№ 7679
гр. София, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА Гражданско
дело № 20231110152819 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 415 от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Интернешънъл Саламанка
Капитал“ ООД, с ЕИК: *********, подадена чрез процесуалния му
представител адв. Б. С., срещу А. В. Д., ЕГН: **********, с която иска да
бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата от 2500 лева – главница по договор за потребителски кредит SO
№ 3284 от 11.11.2022 г., сумата от 123.75 лева – договорна лихва за периода
26.12.2022 г. до 26.12.2022 г., сумата от 73.61 лева – обезщетение за забава за
периода от 27.12.2022 г. до 11.04.2023 г. включително, както и законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 20019/2023 г. по описа на СРС
– 13.04.2023 г., до окончателното изплащане на вземането. Претендират се и
направените по делото разноски.
С молба за първото по делото съдебно заседание ищецът прави
изменение на исковете – като намалява същите: за главница до 1917.50 лева –
като за сумата от 582.50 лева се прави оттегляне на иска и за законна лихва до
64.10 лева – като за сумата от 9.51 лева се прави оттегляне на иска. В тази
връзка с определение от о.з.с. съдът е приел иска за главница за разглеждане
за сумата от 1917.50 лева и иска за обезщетение за забава за сумата от 64.10
лева.
В исковата молба се твърди, че между страните съществува валидно
облигационно отношение, възникнало по силата на сключен между
„Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, действащ под търговска марка
HAPPY CREDIT, като кредитодател и А. В. Д., като кредитополучател по
1
договор за потребителски кредит SO № 3284/11.11.2022 г., като посочва, че
договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние, като
кредитополучателят го е подписал в Профила си в платформа на
кредитодателя, въвеждайки СМС с персонален идентификационен 6-цифрен
код, изпратен му от автоматична система на кредитодателя и служещ като
потвърждение на желанието му и имащ силата на саморъчен подпис за
сключване на договора. Твърди се, че процесният договор за кредит SO №
3284/11.11.2022 г. бил сключен при условията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ – при спазване на разпоредбите на
същия, както и на ЗПК и ЗЗП, като потребителят бил запознат със
съдържанието на договора, общите условия към него, както и задълженията
си и приел доброволно да сключи сделката при съответните условия.
Посочва, че по силата на сключения договор, на кредитополучателя е
отпусната сума в размер на 2500 лева по негова лична банкова сметка, а
кредитополучателят се е задължил да върне сумата, заедно с договорна
възнаградителна лихва в срок 45 дни след сключването му и на една
погасителна вноска в размер на 3373,75 лв., с падежна дата на 26.12.2022 г.
Посочва, че по процесния договор за потребителски кредит ответникът е
следвало да заплати договорна лихва в размер на 123,75 лв., начислена за
ползването на главницата за целия период на кредита: от 11.11.2022 г. до
26.12.2022 г., като същата е станала изискуема и е следвало да бъде заплатена
на падежната дата – 26.12.2022 г. Ответникът обаче така и не заплатил
никакви суми по договора за кредит до датата на исковата молба. Поради
това, че кредитополучателят не е изпълнил задълженията си на падежната
дата, дължи обезщетение за забава върху непогА.ата главница в общ размер
на 64.10 лева дължима за периода от настъпване на забавата – 27.12.2022 г. до
датата на подаване на заявлението – 11.04.2023 г.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат уважени.
С исковата молба са представени: индивидуален договор за кредит SO
№ 3284/11.11.2022 г. и ОУ към него, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, авизо местен превод.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото А. В. Д., е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се
оспорват като неоснователни.
Твърди, че процесният договор за потребителски кредит се урежда от
правилата на ЗПК. Посочва, че договорът е сключен при следните условия:
сумата по кредита е 2500 лв., срока на кредита – 45 дни, уговореният годишен
лихвен процент е 40.15%, а ГПР – 47.91%. Посочва, че договорът за кредит не
е достатъчно ясен, тъй като от представените доказателства и от самият
договор за кредит не става ясно по какъв начин е изчислена договорната
лихва и на каква база – цялата главница или само остатъчния размер на
главницата след погасяването. При посочване на ГПР не са отбелязани
взетите допускания, използвани при пресмятането й съгласно формула по
Приложение № 1 към ЗПК, а също така и не е посочен и лихвен процент на
дневна база, приложим при упражняване на правото на отказ. Поради това
навежда, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 от
2
ЗПК, тъй като клаузи за възнаградителна лихва и ГПР са нищожни и те не
могат да бъдат заместени по право от императивни правила на закона, а водят
до нищожност на целия договор.
Оспорва като недействителна и клаузата на чл. 1 от договора, с която е
уговорено, че потребителят използва допълнителната незадължителна услуга
по експресно разглеждане на заявлението, за която се дължи такса в размер
на 750 лв., тъй като е определена за предварителна дейност на кредитора,
предхождаща вземането на решение за отпускане на кредита, поради което
поддържа, че в случая не се касае за допълнителна услуга, защото дейността е
свързана изцяло с преценка и осигуряване на бъдещото изпълнение на
кредитополучателя. Поради това намира, че клаузата противоречи на чл. 10а
ЗПК, тъй като е свързана с усвояване и управление на кредита, поради което е
недействителна. Оспорва клаузата като нищожна и поради противоречие с
добрите нрави, тъй като заедно с посочената клауза годишния процент на
разходите става в размер на 100%, а основната цел на така уговорената клауза
е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя.
Заедно с това, оспорва като недействителна и клаузата, предвиждаща
допълнителна такса за удължаване на срока на кредита. Посочва, че в
процесния случай кредитът е удължен с 30 дни по допълнително
споразумение от 06.01.2023 г. между кредитополучателя и кредитодателя,
като за посоченото удължаване на срока на кредита, ответникът твърди, че е
заплатил такса в размер на 582,50 лева. Оспорва клаузата като
недействителна, тъй като кредиторът не може да иска заплащане на такси за
допълнителни услуги, отнасящи се до усвояване и управление на кредита, а
ответникът твърди, че процесната такса е именно такава, както и защото чрез
таксата се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като на потребителя
се определя по-висока такса от размер на законната лихва за забава от
императивния законов размер.
Навежда, че двете клаузи за допълнителни услуги не са индивидуално
договорени.
Твърди, че е заплатил по сметка на кредитодателя сума в размер на
582.50 лева, като поради твърдяната нищожност на договора за кредит и на
отделни клаузи за допълнителни услуги в него, със заплатената сума следва
да се погаси част от главницата. Оспорва като недължима лихвата за забава в
частта върху заплатената сума, тъй като не е налице забава на длъжника.
Поради горепосоченото моли съдът да отхвърли предявените искове
като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
В съдебно заседание, проведено на 02.04.2024 г., от процесуалния
представител на ищеца е постъпила писмена молба, с която изразява
становище за уважаване на исковите претенции. В молбата се съдържа
уточнение, че ответникът е заплатил 60 лева такса за издаване на
удостоверение за актуален дълг. Тази такса не следвало да се взема предвид
при преценка на дължимите по договора суми.
Ответникът А. В. Д. също изразява писмено становище по делото – за
отхвърляне изцяло евентуално частично на исковите претенции. Прави
3
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.
Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От ищцовото дружество е депозирано заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника за
вземанията, които са предмет на настоящото производство. В тази връзка по
подаденото заявление районният съд е издал заповед № 12249/28.04.2023 г. по
ч.гр.д. № 20019/2023 г. по описа на СРС. Последната е връчена на длъжника
А. В. Д. /лично/, който е депозирал възражение срещу същата.
От представено по делото копие от индивидуален договор за
потребителски кредит SO № 3284 от 11.11.2022 г. се установява, че на
11.11.2022 г. между дружеството „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД
като заемодател и ответника като заемополучател е сключен договор за
паричен заем при следните параметри: сума на кредита: 2500 лева, срок на
кредита 45 дни / една вноска/ - с падеж – 26.12.2022 г., годишен процент на
разходите /ГПР/ 47.98 % и фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ - 40.15
% /при 0.11 % лихвен процент на ден/.
В чл. 1, ал. 2 от договора е уговорена услуга „експресно разглеждане“ на
заявлението за кредит – за която се дължи такса от 750 лева.
При тези параметри общото задължение по кредита е в размер на 3373.75
лева – като същото включва главница от 2500 лева, 123.75 лева – договорна
лихва и 750 лева такса „експресно разглеждане“.
Доколкото договорът е сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние нито той нито общите условия или стандартният европейски
формуляр към същия съдът саморъчен подпис на кредитополучателя.
По делото липсва спор, че кредитът е усвоен като сумата е получена от
заемополучателя. Това обстоятелство се установява и от приложено от ищеца
платежно нареждане, видно от което сумата от 2500 лева е преведена на
ответника кредитополучател на 11.11.2022 г. по сметка с IBAN BG 96 ESPY
4004 0020 2396 97 – микросметка в системата на „Изипей“ – посочена от
ответника при отпускане на заема.
В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът нито във
възражението срещу заповедта за изпълнение, нито в срока за отговор на
исковата молба е оспорил действителното усвояване на сумата.
Кредитът е с настъпил падеж като предсрочна изискуемост не се твърди
да е обявявана.
По делото е сключен и анекс № 1 от 06.01.2023 г. за удължаване срока на
договора с 30 дни – като така падежната дата се променя на 25.01.2023 г. За
удължаването на срока на договора ответникът кредитополучател се е
задължил да заплати такса от 582.50 лева.
Видно от платежно нареждане от 05.01.2023 г. ответникът е заплатил на
дружеството сумата от 772.50 лева.
По делото е изготвена съдебно счетоводна експертиза с вх. №
4
97331/25.03.2024 г.
Съгласно заключението по същата ответникът е заплатил на ответното
дружество сумата от 772.50 лева. 130 лева от тази сума обаче са отнесени за
погасяване на задължения на ответника по договор за потребителски кредит
SO № 3266 от 24.10.2022 г. В тази връзка и относими по настоящия договор
са общо 642.50 лева. При положение, че тази сума бъде отнесена единствено
за погасяване на главницата по кредита, то би останала дължима главница от
1857.50 лева, а лихвата за забава би възлизала на 65.19 лева.
Експертизата следва да бъде кредитирана като безпристрастно и
компетентно извършена. Същата не е оспорена от страните, които не поставят
допълнителни въпроси към вещото лице. Уточнението от ищеца досежно
сумата от 60 лева от своя страна представлява предимно правен въпрос,
подлежащ на преценка от съда.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Установителните искове са с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с
чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване
вземанията на ищеца към ответника по договор за потребителски кредит SO
№ 3284/11.11.2022 г., за които е издадена заповед № 12249/28.04.2023 г. по
ч.гр.д. № 20019/2023 г. на Софийския РС за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е
депозирал в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение срещу същата. Това е
наложило даване на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка предявените установителни искове са
допустими като целта им е издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване
съществуването на вземанията по съдебен ред в исково производство.
Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен потребителски кредит чрез средства за комуникация от разстояние,
неговото съдържание, както и усвояването на паричните средства. Ищецът
следва да установи и че съдържанието на договора отговаря на изискванията
на ЗЗП и ЗПК, а претендираните суми, извън главницата, са начислени въз
основа на валидни договорни клаузи.
За да възникне между страните облигационно отношение от вида
5
договор за заем, когато потребителят на този кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност, а кредиторът пък действа по
занятие, т. е. предоставянето на кредити е основният му предмет на търговска
дейност, договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг
носител, доколкото към този договор са приложими изискванията на Закона
за потребителския кредит /ЗПК/ и в частност чл. 10 от същия.
За разглеждания договор се твърди, че е сключен от разстояние, което е
допустимо съгласно ЗПФУР. Според чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР към ЗПФУР „финансова услуга“ е
всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги.
В чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на
договора за предоставяне на кредит от разстояние, между които е че същият е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и
че е получил съгласието му за сключване на договора. За доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления – ЗЕДЕП – по настоящем Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ – изм. ДВ, бр. 85
от 2017 г. /.
В конкретния случай е налице едно платежно нареждане – от 11.11.2022
г., от което става ясно, че ответната страна е получила сумата по кредита. От
поведението на ответната страна не може да се заключи, че е оспорвала
действителността на изявлението, поради което не може да се позовава на
нищожност поради липса на писмена форма. Нещо повече ответникът не
оспорва приложните писмени доказателства (договори и ОУ).
По делото обаче липсват технически или електронни записи, от които
да е установено по безспорен начин, че на ответника е връчен договор за
кредит, съдържащ клаузи, съобразени със специалната уредба на този вид
договори, уредени в чл. 11 от ЗПК.
Преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез
телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка
или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях
(чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР). Анализът на цитираните разпоредби сочи, че за
сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
потребителят следва да изрази по ясен и недвусмислен начин
волеизявлението си, че приема направеното от доставчика предложение,
6
което следва да се докаже именно от доставчика.
Представеният неподписан договор за кредит и общи условия не
установяват наличието на електронно заявление, направено от ответната
страна. Съгласно чл. 2 и чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронно изявление е словесно
изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за
преобразуване, разчитане и представяне на информацията. Електронен
документ е всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-
специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис[1].
Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ.
Такъв в производството не се установи да е съставен.
Съгласно трайната съдебна практика – напр. Решение № 70/ 19.02.2014
г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г. о. електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕП). Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 от ЗЕДЕП). Същото се
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП - за електронен
подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически
свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство.
Законът придава значение на подписан документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3
от ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато
посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава
на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се
ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 от ГПК).
В конкретния случай, ищецът не е ангажирал доказателства за
съставянето на електронни документи, от които да се установи по безспорен и
категоричен начин сключването на договор за кредит от разстояние.
Горното води до извод, че сключеният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като не са спазени
разпоредбите на чл. 11 от ЗПК. Предвид изложеното и на основание чл. 23 от
ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита вкл. такса за експресно
разглеждане и такса за издаване на удостоверение за актуален дълг.
Процесният договор за кредит следва да се приеме за недействителен и
на още едно основание. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
7
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния
договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,98 %, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Съгласно §
1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
От разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от договора се установява, че с
подписването му кредитополучателят заявява, че преди подписване на
договора е избрал да се ползва от допълнителна услуга за експресно
разглеждане на заявлението с искане за потребителски кредит, предоставена
от кредитодателя, което обстоятелство било декларирано изрично в
попълненото заявление чрез средство за комуникация от разстояние. Видно
от чл. 1, ал. 2 от договора е, че страните са уговорили, че услугата експресно
разглеждане на заявлението с искане за потребителски кредит е изцяло
извършена и предоставена от ищеца, поради което кредитополучателят
следвало да заплати такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на потребителския кредит в размер на 750 лева. Тази сума е
включена и в погасителния план.
Посочената такса за експресно разглеждане макар да не се претендира
в настоящото производство представлява разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК (в този
смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело
C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
На основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, по-конкретно основен лихвен
процент - 0.1 %, плюс 10 %, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В противен случай и на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК тези клаузи са нищожни. В случая и без
прилагането на специални знания е налице извод, че при включване на сумата
от 750 лева към ГПР същият би надхвърлил многократно 50 %. При тези
обстоятелства в съвкупност следва извод, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
не е отразен действителният процент на ГПР.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за
8
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последица от неспазване изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен - чл. 22 от
ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, 11-А въззивен състав, Решение № 24 от
10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, Ш-Б въззивен състав
и др.), като доводите на ищеца в обратен смисъл са неоснователни.
Както се посочи и по горе при недействителност на договора се дължи
връщане единствено на чистата сума по кредита.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия
за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в
какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 от ЗПК в специалния ЗПК - в този
смисъл е и постановената трайна съдебна практика: Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение №
50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение №
50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Предвид и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 12 и ал. 3 от ЗПК не се явява
дължима и таксата от 60 лева за удостоверение за актуален дълг – чиято
дължимост ищецът обосновава в молбата за открито съдебно заседание и
която сума посочва като удържана.
Предвид гореизложеното и исковата претенция се явява основателна за
сумата от 1857.50 лева / 2500 лева – 642.50 лева/ – главница по договор за
потребителски кредит, като за разликата до пълния претендиран размер от
1917.50 лева или за сумата от 60 лева следва бъде отхвърлена. Изцяло следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни и претенциите за сумата от 123.75
лева – договорна лихва за периода 26.12.2022 г. до 26.12.2022 г. и за сумата от
64.10 лева – обезщетение за забава за периода от 27.12.2022 г. до 11.04.2023 г.
включително.
.
По исканията за разноски на страните:
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. чл.
415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските,
направени в заповедното производство като съобразно изхода на спора
9
разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Искане за разноски са направили и двете страни:
По разноските в производството по ч.гр.д. № 20019/2023 г. по описа
на СРС /заповедно производство/:
В това производство ищецът заявител претендира разноски за държавна
такса от 53.89 лева и за адвокатски хонорар от 934.02 лева.
От ответника обаче е направено възражение за прекомерност на
хонорара, което се явява основателно.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е
прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо
страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание
чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа
на ВКС, I т.о., е определено адвокатско възнаграждение под минимума по
наредбата по дело, което не се отличава с фактическа и правна сложност, като
е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да
се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка
от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Предвид това и съдът намира, че в заповедното производство следва да
намали адвокатският хонорар до общо 200 лева /или 194.80 лева – при
10
съобразяване, че има отхвърлителна част по заповедното дело.
В тази връзка и от сумата от 248.69 лева на ищеца заявител следва да се
присъди сумата от 171.26 лева.
Ответникът длъжник не претендира разноски в това производство.
По разноските в производството по гр.д. № 52819/2023 г. по описа на
СРС /исково производство/:
В това производство ищецът претендира разноски от 53.90 лева
държавна такса и 1200 лева адвокатски хонорар.
От ответника обаче отново е направено възражение за прекомерност на
разноските /видно от молба с вх. № 104175/29.03.2024 г./.
Последното отново следва да се приеме за основателно по изложените
подробни мотиви досежно хонорара в заповедното производство. Заедно с
това съдът съобразява и че от служебно извършена справка от
информационната система на СРС е видно, че за период от по - малко от една
година по идентични искови молби на „Интернешънъл Саламанка Капитал“
ООД срещу А. В. Д. са образувани над 30 искови производства, по всяко от
които се претендира адвокатско възнаграждение между 480 лева и 1300 лева.
Поради това предвид фактическата и правна сложност на делото,
обстоятелството, че същото е приключено в едно открито съдебно заседание,
на което представител на ищеца не се явява и при липса на експертиза и
малък обем доказателствен материал, но и предвид цената на исковете, то
настоящият състав намира, че възнаграждението следва да се намали до 400
лева.
Поради това и с оглед изхода на делото от сумата от 453.90 лева на
ищеца се дължи сумата от 312.57 лева.
Ответната страна претендира разноски, но не представи доказателства
за действително извършване на такива, поради което и разноски не й се
дължат.
Доколкото в полза на ответника не се присъждат суми, то няма и
практическа необходимост същият да бъде задължаван да представи данни за
своя банкова сметка /каквото искане прави ищеца в молбата си становище по
делото/.
Разноските са изчислени съобразно първоначалния размер на исковите
претенции – доколкото са направени спрямо същите.
Водим от горното, Софийският районен съд:
[1] л. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно
електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар.
РЕШИ:
11
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че А. В. Д., ЕГН: ********** и
адрес: гр. София, адрес 6 ДЪЛЖИ НА „Интернешънъл Саламанка Капитал“
ООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление гр. София, адрес сумата от
1857.50 лева – главница по договор за потребителски кредит SO №
3284/11.11.2022 г., сключен между А. В. Д. като заемополучател и
дружеството като заемодател, както и законна лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 20019/2023 г. на СРС – 13.04.2023 г., до окончателното изплащане
на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 20019/2023 г. по описа на СРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ
исковите претенции: 1/ за сумата от 60 лева – главница представляваща
разликата между първоначалния размер на главницата от 1917.50 лева и
уважения размер от 1857.50 лева; 2/ за сумата от 123.75 лева – договорна
лихва за периода от 26.12.2022 г. до 26.12.2022 г. и сумата от 64.10 лева –
обезщетение за забава за периода от 27.12.2022 г. до 11.04.2023 г., поради
неоснователност.
ОСЪЖДА А. В. Д., ЕГН: ********** и адрес: гр. София, адрес 6 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Интернешънъл Саламанка
Капитал“ ООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление гр. София, адрес
сумата от общо 171.26 лева – разноски в производството по ч.гр.д. №
20019/2023 г. по описа на Софийския РС и сумата от общо 312.57 лева –
разноски в настоящото исково производство по гр.д. № 52819/2023 г. на СРС
– съобразно уважената част от исковите претенции.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
СЛЕД влизане на решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д.
№ 20019 по описа за 2023 г. на Софийски районен съд да бъде върнато на
съответния състав, като към него се приложи и препис от влязлото в сила
решение по настоящето дело.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12