Решение по дело №247/2023 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 433
Дата: 20 март 2023 г.
Съдия: Радостина Петкова Иванова
Дело: 20232100500247
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 февруари 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 433
гр. Бургас, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Калина Ст. Пенева

Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно гражданско
дело № 20232100500247 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е пред настоящата съдебна инстанция по повод въззивната жалба на
ответниците Н. Д. Х., ЕГН: ********** и Х. Д. Р., ЕГН: **********, двамата с адрес: с.М.,
община А., обл.Бургас, че ищцата А. Х. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Ч. м.,
община А., обл. Бургас, със съдебен адрес: с.Мъглен, община Айтос, обл.Бургас против
решение № 282 от 01.12.2022 г., постановено по гр. дело №379/2022 г. по описа на РС-
Айтос, В ЧАСТТА , с която ответниците са осъдени на основание чл. 108 от ЗС да
предадат на ищцата А. Х. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Ч. м., община А., обл.
Бургас владението върху собствения й недвижим имот, представляващ ДВОРНО МЯСТО,
представляващо парцел VIII-224, в кв.30 по плана на с.Мъглен, обл.Бургас със собствено
място 1195 кв.м., целият с площ 1236 кв.м., при граници: улица и парцели VII-223, IХ-225,
Х-226, ХI-227 и парцел V221, ведно с построената в имота жилищна сграда.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, в посочената
осъдителна част с искане за отмяната му в тази част като неправилно, по съображения, че
въпреки, че признават, че ищцата е собственик на процесния имот ответниците не ползват
дворното място и сградата, които са осъдени да предадат на ищцата. Заявяват, че в същия
имот има друга двуетажна сграда, която не е описана в нотариалния акт на ищцата и в
исковата молба, като въззивниците живеят именно в тази сграда, а не в процесната. Сочат,
че те ползват не цялото дворно място, а само малка част от него за да си осигурят достъп до
обитаваната от тях сграда, която считат, че не е собственост на ищцата. Излагат, че в
1
подкрепа на тези съображения, в случай, че страните не постигнат спогодба са поискали в
първата инстанция да ангажират двама свидетели, които не са били разпитани са посочени
обстоятелства и молят за допускането им във въззивното производство. В съдебно заседание
въззивниците, чрез упълномощения си процесуален представител поддържат въззивната си
жалба. Сочат, че исковата претенция касае дворното място и жилищната сграда, описани в
нотариалния акт за собственост на ищцата и предмета на делото не включва
новопостроената в имота жилищна сграда. Предвид това се уточнява, че ответниците
ползват само тази новопостроена сграда и част от дворното място, като фактически са
осъдени да освободят жилищна сграда, която не ползват. Излага се, че къщата, закупена през
1995г. от ищцата представлявала фактически обор със сринат покрив и полусъборени стени.
В съдебно заседание въззивникът Х. сочи се, че с помощта /вкл. и финансова/ на неговите
родители къщата е изкопана с нови основи и е изместена с два метра, като въпреки така
вложените труд и материали ищцата отказвала да сключи граждански брак с него. По
гореизложените съображения като излагат доводи, че районният съд не е разкрил всички
факти и обстоятелства, въззивниците считат, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно и молят за отмяна му. Направени са доказателствени искания за разпит
на свидетели за доказване на обстоятелствата, за които не са били разпитани в първата
инстанция поради процесуално нарушение и молят за допускането им във въззивното
производство
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата –ищца А. Х. С., чрез упълномощения си
по делото адвокатски представител е депозирала писмен отговор, в които изложила
съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Посочила е, че в
първоинстанционното производство ответниците са признали иска, поради което решението
е постановено при условията на чл. 237, ал. 1 от ГПК. Възразява също, че едва във
въззивната си жалба са наведени твърдения, че в имота на ищцата има и друга построена
сграда, която те ползват. По отношение на искането за събиране на гласни доказателства
въззиваемата възразява по допускането им по съображения, че в първата инстанция
процесуалния представител на ответниците е заявил изрично, че поради признанието на
иска няма доказателствени искания. По подробно изложените в отговора доводи, счита, че
първоинстанционното решение не страда от посочените в жалбата пороци, поради което
моли за потвърждаването му и присъждане на разноските за въззивната инстанция. В
съдебно заседание въззиваемата, чрез упълномощения си процесуален представител
поддържа писмения си отговор по въззивна жалба и моли за потвърждаване на решението
на районния съд по съображения, че същото е постановено при признание на иска по реда
на чл. 237, ал. 1 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, от фактическа страна съдът следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск по чл. 108 от ЗС, предявен
от ищцата А. Х. С. срещу ответниците Н. Д. Х. и Х. Д. Р. за приемане за установено, че
ищцата е собственик на ДВОРНО МЯСТО, представляващо парцел VIII-224, в кв.30 по
плана на с.Мъглен, обл.Бургас със собствено място 1195 кв.м., целият с площ 1236 кв.м.,
при граници: улица и парцели VII-223, IХ-225, Х-226, ХI-227 и парцел V221, ведно с
построената в имота жилищна сграда и за осъждането на ответниците да предаде на ищцата
владението на гореописаните недвижими имоти, които твърди, че те неоснователно владеят.
2
В исковата молба се твърди, че ищцата и първия ответник са живели на съпружески
начала за периода от 1993г. до 2016г. Сочи се, че по време на съвместното им съжителство с
нотариален акт от 1995г. ищцата е закупила дворно място, представляващо парцел VIII-224,
в кв.30 по плана на с.Мъглен, обл.Бургас, със собствено място 1195 кв.м., целият с площ
1236 кв.м., при граници: улица и парцели VII-223, IХ-225, Х-226, ХI-227 и парцел V221,
ведно с построената в имота жилищна сграда, в която двамата са заживели. Твърди се също,
че през 2004г. в същата сграда е заживяла и продължава да живее втората ответница- майка
на първият ответник. В исковата молба се сочи, че през 2016г. поради влошени отношения
между ищцата и първия ответник, тя го е поканила да освободи имота, но след неговия отказ
била принудена да напусне жилището с децата. Сочи, че двамата ответници продължили да
живеят в имота й въпреки връчената им на 19.01.2022г. нотариална покана за
освобождаването му. По изложените съображения ищцата твърди, че има интерес за
предявяване на ревандикационната си претенция срещу ответниците за установяване, че тя е
собственик на гореописаните имоти и за осъждането им да й ги предадат същите, тъй като
счита, че те се намират в тях без основание. Ангажирани доказателства.
В писмения си отговор по чл. 131 от ГПК ответниците изрично са заявили, че
признават, че ищцата е собственик на описаните в исковата молба недвижими имоти –
дворно място и построената в него сграда, както и, че ползват част от тях, а за
освобождаването им са предложили сключване на спогодба с ищцата. Посочили са, че ако
спогодба не се постигне, желаят ангажиране на свидетелски показания за доказване, че
ползват само част от имота, основанието за ползване и, за непрепятсване на достъпа на
ищцата до имота. Независимо, че спогодба не е постигната – поради отсъствието на първия
ответник от страната, в последното съдебно заседание пред районния съд ответниците, чрез
адвокатския си пълнощник изрично са заявили, че признават изцяло иска и нямат искания
по доказателствата.
С оглед така направеното изявление, че признават исковата претенция, по искане на
ищцата районният съд е уважил иска на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК и в двете му части,
като с първоинстанционното решение в необжалваната му установителна част е прието за
установено със сила на пресъдено нещо между страните, че ищцата е собственик на
процесните имоти, а с обжалваната част ответниците са осъдени да предадат на ищцата
владението на процесните имоти.
Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение е осъдителната му
част, с която ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението на процесните
имоти. В останалата установителна част, с която е прието за установено, че ищцата е
собственик на имотите решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
При служебната проверка на обжалваното решение, в атакуваната му с въззивната
жалба част, извършена на основание чл. 269 от ГПК, съдът не установи съществуването на
основания за нищожност или недопустимост, поради което намира, че решението е валидно
и допустимо. По същество, като обсъди въведените от страните доводи и възражения, в
рамките на заявените в жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира
първоинстанционното решение за правилно, по следните съображения:
Предявен е иск с правно основание чл. 108 от ЗС, съгласно който собственикът може
да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.
Искът по чл. 108 от ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита: да бъде
3
установено, че ищцата е собственик на процесния имот - установителна част, и искане да
бъдат осъдени ответниците да предадат на ищцата владението върху имота -осъдителна
част.
Повдигнатия пред настоящата инстанция спор касае осъдителната част на
обжалваното решение. В жалбата си въззивниците- ответници възразяват, че в имота на
ищцата освен описаната в документа й за собственост сграда е налице и още една сграда,
която била построена от тях с нейно съгласие, и която сграда ответниците завяват, че
фактически ползвали, като наред с това сочат също, че сградата, която са осъдени да
предадат на ищцата не се ползва от тях.
Така изложените от ответниците твърдения и възражения, че в имота са били
изградени две сгради, от които те ползвали само едната обаче са наведени за пръв път във
въззивната им жалба, поради което е недопустимо да бъдат изследвани във въззивното
производство с оглед преклузията на чл. 266, ал. 1 от ГПК и липсата на някоя от
предпоставките на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. В т. см. е т. 4 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в което е прието, че възраженията на ответника срещу
предявения иск се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131,
ал. 1 от ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Наред с
това налице е и направено от ответниците в първата инстанция признание на иска по чл. 108
от ЗС и в двете му части, а съгласно чл. 237, ал. 4 от ГПК признанието е неотегляемо,
поради което ответниците нямат правна възможност да заявяват други, противоречащи на
вече признатите права на ищцата твърдения.
Тъй като обжалваното решение е постановено при условията на чл. 237, ал. 2 от ГПК,
в правомощията на въззивната инстанция съобразно оплакванията в жалбата и при служебна
проверка за спазване на императивни норми е да провери дали действително е било
направено валидно признание на иска и дали са били налице предпоставките за
постановяване на решение по реда на чл. 237 от ГПК, като в случай, че въззивният съд
констатира, че е налице допуснато процесуално нарушение на първата инстанция следва да
се произнесе с решение по общия ред - чл. 235 от ГПК.
В настоящия случай в жалбата няма направени възражения за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд във връзка със самото признание на иска. Липсват
както възражения за опорочаване на волята на ответниците при извършване на признанието,
така и за противоречието му с императивната норма с чл. 237, ал. 3 от ГПК. Оплакването в
жалбата се свежда до единственото твърдение, че поради недопускане на поисканите от
ответниците свидетелски показания е останало недоказано твърдението им, че не ползват
сградата, за която са осъдени, а друга, построена в имота сграда. Това твърдение обаче е
наведено от тях за първи път пред настоящата инстанция, а обстоятелствата, които е
поискано да бъдат установени с тях касаят възраженията им в писмения отговор, че не
ползват целия имот, какво е основанието за ползването и, че не препятствали ищцата за
достъп до имота. За фактите, подлежащи на установяване чрез така поисканите свидетели
ответниците обаче са направили изрично признание в първата инстанция и с оглед на
същото, макар, че не са постигнали целената с ищцата спогодба, са заявили, че нямат
доказателствени искания. Предвид това неангажирането на тези гласни доказателства не е
станало поради недопускането им от районния съд, т.е. не е налице хипотезата на чл. 266,
ал. 3 от ГПК, а поради оттеглянето им от процесуалния представител в последното по
делото съдебно заседание поради направеното признание на иска. Ето защо не е налице
4
соченото в жалбата процесуално нарушение и изложените в тази връзка доводи настоящата
инстанция намира за неоснователни.
По гореизложените съображения и предвид обстоятелството, че не е налице
допускане на соченото в жалбата процесуално нарушение, а обжалваното решение е
постановено при спазване на изискванията на чл. 237 от ГПК, настоящата инстанция
намира, че същото следва да бъде потвърдено в атакуваната му осъдителна част като
правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал. 1 и чл. 80 от ГПК в полза на
въззиваемата –ищца следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция
разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 282 от 01.12.2022 г., постановено по гр. дело
№379/2022 г. по описа на РС-Айтос, в обжалваната му осъдителна част.
ОСЪЖДА Н. Д. Х., ЕГН: ********** и Х. Д. Р., ЕГН: **********, двамата с адрес:
с.М., община А., обл.Бургас, ДА ЗАПЛАТЯТ на А. Х. С., ЕГН **********, с постоянен
адрес: с. Ч. м., община А., обл. Бургас, със съдебен адрес: с.Мъглен, община Айтос,
обл.Бургас, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 80 от ГПК направените във въззивното
производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
Решението може да се обжалва от страните с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5