Разпореждане по дело №378/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК е образувано по въззивна жалба на адв.П. С., в качеството му на процесуален представител на „., със седалище и адрес на управление гр.С., ул.”Б.”, бл., вх., ап., представлявано от К. Б. М. насочена против Решение № 487/23.12.2009 г., постановено по гр.д.№ 619/2009 г. по описа на РС Разлог.

С въззивната жалба се правят оплаквания, които следва да се квалифицират като такива за постановяване на атакуваното решение при нарушение на съдопроизводствените правила /неправилна и едностранчива преценка на събраните по делото доказателства/, в противоречие на материалния закон, като институтът на неоснователното обогатяване бил неправилно приложен, както и за необоснованост.

За същите се навеждат подробни доводи и като правен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване отхвърляне на заявената с исковата молба претенция.

С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.

В срока за отговор не е депозиран такъв от въззиваемия.

В с.з. процесуалния му представител оспорва доводите, наведени във въззивната жалба, и поддържа правилност на атакувания съдебен акт.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело, във връзка с дадените задължителни указания от касационната инстанция с Решение № 120/05.10.2011 г., постановено по т.д.№ 820/2010 г. намира за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото не спорят по факта, установен и от приобщените писмени доказателства, че с две платежни нареждания от 07.03.2006 г. дружеството въззивник е превело на въззиваемия общо сумата от 8 000 лв., както следва: 1 / с платежно нареждане чрез Банка Б. сумата от 3 000 лв. и с платежно нареждане чрез “Б.” – 5 000 лв.

Като основание за извършените плащания и в двете платежни нареждания е отбелязано – “гаранция по договор”.

При дадените от настоящата инстанция квалификация на заявените претенции и указания за разпределяне на доказателствената тежест за установяване на релевантните за предмета на спора факти, в хода на производството пред районната, както и пред въззивната инстанция, въззваемият не е твърдял, нито ангажирал доказателства за наличие на договорни правоотношения между него и въззивното дружество.

Поддържал е /така отговора по изправената пред настоящия състав искова молба/, че получените от него средства в размер на 8 000 лв. чрез посочените по-горе два банкови превода били в изпълнение на задължението на друг търговец – ”Д. – И. М.” по сключен между последния и ответника договор.

Че между ”Д. – И. М.” и П. Е. е имало договорни отношения, основани на договор от 18.07.2005 г. /л.21 от първоинстанционното дело/ не се спори между страните.

Този факт обаче решаващият състав намира правно ирелевантен за казуса, доколкото наличието или липсата на договорни правоотношения между някоя от страните и трето за спора лице е факт, който няма отношение към предмета на делото.

На тази плоскост ирелевантни са и установените факти от приложеното изп.д. № 9/2009 г., които касаят правоотношенията между въззиваемият и свидетеля И. М., който не е страна по спора.

горните следва да се обсъждат единствено в светлината на възарженията на ответника-въззиваем, който поддържа, че изпълнението от страна на въззивното дружество на плащането от 8 000 лв . е всъщност изпълнение на задължението на третото лице - ”Д. – И.М.”, уговорено в договора от 18.07.2005 г.

Следва да се посочи обаче, че по този договор липсва клауза за заплащане на гаранция за изпълнение задълженията страните по него, в полза на която и да е от тях.

От показанията на самия И. М., дадени в качеството му на свидетел по делото, както и от отговорите по реда на чл.176 ГПК, дадени от управителя на дружеството въззивник /негова съпруга/ се установява, че процесната сума е била преведена от К. М. по грешка от сметките на “М.”, а не от сметките на ”Д. – И. М.”, т.к. посочениет търговци се помещавали в един офис, а при обаждането по телефона на мъжа й, който й продиктувал банковите сметки, по които да се преведе сумата от 8 000 лв. по сметка на въззиваемия, дължими по договор, сключен между и Е., И.М. не уточнил от кои сметки да се извърши плащането.

От заключението на допуснатата и изслушана от решаващия състав съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира, т.к. е компетентно изготвена и не се оспори от страните по делото, се установява безпротиворечиво, че процесните суми от съответно 3000 и 5000 лв. са осчетоводени в счетоводството на дружеството въззивник в месеца, в който е извършено плащането – м.март 2006 г., а като основание е записано плащане на гаранция на П. Е.. В счетоводните регистри няма осчетоводени обратно суми от П. Е..

При установеното пред него от фактическа страна, като игнорирал приобщените гласни доказателства, считайки ги за неотносими към предмета на спора, районният съд приел от правна, че предявената претенция пред него е допустима, а по същество – неоснователна.

За да направи този краен извод навел доводи, че според нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Следователно, за да бъде основателна претенцията, ищецът следва да докаже, че е платил на ответника сума без основание.

В случая приел, че ответникът-въззиваем е сключил валиден договор с “ Д.- И. М.”, с който договор са уредили отношенията във връзка със строителството в собствени недвижими имоти.

Приел, че тази сделката е непротивопоставима по отношение на дуржеството ищец-въззивник, т.е. не би могло да се изиска от страна на ищеца да приеме престираното от страна на ответника или от своя страна да престира на ответника, тъй като ищецът не е сключил договор с ответникът.

Въпреки горното направил извод, че в случая била налице валидна облигационно правна връзка между двете страни - ищец и ответник.

Горното, т.к. ответникът следвало да осигури преминаването през собствения му имот на “ Д.- И. М.”, като последния е следвало да изпълни всички задължения по изграждане на мрежите, като е предоставил на кредитора си - ответникът П. Е., правни средства, които да осигурят последния при неизпълнение на тези задължения, чрез предоставяне на кредитора на акцесорно право спрямо трето лице - ищецът “ М.” ООД.

При тези фактически констатации районният съд извел, че правната природа на сделката била обезпечаване на чуждо вземане черз учредяване на залог върху вземане по смисъла на чл. 149, ал. 1 и 2 от ЗЗД.

Навел и допълнителни аргументи в горната насока – налице бил първоначален валиден договор между ответника и “ Д.- И.М.”, като изпълнението на задълженията от последния по този договор било гарантирано черз превеждане парична сума в сметка на ответника от трето по сделката лице - ищец в настойщето производство.

Това ново облигационно отношение и свързаните с него задължения, било породило правно действие, тъй като освен съгласие било налице и реално предаване на паричната сума, чрез превеждане по банкова сметка на залогоприемателя, ответник в настоящето производство.

С тези доводи районният съд приел, че е налице правно основание за разместване на престациите - превод на паричната сума по сметка на ответника.

Конкретизирал, че под правно основание се разбира правоотношението, от което произтича правото да се иска получаването на съответната имуществена облага и задължението тя да се престира – това може да бъде договор, административен акт, самият закон, водене на чужда работа без поръчка, обезпечение на вземания и пр. Липсата на правно основание е липсата на право за дадено лице да получи имуществена придобивка в момента, когато то фактически я е получило.

За настоящия случай било налице основание на имуществената придобивка на ответника, когато я е получило, порада което и искът се явявал неоснователен.

Поради неоснователността на главната претенция неоснователна се явявала и акцесорната такава по чл. 86 от ЗЗД.

При гореизложеното и съобразявайки наведените доводи от страните пред въззивна инстанция, решаващият състав прави следните изводи:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивното дружество - ответник в производството пред районния съд, е останало недоволно от атакуваното решение в частта му, с която е уважен предявения срещу него осъдителен иск за връщане на дадена при начална липса на основание парична сума.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са основателни, като съображенията за това са следните:

Районният съд не е спазил точно съдопроизводствените правила, което е препятствало установяването на релевантните за предмета на спора факти, а от там и точното приложение на материалния закон, касаещ спора между страните.

На първо място следва да се отбележи, че игнорирайки гласните доказателства по делото, без да се мотивира обстоятелствено защо приема, че същите са неотносими към предмета на спора, районният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Горното действие е допринесло и до достигане на неточни фактически констатации от страна на районния съд, преди всичко по отношение на това, че изпълнението на задълженията по сключения между ответника-въззиваем и съпруга ”Д. – И. М.” договор от страна на последния било гарантирано чрез превеждане на процесната парична сума по сметка на ответника от трето по сделката лице - ищец в настойщето производство.

Следва да се отбележи още веднъж, че внимателният анализ на цитирания договор от 18.07.2005 г. сочи на извод, че в него липсва клауза, която да вменява в задължение на която и да е от страните заплащането на гаранция по него, вкл. посочване на конкретна сума за такава.

Уговорена е единствено неустойка по смисъла на чл.92 ЗЗД /чл.5 от договора/.

Поради горното и с оглед установеното от приобщените гласни доказателства, които настоящата инстанция, преценявайки ги в светлината на чл.172 ГПК кредитира, т.к. се подкрепят и от приобщените писмени доказателства /обсъдения договор и данните от изп.д. № 9/2009 г. по описа на ДСИ при РС Разлог/ приема, че чрез превеждането на процесната сума от общо 8 000 лв. дружеството въззивник не е обезпечило чуждо вземане, чрез учредяването на залог върху вземане.

Този извод се налага и с оглед спецификата на института на залога, уреден в чл.149 и сл. ЗЗД.

Според последните договорът за залог върху вземане следва да бъде сключен в писмена форма, а с оглед установяване дотоверността на датата – и с нотариална заверка на подписите на залогодателя и заложния кредитор /по арг. чл.156, ал.2 ЗЗД/, предвид че в случая се касае за обезпечение, по-голямо от 5 лв.

В случая наличието на такъв договор нито се твърди от страните /вкл. от въззиваемия/, нито е ангажиран като доказателство по делото.

На самостоятелно основание установено е в теорията и практиката, че придобитото от залогоприемателя заложно право има действие спрямо заложителя и може да се противопостави на третите лица само след като на заложния длъжник бъде съобщено за сключения договор за залог, стига този договор да е облечен в писмен документ с достоверна дата, който да съдържа означение на заложеното и на обезпеченото вземане, ако последното е съобразено с чл. 162 ЗЗД.

Едва от този момент заложният длъжник знае за залагането на вземането и не само може, но и е длъжен да се съобрази с този факт.

В настоящия казус не се установи по никакъв начин да е налице която и да е от посочените по-горе предпоставки, което да обоснове извод, адекватен на натравения от районния съд, че процесната сума е “залог върху вемане” .

Поради изложеното и с оглед установеното от фактическа страна решаващия състав намира, че в хода на производството въззивното дружество установи по безспорен начин при условието на пълно и главно доказване, че е платило по банков път процесните суми на въззиваемия, както и че същият ги е получил /този факт не е спорен/, вкл. и че е налице корелативна връзка между обедняването му до размера на претендираната сума за сметка на въззивника.

Последният от своя страна не установи наличието на правно основание за получаването на тази суми, предвид изложеното по-горе досежно неприложимостта в случая на института на “залог върху вземане”, още по-малко – на основание изпълнение на договорно задължение на трето лице – ЕГ “Д. – И. М.”.

Както вече се посочи, в сключения между въззиваемия и посочения търговец договор липсва клауза, касаеща плащането на гаранция по договора от която и да е от страните по него, при каквито и да е условия, която клауза /задължение за “Д. – И.”/ да се приеме, че е изпълнена от въззивника.

На самостоятелно основание и за пълнота на изложението следва изрично да се посочи, че в хода на производството пред настоящия състав страните не наведоха доводи, нито ангажираха допълнителни доказателства в насока, че помежду им са водени каквито и да е предварителни преговори, които да обосновават извод за съществуване на преддоговорни правоотношения помежду им по смисъла на чл.12 ЗЗД.

Ето защо решаващият състав счита, че в случая се установи наличието на всички елементи от сложният фактически състав на претенцията по чл.55, ал.1, пр. предложение първо от ЗЗД /претендирано неоснователното обогатяване при начална липса на основание/, а именно: 1/ обогатяване на ответника; 2/ обедняване на ищеца, изразяващо се в извършване на съответното плащане до размер на 8 000 лв.; 3/ причинна и корелативна връзка между обогатяването и обедняването – обогатяването в случая е за сметка на обедняването.

Наличието на горният фактически състав съдът приема, че безспорно се установява в процесния казус, като страните и не спорят по факта, че въззиваемият е получил от въззивното дружество процесната сума, която е платена по банков път.

Установяването на посочения фактически състав, наред с липсата на доказване от страна на въззиваемия на наличието на каузална /облигационна/ сделка между страните, която да води на извод за наличие на правно основание за извършеното плащане, води на извод за основателност на заявената претенция.

Поради основателността на главната претенция такава се явява и акцесорната претениця за заплащане на лихва за забава върху търсеното парично вземане, в резмер на законната лихва върху сумата от 8 000 лв., считано от датата на предявяване на исковата претенция – 13.07.2009 г. до окончателното й заплащане.

С оглед изхода на спора пред настоящия състав и нормата на чл.78, ал.1 ГПК в тежест на въззиваемия следва да се поставят сторените по делото разноски от въззивното дружество пред двете инстанции, които съдът намира, че са в размер на общо 980 лв./ 320 лв. ДТ пред районния съд, 160 лв. ДТ пред въззивния съд и 500 лв. за адвокатско възнаграждение/, с оглед липсата на списък по чл.80 ГПК.

По изложените съображения атакуваното решение следва да се отмени, а по съществото на спора – да се постанови уважаване на заявените искови претенции.

Мотивиран от горното и на осн.чл.271 ГПК, Благоевградският окръжен съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 4487/23.12.2009 г., постановено по гр. д. № 619 по описа за 2009 год. на Районен съд – Разлог и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА П. К. Е. – ЕГН * от гр.Б., ул.“. “№1 да заплати на „., със седалище и адрес на управление гр.С., ул.”Б.”, бл., вх., ап., БУЛСТАТ ........, представлявано от К. Б. М., с ЕГН * сумата 8 000 /осем хиляди/ лева, получени без правно основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска -13.07.2009 г. до окончателното им изплащане, както и разноските за двете инстанции в размер на 980 /деветстотин и осемдесет/ лева.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: