Решение по адм. дело №708/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба, подадена от С. А. С., [ЕГН] с адрес [населено място], община Б., [улица], чрез адв. Х., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумите в размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за периода от 20.08.2018 г. до 14.08.2020 г. вкл. и 12 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затворническо общежитие „Смолян“ за периода от 15.08.2020 г. до 22.12.2021 г. вкл. Неимуществените вреди се сочи, че се изразяват в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, погнуса, отвращение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето му.

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек) - по време на престоя в Затвора Пловдив е бил настанен на Пети пост в стая № 52, където са били настанени 5 л.св. и на Втори пост в стая № 89, където са били настанени 30 л.св., а в Затворническото общежитие е бил настанен в приемната на трети етаж, в която са били настанени 6 л.св.; без санитарен възел на определените и задължителни места - на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, нямало съблекалня и се налагало да преминават през двора по хавлии, работели два душа за 15-20 л.св., в банята имало ръждясали железа и кал, когато правели „каре“ за 1 час не можело да ползват тоалетна, защото нямало нито мивка, нито тоалетна, а в Затворническото общежитие ползвали банята два пъти през седмицата, като нямали топла вода, налягането на душовете в банята било слабо и се налагало да се къпят с кофи с леденостудена вода. Тоалетната в килиите в затвора била без клекало; лоша хигиена в килиите, поради наличие на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове), а в Затвора Пловдив имало много котки, които влизали в столовата, качвали се на масите и ядели от храната, което било предпоставка за болести и зарази; липса на адекватно лечение и подходяща храна за здравословното му състояние – в затвора можело да ползват лекар един път седмично, при престоя му както в Затвора Пловдив, така и в Затворническото общежитие бил настинал, уведомил веднага администрацията, че имал нужда от лекар, но не бил прегледан от лекаря, нито му били предоставени лекарства, лекувал се сам, като се наложило роднини да му осигурят лекарства, по същия начин стоял въпросът и с посещението при зъболекар; липса на пералня в Затвора Пловдив (дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага); в килиите липсвал кислород, като имало много малък прозорец, от който не влизала никаква светлина; след 22 часа вечер нямало дежурно осветление в Затвора Пловдив; от стреса в затвора получил косопад; на леглото в Приемната в Затворническото общежитие нямало възглавница и чаршафи, простирали и перяли дрехите в стаята, като пълнели студена вода с кофи от банята, нямали парно почти цял месец в периода м. ноември – м. декември 2021 г.

Претендира се и законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до пълното изплащане на сумите, а така също и разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне, като съображения излага в отговора на исковата молба. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата молба.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

По искане на ищеца като доказателства по делото са приети, представените такива от Началника на Затвора Пловдив с писма вх. № 7434/05.05.2025 г., вх. № 7126/28.04.2025 г. и вх. № 12158/21.07.2025 г. – всички по описа на съда, както и с отговора на исковата молба.

Като свидетел по делото е разпитан М. В. М., чиито показанията съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени негови впечатления и спомени, но на съда е служебно известно, че свидетелят е инициирал производство по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, с оглед на което показанията му следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК.

От приетите по делото и неоспорени от страните доказателства се установява, че към 20.08.2018 г. – началната дата на първия исков период, ищецът вече е бил настанен в Затвора Пловдив, като е пребивавал в него до 19.05.2020 г. вкл., след което е бил преместен в Затвора Пазарджик, където е пребивавал до 26.08.2020 г., т.е. от 20.05.2020 г. до 14.08.2020 г. вкл. ищецът не е пребивавал в посоченото от него затворническо заведение – Затвора Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се разглеждат, наведените твърдения за извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Или, установява се, че периодът, в който реално ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив, е от 20.08.2018 г. до 19.05.2020 г. вкл. (и който е част от исковия период).

С оглед възражението, направено от страна на ответника за изтекла погасителна давност, е необходимо да бъде съобразено на първо място, че ЗИНЗС не съдържа никакви указания относно прилагането на института на погасителната давност. Глава единадесета от АПК, към която препраща чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС и ЗОДОВ, към който пък препраща чл. 203, ал. 2 от АПК, също не съдържат никакви правила или указания относно приложението на погасителната давност. Това ще рече, че в случая са приложими общите правила за погасителната давност, установени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Според чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Аналогично впрочем е и правилото на чл. 105, § 1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012, съобразно което, без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2014/335/ЕС, Евратом, за вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза, се прилага петгодишен давностен срок.

Съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Казано с други думи, претенцията за обезщетение при непозволено увреждане се погасява с общата петгодишна давност, която започва да тече от деня на увреждането, а когато деецът не е открит, от момента на неговото откриване.

В тази насока според чл. 105, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 г., давностният срок за вземанията на трети лица към Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третото лице стане дължимо съгласно съответното правно задължение.

Според чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, с изтичане на три годишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Тоест, претенцията за присъждане на обезщетение за забавено изплащане на обезвредата при непозволено увреждане се погасява с кратката тригодишна давност.

В случая е необходимо да се отбележи и че в т. 4 от мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълкувателно гр. д. № 3/2004 г., ОСГК е дадено следното указание: „…В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва….“. Липсата на каквито и да е съображения, изложени в тълкувателното решение, относно цитираните указания, не позволява пряко от текста на съдебния акт да се разбере защо ОСГК на ВКС е счел, че при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. Доколкото въпросът с началния момент, от който започва да тече погасителния давностен срок е свързан с твърдяно от ищеца фактическо бездействие на администрацията на ГДИН да му осигури нормативно установения минимум от битови условия в обитаваните от него помещения и необходимата му медицинска грижа, като последица от това е поставянето му в унизително положение, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), уместно би било да се съобрази какво разбиране влага Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) относно погасителната давност.

Така в т. 92 и т. 93 на Решение от 10.05.2001 г., постановено по дело „Z and Others v. the United Kingdom“, жалба № 29392/95, Съдът е отбелязал следното: „… На чл. 6, т. 1 “може … да се позове всеки, който смята, че дадено вмешателство при упражняването на негово (гражданско) право е незаконно и се оплаква, че не е имал възможността да предяви тази си претенция пред съд, отговарящ на изискванията на текста ….. Това право обаче не е абсолютно. То може да подлежи на легитимни ограничения, напр. установени със закон давностни срокове, обезпечения за гарантиране на съдебните разноски; правила относно непълнолетните и душевно болните (виж решенията по делата Стъбингс и др. срещу Обединеното кралство 13 от 22.10.1996 г., Reports 1996-IV, стр. 1502-3, §§ 51-52; Т. М. срещу Обединеното кралство14 от 13.07.1995 г., A.316-B, стр. 80-81, §§ 62-67; Голдър, цитирано по-горе, стр. 19, § 39). Когато достъпът на лицето до съд е ограничен по силата на закона или фактически, Съдът ще изследва дали наложеното ограничение накърнява същността на правото и по-специално дали преследва законна цел и дали е имало разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (решението по делото Ашингдейн срещу Обединеното кралство 15 от 28.05.1985 г., A.93, стр. 24-25, § 57). Ако ограничението съответства на тези принципи, няма нарушение на чл. 6…..“.

Все в този смисъл, в т. 47 и т. 48 на Решение от 12.07.2018 г. по делото Kamenova v. Bulgaria, жалба № 62784/09, ЕСПЧ „…приема, че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996 г., § 51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, № 38366/97 и 9 други, § 33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, № 49230/07, § 37, ЕСПЧ 2009 г. (откъси)). 48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 32).

Няма причина, цитираните разбирания на ЕСПЧ да не бъдат споделени и съобразени. В този контекст и с оглед указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, следва да се съобрази, че според поддържаните от ищеца твърдения, неимуществените вреди, чието обезщетяване той претендира, са пряка и непосредствена последица от поставянето му в помещения с лоши битови условия, пренаселени, нехигиенични и липсата на медицинско обслужване. Сиреч, неимуществените вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, погнуса, отвращение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето му, са търпени от ищеца във всеки един момент от поставянето му най-общо в неблагоприятна жизнена среда по причина, проявеното от отговорните длъжностни лица на ответника незаконно бездействие. Очевидно, в случая е налице обективен и лесно доказуем факт, който сочи момента, в който са били проявени, както деликтното поведение на администрацията, така и причинените като последица от него вреди. Това е моментът, в който е сложено началото на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“.

Както се посочи, ищецът е заявил претенция за обезвреда за претърпени вреди в периода от 20.08.2018 г. до 14.08.2020 г. вкл., като се установи, че е пребивавал в Затвора Пловдив от 20.08.2018 г. до 19.05.2020 г. вкл., т.е. според заявената искова претенция, във всеки един момент от посочения период (от 20.08.2018 г. до 19.05.2020 г. вкл.) администрацията на ГДИН е бездействала и не е изпълнявала задължението си за осъществяване на фактически действия, произтичащи пряко от нормативен акт, да осигури изискваната от закона и правилника за прилагането му жизнена среда на изтърпяващия наказанието си ищец и във всеки един момент от този период (от 20.08.2018 г. до 19.05.2020 г. вкл.), той е търпял описаните в исковата молба неимуществени вреди (в този смисъл Решение № 12306 от 16.09.2019 г. по адм. дело № 1569/2018 г. по описа на ВАС). При това положение, очевидно няма нито формална, нито правна логика да се приеме, че началото на погасителния давностен срок, следва да се отнесе към момента на преустановяване на бездействието на администрацията по вмененото ѝ от закона задължение да действа. Това разбиране би било в пряко противоречие с функциите и целта на нормативното уреждане на института на погасителната давност, включително и така, както те са описани в решенията на ЕСПЧ. Разбирането, че погасителният давностен срок започва да тече едва след окончателното прекратяване на действието или бездействието (най-често свързано с освобождаването на лицето), несъмнено би наложило в подобна хипотеза ответникът да бъде поставен в условията да се защитава, като търси доказателства за факти, които са проявени преди няколко десетилетия и евентуално да понесе тежестта да заплати обезщетение за вреди за период от няколко десетилетия, включително със съответните лихви за просрочие. Това е в явно противоречие с регулативната и защитната функции на правото. В този смисъл би могло да се посочи разбирането, изложено в Заключение на Генералния адвокат, представено на 19 юни 2014 г. по Дело C‑447/13 P, Riccardo Nencini срещу Европейски парламент, според което: „…38. Погасителната давност за вземанията е правен институт, познат в повечето от съвременните правни системи. Доколкото ми е известно, тя съществува без изключение в правния ред на всички държави членки. 39. В това отношение е уместно да припомним аксиологичните основи на погасителната давност като институт на съвременното право (7). 40. На първо място, в интерес на обществения ред правната система следва да бъде създадена така, че да бъде избегнато оспорването на дълготрайни фактически положения. Впрочем по-често тези положения са законосъобразни, отколкото обратното. Следователно има опасност оспорването им, предвид несигурността на доказателствата, да доведе до несправедливи резултати. Освен това, изтичането на определен период от време би трябвало да води до узаконяването дори на противоправни положения. Наистина след дълъг период на бездействие задълженото лице може вече да не трябва да се съобразява с факта, че ще е длъжно да изпълни задължението си. Изминалото време създава затруднения при доказването, тъй като засегнатите лица не могат да бъдат задължавани да пазят вечно доказателствата. На последно място, погасителната давност кара кредитора да действа бързо при предявяване на правата си. 41. Ето защо освен роля на стабилизатор, погасителната давност има за цел да накаже мудността на кредитора, който не полага грижа да потърси правата си. От друга страна, погасителната давност цели да ограничи делата, свързани със стари спорове, при които има повишен риск от произволни решения поради затрудненията при доказването…..“.

Ясно е при това положение, че изцяло в интерес на лицето, е да охрани интереса си като своевременно предприеме действия за защита на правата си и потърси обезвреда на причинените му вреди. В случая, самото непрекратяване на бездействието на администрацията да изпълни вменените ѝ от закона фактически действия, не е в никаква релация нито с факта на извършения вече деликт, нито с факта на причинените вече имуществени и/или неимуществени вреди. Казано с други думи, не е необходимо бездействието на администрацията да бъде преустановено, като едва тогава да е възможно да се направи извод, че деликтът и причинените от него вреди са проявени юридически факти и съответно да са приеме, че от този именно момент започва да тече погасителният давностен срок за предявяване на претенцията за обезвреда. Както вече се посочи, както деликтът, така и вредите, са проявен факт във всеки един момент от процесния период, през който администрацията не е изпълнявала своето задължение. В този смисъл трябва да се приеме, че указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС за това, че „…При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване…“, следва да се разбира в контекста на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, т.е. срещу онзи, който не може да действа, давност не тече. При положение, че действията или бездействията на администрацията, освен причиняването на вреди, имат за последица и невъзможност или възпрепятстване на носителя на правото да го упражни по предвидения за това ред или пък ако поради тези действия или бездействия носителят на правото е бил поставен в условия, при които да не са му известни и да не може разумно да се очаква да са му известни обстоятелствата, релевантни за упражняване на правото, то тогава би следвало да се приеме, че началото на давностния срок следва да бъде именно моментът на преустановяване на действието или бездействието, т.е. моментът, от който е била отстранена пречката, която е била извън контрола на увреденото лице и не му е позволявала да предприеме действия по адекватна защита на правата си.

С оглед конкретиката на текущия казус, трябва да се добави, че в т. 200 от Решението си от 27.01.2015 г. по дело Нешков и други срещу България (Жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12,73196/12, 77718/12 и 9717/13), ЕСПЧ е отбелязал, че „…С оглед на всички тези недостатъци при разглеждане на двете претенции за обезщетение, предявени от г-н Нешков, чл. 1 от ЗОДОВ от 1988 г. не може да се разглежда като ефективно средство за защита по отношение на оплакването му, свързано с условията за неговото лишаване от свобода….“. Междувременно обаче, със ЗИД на ЗИНЗС (Обн., ДВ, бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) бяха предприети необходимите законодателни промени, бе приета новата Част Шеста „Защита срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение“ от ЗИНЗС, като по този начин се осигуриха всички възможни способи за гарантиране и защита на правата на задържаните под стража и изтърпяващите наказание лишаване от свобода.

Ето защо, при положение, че ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в периода от 20.08.2018 г. до 14.08.2020 г. вкл., но се установи, че е пребивавал в Затвора Пловдив от 20.08.2018 г. до 19.05.2020 г. вкл., а исковата молба е подадена на 31.03.2025 г., част от исковата претенция, а именно от 20.08.2018 г. до 30.03.2020 г. вкл. се явява погасена по давност.

Не така стои въпросът с останалата част от този иск, а именно за периода от 31.03.2020 г. до 19.05.2020 г. вкл., поради което и същият ще бъде разгледан само в тази му част.

По отношение на пребиваването на ищеца в ЗО „Смолян“, от представените по делото данни, неоспорени от ищеца, се установява, че е постъпил в ЗО на 15.09.2020 г. и е пребивавал в него до 01.12.2021 г. – когато е бил освободен (така данните на л. 41 и сл.), т.е. от 15.08.2020 г. до 14.09.2020 г. вкл. и от 02.12.2021 г. до 22.12.2021 г. вкл. ищецът не е пребивавал в посоченото от него затворническо заведение, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се разглеждат, наведените твърдения за извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Или, установява се, че периодът, в който реално ищецът е пребивавал в ЗО „Смолян“ е от 15.09.2020 г. до 01.12.2021 г. вкл., за който период не се констатира да е изтекла погасителната давност.

По отношение на претенцията, касаеща Затвора Пловдив:

Във връзка с твърдението за пренаселеност на килиите, в които е пребивавал:

За периода, в който се установи, че ищецът действително е пребивавал в Затвора Пловдив и който не е погасен по давност, а именно от 31.03.2020 г. до 19.05.2020 г. вкл., от събраните и неоспорени от страните доказателства се установява, че е пребивавал във Втора група в спално помещение № 82, но липсва информация с колко други л.св. е пребивавал в това спално помещение. Уточнява се единствено в представените справки, че в Затвора Пловдив и в системата на ГДИН единственият меродавен документ, от който може да се направи справка за броя на лишените от свобода по спални помещения, е „Сведение за разпределение и движение на лишените от свобода“, което се съхранява за срок от три години, поради това не се предоставя детайлна справка по отношение на броя лица, с които ищецът е пребивавал по време на изтърпяване на присъдите си (така справките на л. 36 и л. 38 и сл.).

При това положение, съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от пребиваването в пренаселени помещения за целия период - от 31.03.2020 г. до 19.05.2020 г. вкл. (общо 50 дни), с оглед доказателствената тежест в процеса (разпределена с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание) и факта, че от страна на ответника и от Началника на Затвора Пловдив (комуто е изпратено нарочно съобщение със задължението да представи конкретно посочени от съда доказателства), не са представени доказателства за това с колко други л.св. е пребивавал в едно спално помещение.

Във връзка с твърдението за липса на санитарен възел на определените и задължителни места - на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, нямало съблекалня и се налагало да преминават през двора по хавлии, работели два душа за 15-20 л.св., в банята имало ръждясали железа и кал, когато правели „каре“ за 1 час не можело да ползват тоалетна, защото нямало нито мивка, нито тоалетна, тоалетната в килиите била без клекало:

На първо място следва да се посочи, че липсва фиксирано от законодателя задължение за осигуряване на тоалетна или течаща вода на л.св. в коридора и при осъществяване на престоя им на открито. Последното мероприятие се осъществява за сравнително кратък период от време – 1 час дневно и липсват пречки л.св. да ползват санитарен възел преди или след това, като не се установява, в т.ч. и от показанията на разпитания по делото свидетел да са налице пречки при нужда л.св. да получат съдействие от надзирателите чрез извеждането им до тоалетна, съответно да си осигурят вода за пиене в бутилки.

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че във всички помещения на Затвора Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода, като л.св. имат неограничен достъп до тях, а по отношение наличието на топла течаща вода - на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а на всички работещи л.св., какъвто е бил и ищецът, съгласно нарочно становище на Инспектор „ТРЗ“, в което се сочи, че лицето е полагало труд като „Социален асистент“ на друг лишен от свобода, като е полагал труд при условията на 5-дневна работна седмица, 8-часов работен ден, доброволен неплатен труд (л. 49), е осигурена възможност всеки работен ден да използват баня след приключването му.

Що се касае до твърдението, че на л.св. се налага, отивайки и връщайки се от помещението за къпане, да преминават през двора, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Действително, ноторно е, че използването на банята в Затвора Пловдив предполага преминаване на л.св. през двора, но в представените по делото справки (л. 36, л. 38 и сл. и л. 50) изрично се посочва, че в банята има съблекалня, където къпещите се могат да се преобличат и да оставят дрехите си и не се налага лишените от свобода да се придвижват без дрехи по карето. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото в случая не се установява неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е неоснователно. Недоказани останаха и следващите твърдения на ищеца, а именно, че в банята работели два душа, за които се „борили“ 15-20 човека, както и че в банята имало ръждясали железа и кал, доколкото в тази връзка не са ангажирани никакви доказателства, а и разпитаният по делото свидетел не твърди да има ръждясали железа и кал, като той точно посочва и че работещите душове са шест, а не два, както твърди ищецът. По идентичен начин стои въпросът и с твърдението, че тоалетната в килията е била без клекало, което е правело много трудно използването й, доколкото от страна на ищеца не са ангажирани в тази насока, а и свидетелят също не навежда подобни твърдения.

Във връзка с твърдението за липса на пералня в Затвора Пловдив (дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага):

От страна на ответника е представен Седмичен график на служебната пералня в Затвора Пловдив (л. 31), от който се установява, че за различните групи л.св. е предвидено ползване, както за пране за спално бельо, така и за лични и/или служебни дрехи, като съгласно справката, изготвена от ИСДВР В. Б. (л. 36), неоспорена от ищеца, прането става по усмотрение на самия лишен от свобода – в пералнята на затвора, ръчно или чрез изнасяне за пране от близките, а съгласно справката, изготвена от ИСДВР К. П. (л. 38-39), също неоспорена от ищеца, в общото помещение на групата има простор за простиране на дрехи при необходимост, но отделно в пералното помещение има и сушилня за дрехи и най-сетне, в справка, изготвена от НС „ФЛКР“ К. С. (л. 50), отново неоспорена от ищеца, е налице изрично становище, че за периода, през който ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив, е имало налична професионална пералня, която е функционирала и л.св. са имали достъп до нея по утвърден график, а в пералното помещение са в процес на работа сушилнята за дрехи и гладачният каландър, в т.ч. във всяко общо помещение има по пет простора с дължина по 5 метра.

Няма данни и ищецът да е подавал оплаквания за наличието на мухъл и плесен в килиите, от страна на ответника обаче е налице нарочно становище, че доколкото всяка една стая разполага с отваряеми прозорци, проветряването е по желание на л.св., които са настанени в конкретната стая и не би следвало да има мухъл, които становища не са оспорени, поради което и настоящият съдебен състав приема за недоказани, наведените в тази връзка твърдения.

Във връзка с твърдението за лоша хигиена в килиите, поради наличие на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове), както и много котки, които влизали в столовата, качвали се на масите и ядели от храната, което било предпоставка за болести и зарази:

Като недоказани следва да се приемат тези твърдения, доколкото от страна на затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация, които се установи, че касаят целия период на престой на ищеца в Затвора Пловдив (л. 51 и сл.). Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи. Действително, от твърденията на ищеца и разпитания свидетел, е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от настанените л.св., които се грижат за почистването и на които се установява, че макар и в ограничени количества, са били раздавани препарати за целта (така Таблица № 6 за перилни, миещи, дезинфекциращи препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода за един месец на л. 32), в т.ч. същите са разполагали с възможността да закупят такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им бъдат предоставени от техните близки.

По идентичен начин стои въпросът и със следващите оплаквания, че в затвора има много котки, които влизат в столовата, качват се по масите, ядат от храната и са предпоставка за болести и зарази, доколкото не са подкрепени с никакви доказателства. До извод за противното не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, които в тази част съдът не кредитира, доколкото за разглеждания тук период, а именно от 31.03.2020 г. до 19.05.2020 г. вкл. се установи, че ищецът е пребивавал във Втора група, а свидетелят твърди, че са били заедно на Пети пост и ищецът е бил в килия № 52, т.е. не са били на един пост/група, отделно от това, свидетелят твърди, че през целия исков период, а именно от 20.08.2018 г. до 14.08.2020 г. са били заедно, но се констатира, че от 20.05.2020 г. до 14.08.2020 г. вкл. ищецът не е бил в Затвора Пловдив, а в Затвора Пазарджик. Отделно от това, както вече се посочи и по-горе, за свидетеля М. е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, поради което и съдът кредитира показанията му само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства.

Във връзка с твърдението, че в килиите липсвал кислород, като имало много малък прозорец, от който не влизала никаква светлина; след 22 часа вечер нямало дежурно осветление в Затвора Пловдив:

От представените от Затвора Пловдив справки и становища, неоспорени от ищеца, се установява, че спално помещение № 82 във Втора група, в което е пребивавал в периода от 31.03.2020 г. до 19.05.2020 г. вкл., е разполагало с два отваряеми прозореца с размери 0,65/1,15 м. и 1,20/1,20 м., като прозорец е бил наличен и в санитарния възел, който също е бил отваряем и с размери 0,40/1,17 м. (така справка на л. 38-39), както и че проветряването на стаята е по желание на л.св., които могат да правят това чрез отваряне на прозорците. Установява се също така и че спалните помещения в затвора са добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация (така справка на л. 50), поради което и наведените твърдения за извършени нарушения в този период, съдът намира за неоснователни.

Като неоснователно следва да се приеме и твърдението, че след 22 часа вечер нямало дежурно осветление в Затвора Пловдив, доколкото от страна на ищеца, комуто е доказателствената тежест, не са ангажирани доказателства в тази насока.

Във връзка с твърдението за липса на адекватно лечение и подходяща храна за здравословното му състояние – в затвора можело да ползват лекар един път седмично, при престоя му в Затвора Пловдив бил настинал, уведомил веднага администрацията, че имал нужда от лекар, но не бил прегледан от лекаря, нито му били предоставени лекарства, лекувал се сам, като се наложило роднини да му осигурят лекарства, по същия начин стоял въпросът и с посещението при зъболекар, както и че от стреса в затвора получил косопад:

От страна на ищеца е изискано представянето на медицинското му досие, от становище, изготвено от д-р Ж. П. П. – Директор МЦ Затвора Пловдив (л. 28 и л. 77) се установява, че при извършена проверка за наличие на медицинска документация в Архив на МЦ „Затвора“ Пловдив на л.св. С. А. С., такава не е била открита. Други доказателства нито са изискани, нито са представени от ищеца. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото същият навежда твърдения, че ищецът е имал здравословни проблеми през 2019 г., който период е извън разглеждания. Няма данни също така и ищецът да е имал нужда от зъболекар, в т.ч. и да е подавал молби за посещение при лекар и/или зъболекар, доколкото доказателства в тази насока, както вече се посочи и по-горе, не са ангажирани от негова страна. Казано по друг начин, не се установява С. да е имал здравословен проблем през обсъждания период и да не му е оказана медицинска помощ и/или да не е лекуван, в т.ч. да не са му били осигурени лекарства, още по-малко пък да не му е била осигурена подходяща храна за здравословното му състояние. В заключение следва да се посочи, че по делото липсват данни ищецът да е подал заявка да бъде прегледан от лекар и/или зъболекар и това да не е било сторено, поради което, наведените в тази връзка оплаквания, съдът намира за недоказани.

Наведените в исковата молба твърдения, че в затвора са около 450-500 човека и не може да разчитат на елементарни медицински грижи, че са оставени на произвола и когато на някой му стане много зле, се обаждат на адвокат, за да им съдейства за линейка, тъй като на тях не им обръщат внимание и им отказват всякаква медицинска грижа, че не им се правят изследвания, че около 40 % от лишените от свобода в Затвора Пловдив са с диагноза ХИВ и се заразяват като използват една и съща игла, както и чрез хомосексуални контакти и тях никой не ги лекува, нито ги настанява за лечение в болнични заведения и се разчита на естествения подбор – който оцелее, са твърде общи и от тях не може да бъде установено дали и кога ищецът е имал конкретен здравословен проблем, още по-малко пък да е имал назначена диета, която да не е била спазвана. По идентичен начин стои въпросът и с твърдението, че в затвора имало лекар един път седмично и можело да бъдат прегледани само в определен ден от седмицата по график и ако им се наложило да ползват медицинска услуга, чакали до следващата седмица, като и тогава не било сигурно, че ще бъдат прегледани, като по същия начин стоял и въпросът с посещението при зъболекар, доколкото, както вече се посочи и по-горе, от страна на ищеца на са ангажирани конкретни доказателства в подкрепа на тези му твърдения. В този смисъл, наведените възражения за липса на адекватно лечение и подходяща храна, съдът намира за недоказани.

По отношение на претенцията, касаеща ЗО „Смолян“:

Във връзка с твърдението за пренаселеност на килиите, в които е пребивавал:

Както вече се посочи и по-горе, установява се от събраните и неоспорени от страните доказателства, че периодът, в който реално ищецът е пребивавал в ЗО „Смолян“, е от 15.09.2020 г. до 01.12.2021 г. вкл., като е бил настанен последователно, както следва:

- от 15.09.2020 г. до 20.09.2020 г. вкл. - в стая № 203, която се състои от едно помещение от 25,69 кв.м. с капацитет до 6 л.св., като по време на пребиваването на ищеца в тази стая, са били настанени не повече от 6 л.св., включително с него;

- от 21.09.2020 г. до 28.12.2020 г. вкл. - в стая № 312, която се състои от едно помещение от 38,16 кв.м. с капацитет до 9 л.св. (погрешно посочени в справката на л. 41 – 8 л.св.), като по време на пребиваването на ищеца в тази стая, са били настанени не повече от 8 л.св., включително с него;

- от 29.12.2020 г. до 01.12.2021 г. – когато е бил освободен – в стая № 315, която се състои от едно помещение с площ от 16,00 кв.м. и капацитет до 4 л.св., като по време на пребиваването на ищеца в тази стая, са били настанени не повече от 4 л.св., включително с него.

Не се установява ищецът да е бил настанен в приемната на третия етаж, както се твърди, а така също и да е пребивавал в нея заедно с още 5 л.св. при капацитет до 3 л.св.

Или, установява, че стаите, в които е бил настанен ищецът в ЗО „Смолян“, отговарят на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. на един л.св., поради което и спрямо него не се доказа да са осъществени незаконосъобразни действия и/или бездействия на специализираните органи, които да се явяват в нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС.

Във връзка с твърдението за липса на санитарен възел на определените и задължителни места - в Затворническото общежитие ползвали банята два пъти през седмицата, като нямали топла вода, налягането на душовете в банята било слабо и се налагало да се къпят с кофи с леденостудена вода:

Не се установява и твърдяното нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, доколкото цитираната разпоредба предвижда, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, а в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения, т.е. задължението за наличие на санитарен възел в спалните помещения е само за заведенията от закрит тип и арестите в затворите, а в конкретния случай ищецът е бил настанен в общежитие от открит тип. Независимо от гореизложеното, установява се от събраните по делото доказателства, че стая № 203 разполага със собствен санитарен възел – тоалетна с размери 170/144 см, в който има мивка за достъп до течаща студена вода, като л.св. от тази стая имат достъп до течаща топла вода два пъти в седмицата (по график) в общо помещение (баня на втори етаж, западно крило, която е с площ от 14,3 кв.м.) за задоволяване на хигиенни нужди; стая № 312 не разполага със собствен санитарен възел, като се ползват общи тоалетни, разположени на самия коридор, като достъп до течаща студена вода л.св. от тази стая са имали в предверието на общата тоалетна на етажа, а достъп до течаща топла вода са имали два пъти в седмицата (по график) в общо помещение (баня на трети етаж западно крило, която е с площ от 14,3 кв.м.) за задоволяване на хигиенни нужди; стая № 315 не разполага със собствен санитарен възел, като се ползват общи тоалетни, разположени на самия коридор, като достъп до течаща студена вода л.св. са имали в предверието на общата тоалетна на етажа, а достъп до топла вода – два пъти в седмицата (по график) в общо помещение (баня на трети етаж западно крило, която е с площ от 14,3 кв.м.) за задоволяване на хигиенни нужди. В случаите, в които е имало режим на водата в ЗО „Смолян“, л.св. са имали достъп до течаща студена вода в двора на общежитието, където има изградена чешма с постоянно течаща вода. Установява се също така, че ремонт на баните на първи, втори и трети етаж, е правен в началото на 2018 г., всяка баня е с по шест клетки с шест душа, намират се на съответните етажи и са в непосредствена близост до стаите, в които са настанени л.св. и не им се налага да преминават през открити пространства извън общежитието, за да достигнат до баните, пред самите бани има обособени общи помещения, които се ползват за съблекални и сушилни. Отделно от това се установява и че през голяма част от периода на престой в ЗО „Смолян“, ищецът е работил като „общ работник“ за ремонтни дейности в ЗО „Смолян“, а съгласно представения график за къпане и пране (л. 43), работещите са имали достъп до банята на първи етаж всеки ден от 19,15 до 19,45 часа. Не се установява и твърдението, че се е налагало да се къпят с кофи със студена вода.

Във връзка с твърдението, че са простирали и перяли в стаята, като са пълнели студена вода с кофи от банята, за да перат дрехите си, като се е образувал мухъл и плесен и са дишали влага:

От страна на ответника, както вече се посочи и по-горе, е представен График за къпане и пране (л. 43), от който се установява, че е определено време за пране – всяка неделя от 10,00 до 11,00 часа, в което време, съгласно справката, предоставена от ЗО „Смолян“ (л. 41-42) се е пускала топла вода за пране, като за сушене са се ползвали общите помещения пред баните, където има разположени простори. Т.е. на л.св., пребиваващи в ЗО „Смолян“, са осигурени условия за пране и простиране, поради което и решението да пере и простира в спалното помещение, е на самия ищец и няма как да се вмени във вина на ответника. Друг е въпросът и че е налице нарочно изявление, че не е констатирано наличието на мухъл в спалните помещения, в които е бил настанен ищецът. Или, и тези му твърдения следва да бъдат приети за недоказани.

Във връзка с твърдението за лоша хигиена в килиите, поради наличие на дървеници и хлебарки, липса на възглавница и чаршафи на леглото в приемната и липса на парно почти цял месец в периода м.ноември-м.декември 2021 г.:

Като недоказани следва да се приемат и тези твърдения, доколкото от страна на ЗО „Смолян“ са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация, които се установи, че касаят целия период на престой на ищеца в ЗО „Смолян“ (л. 44 и сл.). Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в ЗО „Смолян“, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи.

По идентичен начин стои въпросът и със следващите оплаквания, че на леглото в приемната е нямало възглавница и чаршафи, доколкото, от една страна, не се установи ищецът да е бил настанен в приемната, а от друга - съгласно представените данни от ЗО „Смолян“, с постъпването на всеки л.св. се зачисляват дюшек, възглавница и определен брой одеяла, според сезона, като масово л.св. ползвали свои чаршафи и калъфки, но при нужда се осигурявали служебни такива. Посочено е също така, че е имало един ден от седмицата, определен за пране и л.св. са имали задължението сами да поддържат хигиената на спалното си бельо.

Не се установи също така и да не е имало парно в посочения от ищеца период, доколкото от ЗО „Смолян“ е налице нарочно изявление, че в периода м.11.2021 г. до м.12.2021 г. е нямало констатирана повреда в парната инсталация на ЗО „Смолян“ и същото е работило, няма и постъпили оплаквания от л.св. С. за липса на отопление за този период.

Във връзка с твърдението за липса на адекватно лечение и подходяща храна за здравословното му състояние – тъй като нямали парно почти цял месец в периода м.ноември-м.декември 2021 г. в ЗО, бил настинал, уведомил веднага администрацията, че има нужда от лекар, но не бил прегледан от лекар, нито му били предоставени лекарства, лекувал се сам, като се наложило роднини да му осигурят лекарства, по същия начин стоял въпросът и с посещението при зъболекар:

Независимо, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, от страна на ЗО „Смолян“ е налице нарочно становище, че за периода, в който ищецът е изтърпявал наказанието си в ЗО „Смолян“, е имало назначен лекар, работещ с л.св. в ЗО „Смолян“, който е на граждански договор и посещава общежитието всеки понеделник, сряда и петък от 08,00 до 12,00 часа. В посоченото време се твърди, че всеки л.св., настанен в ЗО „Смолян“ има възможност да бъде прегледан от лекар, а що се отнася до това дали ищецът е имал нужда от лекарска грижа, е приложена медицинска справка от д-р С. – лекар в ЗО „Смолян“, от която се установява, че за престоя си в ЗО „Смолян“, ищецът е посещавал лекаря 10 пъти, като е получавал лекарствени медикаменти (така справка на л. 41-42), която справка е приета като доказателство по делото (л. 48) и не е оспорена от ищеца. Казано по друг начин, не се установява С. да е имал здравословен проблем през обсъждания период и да не му е оказана медицинска помощ и/или да не е лекуван, в т.ч. да не са му били осигурени лекарства, още по-малко пък да не му е била осигурена подходяща храна за здравословното му състояние. В заключение следва да се посочи, че по делото липсват данни ищецът да е подал заявка да бъде прегледан от лекар и/или зъболекар и това да не е било сторено, поради което, наведените в тази връзка оплаквания, съдът намира за недоказани. Друг е въпросът и че както вече се посочи и по-горе, не се установява през посочения период парното да не е работило и следствие това, ищецът да е настинал.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от общо 50 дни, а именно от 31.03.2020 г. до 19.05.2020 г. вкл. Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за този период създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че С. е претърпял, посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателства, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за 2020 г.), според настоящия съдебен състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 200 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ., в т.ч. и че е установено едно единствено нарушение, който размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалата част исковата претенция, касаеща Затвора Пловдив следва да бъде отхвърлена, като следва да бъде отхвърлена в цялост и исковата претенция, касаеща ЗО „Смолян“.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на паричното задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, а именно 31.03.2025 г. до окончателното изплащане на главницата.

С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат сторените разноски, които се констатираха в размер на 10 лева – заплатена държавна такса.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Х. адвокатско възнаграждение, което съдът определя на такова в размер на 20,06 лева, съразмерно на уважената част от иска, изчислено на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (в приложимата редакция).

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на С. А. С., [ЕГН] с адрес [населено място], община Б., [улица], сумата от 200 (двеста) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив, изразило се в пребиваване за период от 50 дни (от 31.03.2020 г. до 19.05.2020 г. вкл.) в пренаселени спални помещения, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.03.2025 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 200 лева до пълния предявен размер от 12 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за периодите от 20.08.2018 г. до 30.03.2020 г. вкл. и от 20.05.2020 г. до 14.08.2020 г. вкл.

ОТХВЪРЛЯ исковата претенция на С. А. С., [ЕГН] с адрес [населено място], община Б., [улица], срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, [улица]за присъждане на сумата в размер на 12 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до крайното й изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в ЗО „Смолян“ в периода от 15.08.2020 г. до 22.12.2021 г. вкл.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на С. А. С., [ЕГН] с адрес [населено място], община Б., [улица], сумата от 10 (десет) лева разноски по делото.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на адвокат Д. П. Х., АК – Пловдив, с личен номер на адвокат **********, с адрес [населено място], [улица], ет. *, офис *, сумата в размер на 20,06 (двадесет лева и шест стотинки) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]за присъждане на разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.