Р Е Ш
Е Н И
Е №…...
Гр. София, 09.06.2021 г.
В
И
М Е Т О Н А
Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV Д с - в, в публичното заседание на единадесети март през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Роси Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 11322 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 107428 от 07.05.2019 г. на СРС, 162 с-в, по
гр. д. № 75905/2018 г. са отхвърлени предявените от С.Р.Г., ЕГН ********** срещу „Т.С."
ЕАД, ЕИК ********, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на сумата от 1 221,69 лв., представляваща
стойност на потребена топлинна енергия за периода м. 03.2007 г. - м. 04.2009
г., както и на сумата от 296,
66 лв., лихва за забава върху
главницата за периода 03.05.2007 г. - 16.02.2010 г., за които са издадени
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.04.2010 г. и
изпълнителен лист от 26.07.2012 г. по гр. д. № 5608/2010 г. по описа на СРС,
113 с-в, претендирани по изп. дело № 20168580400541 по описа на ЧСИ У.Д..
Ищецът е осъден за заплащане на разноски.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ищеца С.Р.Г. с доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на
материалния и процесуален закон. Ищецът поддържа, че по делото не са събрани
достатъчно убедителни доказателства за дължимост на процесните суми, предмет на
изпълнението. Неоснователно СРС е приел, че давността за вземането не е
изтекла, защото е била прекъсвана с предприети действия по изпълнителното дело,
като изпращане на запорни съобщения по сметки. Излагат се доводи, че не се
установява реално налагане на запори, а са представени само съобщения за
налагане на такива. Позовава се на тълкуването, дадено в ТР № 2/26.06.2015 г.
по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно действията в съдебното
изпълнение, които прекъсват давността, като се поддържа, че съобщението за
налагане на запор не съставлява такова изпълнително действие, след като не са
запорирани реално суми. Излагат се доводи, че на ищеца не е можело да се наложи
запор, доколкото не притежава секвестируемо имущество. Твърди още, че не са
представени доказателства взискателят да е поискал подновяване на
изпълнителното дело или образуване на ново дело, като след прекратяването на
изпълнителното производство по силата на закона, е започнала да тече нова 3
годишна давност. По чл. 111, б. „В“
ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде
отменено, а претенцията му изцяло уважена. Претендира разноски.
Въззиваемият ответник „Т.С.” ЕАД не е депозирал отговор в
срока по чл. 263 ГПК, но в молби преди съдебно заседание на 11.03.2021 г. –
съответно от 13.10.2020 г. и 10.03.2021 г. е оспорил въззивната жалба като
неоснователна без да излага конкретни съображения за това. В молбите се
претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за
прекомерност на разноските на ищеца.
Съдът
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
следното :
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. По отношение неговата законосъобразност, съдът е обвързан от
посоченото в жалбите, като следи и без довод за нарушения на императивните
материалноправни норми.
При извършената по реда на въззивният
контрол проверка, настоящият състав намира, че делото е решено след обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена от СРС фактическа обстановка,
която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към
нея, на основание чл. 272 ГПК.
По
съществото на спора, въззивният съд намира следното:
Ищецът С.Р.Г. е искал установяване
спрямо „Т.С.” ЕАД, по смисъла на чл. 439 ГПК, че не дължи сумите по издадени
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.04.2010 г. и
изпълнителен лист от 26.07.2012 г. по гр.д. № 5608/2010 г. по описа на СРС, 113
състав, претендирани по изп. дело № 20168580400541 по описа на ЧСИ У.Д..
Следва да се има
предвид, че разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника
по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа
на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право
(погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане,
прихващане и др.).
По делото не е
спорно спори и от писмените доказателства се установява, че по подадено от „Т.С."
ЕАД заявление е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу ищеца. След подадено срещу заповедта възражение в срока по
чл. 414 ГПК, е проведено исково производство по реда на чл. 422 ГПК, приключило
с влязло в сила на 14.06.2012 г. съдебно решение от 22.04.2010 г., постановено по гр.
д. № 20202/2011 г. по описа на СРС, 55 състав, с което е признато за
установено, че С.Р.Г. дължи на „Т.С. ЕАД сумата от 1 221,69 лв„ представляваща
стойност на потребена топлинна енергия за периода м. 03.2007 г. - м. 04.2009 г„
ведно със законната лихва върху сумата от 22.04.2010 г. до окончателното й
изплащане, сумата от 296, 66 лв., лихва за забава върху главницата за периода
03.05.2007 г. - 16.02.2010 г. както и сумата от 107, 94 лв., разноски в
заповедното производство.
Основният спор
между страните, пренесен във въззивното производство, е свързан с погасяването
по давност на посочените вземания. Длъжникът - ищец е релевирал довод, че поради
непредприемане на действия от страна на взискателя по прекъсване течението на
давността, правата на ответника - кредитор за изпълнение относно вземането са
се погасили по давност.
По този въпрос, в
допълнение към изложеното от СРС, настоящият състав намира следното :
Както основателно
приема и СРС, в случая изпълнителният лист срещу С.Р.Г. от 26.07.2012 г. е
издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което вземанията са били
установени със сила на пресъдено нещо между страните.
По аргумент от чл. 115,
ал. 1, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД,
с подаване на исковата молба по чл. 422 ГПК, давността за вземанията е била
прекъсната, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
22.04.2010 г.(арг. чл. 422, ал. 1 ГПК), и е спряла да тече.
Тъй като вземането е
установено с влязло в сила решение, след прекъсване на давността тече нова давност, чийто срок вече е
петгодишен по отношение на всички установени вземания, съгласно разпоредбите на
чл. 117, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Следователно, за
основателността на претенцията в настоящото производство следва да се установи
дали, след влизане в сила на съдебното решение, считано от 14.06.2012 г., е
изтекъл изискуемият петгодишен давностен срок за вземанията.
От
представеното копие на изпълнително делото се установява, че на 15.06.2016 г. ответното дружество е подало
молба за образуване на изпълнително производство въз основа на издадения на
27.07.2012 г. изпълнителен лист,
по която е образувано изп. д. № 20168580400541 по описа на ЧСИ У.Д.,
рег. № 858 на КЧСИ, като в молбата, на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е
възложено на ЧСИ да извърши проучване на имуществото на длъжника и да определи
начина на изпълнение върху него с цел събиране на дължимите суми.
Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, т. е. по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането
на всяко действие за принудително изпълнение. С подаването на молба за
образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на определен
изпълнителен способ или наличие на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, т. е. редовна молба за образуване на изпълнителното производство, давността се счита за
прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В този смисъл са мотивите
към т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане
по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, както и че по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва
многократно в изпълнителния процес - с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Следователно се налага извод, че подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното
дело, а такава е и молбата, съдържаща овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва
давността. Аргумент за този извод се извлича и от мотивите по т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която изрично се посочва, че е нередовна молбата за
изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ и
такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 ГПК вр. чл. 129 ГПК и изрично се посочва, че такава нередовна молба не прекъсва давността.
Въззивният
съд приема,
за разлика от СРС, че с
подаване на молба за образуване на изпълнително производство от взискателя на 15.06.2016 г., в
която е направено възлагане по чл.
18 ЗЧСИ за предприемане на действия по събиране на вземането, давността е била
прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност - по аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Направеният
извод не променя констатациите на СРС, че давността за вземанията, започнала да
тече от влизане на съдебното решение в сила на 14.06.2012 г., е била прекъсната
първо на 15.06.2016 г. и не е изтекла към момента на
следващите валидни изпълнителни действия, извършени от ЧСИ на
30.06.2016 г. и на 17.08.2016 г., съставляващи налагане на запор върху вземания
на длъжника по негови сметки в „УниКредит Булбанк“ АД и „Обединена българска
банка" АД, където длъжникът е имал сметка. (ТР №
2/2013 г. на ВКС - ОСГТК, т. 1). От материалите по
делото се установява, че банките са признали вземанията на взискателя, но не са
превели суми към ЧСИ поради липсата на авоари в сметките.
Дори
да се сподели тезата на ищеца, поддържана в жалбата, че съобщението за налагане на запор
не съставлява изпълнително действие по прекъсване на давността, след като не са
запорирани реално суми, като съобразят материалите по изпълнителното дело, възззивният
състав, също като СРС приема, че петгодишният давностен срок за вземанията е прекъсван
многократно в хода на изпълнителното производство, както следва: на 03.03.2017
г. с изпратено от длъжника електронно съобщение до ЧСИ (л. 127 от ИД), с което признава
задълженията си и отправя молба за разсроченото им погасяване (арг. чл. 116, б.
„а“ ЗЗД), на 04.06.2018 г. с молба на взискателя „Т.С.“ ЕАД (л. 130) за
предприемане на изпълнителни действия (запор върху трудовото възнаграждение и
върху банковите сметки), на 18.09.2018 г. - с налагането на запор върху
вземания на длъжника по банкови сметки, открити в „Първа инвестиционна банка“
АД, както и на 17.10.2018 г. - с налагането на възбрана върху собствена на
длъжника С.Р.Г. 1/2 идеална част от недвижим имот.
Както е
посочил и СРС, с извършване на тези действия давността, започнала да тече от
влизане в сила на решението, считано от 14.06.2012 г.,
многократно е прекъсвана и е започвала да тече нова давност, която не е изтекла
към момента на завеждане на настоящото дело 29.11.2018 г.
В
правилно приложение на процесуалния закон СРС е приел, че предприетите действия
по принудително изпълнение са породили последиците на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, като
е неоснователно позоваване на длъжника на настъпила перемция
в рамките на изпълнителното производство по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Според възприето в т. 10 на ТР № 2/25.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.
дело № 2/2013 г., както и според
последователната практика на ВКС по този въпрос, когато взискателят не поиска извършване на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по
право, поради т. н. „перемция“. В този
случай е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови нарочен акт
за прекратяване на принудителното
изпълнение, понеже актът му има само декларативен, не и конститутивен характер. Новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемане от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. (в този смисъл и решение № 45 от 30.03.2017
г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС).
Както
е посочил и СРС в случая не се установява след образуване на изпълнителното
дело на 15.06.2016 г., да е налице период от две години на бездействие на
взискателя, като всички описани по - горе действия са извършвани през по-кратък
промеждутък от време - изпълнителното дело е образувано на 15.06.2016 г., а на
17.08.2016 г. са извършени действия по налагане на запор върху вземания на
длъжника по банкови сметки, преди изтичане на две години от тази дата - на
03.03.2017 г., длъжникът е признал дълга, а взискателят отново е поискал
прилагане на определен изпълнителен способ - с молба от 04.06.2018 г., в
рамките на двегодишния период.
Обоснован
при това е направения от СРС краен извод, че изпълнителните действия предприети
по делото са препятствали изтичането на двугодишен срок на бездействие по
смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и не е налице перемцията, на която се
позовава ищеца.
Въззивният
състав споделя крайните изводи на СРС, че оспорените в настоящото производство вземания
не са погасени по давност, поради което искът по чл. 439 ГПК е неоснователен.
Предвид изложеното до момента и
доколкото решаващите изводи на СРС съвпадат с тези на СРС, решението следва да
се потвърди, както е постановено. Този извод се отнася и до решението в частта
по присъдените в полза на ответника разноски в производството.
По
разноските пред СГС :
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна – ответник.
Съдът не присъжда разноски в полза на ответника за въззивното производство,
като намира, ч в негова полза не е осъществено реално процесуално представителство
в процеса.
Воден от горното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение № 107428 от 07.05.2019 г. на СРС, 162 с-в, по гр.
д. № 75905/2018 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.