Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 10.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Е. Маринова гр. дело № 6361 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № I-30/15.07.2019
г., постановено по гр.д. № 64922/2014 г. на СРС, ГО, 30 състав, са отхвърлени
предявените от В.Д.А. срещу Н.К.П. искове с правно основание чл.45 ЗЗД за
сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от неоснователни сигнали, съдържащи клеветнически твърдения
и обидни квалификации, а именно: 1. Сигнал от 14.08.2012 г., вх. № 9823/2012 г.
на ВКП, вх. № V8-1787/2012 г. на МРРБ, вх. №
С-106/2012 г. на МОСВ, вх. № 9400-3851/2012 г. на изп.директор на „ЧЕЗ България“ ЕАД, и до кмета на с. Мърчаево;
2. сигнал до Министъра на вътрешните работи, с копие до Началника на 06
РУП-СДВР № 34704/2012 г. и преписка № 34604/2012
г. по описа на 06-то РУП-СДВР; 3. колективна жалба от живущи в с. Мърчаево,
адресирана до Висшия адвокатски съвет, вх. № 2554/2013 г., препратена по
компетентност до САК, 4. жалба, вх. № 0664/05.03.2014 г. до Висшия адвокатски съвет, 5. колективна
жалба, подадена в САадвС и ВАадвС, била депозирана и в Софийска районна
прокуратура, вх. № 45326/2013 г., 6. „питане“ до Министъра на инвестиционното
проектиране, вх. № V-12-1385(3)/25.02.2014 г., 7. „питане“, адресирано до
Главния прокурор на Република България и до ДНСК към Министерство на
инвестиционното проектиране с вх. № СО-3248-06-774/26.05.2014 г., 8. сигнал до
РИОСВ, препратен по компетентност до СО, район „Витоша“, вх. № 3200-29/2014 г.,
9. сигнали, вх. № Ж-1821/2014 г. по описа на МВР, вх. № 14250/2014 г. по описа
на СДВР, вх. № 14630/2014 г. по описа на 06 РУП-СДВР, 10. три жалби с вх. № 43246/01.10.2013
г. по описа на 06 РУП-СДВР, вх. № 44160/07.10.2013 г. по описа на 06 РУП-СДВР,
с вх. № 51452/2013 г. по описа на 06
РУП-СДВР.
Ищецът е
осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 580 лв.
разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца В.Д.А.. Счита, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с
материалния закон и е необосновано. Навежда оплакване, че в многобройните си
сигнали и жалби ответникът е използвал следните изрази: че жалбоподателят извършва
„недопустими строителни, екологични и енергийни
волности“; „гаражът
му е построен с фрапиращо нарушение на строителния закон“; септичната му яма „прави
отвратително впечатление“; „предявил е иск към всички съседи - да присвои от
един до един и половина метра от имотите им“, водейки дела вече „е усвоил една
част“; „съмнения за злоупотреби и нечисти сделки с ЧЕЗ“; „често прави
неоснователни доноси“; „в противоречие със закона е построил гаража“; „най-съзнателно
използва професионалните си знания за потискане и психически тормоз на съседите
си“; „не му е чуждо самоуправството“; „доносничеството също е негова слабост“; „едно
от любимите му занимания е да наблюдава скришно децата“ и „да ги снима с
камера“; „Що за морал?“, затова че „не е почиствал септичната си яма“, описание
на случка пред търговски обект в селото, с три жени и обидите, с които се е
обърнал към тях: „адвокат А. изрича за поздрав: Тез курви, какво пък са ме
зяпнали“; оказва „ежедневен психически тормоз“ на съседи и деца, да промени
поведението си, защото „същото вече е нетърпимо“; обижда „всеки случайно
срещнат човек“, тормози съседите си с „доноси“; септичната яма в имота му „е
построена в разрез с изискванията и как смрадта се трупа, напластява в съседен
имот“; при издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация е „подвел
служителите от район „Витоша“; „Що за морал има този гражданин?“, „основната
жилищна сграда е построена в нарушение на закона“, „двуетажният му гараж е
видно също, че е построен в противоречие със закона“; извършва „на улицата също
своеволия и безобразие“, „всичко, построено от В.А., противоречи на закона“;
иска „съседните имоти да бъдат изравнени със земята“, иска да превърне
„органите за строителен контрол като наказателен отряд за сплашване на
непослушните съседи, затова, че съседите пущат музика“, обектите, построени в
имота - къща, гараж, изгребна яма, „противоречат на закона за устройство на
територията“; „Кой го прикрива?“ и „Защо законите не се отнасят за него?“,
„подвел служителите от район
„Витоша“ при подписването на акт 16, че изгребната яма е построена съгласно
проекта“, „ при поредната жалба служителка от приемната на 06 РУП- СДВР го
посъветвала да направи необходимото В.А. да бъда изпратен на принудително
лечение“; прави се искане за „изследване на психичното състояние на лицето“, т.
е. на жалбоподателя. Излага съображения, че от ангажираните по делото
доказателства не се установява верността на посоченото, поради което в полза на
ищеца е възникнало право за обезвреда за претърпените от него неимуществени
вреди. Поддържа, че ответникът умишлено го клевети в жалбите си, като знае, че
същите са неверни, доколкото е бил уведомяван от съответните компетентни органи
за неоснователността на оплакванията си. Държавни и общински служители са
извършвали проверки в имота на жалбоподателя на място и по документи и са
уведомявали многократно ответника за резултатите от тези проверки, при които не
са били констатирани нарушения. Въпреки това, ответникът е продължил години
наред да твърди неверни и обидни обстоятелства по отношение на жалбоподателя.
Твърди, че ответникът е подписал колективна жалба до САК и ВАадвС, във връзка с
която жалбоподателят има спечелени дела срещу други ответници, също подписали
жалбата. Счита, че са налице елементите от фактическия състав на деликта, тъй
като от ангажираните по делото доказателства се установява, че е претърпял
неимуществени вреди в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на
ответника. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови
друго, с което да уважи предявения иск.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Н.К.П.,
който поддържа доводи за неоснователност на релевираните с въззивната жалба
оплаквания. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски.
С
определение № 12770 от 15.01.2020 г., постановено по гр.д. № 64922/2014 г. на
СРС, ГО, 30 състав, е оставено без уважение искането на ответника Н.К.П. за
изменение на решението в частта за присъдените в негова полза разноски.
Срещу така
постановеното определение е депозирана частна жалба от ответника Н.К.П.. Счита,
че обжалваното определение е неправилно, като излага съображения, че неправилно
дължимото му се адвокатско възнаграждение е било намалено поради прекомерност.
Развива доводи във връзка с фактическата и правна сложност на делото. Моли съда
да отмени обжалваното определение и да му присъди всички направени по делото
разноски, а именно – адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от
1 000 лв.
В срока по
чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ищеца В.Д.А., с който
оспорва същата. Моли съда да остави частната жалба без уважение.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите
на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е
депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо, с оглед на което следва да бъдат обсъдени доводите
относно правилността му.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД. Основателността на иска
предпоставя кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на
деликта, а именно: 1) поведение (действие/бездействие) на делинквента; 2)
неговата противоправност; 3) вреда; 4) причинна връзка на вредата с поведението
на делинквента и 5) вина.
В тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване наличието на първите четири
предпоставки, а именно: че е претърпял твърдените от него вреди в причинна
връзка с противоправното поведение на делинквента. По отношение на вината
нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД установява оборима презумпция за наличието й, поради
което, ако ответникът твърди, че не е действал виновно, в негова тежест е да
обори презумпцията. В тежест на ищеца е да докаже и че размерът на вредите
съответства на исковата сума.
В случая
ищецът обосновава наличието на правно защитим интерес с твърдения за претърпени
неимуществени вреди в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на
ответника, изразяващо се в отправяне на жалби и сигнали срещу него, в които се
съдържат клеветнически и обидни твърдения.
В тази
връзка следва да се има предвид, че доколкото гражданите имат право да се
обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни,
жалбоподателят се приема за добросъвестен и когато посочените от него
обстоятелства не бъдат установени по делото пред надлежните органи.
Следователно във всички случаи искането за защитата на накърнени права
представлява една правомерна дейност, а за да се породи отговорността за
обезщетяване на вреди, в хипотезата на чл. 45 ЗЗД, е необходимо да се установи
виновно противоправно поведение на причинителя на вредата. Единствено в
хипотезата на злоупотреба с право (т. е. противоправно поведение) може да се говори
за неправомерно действие. Въпросът за злоупотребата с право в случаите на
упражняването на признати от закона права е бил предмет на разглеждане в редица
решения на ВКС, в т.ч. – решение № 45 от 18.05.2010 г. по т. д. № 532/2009 г.
на ВКС, ТК, І ТО; решение № 245 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО; решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2010 г., решение №
67 от 03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г., решение № 189 от 20.06.2014 г. по
гр. д. № 5193/2013 г., трите постановени по описа на ВКС, ІV ГО Във всички
решения ВКС последователно приема, че когато лицето добросъвестно упражнява
признати му от закона права, действията му са правомерни, независимо от това,
че впоследствие претенцията му се е оказала неоснователна. Тези действия може
да се считат за неправомерни и да ангажират отговорността на лицето за
причинени вреди само ако е налице злоупотреба с право. За да се установи
неправомерността на извършените от лицето действия, трябва се установи
извършената от ответника злоупотреба с право. Злоупотребата с право е условие
за неправомерност на извършените от лицето действия във връзка с упражняване на
признатите му от закона права, т. е. същата е относима към неправомерността, а
не към вината. Такава злоупотреба ще е налице само ако се установи
непротиворечиво, че жалбата /сигналът/ не са отправени с цел обстоятелствата да
бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят
знае, че обстоятелствата са неверни и подава жалба /сигнал/, за да навреди
другиму или за да накърни друг обществен интерес. Доказването на
недобросъвестното упражняване на законно признато право във всеки конкретен
случай е в тежест на пострадалия - ищец в производството, по правилата на чл.
154 ГПК /в посочения смисъл - решение №
53 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО/. Извод за
осъществена от страна на ответника злоупотреба с права не би могъл мотивирано
да се формира въз основа на ангажираните по делото доказателства, в т.ч. не
може да се изведе на база на обстоятелството, че след като по сигнали на
ответника са били извършвани проверки, последният отново е подавал такива, нито
въз основа на броя на тези сигнали/жалби. Изводите на първоинстанционния съд
изцяло кореспондират с цитираната съдебна практика.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се
потвърди.
По частната жалба на ответника:
Частната жалба е депозирана
в срок, от заинтересована страна, поради което нейното разглеждане се явява
допустимо. Съдът, като съобрази обстоятелствата по делото и изискванията на
закона, намира за неоснователни релевираните от частния жалбоподател доводи за
неправилност на определението на СРС.
От страна на ответника
своевременно е било заявено искане за присъждане на разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 000 лв. по договор за правна
защита от 03.10.2016 г., за които е представен списък по чл.80 ГПК /предпоставка
за допустимост на искането по чл.248 ГПК съгласно задължителните разяснения,
дадени с ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Като е разгледал
своевременно заявеното от страна на ищеца възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, първоинстанционният
съд е приел, че предвид липсата на фактическа и правна сложност на спора, на
ответника следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 580 лв.
С обжалваното определение № 12770 от 15.01.2020
г., постановено по гр.д. № 64922/2014 г. на СРС, ГО, 30 състав, е оставено без
уважение искането на ответника по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта
за разноските.
Настоящият
състав, като съобрази обема на осъществената правна защита, но същевременно и
липсата на фактическа и правна сложност на спора, намира, че предвид заявеното
възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, адвокатското възнаграждение
следва да се определи в размер на сумата от 580 лв. съобразно чл.7, ал.2, т.2
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в ред., приложима към датата на сключване на договора за правна
защита – 03.10.2016 г. (изм. и доп. ДВ, бр. 28 от 2014 г.), в какъвто смисъл са
и крайните изводи на първоинстанционния съд.
С оглед
изложеното частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят няма право на разноски.
От страна на
ответника по жалбата е заявено искане за присъждане на разноски. Само когато е
доказано извършването на разноски в производството обаче, те могат да се присъдят
по правилата на чл. 78 ГПК /в посочения смисъл - т.1 от ТР № 6/2012 г. по
тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая от страна на ответника по
жалбата не са ангажирани доказателства за извършени разноски за въззивното
производство, с оглед на което такива не следва да му се присъждат.
Настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл.280,
ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с
цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела. Според постоянната практика на
ВКС употребеният термин „до 5000 лв.“ следва да се тълкува в смисъл, че
обжалването е недопустимо, ако цената на иска е точно 5000 лв. В посочения
смисъл са определение № 171 от 11.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2139/2013 г. на ВКС
, I ГО; определение № 85 от 01.04.2013 г. по гр. д. № 1606/2013 г. на ВКС, I
ГО; определение № 340 от 25.07.2012 г. по ч. гр. д. № 278/2012 г. на ВКС, II
ГО; определение № 341 от 18.05.2012 г. по ч. гр. д. № 295/2012 г. на ВКС, III
ГО; определение № 737 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 544/2012 г. на ВКС, IV ГО;
определение № 497 от 04.07.2012 г. по ч. гр. д. № 502/2012 г. на ВКС, IV ГО;
определение № 487 от 16.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3984/2017 г. на ВКС, IV ГО и
др.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № I-30/15.07.2019 г., постановено по
гр.д. № 64922/2014 г. на СРС, ГО, 30 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на Н.К.П. срещу
определение № 12770 от 15.01.2020 г., постановено по гр.д. № 64922/2014 г. на
СРС, ГО, 30 състав.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.