Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2090 24.06.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на девети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 257 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от *** И.Ц.К.и Я.Б.Я., чрез пълномощника си ***** Д.В.А., е предявил против Х.Н.Х., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът му дължи част от присъдените по частно гр. дело № 18823/ 2019 г. на ПРС, XV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10139/ 20.11.2019 г., суми, както следва: сумата от 321, 70 лева- главница по договор за паричен заем № ***** от 06.02.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1/ 01.07.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., сумата от 117, 46 лева- неустойка за неизпълнение и сумата от 51, 37 лева- обезщетение за забава за периода 31.05.2018 г.- 05.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 19.11.2019 г. до окончателното погасяване, както и направените в заповедното производство разноски.
В исковата молба е посочено, че на 06.02.2018 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника бил сключен договор за паричен заем № ******, вземането по който в последствие било прехвърлено на ищеца с приложение № 1/ 01.07.2019 г. към договор за цесия от 30.01.2017 г., ведно с всички привилегии. По договора за заем на ответника била предоставена сумата от 350 лева. Длъжникът следвало да върне сумата по кредита в общ размер на 373, 28 лева, ведно с договорна лихва, на 16 седмични погасителни вноски, всяка от по 23, 33 лева. По договора обаче длъжникът направил плащания в общ размер само на 321, 70 лева, като непогасената му главница останала в размер на 321, 70 лева, дължимата договорна лихва- 18, 06 лева за периода 14.02.2018 г.- 30.05.2018 г. Длъжникът не бил изпълнил задължението си да представи обезпечение по договора- поръчител или банкова гаранция, поради което допълнително му била начислена неустойка в размер на 117, 46 лева. Предвид забавата в плащането, била начислена и мораторна лихва в размер на 51, 37 лева, за периода 31.05.2018 г.- 05.11.2019 г. За събиране на съответните суми се образувало частно гр. дело № 18823/ 2019 г. на ПРС, XV гр. с-в, срещу издадената заповед за изпълнение длъжникът писмено възразил и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск. Претендират се разноските по делото. В съдебно заседание страната не се представлява. Представя писмено становище по съществото на спора.
В срока по чл. 131 от ГПК пълномощникът на ответника е подал отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди, че договорът за кредит бил нищожен поради противоречие с добрите нрави и за това, че не бил сключен при спазване на специалните изисквания на ЗПК. Уговореният лихвен процент от 40 % не отговарял на действително приложения по договора, защото неустойката представлявала добавък към лихвата. Така се нарушавали добрите нрави, тъй като се нарушавал основен принцип на добросъвестността в търговските правоотношения- едната страна да се облагодетелства неоснователно за сметка на другата. Клаузата за неустойка била нищожна поради накърняване на добрите нрави, като неустойката в случая не отговаряла на обезпечителната си функция. Тя водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване, защото осигурявала допълнителна облага- печалба на кредитора, извън лихвата. На потребителя не били разяснени клаузите от договора предварително и той не бил наясно за размера на общите разходи по кредита си, защото записаната в договора като дължима сума от 373, 28 лева не включвала оскъпяването с неустойката. Тази информация била подвеждаща за клиента и той не бил в състояние да прецени действителният размер на дълга и последиците от забавата си. Нищожността на клаузата правела цялото възнаграждение недействително, а според нормата на чл. 22 от ЗПК тогава се дължало връщане само на главницата, без лихви и такси. Твърди се още, че ищецът не се легитимирал като кредитор, тъй като договорът за цесия не бил породил правни последици, защото нямало данни за постигнато съгласие между страните по цената за прехвърляне на вземанията. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 10139/ 20.11.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр.
дело № 18823/ 2019 г. на ПРС, XV гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 321, 70 лева- главница
по договор за паричен заем № ***** от 06.02.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД,
вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1/ 01.07.2019 г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., сумата
от 18, 06 лева- договорна лихва за периода 14.02.2018 г.- 30.05.2018 г., сумата
от 117, 46 лева- неустойка за неизпълнение и сумата от 51, 37 лева- обезщетение
за забава за периода 31.05.2018 г.- 05.11.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 19.11.2019
г. до окончателното погасяване, както и направените в заповедното производство
разноски в общ размер на 75 лева.
Срещу издадената заповед за изпълнение е
постъпило в срок възражение от длъжника и в тази връзка съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за паричен заем № ***** от 06.02.2018
г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, на лицето бил отпуснат кредит в размер
на 350 лева, при следните условия: срок- 16 седмици, с погасителни вноски,
всяка от по 23, 33 лева, първата с падеж- 14.02.2018 г., а последната- на 30.05.2018
г., при ГЛП- 40 % и ГПР- 48, 01 %. Предвидена е още неустойка в размер на 134,
24 лева, платима разсрочено с всяка от погасителните вноски, при непредставяне
на обезпечение- двама поръчители или банкова гаранция в тридневен срок. Към
договора е представена Тарифата на кредитора за такси по кредита.
С рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. по
приложение № 1/ 01.07.2019 г., „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил вземането по процесния кредит на ищеца, като до длъжника е изготвено и
уведомление за извършената цесия на база издадено пълномощно за това на цесионера, като е налично и потвърждение за цесията.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна
експертиза, според която вещото лице в определило размера на ГПР на 48, 01 %,
като е посочило, че в него се включва единствено договорната лихва. Посочени са
и размерите на годишната законна лихва- 10 %, както и договорната годишна
лихва- 40 %. Сумата по кредита била преведена на лицето, като той платил главница-
28, 30 лева, възнаградителна лихва- 5, 22 лева и неустойка
в размер на 115, 04 лева.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото относно това, че
ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е
прехвърлено с цесия на ищеца. Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за
кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени
изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-
9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора е релевирано
основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото
е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми
точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 01 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между
размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя
в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още
при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 134, 24 лева
(при отпусната заемна сума от 350 лева), а видно от погасителния план към всяка
месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 8, 39 лева
за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от
договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за
представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало
да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено
неустойката по договора да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10
от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията
на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.
Законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая ищецът претендира главница и лихва, но
доколкото настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният иск
трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното
производство. При положение, че съдът приема, че договорът е недействителен,
тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за
установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й
произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е
получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи,
тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е.
на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане
на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да
се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на
заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията,
което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната
сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно
такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради
липса на основание.
Претенцията за мораторна
лихва има акцесорен характер и като такава тя се
дължи само при наличие на съществуващ дълг. След като главният иск се отхвърля,
такъв следва да бъде резултатът и по отношение на претенцията за обезщетението
за забава, без въобще да се излагат каквито и да е други съображения.
Приетото възражение за прихващане е при
условията на евентуалност- само при уважаване на иска, поради което при
противоположния изход от спора по него не се дължи произнасяне от съда.
Доколкото не се доказа да съществува
присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за
изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е
неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото, а именно- отхвърляне на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират още с отговора и се изразяват в платен депозит за вещо лице в размер на 150 лева (лист 56). По отношение на адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ответникът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, а същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото страната се представлява безплатно от адвокат Е.И., поради затрудненото си материално положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза в размер от 300 лева, до който следва да се възложи в тежест на ищцовата страна. Според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът в исковото производство следва да се произнесе и по въпроса за направените в заповедното производство разноски, като с оглед изхода от спора, такива се дължат на длъжника, който надлежно ги е претендирал с изрична молба пред заповедния съд. И в частното дело е поискано определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА, като то е дължимо по вече изложените по- горе съображения и с оглед цената на иска възлиза също в минималния размер от 300 лева, които разноски следва да се присъдят директно в полза на пълномощника. Направените пък от ищеца разноски за държавна такса, както и за възнаграждение на неговия пълномощник, си остават за сметка на страната, без да се възлагат в тежест на другата.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от **** И.Ц.К.и Я.Б.Я., против Х.Н.Х., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи част от присъдените по частно гр. дело № 18823/ 2019 г. на ПРС, XV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10139/ 20.11.2019 г., парични суми, както следва: сумата от 321, 70 лева- главница по договор за паричен заем № ***** от 06.02.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1/ 01.07.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., сумата от 117, 46 лева- неустойка за неизпълнение и сумата от 51, 37 лева- обезщетение за забава за периода 31.05.2018 г.- 05.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 19.11.2019 г. до окончателното погасяване.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от *** И.Ц.К.и Я.Б.Я., да заплати на Х.Н.Х., ЕГН: **********,***, направените по делото разноски в размер на 150 (сто и петдесет) лева- депозит за вещо лице по съдебно- счетоводната екзпертиза.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от ***** И.Ц.К.и Я.Б.Я., да заплати на адвокат Е.Г.И.- Мирчева, ЕГН: **********,***, в качеството й на пълномощник на ответника Х.Н.Х., ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение за осъществено на страната безплатно представителство в заповедното производство по частно гр. дело № 18823/ 2019 г. на ПРС, XV гр. с-в и по настоящото дело, в размер на по 300 лева за всяко от делата или общо 600 (шестстотин) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД