С писмо рег. № 330000-21989 /л.45/ оспорващият е бил уведомен на основание чл. 26, ал. 1 от АПК за започване на производството по налагане на принудителна административна мярка „отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, като са посочени установените фактически основания за започването му, както и правата на лицето по чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от АПК и срокът за упражняването им. Писмото е връчено на оспорващия на регистрирания постоянен адрес /виж л. 44/, на 12.06.2024 год. съгласно известие за доставка, като е връчено на член на домакинството. Наред с това съгласно отбелязване /л.45 гръб/ оспорващият се е запознал с писмото и административната преписка чрез преводач.
Въз основа на данните по преписката началникът на група „Миграция” при ОДМВР – Разград е направил предложение рег. № 330р-21860 от 24.07.2024 год. /л.42/ да бъде издадена заповед за налагане на принудителна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ по отношение на оспорващия. В предложението са изложени установените при проверката фактически констатации, както и факти, относно обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ.
Със заповед № № 330з-2309 от 24.07.2024 год. заместник директорът на ОД на МВР – Разград е наложил на оспорващия принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република Българи, след отсъствие от територията на държава членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца”. Като фактическо основание е посочил, че след като на оспорващия е предоставено право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ е установено, че същият два пъти е прекъсвал срока си на пребиваване в Република България за 12 последователни месеца - първия път в периода от 28.06.2021 год. до 05.08.2022 год. – 13 последователни месеца и втория от 24.10.2022 год. до 14.03.2024 год. – 17 последователни месеца. Също така е посочено, че са отчетени обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Като правно основание за издаване на заповедта са посочени чл. 40, ал. 1, т. 6 и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ.
От предложение рег. № 330р-28532 от 27.09.2024 год. е видно, че на 11.09.2024 год. е направен опит за връчване на заповедта на оспорващия, като е посетен известния адрес за пребиваване на чужденеца в с. М., област Р., ул. *** № *, но не е установен. Домакинът на адреса – С. А. е дал писмено обяснение /л.40/, че оспорващият е роднина на съпругата му. Че е гражданин на р. Т. с право на постоянно пребиваване в България, но живее постоянно в Т. Посещава България през 5-6 месеца за по един два дни и в момента също бил в Турция. За последно е бил в България през юни 2024 год.
Процесната заповед е връчена на оспорващия на 25.09.2024 год. чрез преводача Н. Х. Ч., съгласно отметката в нея, а жалбата срещу нея е депозирана в съда на 08.10.2024 год.
С оглед на така установените по делото факти и след проверката по чл. 168 от АПК, съдът приема от правна страна следното:
Жалбата , като подадена от процесуално легитимирано лице, в предвидения от закона срок, срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, е процесуално допустима.
Съдът намира, че оспорената заповед е валиден административен акт, като постановен от компетентен орган. Съгласно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции на МВР, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. От приложената Заповед № 330з-483/21.02.2024 г. се установява, че директорът на ОДМВР- Разград е делегирал правомощия на заместник директора на ОДМВР- Разград да издава заповеди за налагане на ПАМ по чл. 39а ЗЧРБ.
Заповедта е издадена в установената от закона писмена форма и съдържа реквизитите, изискуеми по чл. 59, ал. 2 АПК, включително фактическите и правни основания, мотивирали административния орган да приложи ПАМ.
В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и норми, които да съставляват самостоятелно основание за отмяна. Спазено е изискването на чл. 26, ал. 1 от АПК. Лицето е надлежно уведомено за започналото производство по налагането на ПАМ, като е предоставена и възможност за представяне на обяснения, възражения и документи. Същата е постановена след пълно изясняване на фактическите обстоятелства, при спазване правилата за участие на оспорващия в административното производство. Както в заповедта, така и в предложението за издаването ѝ, са изложени надлежни фактически и правни основания, като са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, в т. ч. и въпросът за отражението на мярката върху правото на лицето на личен и семеен живот и поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Липсват конкретни твърдения на оспорващия в подкрепа на твърдението му за допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Следва да се има предвид и обстоятелството, че дори да са налице нарушения на процедурата, те са съществени само ако създават вероятност за неистинност на фактите, които административният орган е счел за установени и които са от значение за съществуването на разпореденото или отказано субективно право. Съдът намира, че такива нарушения не са допуснати.
По отношение на материалната законосъобразност на заповедта съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ една от принудителните административни мерки, които се налагат на чужденците по този закон е отнемане правото на пребиваване в Република България.
Според разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, която е посочена като правно основание в оспорения акт, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25 г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16; за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.
В настоящият случай оспорващият е чужденец, който на 20.11.2018 год. е получил разрешение за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, роден на територията на Република България, изгубил е българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната, като по тези въпроси няма спор между страните. След като е получил това разрешение е установено, че на два пъти е отсъствал от територията на Република България, съответно от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца: в първият случай от 28.06.2021 год. до 05.08.2022 год. – 13 последователни месеца и втория случай от 24.10.2022 год. до 14.03.2024 год. – 16 месеца и 20 дни.
Следователно налице е материалноправната предпоставка за прилагане на хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Не са налице предвидените в тази разпоредба изключения за прилагането ѝ, тъй като правото на постоянно пребиваване на оспорващия е предоставено по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, а не на основание чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г от същия закон, както е през периода на отсъствие не е било обявено извънредно положение.
Съгласно т. 6 от преамбюла на Директива 2003/109/ЕО основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна. Според представената по делото справка за пътуване на лице-чужд гражданин след 01.01.2018 г. оспорващият е пребивавал на територията на страната през 2018 г. само 3 дни от 30.09.2018 до 02.10.2018, когато е подал заявление за предоставяне на право за постоянно пребиваване на чужденец в Република България / виж решението за предоставяне на правото л. 34/. През 2019 г. е пребивавал 14 дни при седем пристигания в страната. През 2020 год. е пребивавал само 3 дни. През 2021 год. е пребивавал 3 дни от 26 до 28.06.2021 год. след което е отсъствал 13 месеца и осем дни до 05.08.2022 год., когато отново е влязъл на територията на страната и е напуснал на 07.08.2022. В последствие през 2022 год. е присъствал на територията на страната на 23 и 24.10.2022 год. след което е напуснал до 14.03.2024 год. т.е. за периода от 01.01.2018 год. до 14.03.2024 год. , оспорващият е посетил страната 13 пъти с престой от общо 34 дни, поради което не може да се приеме, че оспорващият е пребивавал трайно на територията на Република България.
Наред с това административният орган е съобразил и разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ при издаване на оспорената заповед. В случая безспорно е установено, че оспорващият не е от категориите уязвими лица, няма образувано производство по ЗУБ, нито други, относими административни производства и няма семейство на територията на РБ. От доказателствата по делото е видно , че оспорващият и семейството му са трайно установени в Р. Т. и само той е идвал за по няколко дни през 5-6 месеца през 2019 год.в България, а в последствие и по един път в година, като е допуснал на два пъти да отсъства от страната за период от 12 последователни месеци.
С оглед на изложеното съдът намира, че оспорената заповед съответства на материалния закон.
Съдът не споделя твърденията на оспорващия, че са налице уважителни причини за отсъствието му от страната за продължителен период, а именно голямото земетресение, сполетяла Република Турция през този период.
Следва да се посочи, че в представения от оспорващия договор за продажба на имот e посочено, че той живее в община/околия/ ***, ***. В представените нотариални актове за имоти от оспорващия са посочени адреси на имотите в община /околия/ ***, област ***, а в заявлението за издаване на документ за самоличност оспорващия е посочил, че живее в община *** , гр. ***. На съда е служебно известно, че община Авджилър /Avcılar/ и община Есенйурт /Esenyurt/ се намират в европейската част на гр. Истанбул. Оспорващият не сочи конкретно от кое земетресение в Истанбул е пострадал имотът му, нито пък че изобщо е пострадал. Известно е голямото земетресение в този район през м. август 1999 год. / т.н. Измитско земетресение/. След това има и други силни земетресения, засегнали Турция, но те са далеч от Истанбул в Азиатската част на Турция. / Известни са например земетресението в Егейско море на 30 октомври 2020 г. край бреговете на Измир. Земетресението в провинция Елязъг на 24 януари 2020 г. и земетресението на 6 февруари 2023 г. в южна и централна Турция и западна Сирия /. Наред с това представеният договор /л. 62/ е сключен на 03.05.2021 г., т.е. извън 12 месечния период на отсъствие от България, който е от 28.06.2021 г. до 05.08.2022 г. Оспорващият не е представил доказателства, че жилището му е било засегнато от тези земетресения и дори да е имал административни задължения във връзка с устойчивостта на жилището му срещу земетресения, това не е извънредно обстоятелство, което да оправдава нарушаването на забраната да не отсъства от страната в продължение на 12 последователни месеца и то на два пъти.
Същото се отнася и до представения от оспорващия документ, издаден от проф.д-р Е. Й. /л.59/ за медицински преглед и претърпяна медицинска манипулация. На първо място няма доказателства, че тази манипулация е била извършена в условията на спешност или неотложност. На следващо място от този документ е видно, че оспорващият е пристигнал при лекаря на 12.10.2023 и напуснал същият ден, а прегледите са направени на 13.10.2023 г. 16.10.2023 г., 17.02.2024 г. и 18.03.2024 год. Няма данни оспорващият да е бил настанен в болнично заведение през целия период от 12.10.2023 год. до 24.10.2023 год., когато е изтекъл 12 месечния непрекъснат период след като е напуснал Република България на 24.10.2022 год. през ГКПП Лесово, а и той не твърди такова обстоятелство. Отделен е въпросът, че това е втори период на отсъствие от страната за 12 последователни месеца, а за налагане на ПАМ е достатъчно и първото отсъствие на оспорващия за времето от 28.06.2021 г. до 05.08.2022 г.
Оспорената заповед съответства на целта на закона и не нарушава принципа за съразмерност. В случая административният орган действа в условията на обвързана компетентност. Налице ли са предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗПЧРБ и липсват ли изключенията, посочени в него, той е длъжен да издаде заповед за налагане на предвидената в закона принудителна административна мярка. След като заповедта съответства на материалния закон и това е единствения начин на действие на административния орган, то административният акт съответства на целта на закона.
Не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. В настоящия случай административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Трябва да се има предвид, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. В конкретната хипотеза е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга нито семейния живот на чужденеца, нито възможността му да се придвижва свободно. Поради това не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца.
С приложената принудителна административна мярка не е допуснато и нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС. Съобразно установените по делото факти през последните години оспорващият е живял със семейството си в Т.. След като чужденецът и семейството му живеят постоянно и заедно в Р. Т., то с приложената принудителна мярка по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпругата и децата му.
По изложените съображения съдът намира, че оспорената заповед е валиден административен акт и не са налице основанията по чл. 146 от АПК за нейната отмяна, поради което оспорването следва да бъде отхвърлено като неоснователно и недоказано.
С оглед изхода на делото искането на ответника за присъждане на юрисконсултко възнаграждение, като своевременно направено е основателно. Ищецът следва да заплати на ответника разноски по делото в размер на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 24, изречение първо от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и с чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Мотивиран така и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ оспорването на Г. Б., роден на **.**.*** год. в гр. Р., гражданин на Р. Т., срещу Заповед № 330з-2309 от 24.07.2024 год. на заместник директора на Областна дирекция на МВР – Разград,
ОСЪЖДА Г. Б., роден на **.**.**** год. в гр. Р., гражданин на Р. Т. да заплати на Областна дирекция на МВР – Разград разноски по делото в размер на 100 лв. / сто лева/ за юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд, чрез Административен съд – Разград, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
| Съдия: | /п/ |